ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






петък, 15 октомври 2010 г.

ХРУМКИ, АФОРИЗМИ, ФАКТИ (3)

КОЛКОТО по-голяма е една глупост, толкова по-голям е шансът й да бъде въдворена в общественото съзнание като неоспорима истина. (Стига да има мотив – ще се намери кой да го свърши.)

И ГЕНИИТЕ са просто смъртни.

КОГАТО новото отрича старото, забравяйки, че произлиза от неговата утроба, то е обречено на безплодие.

ОТКЪДЕ идва припевът? Не е ли коренът му в шумерската поезия, чийто основен похват е повторението?

СЕМИТИТЕ приемат в древността толкова богато културно наследство от шумерите, че по същество не създават нищо ново-оригинално. Целият им пантеон от богове е буквално „преписан” от шумерския. Литературата (основно поезия) – също. Може би главната им „заслуга” е, че са станали нещо като мост между Шумер от една страна и Египет и Европа от друга. Гилгамеш e известен на останалия свят от акадските преводи и вариации на епоса. Учените твърдят, че това произведение не е било популярно в родината на героя, но в Акад и по-късните формации (Вавилон, Асирия) се е ползвало с широка известност. Някои смятат Гилгамеш за праобраз на Одисей. (Хетското му име е Улус.) Никога, обаче, няма да узнаем какъв е бил истинският цар на Урук, който несъмнено е реална историческа личност.

ГРАМОТНИЯТ, ако не друго, може да ти гарантира точност и да ти вдъхне сигурност. Неграмотният е като изоставена на произвола на природните стихии нива, в която избуяват магарешки бодили, бабини зъби и трънки. Съвременният ни глобализиращ се свят бързо буренясва. А в древен Шумер, преди 5 хилядолетия дори овчарите са можели да четат и пишат на глинена плочка. (Шумерското писмо е било значително по-трудно за усвояване от нашата фонетична азбука.)

ЧУВСТВАМ се уязвен, безпомощен (като в небрано лозе), когато разбера, че човекът пред мене е лишен от чувство за хумор. За съжаление при повечето хора то е дефицитно. Не знам дали съм прав, не го казвам от гол патриотизъм, но ми се струва, че все пак ние, българите, сме по надарени с остроумие и духовитост от доста други народи. При социализма нашенецът оцеляваше в системата и благодарение на това – къде, в коя соцстрана има толкова много вицове за строя и порядките му?! Българинът умее и да се самоиронизира, да се глуми над себе си. Образец за мене тук е Захари Стоянов.

ЛИШЕНИТЕ от чувство за хумор са като хронично болните. Разликата е, че надежда за изцеление не им е нужна, тъй като не го съзнават.

НАПРЕДЪКЪТ на технологиите неизменно е съпътстван от регрес. Получаваните по нов начин по-бързо и по-евтини продукти по правило са по-нетрайни, с по-ниско качество. Отвън лъщи, вътре – кухо.

ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА е враг на традицията, на трайността и дълговечността.

ЕДНАКВОСТТА е голямо удобство и...безкрайна скука.

МАЛКИЯТ НИ ЧОВЕШКИ СВЯТ (смалил се поради напредъка на комуникациите) отива към унификация. Какво представлява индусът с европейски костюм и тюрбан на главата си? Малко смешен и съвсем наивен опит за компромис. Утре горната част ще бъде заменена с каубойска шапка или плажна панама. Ако един ден, както вървят нещата, изчезнат различията, човечеството ще разполага с един единствен вариант за съществуване. Няма да има алтернатива. А какво означава това при кризисна ситуация?

ТРАДИЦИИТЕ са имунната система на културата.

КОЛКОТО по-малко вещи в дома, толкова по-голям комфорт за ума.

КЛЮКИТЕ са като излишните вещи – замърсяват средата ни.

БЯСНАТА гонитба за ускоряване движението на парите (търговски обороти, печалба...) принуждава търговските субекти непрекъснато да ни измислят нови и нови потребности. Накъдето и да се обърнете, дори в бедното ни отечество, ще зърнете безброй излишни вещи. Те (а и услугите вече се множат!) изпълват пространството, бита, крадат времето ни. Метастазите им са ни оплели като кукувича прежда.

ПРИЕМАНЕТО на награда от властниците не е ли стъпка към конформизъм за всеки един творец? Възхищението ми от поета Борис Христов е толкова голямо, защото у нас изключително рядко се случва подобно нещо – да се отвърнеш от съблазнителния блясък на излъсканото тенеке, което кой знае защо се смята за синоним на обществено признание...

ИМЕНАТА, срещу които в изкуството стоят най-много ордени, лауреатства, класации и прочее отличия, най-бързо се забравят след преселването им в отвъдното. Изключенията са малко и то обикновено за безспорни, големи постижения, пред които, както се казва, и боговете са безмълвни.

СРЪЧНИТЕ в писането, но лишени от истинска дарба, са по правило изключително изобретателни в гонитбата на награди, отличия, привилегии, постове...

ЛИТЕРАТУРАТА е най-синтетичното изкуство. Може би тъкмо затова обикновено я „отделят” от останалите видове творчество. Писателят в известен смисъл трябва да бъде универсалист. Убеден съм, че за майсторството му имат значение – дори са задължителни – умението да чувства дълбоко музиката, да владее контрапункта (може да няма добър слух), да съпреживява и цени високите постижения в живописта, графиката, скулптурата, да се чувства сред природата като в роден дом. Колкото да изглежда парадоксално, владеенето на правописа не е от особено значение. Моят – вече покоен – приятел Ангел Шишков пишеше „теменужка” с „ш”, но беше добър разказвач, майстор на фабулата и изграждането на образите. Всъщност, защо в минало време? Той си е такъв. Живото доказателство са няколкото му романа. За съжаление, както много други кадърни събратя по перо, той не получи полагащото му се признание.

ТОКУ ЩО една обидчива дама ме наруга по мъжки, наричайки ме долен лизач, сбъркан идиот и болен мозък, който трябвало да бъде в лудницата. И патетично ме попита: а всъщност не си ли там, в лудницата? И весело, и тъжно. Весело – защото знам, че изливайки озлобението си, ще й олекне, а вероятно и самочувствието й ще се повдигне с градус-два. Тъжно – защото наистина живея в лудница. Ако бях само аз, не е беда. Но така е с повечето българи. Останалите са онези, които смятат, че обществото, нравите, управниците ни и всичко, което се случва в наши дни в милото ни отечество, си е в реда на нещата. Че е нормално.

ПРИНЦЪТ НА БЯЛ КОН е образ, зад който почти винаги прозира, както са казвали в миналото, претъпкана със злато кесия, а сега – банкова сметка с многоцифрени суми. Изключенията, верни на руската максима „С милым и в шалаше – рай”, са рядкост, а и такива жени обикновено ги смятат за малко или много мръднали.

ПРИРОДАТА не може да бъде излъгана. Отношенията с нея са като играта на шах. В шахмата шмекериите не минават. Но ние непрекъснато се опитваме да вършим именно това, като местим черния си офицер на бяло поле. Така правеше в първата ми младост един мой приятел албанец, възползвайки се от момента, когато не гледам дъската. На възклицанието ми, че и двата му офицера са станали едноцветни, той сърдито питаше: „Видя ли ме да го местя?!”

ИМА НЕЩО СБЪРКАНО в сегашния икономически модел на човечеството. Главната беда е в съществуването на борсата. В този си вид тя позволява финансово-икономическа дейност (движение на капитали, печалби, фалити...), зад която няма нито производство, нито реални услуги, сиреч е „куха”. Цялата тази система, барабар със Соросовците, които поражда (най-големите паразити в съвременния свят!), трябва да бъде изличена и заменена с нещо ново, невиртуално.

„ВРЕМЕТО е субективен модел на причинната връзка, доколкото причината предхожда следствието” (Веселин Касабов) Попаднах на тази дефиниция в романа „Цвете от Андите” и тя не само ме възхити, но ме накара да почувствам облекчение. Дълги години съм се опитвал да измисля някакво приемливо и сравнително точно определение, но винаги се получаваше нещо „на патерици” – с термини, възприети от науката, но по същество празни от съдържание. Помня първото си хрумване: „разстоянието между две последователни, свързани едно с друго събития”. Понятието разстояние произлиза от представата за пространство, а такава физическа категория не съществува. Както е и с времето. Но вижте колко елегантно е казано тук от Касабов.

НЕИЗВЕСТНОСТТА е майка на страха.

ПРЕДСТАВАТА за начало и край, така дълбоко вкоренена от древността в съзнанието на човека, донякъде му пречи, а често и го обърква. Ние не можем да свикнем с непрекъснатостта на света, в който живеем. От една страна ни подвежда цикличността на наблюдаваните явления, от друга – това е удобство, без което ще ни е трудно навярно дори да общуваме. Утрин-вечер, извор-устие, раждане-смърт и пр. и пр. Всичко наоколо ни „подсказва”, „убеждава” ни да възприемаме нещата и явленията от заобикалящия ни свят с начало и край. Бедата е в невъзможността да видим и дори да си представим мащабите и същността на цялото мироздание. Там цикличността – несъмнено – е частен случай...

Няма коментари:

Публикуване на коментар