ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






четвъртък, 25 ноември 2010 г.

ОБРАЗЦОВ ДОМ

Не, не може да бъде. През целия си живот той беше изпреварвал слънцето. Горе, в планината, беше привикнал да става рано и да събужда света около себе си.
Просъница...
Но кой си ти? Кой съм аз?
Дядо Тати. Последният земянин, останал да живее в музейно село.
Та-та-тиии, та-та-тиии...
Нежната люлчина мелодия го унесе. Спи, шепнеха приглушените тонове. Спи, шепнеше ароматният въздух на стаята. Спи...
- Син – трипнаха устните му. – Син...
Та-та-тиии, та-та-тиии – приспиваше го домът.
Пряко сили ресниците му се отблъснаха и в зениците му отново нахлу ярка дневна светлина.
Замижа.
Слънцето. В самия зенит! Беше проспал утрото!
Старееш, дядо Тати, старееш. Точно така беше казал и Син вечерта, след като пристигнаха в дома. А той кимна:
- Време ми е.
- Защо не приемеш? – Син въздъхна. – Ако беше жива мама, щеше да те склони. За нея беше късно, но ти можеш, можеш.
- Не ща даром да тъпча земята.
- Тате, този нов живот не се получава даром. Всеки човек сам си го е заслужил.
- Кой? Кой човек?
- Аз, Ева, ти, днешното и миналите поколения. Хората. Тези, които дълго и търпеливо са разгадавали тайните на битието и онези, които са ги подкрепяли, вярвали и...
Бащата мълчаливо поклати глава.
- Какво не ти харесва? – попита синът.
- Може да съм глупав колкото съм стар, но не искам. Все едно, дядо Тати след това няма да го има.
- Заблуждаваш се. Ще си бъдеш ти, само дето повече никой няма да ти вика „дядо”. Ще си просто Тати.
- Няма да го има твоят баща. Ще му сменят всичките клетки. Нищо няма да остане от него.
- Мисълта, чувствата, характерът, личността – най-важното остава. Защото тялото ти ще бъде скроено по твоите генни матрици. Никой няма да посегне на твоята индивидуалност. Никой няма право да я променя без твоето съгласие.
- Знам, но...
- Нима тези зъби са твои? Нима вехтата протеза на крака ти е прорастнала сама от коляното? – разпали се Син.
- То е друго.
- Същото е! Ако ти сложат още една протеза, ако ти подменят износените ръце с нови, отслабналите уши с чувствителни, няма ли да живееш?
- Ще.
- Тогава?
- Всичко това не може да продължава безкрайно. Има си граница. Прекрачиш ли я, по-нататък не си ти.
- Коя е тя? Къде точно е тази граница?
- Не знам.
- Няма такава граница – обяви с досада Син.
Но това беше вчера. Вечерта. Първата му вечер в този невероятен дом, който незабелязано подслушваше мисълта му, долавяше и най-мимолетните му чувства – спокоен, топъл и ласкав дом, денонощно нащрек, готов да изпълни всяко човешко желание. Дори на пришълеца, на стареца, който по-рано не беше стъпвал тук.
Наистина ли? Ако е така, тогава...
Какво? Какво беше помислил тогава?
Сега грее слънце, ярко обедно слънце, а той, дядо Тати, се беше успал.
Стана. Облече се. Стените – ако това бяха стени – се отдръпваха да му сторят път. Подът услужливо наместваше протезата, внимателно я отхвърляше нагоре и напред и той вървеше почти без да накуцва. Леки резедави завеси му махаха, докосваха слепоочията му. Чист озониран въздух пълнеше дробовете му.
Домът, узнал желанието на стареца, го водеше към него.
Син спеше.
Едната му ръка не се виждаше, а другата лежеше отпусната на голото мраморно тяло на Ева. Тялото на жена му, разпростряно по гръб, наполовина забулваше синя-синя, преливаща на талази от хиляди гънки материя. Под нея се подаваше торсът й – гладък и плосък като на юноша. Там, където трябваше да бъдат гърдите, светлееха два бледорозови кръга.
Старецът смутено отстъпи заднешком, като отмести поглед към сина си.
В неподвижното, отпуснато лице на Син имаше нещо непознато, чуждо. Дадо Тати премигна и присви очи. Намести очилата си. О, наистина. Лявото му ухо никакво го нямаше, едната му буза беше неестествено хлътнала, а мястото на косата – сякаш изрязана като скалп – плътно обвиваше жълтеникава ципа.
Изведнъж му се стори, че двамата не спят, а са мъртви. Внезапната мисъл затаи дъха му и той се вслуша.
До притъпения му старчески слух стигна шепот.
Чак сега той забеляза двата големи овални аквариума от двете страни на спалнята. В бледосинята вода сред рояци мехурчета плуваха бели и розови риби. Откъм страната на Син лениво люлееше ресни рошав морски таралеж, а в другия аквариум до полуголото тяло на Ева пулсираха две бели актинии - две женски гърди.
Раменете на дядо Тати потръпнаха. Свали очилата си и се отдалечи, сподирян от тихото гальовно шушукане на странните риби.
В детската му се зави свят от пъстрите, отрупали стените и тавана играчки, от ярките картини, от безброй непознати предмети. Като че ли беше попаднал във фантастична гора с истински живи дървета, които му махаха с клоните си, а под тях спяха десетки животни. Спяха по човешки – в бебешки колички и легла, грижливо завити, с шапчици и панделки на вратовете – така както от памтивека са ги карали да спят децата. Мечки, зайци, лисици, котета, катерички, сърни, мишлета...
Лицето на стареца се разтегна в широка усмивка.
Отново си сложи очилата.
Боже мой, всичките животни са обезобразени! Кое без нос, кое без око, с откъсната лапа, или с отскубнати мустаци – нямаше ни едно напълно цяло...
В кое легло, под коя завивка спяха двете му внучки и внукът?
Насреща му се зъбеше едра кучешка глава. Дядо Тати се наведе и дръпна одеялцето. Под него нямаше нищо. От цялото куче-играчка беше останала само главата – гола безуха глава с два реда настръхнали зъби и две кръгли, широко отворени, учудени очи.
Кой си ти – мигнаха очите и отново се вторачиха в него.
Старецът се отдръпна. Вехтата му дървена протеза се блъсна о нещо и тракна. Миг преди това той предусети сблъсъка, но не успя да се овладее. Обърна се. Намести очилата си – пръстите му, кой знае защо трепереха – и дълго стоя неподвижен, застинал като статуя.
На постелката под него лежеше сив, прорязан от червени капиляри детски череп. Долната челюст, вратът и заголеното бяло рамо с познатата бенка излъчваха едва доловима жива топлина. Опнатата нежна младенческа кожа на устната помръдваше и почти докосваше костта, на която трябваше да бъде другата устна. Зад креватчето в бледосин аквариум плуваха рибки-очички, рибки-ушички, таралеж-коса, медузи-бузи. Ситни мехурчета тихо бълбуката и игриво се гонеха нагоре-надолу.
Дядо Тати се извърна.
Животните още спяха. Сред тях, край всяко легло, до всяка количка в бледосини аквариуми едва чуто шушукаха рибки-оченца, рибки-ушенца, рибки-нослета...
Кучето-глава втренчено го гледаше и мигаше – кой си ти?
Старецът закуцука навън.
Излизаше със свалени очила. Не знаеше къде е изходът, не гледаше къде стъпва – домът сам го изведе.
Вън грееше благодатното светило. Силният му обеден блясък се сливаше със синевата на безоблачното небе и с ярката зеленина наоколо.
Сложи очилата си.
Светът възвърна очертанията си и – топъл, пъстро-празничен – нахлу в него. Той поглъщаше жадно свежия въздух, тревите, цветята, отблясъците от оранжевите плочки на настилката, опасала дома.
Тръгна по най-близката пътечка.
Протезата му глухо тупаше о плочките. Привичният, познат звук съвсем го успокои. Два-три пъти той се обърна към дома, приличен от разстояние на огромно зелено дърво със ствол като на боабаб.
- Етооо – произнесе гласно старецът. – Преселих се най-сетне. Син просто мечтаеше да ме домъкне тук. Той и Ева...
Откъм храстите отсреща екна звънък смях.
- Гледай, гледай, забравил си е крака!
- Хей, чичо, ти кой си?
Две ухилени дяволити личица надничаха сред зелените клони.
- Викат ми дядо Тати. Не съм чичо. Аз съм много стар.
- Не си ли онзи, дето живее в музейното село?
Старецът завъртя глава:
- Жевеех. Никой не остана там. Сега съм в образцов дом. Хе там.
- И ние живеем в образцови домове – обясни едното хлапе. – Всички домове са образцови. Само в музейното селище не са. Ще ни кажеш ли къде си забравил крака си?
- Не съм го забравил. Загубих го.
Хлапетата се спогледаха.
- Защо не си вземеш нов?
- Не ща. Моят си е най-хубав.
- Хайде тогава да го потърсим – услужливо предложиха момчетата.
- Той е в земята – сви вежди старецът. - Станал е отдавна на пръст. На чернозем. Нищо на този свят, момчета, не пропада напразно. От чернозема също има полза.
- Полза ли?
- Да – кимна дядо Тати. - Той храни тревите, храстите и дърветата. И те растат силни и щедри за радост на нас, хората.
- Не е вярно – запротестираха хлапетата. – Така е било отдавна-отдавна. Тогава растенията са страдали от суша или от прекалена влага, от микроби и гъби, от насекоми и птици. Сега ги хранят хората. Ние сме го учили, всичко знаем.
- Всичко ли? – повтори дядо Тати и се огледа.
Буйна зеленина, пъстри ярки цветове.
- В музейните селища растат. От пръстта, от нея се хранят.
Момчетата не го чуха. Те тичаха през тревата и нозете им сякаш не я докосваха – нито едно стръкче не оставаше прегънато под буйния им весел бяг.
Дядо Тати сви встрани и клекна пред зеленината. Взря се.
Очите му не откриха нито една повехнала тревичка, нито един отронен лист. От равната, съвършено гладка повърхност излизаха свежи, сочни стъбълца, поникнали в стройни редици. Около тях от земята се подаваха полупрозрачни тънки пръстенчета. Протегна колебливо ръка, отдръпна я, изправи се и тръгна в обратна посока, към дома.
Хубава пътека. И денят – за чудо и приказ. Ах, боже мой, защо се дърпах като вироглава коза и не исках да идвам? Тук също може да се живее. Децата тичат по поляната, а не идват на излет да ме разглеждат като музеен експонат. В такъв чудесен, чист и приветлив дом се диша леко. Нито един микроб, нито една прашинка... А когато умра, ще ме погребат там, горе. Ще им кажа, да, ей сега ще им го кажа и всичко ще бъде окончателно решено. А с другото се свиква.
Свиква, свиква – тупаше охлузената дървена протеза о гладките плочи. Дадо Тати вървеше изправен, отметнал назад глава, замижал под ярките обедни лъчи. Хлабавите рамки на очилата му игриво подскачаха над гърбавия старчески нос.
Беше светло, спокойно. Ден, какъвто той не помнеше отдавна. Горе, в планината, вечно духаше и валеше, а ако нямаше дъжд и вятър, го жилеха комари, щипеше го зъл студ, препъваха го камънаци по неравния изоставен път. Там всяка есен листата умираха, дърветата зъзнеха голи, виелица и мраз го гонеха в старата къща на топло и по цели седмици не го пущаха навън. А тук беше пролет. Стихиите са укротени, бацилите – из-требени, прахът...къде ли се е дянал прахът?
Та той го знаеше, знаеше го по-добре от тези хлапаци и най-сетне на старини щеше спокойно и кротко да дочака последния си ден в този прекрасен дом. До сина и снахата, сред внучетата.
- Но защо и децата? – сепнато произнесе на глас. – Нали се родиха здрави и читави? Нищо им нямаше на децата...
Старците са противен народ. Искат всичко да бъде по тяхната. А нима младите са по-глупави? Нима не знаят по-добре как трябва да се живее? Разбира се, знаят, дърта главо, мълчи и не задавай лишни въпроси. Край.
Домът незримо и нечуто го зовеше към себе си. Викаше го, притегляше го, препираше го да крачи по-бързо.
- Добър ден, дядо Тати!
По съседната алея отминаваше странно гърбаво същество. Малката му кубчеста глава се въртеше свободно около врата, четирите й лица дариха стареца с четири различни, но все приветливи усмивки. От ушните раковини пръкнаха осем пипала-антени и му замахаха. Уродливата гърбица се кривеше надолу-нагоре. Хилавите му къси крака се огъваха под тежестта на несъразмерното туловище, то се клатушкаше, залиташе и от това изглеждаше още по-смешно.
- Кой си ти?
- Авел – представи се киберът. – Аз не съм човек.
- Виждам. Иначе щеше да ми е жал за тебе. Защо, все пак, си толкова грозен?
- За радост на децата – обясни Авел и четирите му усмивки преляха една в друга. – Покрай задължението да поддържам климата, сензорната система и енергийния възел, да стерилизирам средата и направлявам чистачите, ми е отредено и това.
- Кое? – не разбра дядо Тати.
- Да забавлявам децата. Да пея и танцувам, да играя с тях. Те трябва за бъдат винаги в добро настроение. А за настроението от смеха по-сигурен лек няма.
Киберът вече се отдалечаваше, когато дядо Тати подвикна подире му:
- Моят внук Кай играе ли с тебе?
- Разбира се. Той е много забавен.
- Наистина – съгласи се старецът. – А как се забавлявате двамата?
- Всякак. Най-любимото му занимание е да ме убива.
- Ха! Че защо?
- Това го развлича най-много. Понякога той ме убива по десет пъти на ден. Аз съм Авел – кой знае защо напомни киберът.
- Тъй, тъй – смутолеви дядо Тати и му обърна гръб.
Погледна към дома.
Плътната му зелена корона искреше с хиляди отблясъци и го викаше безмълвно при себе си. Но сега този зов беше по-слаб, беше едва доловим и не вълнуваше сърцето както преди, когато се беше отдалечил на цял километър от дома.
- Зеленото поглъща светлината – промърмори под нос старецът. – Трябва да я поглъща, а не да блести. Нещо не е в ред... Авел, Кай... Хм...
Крачеше бавно. Обиколи храсталака, където беше срещнал двете хлапета, надзърна оттук-оттам между клонките и отново продължи към дома.
В плътната му зелена корона се разтвори голямо овално око. От него се подаде Син. Прозя се, изпъна косо нагоре ръце и се протегна.
- Добро утро, дядо Тати!
- Добър ден, Син.
- Какво?
- Добър ден, казвам. Виж го къде е вече запладнило - посочи нагоре старецът. – И аз се успах, но вие сте били къде по-сънливи от мене.
Син се протегна още веднъж, прозя се широко и бръкна в синия аквариум зад себе си. Пръстите му измъкнаха рошавия таралеж и го тръснаха.
- То си е винаги там, в зенита. Там изгрява и там залязва.
Старецът вдигна глава.
- Не ти ли харесва? – попита Син.
- Аз...нищо. Откога е така? Не се ли върти вече Земята?
Син се разсмя.
- Нашето слънце, тате, н а ш е т о. При съседите навярно е някъде другаде. Едни обичат залезите, други – изгревите, а някои, представи си, предпочитат облачно време.
- Въпрос на вкус – съгласи се старецът. – Въпрос на вкус.
- Колкото хора, толкова вкусове – кимна Син. – Просто, но голямо нещо. Едва когато нашите прадядовци са го проумели, всеки е намерил своето слънце и планетата най-сетне е мирясала от разпри и неразбории.
Докато двамата разговаряха, старецъэт стоеше на двадесетина крачки от дома, загубил желание да се връща вътре. Можеше да влезе, когато поиска. Това му стигаше.
- Ще си поразкърша още малко кокалците – каза той. – При кои съседи сега е изгрев?
- Не знам – сви рамене Син, като наместваше с лениви движения таралежа-коса на главата си.
- Не наобикаляш ли съседите си?... Преди малко срещнах две момчета. Непознати момчета.
- Е, това е почти приключение. Рядък случай – засмя се безгласно Син. – Не знаех, че в зоната ни живеят други деца освен нашите. Но нали ние имахме нещастието и късмета...
- Да, така е – съгласи се дядо Тати. – Отидоха си от този свят и майка ти, и бездетният ти вуйчо. Сега е мой ред.
- Не бързай. Помисли преди да вземеш окончателно решение. Приятна разходка.
- Благодаря.
Старецът заобиколи дома. От другата страна също имаше множество пътеки. След кратко колебание той пое по една от тях. Натам някъде, струваше му се, е изток. Да, точно това трябваше да попита, накъде е изток, а не за съседите. Старееш, дядо Тати, старееш...
Слънчевият диск все така грееше над главата му и не помръдваше от мястото си. Сякаш никъде не беше ходил, нищо не беше виждал, с никого не беше говорил, а току що се е озовал навън, проспал утрото.
От двете страни на пътеката цъфтяха несметни розови цветове. Силният им аромат го упойваше и замъгляваше мисълта му.
Е, какво толкова има да му мисли? Върви човек, стар и беловлас, древен като самия свят, като него неунищожим и вечен, сам – вечност. Не е имало начало и няма да има край. Ще омеси нови слънца, ще ги направи безсмъртни като растенията – безкрайна пролет, неугасим живот. Аз съм създателят. Стига да поискам, всичко ми е подвластно. Самият аз съм в с и ч к о. Стига да поискам...
Всъщност, на човек, дойде ли старостта, не му е нужно друго, освен един уютен топъл дом. Няма нищо по-прекрасно от нечутия му ласкав глас – бяла и розова риба, която ти шепне беззвучно и примамно: ела!
Назад, назад, при мен, викаше го домът и дядо Тати вървеше все по-бавно и по-бавно сред зеленината и розовите цветове. И къде са тези съседи, навярно са много далече, той беше забравил да попита. И защо са му тези съседи, какво щеше да им гледа, съседи като съседи, а беше оставил дома, който още не познаваше напълно, не беше му се насладил.
Завъртя се кръгом на протезата и ахна.
Колко далече беше отишъл! Сред безбрежната зеленина чак до самата линия на хоризонта на фона на бистрото небе едва-едва мержелееше безплътният плосък силует на дома. Мъничък, недостижим, той властно викаше стареца при себе си.
Там даже стените усещаха желанията му. А щом е така, щом е така, хората – още повече!
И старецът закрачи натам.
Вървеше и си мислеше за смъртта.
Нямаше да угасне самотен. Чакаше го спокоен и мирен свършек.
Как иначе. Нали знаеше какво оставя след себе си... Знаеше ли наистина?
Щом синът му настоява да му смени тялото, да го подмлади, значи те двамата с Ева са се отказали от четвърто дете. Може пък да им се струва, че е п р е к а л е н о, че е с р а м н о да имат четвърто дете. Законът е неумолим: нов живот срещу нечия смърт. Постигналото биологично безсмъртие, човечество не може да си позволи лукса да се възпроизвежда неограничено. А в днешни времена хората се разделят с живота само при катастрофи, самоубийства... Но колко са те? Колко са останалите като него, които не желаят да увековечат тленното си тяло? Той нямаше никакво намерение да променя решението си, дори сега то му стори още по-вярно и справедливо.
Отново, както след срещата с хлапетата, които искаха да търсят загубения му крак, колкото повече приближаваше дома, толкова по-недоловимо го привличаше той. Безмълвният му глас слабееше и глъхнеше.
В лехата досами дома, сред високите кактусови храсти шеташе Авел. Над него в неподвижния топъл въздух махаха криле дузина дребни, подобни на къси тлъсти колбаси създания.
- Привет! – вдигна десница дядо Тати.
- Здравей – отвърна Авел, без да помръдне главата си. Пипалата-антени стърчаха наежени. – Открих един микроб, дядо Тати. А, ето го най-сетне.
Сух гъргорещ звук прониза старческите уши. Колбаските се събраха на ято и отлитнаха нагоре.
Четирите лица на Авел сияеха от доволство. Като сгъваше и кривеше несъразмерното си уродливо тяло, той се запромъква през кактусите към стареца.
Екна пронизителен крясък.
Дядо Тати намести очилата си и се обърна към дома.
- Кай! – викна сепнато старецът. – Какво правиш, Кай!
Ръцете на внука държаха лък. Натегнатата тетива звънна, стрелата литна надолу.
Старецът инстинктивно се хвърли към кибера. Спъна се в първия кактус и падна възнак. Успя само да види как стрелата прониза гърбицата на Авел. Докато киберът, омекнал, бавно се свличаше на едната си страна, острието се показа от корема му.
Откъм дома се понесе тържествуващ вик.
- Кай, Кай... – изпъшка старецът и се надигна.
Мина му през ума, че ако беше по-млад, ако беше скочил по-пъргаво, стрелата щеше да прониже него. В ушите му още пищеше звънът на тетивата.
Колбаските, нечуто долетели при кибера, се суетяха по тялото му. Без да обръща внимание на големите кактусови бодли – дори не забеляза, че те са меки и и послушно се огъват от докосването му – дядо Тати докуцука до падналия Авел.
- Шшшт – предупреди го тихият глас на кибера. – Аз съм вече жив, но момчето не бива да знае. Нека не разваляме удоволствието му.
Старецът се измъкна от кактусовата леха. Опипа протезата си. Огледа очилата. Всичко беше наред.
Игрива камбанна мелодия.
- Дядо Тати! Дядо Тати! Заповядай на закуска!
От дома му махаха Син, Ева, Кай и двете момиченца, промушили главички под ръцете на майка си. Между личицата им едрееха, набухнали, гърдите й, напиращи под резедавото трико на дрехата.
Старецът кимна.
- Приятна закуска – пошепна зад гърба му Авел.
Камбанките весело, апетитно ромоняха и дядо Тати неусетно задъвка с изкуствената си челюст, усетил съблазнителен вкус в устата си.Тя се изпълни със слюнка.
Стана му срамно. Що за чудесии, той никога не е бил такъв гладник! Понечи да се изплюе, но не посмя. Оранжевите плочки на настилката лъщяха от чистота.
Преглътна.
- Дядо Тати! Дядо Тати! Зяповядай на закуска!
Той не гледаше към дома, но виждаше заоблените едри гърди на Ева. Белокръгли месести риби – те плуваха в синята вода на аквариума.
- Идвам. Ей сега...
Белите риби плуваха в огромно, безкрайно синьо-зелено море.
Беше пладне. Беше все така обед и макар да не бе горещо, той внезапно усети жежкия дъх на светилото в зенита.
Зави му се свят.
Ръцете му инстинктивно се протегнаха. Дланите му, не намерили опора, се прибраха към тялото. Едната напипа малка, лека издутина, пръстите му зашариха и от гънките на старата износена дреха в шепата му падна дребна, по чудо оцеляла здрава луковичка. Подалият се, леко превит кълн беше мръсно бял, облепнал с прах, но изглеждаше жив.
В ушите му забарабаниха ударите на буен пролетен дъжд. Звънна пробуденият капчук на древната музейна къща, зашумяха поникнали стръкове...
Дядо Тати понесе находката си на двете си събрани длани към лехата. Клекна. Пъхна внимателно луковичката в джоба си и заби пръсти в гладката земя.
Беше твърда като камъните на древната музейна къща. Кривите, похабени старчески нокти упорито дращеха, плъзгаха се, отскачаха, върховете им пукаха и се трошаха. Най-сетне откърти няколко бучици, пръстите му заровиха надолу.
Камбанките бяха замлъкнали и в тишината той чу зад гърба си сърдито пъхтене. Хвърли бегъл поглед през рамо, но през замъглените от потта стъкла видя само смътните контури на нещо неспокойно пълзящо отзаде му. Вдигна лявата си ръка, понечи да намести очилата си и ги изтърва. Стъклата се разбиха в оранжевите плочки. Старата пластмасова рамка се прекърши на две. Пъхтенето се усили, пълзящата твар се стрелна и начаса с хрускане и свистене погълна останките от очилата.
- Аз съм мъртъв – произнесе тихият глас на Авел. – Чуваш ли, дядо Тати? Остави на чистача да си свърши работата. Той не търпи отпадъци, о, той е чудесен чистач, дядо Тати.
- Какви отпадъци? – машинално попита старецът.
Пръстите му все така упорито ровеха, удълбаваха ямката.
- Стъкла, рамки и това, което е у тебе, вътре в тебе, този органичен отпадък.
- Нали си мъртъв – промърмори старецът, - трай там.
- Остави го, дядо Тати – шепнеше Авел, - остави го да си свърши работата. Той не може иначе.
Старецът изруга и отново заби нокти.
Ямката стана колкото шепа – усети го с пръстите си, погледът му беше замъглен. Измъкна от дрехата си луковичката, постави я на дъното и започна да я засипва.
Пъхтенето премина в заплашителено свистене.
Трябва да го полея, досети се старецът. Надигна се, огледа се и, зърнал смътния силует на кибера, подвикна:
- Къде има вода? Хей, Авел!
Съскащото същество се промуши между крака и протезата му, светкавично разрови ямката, грабна луковичката и я захруска. Белият прашен кълн вече изчезваше в металическата уста, когато пръстите на дядо Тати бръкнаха в нея и го стиснаха. Нещо остро и гладко го рязна, топла червена кръв плъзна по дланите му.
Дядо Тати се похлупи ничком.

- Искаш ли нови? – попита Син.
Старецът вдигна ръце и разпери пред лицето си бинтованите си пръсти.
- Едното кутре е цяло – доволен установи той. – Поля ли го?
- Тати, татко, ти вече не си в музейното село. Тук растат...
- Знам – прекъсна го старецът. – На моите години паметта често ме подвежда. Всичко е наред, сине, не се вълнувай. Минутка само. Ще стана и ще дойда на закуска... Как е Авел?
- Кой?... Ах, да... Но сега е вече нощ, татко.
- Залезе ли слънцето?
Син не отвърна.
- О, да, да... – Старецът сухо се изсмя. – Уж се зарекох да не задавам глупави въпроси.
- Кажи какво искаш – тихо рече Син. - Всичко ще имаш. Слънцето ще изгрява по сто пъти на ден и ще залязва и.... Всичко е в твоя власт.
- Знам. Вашият дом е прекрасен.
- Твоят дом, тате. Нашият.
- Да, моето момче, прав си. Нашият. За по-хубав не може да се мечтае. Макар че за мене ще си остане само мечта – добави със снишен, унил глас дядо Тати. – Има мечти, които никога не могат да се възприемат като истина, като реалност... Разбираш ли ме?
- Спи, татко, спи. Отдъхни си.
- Да – кимна, примижал, старецът. – Чака ме хубав и дълъг сън. Безкраен сън.
Клепките му се притиснаха.
Усети как Син се отдалечава безшумно.
И изведнъж в тишината на тихия ласкав дом завиха вихрушки, екна далечен гръм, над планината блясна светкавица, изсипа се дъжд, заблъска град, запада сняг, слънцето стремително летеше, препускаше от хоризонт до хоризонт, бягаха облаци, пукаха червясали от времето греди, никнеха млади смъртни стръкчета трева...
А дядо Тати вървеше по стария излъскан калдъръм на древната уличка, слушаше гласовете на пробудените от мимолетната пролет насекоми и местеше внимателно протезата си – да не засегне някое зелено стръкче, което утре ще склони снага, стъпкано от нечия туристическа обувка, или под напора на разлуделия се, бесен и непрощаващ вятър...

(Разказът е от сборника "Вселенско отмъщение", изд. СТЕНО, Варна, 2009 г.)

Няма коментари:

Публикуване на коментар