ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






понеделник, 19 декември 2011 г.

ВЕЧНИЯ



Кучето – така викаха на тежкия грамофон с фуния – засвирваше и Кривото Поде скриваше окарината си. Под двете акации в края на Дългата поляна гълчавата замираше. Мъжката групичка около едното дърво се позаглеждаше към женската половина под другото дърво и започваше да подхвърля закачки. Двуметровият Сава Палавров запалваше фенерите – най-напред на моминската, сетне на ергенската акация, - хващаше някое момиче подручка и вечеринката започваше. Кривото Поде клатеше глава в такт с аржентинското танго, захласнато втренчен в танцуващите двойки. Когато Сава Палавров даваше почивка на Кучето, зевзеците подхващаха обичайното се забавление.
- Подьо, коя мома искаш да те целуне?
- Е, коя... – мънкаше, простодушно ухилен, недъгавият.
Завързваха очите му с носна кърпичка. Момичетата минаваха едно по едно край него – кое мълчаливо, кое със сподавен кикот. Когато недъгавият посочваше с пръст и махваха кърпичката, насреща му се хилеше нечия мустаката физиономия. Всичко живо се превиваше от смях.
Смееше се и кривото Поде.
Никой не помнеше откога е тази неизменна шега. Правеха я и лете, и зиме – през студените месеци вечеринките ставаха в читалищния салон. Към полунощ младежите се разотиваха, сподирени от тихата свирня на окарината. Бяха свикнали с нейния глас и, както обикновено става с привичните неща, забравяха за свирача – до следващия повод да се поглумят с незлобивия неудачник.
По жътва, вършитба и гроздобер забавите прекъсваха. Кривото Поде наобикаляше вършачката на Дългата поляна. Вечер окарината се обаждаше от селския мегдан. Наесен свирнята й съпровождаше тежките, пълни с черна гъмза кораби, блуждаеше по каменливите баири над лозята. Какво правеше през останалото време недъгавият, с какво се занимаваше зад високите зидове на бащината си къща никой не знаеше, пък и не се интересуваха. Годините, ту спокойни, ту смутни, отминаваха, ергените и момите ставаха семейни хора, на тяхно място в читалището и на поляната идваха други, само Кривото Поде си оставаше същият – мъж без възраст и без биография, един вечен ерген. Носеше бомбето си от трийсетте години и в края на четиридесетте, когато младежите ходеха с каскети. Свиреше със старата си охлузена окарина и под електрическите лампи, заменили фенерите, преди вечеринката да огласи новият механичен грамофон без фуния. Караше си Вечния старите мелодии, макар от репродуктора на Кучето – името си остана – да се разливаха синкопите на новата мода с „Румба негра” и „Истамбул Константинополис”. Озвучаването и осветлението командваше Чавдар, син на Сава Палавров, голобрад дългуч, който упорито бръснеше катадневно източената си муцунка, а тя като че ли напук не бързаше да прораства с така желания символ на мъжеството. Младежите танцуваха на бетонен дансинг, отлят от тях с един трудов ден. Моминската акация беше отсечена, коренът й остана под центъра на кръглата плоча. Под другото дърво, престанало вече да събира под себе си само ергените, стоеше Кривото Поде както преди пет, преди петнадесет, преди неизвестно колко години.
- Подьо, коя мома искаш да те целуне?
- Е, коя...
- Вярно ли е, че не си целувал жена?
- Вярно е, ама не ща – обясняваше кротко недъгавият.
- Какво не щеш?
- Тя трябва да ме целуне. Да ме хареса, па тогава. Сама.
Едни иронично-съчувствено цъкаха, други му даваха разни подигравчийски съвети. Често минаваха и без кърпа – затуляха му с длани очите. Вечния не се докачаше. Като че ли му стигаше, дето не само вечеринка, ами ни една седянка, ни една белянка не ставаше без него. Събрани накуп, момите му се смееха добродушно. Но на улицата и навсякъде другаде неомъжените го заобикаляха отдалеч. Страняха от него като от чумав. А беше чист, винаги спретнато, макар демоде облечен, с глава на хубавец: големи сини очи под смолистотъмни вежди и коса, не посивяла от времето; нито една бръчица нямаше на гладкото правилно лице, като че ли природата с някакво виновно старание го пазеше заради изкривеното му полуприведено тяло, в което сякаш беше напъхана дъга от бъчва.
Такъв, като жив, е той в паметта ми и днес. Макар вече да съм на възраст, когато спомените надделяват над кроежите за бъдещето, няма да се изненадам, не ще се учудя, ако го зърна на някоя пресечка. Глупаво ли звучи? Не знам. Но сигурно е малко неискрено, защото ще изглеждам по-стар от него. Вечния си беше един и същ и в младостта, и в юношеството ми, и в детството ми, бил е такъв изглежда и преди мене да ме е имало на белия свят. Времето си тече неумолимо, но той не се е променял. Дори само заради това си заслужава да бъде разказана тази история. За мене тя няма начало, затова започвам с онова, което не мога да помня, но със сигурност знам – с трийсетте години.
Бащата на Кривото на младини се беше занимавал с бъчварлък, сетне, като спастрил някоя и друга пара, подхванал търговия. Минаваше за заможен човек. Големи богаташи в селото нямаше, та неговият половин дял от мелницата във Въртопа, петдесетината декара лозя, зеленчуковата градина край реката и голямата, цялата зидана с камък, къща биеха на очи. С политика старият не се занимаваше, гледаше си имота, шареше из околията със стоката си, която все менеше и превиваше гръб с една наистина волска упоритост, глух и сляп за сладостите на живота. Останал рано вдовец, върл саможивец, той не канеше никого у дома си. На сина си беше махнал с ръка. Смяташе го за смахнат, както изобщо се гледа на село на хора, които не си знаят интереса. Преди войната старият беше ходил в Австрия и донесъл на сина си балтон от английски плат, костюм и бомбе по тогавашната мода. Събитията, местни и световни, сякаш не засягаха двамата обитатели на каменната къща. Но когато над селото запукаха пушки, в този дом за всеобща изненада се настани капитан Митьо Черното, с когото довтаса жандармерийската рота. Малцина се догаждаха каква е причината за това странно гостоприемство. До воденицата на Въртопа имаше свинарник. Всички знаеха, че той е собственост на ортака на стария. Но ден-два преди набега на гладните партизани, след които вместо прасета остана една бележка с нечетлив подпис, този имот беше преминал в ръцете на бащата на Вечния.
На жандармерията дойде подкрепление редовна войска. Завардиха всички пътища и пътеки. Обръчът около корията се сви. Гърмежите зачестиха. Една неделя на мегдана изтърсиха три трупа на мъже. Вечерта в каменната къща писна кларнет. На следващия ден докараха още един труп. Беше на слабичко, съвсем младо момиче. Вързаха на ритли четиримата убити и ги подпряха на стената на кметската управа. Пазеха ги двамина с карабини, друга жива душа по мегдана не се мяркаше. Разправяха, само Кривото Поде се навъртал там, докато Митьо Черното втори ден пируваше с циганската банда при бащата. Вардачите се опитали да напъдят недъгавия. Дали ги е поразил с равнодушието си към пагоните и оръжието, дали заради дружбата между бащата и капитана – на Кривия му се разминало само с навикване. Вечния, разправяха, измил спечената кръв от лицето на убитата партизанка и цяла нощ клечал над нея. Свидетели нямаше, много страни от този епизод останаха неясни. Но оттогава Митьо Черното не стъпи в каменната къща. На следващия ден, след като докараха убитото момиче, съседите чули разправия и жални викове. Бил гласът на бащата. После цяла седмица той не се показа из селото. Твърдяха, че лежал увит в овчи кожи. А окарината не се чу месеци.
Година-две след идването на новата власт се поговорваше, че Кривото изпренесъл сума ти чували с брашно, хляб и кашкавал у Гето Крайния, чийто сеновал служел за склад на ятаците. По едно време плъзна мълва, че стария ще го предават на народния съд, но му се размина. А капитан Митьо Черното, разправяха, бил вече осъден на смърт и разстрелян. Други твърдяха, че служел като чиновник в Шумен, виждали го били жив и здрав, в цивилни дрешки.
Всичко това се говореше с половин уста, зад дуварите. По улиците и на мегдана цареше ледено мълчание по минали и настоящи въпроси, засягащи в някаква степен политиката. Може би страхът беше наложил едно строго табу, не знам, но във всеки случай устите се затвориха месец след преврата (тогава още не го наричаха революция). На 11 октомври в местността Бяла крава, в гората, комунистите разстреляха тринадесет мъже от селото: свещеника, горския, един бивш кмет, аптекаря, зъболекаря, международния авантюрист и бонвиван Дучо Хапото, с една дума все видни люде, до един, както твърдеше новата власт, фашаги и врагове народни. Нямаше ритли, нямаше кларнет, дори пукот не се чу – гората е твърде далече от селото.
В обстоятелството, че старият остана недокоснат от събитията виждаха косвено потвърждение на приказката за чувалите. На подпитванията за тях Кривото Поде отвръщаше само с незлобивата си занесена усмивка. Започваха промени, задаваха се преломни събития, на хората не им беше до недъгавия. Бързо легна забрава и върху един друг епизод от живота на вечния селски ерген: баща му занесъл на новата власт запазената бележка от партизаните и си поискал свинете. Сава Палавров го изпъдил от кметството, като го напсувал и му рекъл да си наляга парцалите и да не закача сина си. Вечер ту оттук, ту оттам се обаждаше окарината, както си е било от век и никой не си спомняше, че е имало време, когато нейният глас е бил замлъкнал. В кръчмата (остана само една от двадесет и три преди девети) спореха привържениците и противниците на кооперирането. Някой от по-заможните бе изкарал приказка: „Ще я бъде тя вашата, когато Кривото Поде го целуне мома”. Въпреки последвалите събития тези думи останаха нарицателни и съпровождаха в селото всяка новост, или предприятие, които се смятаха за безнадеждни.
Събираха – къде с увещания, къде силом – земята в обща нива. Един гръмогласен трактор влечеше подире си невъобразима опашка от прахоляк и припкащи кресливи хлапета. Но всичко това сякаш не съществуваше за Вечния. Денем, както и преди, той се губеше от погледите ни. Малцина знаеха, че прекарва часове у съседите си. Тук, да ми е простено, пак ще се върна малко назад. Не знам дали Вечния е пренасял чували в сеновала на Крайния, ала съм сигурен, че в онова тревожно и несигурно време той си е имал утеха. Даваше му я едно приятелство, малко странно за всеки друг възрастен, но съвсем обикновено за човек като Кривото Поде.
По време на бомбардировките над София от там надойдоха евакуирани семейства. След войната те постепенно се завърнаха по домовете си. Остана само чиновникът Станислав Роглев с жена си и дъщеря си Невена. Живееха под наем срещу каменната къща. Бледият изпит Роглев, пенсионер по болест, се грижеше за имота на хазяина си, преселил се още преди войната в Тракия. Главното задължение на столичанина беше да наема Ристо Влаха и двама-трима цигани за полската работа. В къщата се оправяше жена му. Роглев дружеше с неколцина учители, но всъщност единственият му близък приятел беше библиотекарят на читалището. Селяните се отнасяха почтително към семейството на софиянеца, но гледаха на него с известно подозрение. Едни твърдяха, че е богат, получил бил наследство от Америка, други го смятаха за човек средна ръка и даже малко мръднал, трети се съмняваха, че той върти черноборсаджийска търговийка чрез посредници. Всичко беше само предположения, за да си обяснят с какво живее един мъж, който не ходи по къра – по онова време пенсията на село беше почти митическо понятие.
Малката Невена рядко излизаше на улицата. Най-чест, ако не и единствен, другар в игрите й беше Кривото Поде. Не минаваше ден да не се отбие при момиченцето. Библиотекарят разправяше, че недъгавият си играел по цели часове с него и то съвсем по детински. Правел за Невена парцалени кукли, майсторял й свирки от върбови пръчки, каручки от чамови летви. Даже, колкото да е за невярване, разказвал на момиченцето приказки. А Вечния си беше скъпчия на думите, ако не го питаха настойчиво за нещо, уста не отваряше и не поздравяваше дори – негов поздрав бе широката му усмивка.
Невена не другаруваше със селските деца. Тъничка, крехка, тя често боледуваше и родителите й гледаха да не се отделя от тях. За Кривото Поде, обаче, вратата им винаги беше отворена. И на младини, и по сетне винаги съм се чудел какво свързваше така здраво тези две толкова различни същества – приятелството им трая дълги години. Продължавам разказа си с пълното съзнание за своята безпомощност да надникна сред вътрешните пружини на човешката психика, които често сближават наглед несъвместимото и разкъсват безвъзвратно онова, което ни се е струвало неразчленимо. Не правя никакви уговорки, макар да знам, че за мнозина ще е невероятна, ако не самата история, то непременно развръзката й. Заемеш ли се с нещо, трябва да знаеш докъде, както казват на село, ще ти стигне вътъкът, затова само излагам фактите. Ако на места се отклонявам от тях, внимателният читател ще забележи, че става дума за въпроси, каквито и сам той би си задал.
При пристигането на Роглеви в селото Невена беше към десетгодишна, а когато се заговори за кооперирането, учеше в гимназията на съседния градец. В съботни и неделни дни Вечния я посрещаше и изпращаше на гарата. Младите, които вече я позаглеждаха, се чудеха за какво толкова надълго и нашироко си приказва тя с Кривото Поде. По пътеката през Дългата поляна и дървения мост над реката до двата дома имаше не повече от километър, а понякога и два часа не им стигаха да се приберат.
В селото вреше и кипеше. Страстите само поутихваха, за да се развихрят с нова сила. Бащата на Вечния, полупарализиран, не си подаваше носа от каменната къща. Сам Сава Палавров ходи при него да го пита ще влезе ли в текезесето. Старият му рекъл, че ще припише всичко на сина си, та ако ще му вземат имота, да го вземат от него. Споменал и за свинете. Кметът се ядосал, затръшнал вратата и въпросът остана открит. Лозята и градината тънеха в бурен. Кривото Поде ходеше вечер по агитация с младежите. Носеше кофата с блажна боя. Една вечер – доколкото си спомням, това стана преди избори – с тази боя изписаха „Кулак – народен враг!” на стената на Роглеви. Същият надпис от месеци се мъдреше и отсреща, на каменната къща. Вечния не беше възразил, но ето че сега, след като с четката беше поставен и удивителния знак, Кривото Поде захвърли кофата. Момците го понавикаха, поизгрибаха разлятото по земята, а той стоеше сащисан. После всички продължиха по тъмната кална улица. Недъгавият ревна кански след тях, ала не му обърнаха внимание.
На заранта Станислав Роглев видя надписа. Забеляза, че някой се е опитал да го зацапа. Дали това не е било достатъчно да го успокои или е имало някаква друга причина, не знам, но след няколко дни семейството отпътува за София, прибра се при дъщерята, станала студентка.
По него време шумните забави не прекъсваха нито лете, нито зиме. Плочата на дансинга се пропука. Биели, казваха, силно крак, та не издържала. Вечния си беше все сред младите. На Чавдар Палавров поникнаха редки мустачки. Беше станал тракторист, работата му порасна и с Кучето се занимаваше друг момък. Каскетите постепенно взеха да излизат от мода. Бомбетата не се върнаха, но и момчетата, и момичетата започнаха де се обличат по-сносно. Някак неусетно намаля интересът към събранията – задаваха се по-спокойни времена. Събранията ги правеха заедно със забавите. Ставаха обикновено в събота. Още във вторник-сряда на вратата на читалището лъсваше цветна обява. В долната й половина със значително по-едри букви следваше уверението във „веселата част” с внушителното „ТАНЦИ ДО ЗОРИ!!!”. Преди танците Чавдар Палавров правеше няколко демонстративни кръга по дансинга с велосипеда си, един от малкото тогава в селото. Освен грамофонът свиреше и набързо скалъпен оркестър от любители. Свиреше нестройно и фалшиво. Думнеше ли тъпанът, Кривото Поде, запушил уши, бягаше настрани. И макар старата задявка за целувката да не беше забравена, Вечния все по-дълго оставаше в сянката на старата акация. Едновремешната закачка се беше превърнала почти в ритуал, наследен, спазван по навик. Момичетата се държаха по-свободно, говореха за равенство между двата пола, по улицата не заобикаляха недъгавия, ала и да спираха при него, правеха го от снизходително съжаление. Започнало беше ново десетилетие. От предишните останаха само окарината и бомбето на Кривото Поде, на които вече гледаха не като на чудатост, а ги вземаха за музейна вехтория.
Дойде още едно лято. Акацията на Дългата поляна цъфна, а Вечния още не беше хвърлил стария си английски балтон, когато на малката гаричка от пътнишкия влак слязоха възрастна жена с черен воал и тънкоснага девойка. Бяха жената и дъщерята на Роглев. Пристигането им се случи в началото на седмицата. Трактористите и механиците стягаха техниката за жътвата, но Чавдар Палавров успя пръв да се лепне за Невена. Вечерта той караше бавно велосипеда си след нея по неотдавна павирания площад, говореше й нещо настойчиво, правеше разни фокуси като пускаше кормилото, кръстосваше крака над рамката, сядаше заднешком. Изпрати я до запустелия дом срещу каменната къща. Мустакатият дългуч дърдореше облегнат на колелото си, а Невена стоеше в сянката на портата – издаваше я избухливият й звънък смях.
Следващата заран Чавдар Палавров закъсня за работа. Гумите на велосипеда му, нарязани от нечия потайна ръка, висяха като дрипели. Опита се да го кара по капли, но след първия присмех го дотика обратно у дома си. Ядът му се поразсея, след като разбра, че отдават закъснението му на ергенска сполука.
Дали Невена и Кривото Поде се бяха виждали до съботната вечер остана неизвестно. Изглежда невъзможно съседи на село да се разминават почти цяла седмица, но срещата им на забавата под старата акация говореше в полза именно на тази невероятна версия.
Танците започваха с Кучето. Чавдар Палавров, хванал здраво за кръста столичанката, не я пущаше. Помощникът му, види се, подготвен от него, сменяше светкавично плочите и игличките. По едно време грамофонната техника нещо заяде, двойките се разсипаха. Освободило се от ръцете на тракториста, момичето се озърна и възкликна:
- Продане, ти ли си?!
Всички погледи се насочиха към ствола на старата ергенска акация. Вечния без балтон, превит одве , се дърпаше от Невена, която го теглеше към дансинга на светло.
- Крив съм, недей, крив съм – повтаряше сподавено той.
Невена го пусна.
- Дами канят – провъзгласи гръмко помощникът на Чавдар Палавров.
Двамата дълго се гледаха, после Вечния тихо я попита:
- Искаш ли да ти посвиря?
И, без да чака отговора й, вдигна окарината.
Изслушаха свирнята му в пълно мълчание.
- Продане – проговори първа Невена, - боже мой, Продане, ти си същият. Ти никога няма да остарееш. Ти няма да умреш.
След тази странна забележка младежите се поразмърдаха. Чавдар Палавров поглади редките си мустачки и остроумно заяви:
- Ами как! Него още мома не го е целунала, не му се полага.
Вечния се усмихваше. Усмивката му беше насочена към Невена, другите той едва ли забелязваше.
Трактористът се поокашля и кимна на момичето:
- Хайде, то се видяло, ти ще я свършиш тази работа.
Обадиха се подканително още два-три гласа. Откъм оркестъра някой захихика. Заподвикваха: „Хайде, сега е моментът!”, „Я виж какъв хубавец ти се е паднал!”, „Не си изпускай късмета, софиянке!”...
- Какво си бръщолевите вие – разсеяно-пренебрежително рече Невена. – Ние с Продан се обичаме. Аз не съм имала друг такъв предан приятел и не знам дали ще имам.
- Хайде де! – обади се отново Чавдар Палавров. – На бас се хващам, няма да посмееш да го целунеш.
Невена взе под ръка Вечния.
- Продане, да си ходим.
Момчетиите се развикаха, запротестираха. Момичетата, настръхнали от любопитство да видят час по-скоро развръзката, местеха погледи ту към странната двойка, ту към безочливите закачливци. Понесоха се подсвирквания и подигравателни забележки.
Двамата пресичаха дансинга. Вечния се беше оставил послушно на ръката й. Плътният обръч от млади тела неохотно се разтвори да им стори път. Когато стигнаха центъра на плочата, там където някога растеше моминската акация, Невена спря. Хвана с две ръце другаря си и го обърна към себе си. Сетне се свлече на колене. Протегна длани, придърпа главата му към лицето си и впи устни в устните на Кривото Поде.
Тъпанджията, вдигнал бухалката с явното намерение за туш, не помръдна. Очите на Чавдар Палавров се бяха изцъклили.
Така дойде този миг, дето вечният ерген го беше мечтал цял живот. Но изглежда най-изненадан ще да е бил самият той, а може би се е уплашил – ръцете му се бяха опънали настрани и назад и бързо-бързо потрепкваха като крилца на младо птиче. Лявата държеше окарината. Докосването на момините устни сякаш я изтръгна от пръстите му и тя падна. Шумът от строшените парчета прекъсна целувката.
Кривото Поде отстъпи заднешком няколко крачки. Невена се изправи.
- Отиде дудука – въздъхна нечий глас.
- Ааа, всичко ми е ясно сега – развика се Чавдар Палавров. – Значи ти си ми нарязал гумите на велосипеда, уроде недни!
Вечния, вдигнал лявата си длан, гледаше втренчено девойката. Пръстите му на два-три пъти се свиха и отпуснаха, сетне той целият се наниши, сгърби се съвсем и закрета по дансинга. И понеже си тътрузеше краката, такава си му беше походката, тръгнал право напред, той настъпваше и суркаше по плочата чирепчетата. След толкова години сега ми се ще да кажа, че се е навел, че ги е събирал късче по късче, да опиша как връз тях в шепата му капят сълзи. Нищо подобно, обаче, не се случи. Невена припна подире му. В същия миг Палавров скочи, догони я и я сграбчи за китката. Тъпанджията, опомнил се, бухна по тъпана. Кривото Поде спря и извърна глава. Сетне търти да бяга по поляната. Тялото му смешно се кандилкаше напред и на една страна.
Кучето застърга гъгниво:
Ръката ти, Венета,
е бяла като гълъб...
- Какво правите вие – сподавено рече Невена, сетне повиши глас: - Знаете ли какъв човек е той, какъв човек!
И рязко се дръпна. Трактористът я пусна. Момичето хукна през поляната, сподирено от песента:
Гали ме, о Венета,
и тихо ми шепти.
Шепти ми, о Венета,
как утре ще преминем
през равните полета
и горди планини...
Светлото петно от роклята на Невена известно време се мяркаше в тъмнината, чуваше се прекъслечен вик „Продане, Продане...”, но скоро мелодията на старото танго от трийсетте години го заглуши:
Ще идем ний далече
на някой остров див.
Не ще се върнем вече
във този свят фалшив...
Забавата продължи. Обаче я нямаше – за пръв път – най-веселата част с връзването на кърпата.
Нямаше я и нямаше повече да я има.
На следващия ден Невена Роглева се качи с майка си на пътнишкия влак, за да напусне завинаги селото.
След година записах в същия институт, в който учеше Невена. Така се случи – нито веднъж не я срещнах. Може би тя вече беше завършила, а и бях млад, не ми беше до спомени. На кого му е до спомени през тези сладки, безгрижни години на следването? Сега това ми звучи като оправдание. Дори ми е обидно, дето не съм я потърсил из институтските зали. Струва ми се, че лекомислено съм пропуснал шанса да узная от нея... Какво? Честно казано, не знам.
След онази съботна вечер забавите на село оредяха. Идваха машини, напускаха хора – отиваха по градищата да си търсят ново препитание. Оркестърът се разтури. Чавдар Палавров си купи мотоциклет и захвърли Кучето на бунището. Кривото Поде слезе окончателно от сцената на селския живот. И когато след още няколко години в една навъсена есенна утрин минувачите срещаха самотна конска каруца с ковчег от нерендосани дъски, сваляха шапки и се чудеха – смятаха го за отдавна умрял.
Свидетел съм на последната сцена на дансинга и заедно с другите хлапещаци свирках и дюдюкях на Вечния нея вечер, когато Невена Роглева клекна в нозете му. Минаха почти пет десетилетия. Изрядко се отбивам в обезлюдялото село. На гаричката спира един единствен пътнишки влак, често без да остави и без да приеме пътници. Плочата на дансинга не личи, трябва да знаеш мястото, за да откриеш попуканите останки сред гъстата трева. В съседство, от едната й страна, има малък паметник с петолъчна звезда и четири имена. От другата страна, досами пътеката, свързваща селото с гарата, преди няколко години се появи внушителен дървен кръст с надпис „Тук ще се съгради паметник на жертвите на комунизма”. Следваха тринадесет имена.
Паметник още няма, а дървеният кръст се е килнал напред – аха да падне връз пътеката. А другият, с петолъчката, е потъмнял, с полуизтрити, нечетливи букви, но си стои – камък. Стои си и голямата каменна къща, но ми изглежда смалена, сгърбушена. Покритият с мъх зид, потрошените стъкла на прозорците и полуизгнилата килната порта навяват тягост и униние. И все пак, озова ли се там, неволно се вслушвам. Знам, няма го свирачът, няма я окарината, но все ми се счува гласът й.
Странно наистина. Колкото повече се отдалечавам от онова време, колкото повече свиквам с промените! (за половин век умряха и се родиха толкова неща!), на мене ми се струва, че в онази вечер на дансинга се беше случило нещо забележително, велико. С годините то придобива в съзнанието ми пълнота и тревожи все повече въображението ми. Кривото Поде за мене не е умрял. Все ми се струва, че някъде някога ще срещна отново Вечния. Навярно не съм го забелязал досега, защото окарината, както много други неща, остана в торбичката на поетическия речник на миналото, а между здрави зъби е трудно да се различи бисер. Най-често там се мярка обикновена жвачка. Да си призная, изпитвам неприязън и дори отврата както към нея, така и към тези, които я дъвчат, гледат те безцеремонно, право в очите, с голи глави с обеци на мъжките уши и къде ли не по лицето, стиснали в длани телефонни апаратчета, но знам ли, знам ли, нищо чудно тъкмо сред тях да живее Вечния, нали на младини погрешно смятах външната уродливост и за духовна...
Или може би всичко си е една моя заблуда, едно преувеличение, нямащо никакво значение за неумолимия ход на живота, в който човек винаги е намирал начин да се спаси от всякакви загуби, пък било и с цената на жесток себеприсмех?







Няма коментари:

Публикуване на коментар