ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






вторник, 1 май 2012 г.

СТЕФАН ЧУДНИЯ





- Можеха и с автомобил да Ви вземат. Но сега е есен, усилно време, джипът се повреди, другата кола закара кмета в града, автобус нямаме, а каруцата, макар и отживяла, все пак е превозно средство за всякакви твари и товари. Едно й е кусур, друса. Аз се казвам Стефан. Драго ми е: бай Стефан. Викат ми Чудния. Чудния ми викат.
Отвърза поводите от ритлата, метна ги напреко на коленете си и като се увери, че учителят се е настанил удобно на козяка връз купчината сено отзад, сви устни. Те изпуснаха къс, едва чут нечленоразделен звук и двата стари, с пооредели гриви коня дръпнаха напред. Металическите шини на колелетата се затъркаляха шумно по неравния каменлив път.
- А Вас как Ви викат?
- Малинов. Милен Малинов – представи се учителят.
- Хубаво име. Много хубаво. Чуеш го и на цвете, на горска поляна ти замирисва.
Учителят трепна и се вгледа в широкия поприведен гръб на водача си. Над груба шаечна яка стърчеше неестествено дълъг врат, който като по чудо крепеше едра, изправена глава. Сякаш усетил, че го разглеждат, бай Стефан се обърна и радушно каза:
- Кираджия човек. Останаха две каруци в кооперацията, в бившето текезе де. Едната я карам аз. Какво друго мога да върша, като цял живот каруци съм карал. От машини не отбирам.
Светлосините му младенчески очи се смееха под гъстите побелели вежди сред плетеница от ситни бръчици.
- На училище ходил ли си? – заинтересува се Малинов.
- Ехе, кога беше... И вероучение съм карал, но тъй и не го доизкарах, нямаше кой да пасе добитъка. Библиотекарката ми вика, че съм бил с килийно образование.
- Колко жители има селото? – смени темата учителят.
- Деветстотин и дванайсет къщи сме. Голяма работа.
- И колко от тях не са пусти? – попита Малинов. – Градът е далече, но той сега не гледа разстоянията, обезлюдява селата наред. Ти, мой човек, сигурно също си имаш свои хора там?
- В града ли? Синът ми учи. Студент. Аз късно се сдобих с дете – обясни бай Стефан. – Думата ми е за къщите.
- Какво за тях?
- Те са си на мястото. Не можеш да ги пренесеш в града, пък и на него много са му притрябвали селски къщи.
- Дом без стопанин е мъртъв – заяви учителят.
- Тц... Те са стари къщи, обживени, всичко помнят. Всичко, що е било, си е у тях. Стопанинът не може да го отнесе, ако ще в Австралия да остави кокалите си.
- Това ти ли... – Малинов се окашля, зиморничаво се сгуши в шлифера си и някак смутено попита: - Вие ли го измислихте това?
- Ами, то си е така – простодушно рече бай Стефан. – какво да му измислям.
Вехтите шини преминаха на паваж и весело, равно запяха – навлизаха в селото.
- Като е голямо...
Учителят замълча.
- Оредяхме. Оредяхме – повтори Чудния. – И къщите, вярно, осиротяха. Така си е. Викаха, след като дойде демокрацията, народът ще потече обратно откъм градищата. Препитание да дири. Ама не би. За четири години се завъртяха две млади семейства, крави да гледат опитаха. С две добичета започнаха. Едното, обаче, се сурнало в долището, набучи се на кол. Как само мучеше, страшна мъка, дълга мъка – докато умре. Не им платиха застраховката и толкоз им беше меракът. Обраха си крушите. В околните села, дето са по-малки, деца не останаха – по две, по три ги карат всеки ден на училище насам, от тъмно обикаля автобусът, ама той не е наш...
Бай Стефан опъна поводите.
- Тпрууу... Ето тук ще живеете, учителю с чудесно име.
Малинов скочи зад стърчишката, издърпа куфарчето си и зеления брезентов калъф.
- Цигулка ли е?
- Книги, бай Стефане. Е, засега благодарско, пък по-нататък заповядай...
- Някой път ще те споходя. Ще намина де. Приемай, стопанке, новия квартирант!
Откъм двукатната неизмазана къща ситно-ситно шляпаше с подпетени топлинки кръглолика костелива жена с мушнати под престилката ръце. А очите на бай Стефан бяха останали в калъфа.
- Блазе му – рече тихо на себе си той и дръпна поводите. – Младичък е още, сума книги има да чете, ееех...
Подковите на конете чаткаха о паветата, хвърляха искри в сините му занесени очи, а сърцето му изнемогваше под тежестта на смътна болка.
- Хей, Чудния, накъде си се понесъл?
Немощният глас на дядо Радойко едва стигна до съзнанието му.
- Докарах новия учител по български. Много учено момче, петстотин книги носи. Може и хиляда да сааа...
И се смееше под рунтавите си вежди, а отвътре му беше криво – чак докато разпрегна и пое към къщи.
В полето още пееха щурци, а когато ги слушаше, той не можеше да мисли за друго, освен за безгрижния им живот: половин година те спяха, а другата половина правеха сватби. И пак сън, и пак песен – неуморен зов към най-личната хубавица, а тя, види се, не бърза да се отзове, защото мъжкарите не млъкват, пеят, та се късат по цели нощи..
Намести мандалото на портата, изу се в широкия пруст и все така в тъмното, на звездна светлина хапна сирене и лук в лятната кухня. Пи вода, плисна на очите си под чешмата и отново изми сухите си жилести ръце. Ми ги този път дълго, старателно – с миризливия купешки сапун. Свали шаячните си дрехи и като потръпваше от хладината, влезе в спалнята. Извади от гардероба чисти вълнени чорапи, долно бельо, бяла риза, вратовръзка. Преоблече се. Закопча от горе до долу всичките копчета на тъмния мек шевиотен костюм, приглади ръбовете на панталоните. Стегна връзките на лачените обуща и премина в малката стаичка със спуснати пердета.
Опипом намери електрическия ключ. Замижа и го превъртя. Седна.
Няколко мига остана така – нетрепващ, в едно тържествено вцепенение. Сетне отвори очи, премигна от светлината на силната крушка, наведе се над разтворената книга:
„Разсъмваше...”
И отглъхнаха, изчезнаха в мрака на есенната вечер каруцата и младото учителче, оборът, полето, голите стени на тясната стаичка, недогорялата свещ в ъгъла на масата, останала отпреди десетина години, когато на два часа спираха тока, подвързаните със стари вестници книги, всичко, всичко.
Остана само утрото и продължи прекъснатият от съня в купето на влака живот. Заревото пробуждаше спомена за сладостни целувки, за пенести вълни и горещ плаж, за среднощни терзания, за една горчива среща, за укорни писма и думи, предствата за неумолимо приближаваща развръзка, когато трябва да кажеш истината, само нея и нищо друго, за да останеш верен на себе си и другите да вярват в тебе, а на оня никога невиждан и познат до втръсване перон да те прегърнат децата, после масичка и сервитьори, познати и чужди лица, как тъй си се отказал от поста си и от другото, човек не е картина, а носи у себе си и ангела, и дявола...
Коравите му пръсти нежно, безшумно отгръщаха лист след лист. Отмятаха ги наляво, а влакът препускаше, отминаваше животът и така – несвършил – стигна до последната, твърда, корица.
Замижа от съжаление, отмести томчето настрана. Машинално го постави над купчинката до свещта. От лявата страна лежеше още една, последната непрочетена книга.
Не я виждаше. Беше още на перона, сам на пустия перон на голямата гара – махаше с ръце на другия бай Стефан, който потъваше в тълпата неизвестно къде, неизвестно къде, защото под грубите пръсти над твърдата корица шумолеше противно крайчецът на обвивката от стар вестник.
После ръката сама се протегна, разтвори последната книга. Устните му трепнаха и безмълвно произнесоха:
„Марс...”
И тресна гръм. И корабът на Първата експедиция докосна планетата. Развалини и пустинен вятър – шепот на отминали епохи, - стъпки на безнадеждни мечтатели, гибел и вяра, нови градове със земни имена, зелени гори и призрачни кораби, каменни домове, самота и безкрайно очакване. И чудесен ден, в който надвесваш смуглото си златооко лице над древния марсиански канал, за да видиш най-сетне един жив жител на планетата, един истински марсианец и – да спреш тъкмо когато всичко е започнало отново.
Седеше на дървения стол, отпуснат на кривата облегалка, а устните му повтаряха:
„Марс...Марс...”
Стана. Дръпна басмяните перденца и в стаичката влязоха звездите.
Въздъхна щастливо, отблъсна се от перваза и тялото му като празнична ракета прекоси тъмната нощ над заспалото село, стрелна се в безбрежната вис, прониза мъглявини и облаци космически прах, огнени потоци плазма и безжизнено хладни пусти пространства.
В невидима вълшебна каляска сред шепота на старите й, отдавна мъртви пътници ръцете му опъваха сребърните поводи и сдържаха разюздания бяг на двата коня-вихрогоня с великолепни златотъкани гриви, които се развяваха и сплитаха – гигантски облаци млада материя, изнурена от нетърпението да се слее и разцъфне във вълшебното чудо на сътворението. Дърпаше не поводи, а спирални ръкави, сам той една цяла галактика, новородена вселена, необятен и вездесъщ, проникнал в сърцевината на битието с усещането за взрива преди да избухне свръхновата, с плача на новороденото в мига на зачатието и с радостта на светлината, още не поела своя път, още материя преди да стане сила...
Изкукурига петел.
Съзвездията помръкнаха.
Отсреща в съседския двор кокошките ровеха тъмното бунище. Изпод дръвника надничаше старият клепоух пес, равнодушен и пред утрото, и пред крякането на младите ярки около някакво хилаво червейче.
Стефан Чудния се обърна, наведе се, събра книгите. Махна подвързиите от стари вестници и едно по едно нареди томчетата в старата ученическа чанта на сина си.
Преоблече се и по черните шаячни дрехи зашляпа с гумените си цървули из калта към читалището.
Пред входа старателно ги изчисти о двете стъргалки – най-напред о едната, после о другата. В предверието се събу. Влезе по чорапи по протрития безцветен килим в заемната. Библиотекарката, сама, плетеше. Кълбото със синя прежда подскачаше в наполовина празното сандъче с читателски картони.
- А, Чудния... Какво да те правя тебе, а? Да те пратя в окръжната, що ли? Половината книги си ги препрочел, а с другата половина можеш да смаеш целия свят. „Престъпление и наказание” – шест пъти, „Мадам Бовари” – девет, „Чичо Томовата колиба” – пет прочита, „Златният телец” – единайсет, „Вълшебната планина” – три, „Разходката на...” какъв беше – четири и няма край. Ставаш за „Гинес”. Има такава книга на рекордите, чувал ли си?... Косата ти е посивяла, поизкукуригал си вече, забравяш ги скоро, а?
- Не ги забравям – кротко рече бай Стефан. – От едно и също вино не се ли пие втори път?
- Не пия – намръщи се библиотекарката. – Виното разваля мъжете. Какво ще правим сега? Да ти дам една стихосбирка? Защо не четеш поезия?
- Не ща – поклати глава Чудния.
- Какво ще вземеш? Пари за нови книги не дават...
- Презапиши тези.
- Бива – съгласи се библиотекарката, без да прекъсва заниманието си. – Готово, Чудния, няма да забравя. А и да забравя да ги впиша, не е беда. Ти никога не си закъснявал. Пък и няма да ме излъжеш. Не можеш да лъжеш ти, не можеш.
Куките подскачаха, кълбото рипаше в сандъчето.
- Колко пъти съм ти казвала да не се събуваш. Цялото село влиза обуто...
Като излезе от читалището, той се помая малко и се упъти към квартирата на учителя Малинов.
В къщата нямаше никой. Бай Стефан подвикна, повъртя се из двора и не се удържа – качи се в стаята на горния кат. Знаеше я от седмица коя е, стопанката я беше почистила и стегнала, по стените бяха налепени нови книжни тапети, един срещу друг висяха два горски пейзажа – единият с мечка, другият без мечка, с поточе и брод. Калъфът лежеше на ниската, купена от града масичка и бай Стефан се учуди. Учителят като че ли не беше се докосвал до него!
Поопипа зелената опната материя на брезента, но не посмя да го отвори.
На улицата дочу глъч откъм училището и забърза натам.
Звънецът го превари. Старата жълта сграда изведнъж се беше кротнала – ни глас, ни шум.
- Дядо Радойко, учителят Малинов тук ли е?
- Що кайш?
- Даскал Малинов...
- Аха, тука е, тук, сигур. Какво да му река?
- Кажи бай Стефан Чудния те търси.
- Ще му обадя. Жив и здрав да си.
Чудния мина още веднъж покрай библиотеката и пое към къщи. Чантата държеше под мишка. И макар едрата му ъгловата снага да беше старчески отпусната в плещите, като се намери до дома си, той изведнъж заприлича на провинил се ученик – спря с чувството на виновност, изненадан.
Портата беше открехната. По сгуриената пътечка между двора и отделената с телена мрежа градинка личаха пресни следи. Над лятната кухня се извиваше тънка струйка дим.
- Дамяне... – викна бай Стефан и се втурна вкъщи.
Показа се рошава момчешка глава. Баща и син се прегърнаха.
- Брей, мустаки си пуснал. Бодат като свинска четина. Източил си се. Върви ли учението? Здрав ли си? Сит ли си? Севда имаш ли си?
Бащата се засили към камината да стъкне огън, а огънят вече гореше. Пламъчетата се извиваха, възземаха и караха въздуха да трепти в радостна, нетърпелива възбуда. Бай Стефан притури дръвца. Наизмъкна от големия бял хладилник – важен лъскав чужденец сред сивата непригледна обстановка – всичките продукти, тръсна ги на древната, пропита с мас и пот синия. Затършува за чинии и вилици. В суетнята, звъна и тракането не преставаше да пита:
- Учението върви ли? С какво дойде от гарата? Как тъй се сети?
- Чакай – спря го Дамян, облегнат в рамката на ниската врата, стиснал цигара между зъбите си. – Карай поред. Ден и половина са предостатъчни за интервю.
- Как ден и половина? Само толкова ли? Рядко си идваш, поне отнапред да беше обадил, да дойде баща ти да те вземе от гарата.
- Не съм с влак. Докара ме попътна кола – обясни синът. – За учението няма какво да се безпокоиш. Тикаме го.
- Ти него, или то тебе?
- Всякак. Знаеш, че си вземам изпитите, имам лека обществена натовареност и по малко време за живот остава.
- За живот ли? За какъв живот? Учението не е ли живот? Я седни да хапнем.
Дамян влезе в кухнята и се спъна в старата си ученическа чанта. Вдигна я, разтвори я.
- Не е ли един животът? – попита бащата. – Какво казват професорите?
- Те знаят най-малко за него. Професорите, тате, повечето са стари хора, един с подагра, друг с инфаркт, трети вече склерозата го натиснала. Животът е в кафенето, в дискотеката, на стадиона.
Дамян извади от чантата една книга. Огледа я, пусна я на пода и бръкна за друга.
- Ще я изцапаш – трепна бай Стефан.
- Марс – прочете момъкът. – Ех, тате, тате, същият си си. Едно време, когато беше жива, мама те боготвореше, ти само нея гледаше и не виждаше, че другите ти се подхилкват. Защо ти е тази планина от хартия, като нямаш понятие от истинския живот? Ти веднъж не си ходил в големия град.
- Ходил съм. След войната – на наборна комисия.
Бащата замълча. Не му беше приятно да си спомня онова време, когато го върнаха – негоден за служба. И тъй и не видя казармата. В селото какви ли не приказки се носеха тогава: че бил охтичав, че го отписали като смахнат... Беше се зарекъл оттогава да не стъпва в града.
- А и що ми е? – Небесносините очи на бай Стефан кротко се усмихнаха. – Аз съм ходил навсякъде, във всички времена. Бил съм поне на сто войни, на хиляда дворцови бала, минал съм по милион пътища. А снощи, синко, представи си, бях в едно столично кафене. Искаш ли да ти го разправя какво е, що е вътре с наредбата му и прочее?
- Тате, тате, ти цял живот си бил като моите професори.
- Какво искаш да кажеш?
- Изкукуригал си.
- И нашата библиотекарка така разправя – кимна бай Стефан. – Аз не се докачам.
Дамян затвори чантата и я тръсна на пръстения под.
- Романи, повести. Е, чети си, друга забава ти нямаш.
- Каква забава?
- Такава, истинска.
- Че това лъжовно ли е?
Бащата внимателно вдигна чантата, поотупа я и я подпря на перваза на прозореца.
- Тате, питаш, сякаш не знаеш, че всичко, писано в книгите, е измислено.
- Как измислено! – втренчено го погледна бай Стефан. – какви ги дрънкаш? Защо тогава се учиш по тях?
- Тате, тате... Науката е едно, романите – друго. В тях всичко, от кора до кора, си е чиста измислица. Игра на въображението. Фантазия.
- Стига!
Тежкият пестник на бащата тупна о синията. Вилиците и ножовете подскочиха със звън, доматите и едно парче хляб се търкулнаха на пода.
Бай Стефан се закашля. В ноздрите го беше ударил димът от цигарата и той, сякаш за пръв път виждаше тютюн у сина си, пръхна с погнуса.
- Недей да се горещиш. – Дамян се наведе да събира разпиляното. – Толкова бели съм правил, с пръст не си ме докосвал, а сега си готов да ме напердашиш.
- Не може да бъде – тихо изрече бащата. – Всичко, що е писано в тях, е било. Било е, как иначе!
- Тате! Ти наистина си се вдетенил. Вестници не четеш ли? Телевизия не гледаш ли?
- Не.
- На Марс още няма никакви хора. За тази планета науката и теоретически, а неотдавна и с непосредствено наблюдение от автоматичните сонди доказа...
- Чакай – умолително го прекъсна бай Стефан. – каква ще излезе тя? Не е имало ни Жан Валжан, ни Дон Кихот, ни Бойчо Огнянов, ни Калмука, ни...
- Никога! Естествено, не ги е имало. Всичко е плод на творческо въображение. Писателска измислица. Художествена литература, тате. Ако тя описваше делничното, действителното, щеше да е чисто и просто една словесна фотография, а не изкуство. Щеше да си е жива скука.
- Ами науката – попита бай Стефан с наведена глава, като го гледаше изпитателно изпод гъстите си вежди, - тя какво казва?
- Същото, което аз ти пея.
Бащата дълго, занесено дъвка залъка си, без да преглъща. После стана, излезе на пруста, повъртя се безцелно и, усетил да го свива сто-махът, се дотътри покрай телената ограда до съседския плет.
Плю. Вътрешностите му немирно се надигнаха и той се хвана за остриетата на два кола.
Като облекчи стомаха си и му поолекна, видя познатото бунище, кокошките, петела, лениво замижалата, отпусната на предните лапи кучешка глава, подаваща се изпод дръвника.
- Хей, вие, живи ли сте, бе?... Къш!
Кокошата фамилия сепнато подскочи, петелът заразмята червения си гребен. Кучето се надигна и размърда уши. Но спокойствието начаса се възвърна – кокошките заровиха, заклокаха под равнодушния поглед на песа.
Стефан Чудния се отдръпна от плета и без да се обади на сина си, излезе на улицата.
Нямаше ни мисъл в главата си, ни чувство – в сърцето.
По едно време му се стори, че е в каруцата. Прав. Конете препускат, а той стои, захванат за поводите, раздрусван и подхвърлян от грапавините на разбитото шосе, негов връстник. И взе, че наистина клекна, ако не беше чул името си, насмалко да тупне на пътеката.
От втория етаж на неизмазаната къща му махаше Малинов: викаше го да влезе.
Учителят нареждаше на масичката книгите си. Вадеше ги от разтворения, като разпорен корем на голяма риба, калъф. Тупваше ги една по една с длан и ги изправяше в наклонена редичка, чийто край беше подпрял с масивен метален пепелник.
- Мислех си: село, скука. Е, знам, няма да е като в града, но и тук, оказва се, може да се живее. Че кога в града съм срещал хора като тебе! При това ти си първият. Сигурно има и други. В града, да знаеш, всички си приличат... Ето, готово. Скромна даскалска библиотечка.
Учителят застана отстрани на масичката, прокара показалец по ръбовете на книгите и му кимна с широк жест:
- Вземай, която си избереш... Какво си се втренчил в краката си?
- Кал... Мърсотия... Трябваше да се събуя.
- Есен е – кимна Малинов. – Вземи, моля те, с удоволствие ти давам. Аз знам кой си и какъв си. Имам слабост към библиофилите. Особено към такива като тебе, дето веднъж в живота си я срещнеш, я не.
- Не ща. Не ща книги.
Учителят ситно-ситно премигна.
- Никога повече няма да чета – заяви гостът, все така загледан в калните си обуща.
Малинов седна насреща му и боязливо го заразглежда.
- Как си ти, бай Стефане? Да не би...
- Синът ми си дойде.
- А, студентът! Как е той?
- Лоши новини носи. Всичко, вика, е лъжа. И науката, значи, така го е рекла. Измислици.
Веждите на Малинов се повдигнаха. Той тръкна длан в длан и нехайно заяви:
- Пубертетна история. Поза на младостта. Не се вълнувай, бай Стефане. Като стигне до пети курс, ще посмъкне нос. Няма да се перчи като петле и да стряска баща си с умни приказки.
- Ами Вие...ти защо ги четеш? – кимна бай Стефан към масичката.
- За удоволствие. Навик.
- Има ли на Марс човеци?
- Не. Още не.
- А Дон Кихот Ламанчески наистина ли никога не е живял на земята?
- Е, да. Наистина.
- Ами Свидригайлов, помешчика де, не е ли излъгал Дуня? И не я ли я обичал?
- Помешчиците са ги правили тези работи. И не само те. Но Свидригайлов е тип.
- Какъв тип? Бил ли е, или не? Ходил ли е по тази земя, или тя и очите му не е виждала?
- Видял го е един, бай Стефане. Баща му, писателят. В регистрите Свидригайлов го няма записан никъде и то точно защото е литературен тип. Образ.
- Помниш ли там за банята? – тихо попита гостът.
- Каква баня?
- Дето той разправя за вечността и за банята и за оная паяжина вътре, толкова страшно и болно, как тъй може да го рече тип? Само човек, патил и препатил, жив човек може да го проумее.
- Така е – съгласи се Малинов. – Писателят го е проумял. Той наистина много е страдал и е бил умен мъж.
- Писател – повтори полугласно бай Стефан. – Огън да ги гори тези писатели!
- О – възкликна учителят, - недей така.
- Мразя ги. Мразя ги тия пусти писатели. Види се, не току тъй аз никога не чета имената по кориците. Ни едно, ни едно име, боже, не знам.
Малинов мълчеше.
- Мразя ги. Не са свестни хора. Свестните казват истината.
- Ами че те тъкмо... – рече Малинов и сконфузено затвори уста.
- И откъде, дяволските, са се пръкнали? Не може ли без тях да има романи и в романите да се разправят само истински истории?
Чудния се взря отново в калните си обуща и изведнъж омекна, сви се.
- Прощавай, Малинов, прощавай.
Докато учителят се усети, гостът му тежко изтрополя надолу по циментовото стълбище.
Малинов отиде до прозореца.
Напразно се взираше в улицата. Стефан Чудния беше свил зад дворовете и удари пряко къра. И докато Малинов, сащисан, стоеше до прозореца, а Дамян пушеше цигара след цигара в затоплената кухня, докато дядо Радойко дремеше на припек пред училището, докато кокошките ровеха за червейчета, докато хлапетата играеха в двора на тримата мускетари, които никога не са съществували, докато някъде глъхнеше могъщият тътен на ракетите, не успели още да заведат на Марс хора, един шестдесет и осемгодишен мъж газеше през лепкавата угар, през миналото, спомените си, през целия си живот...
В полутъмния обор, усетили приближаването му, конете изпръхтяха. Яслата беше празна, но те стояха кротко над нея. Дланите му се отпуснаха на вратовете им и се плъзнаха надолу по редките проскубани гриви. Дебелата гладка кожа потръпна под пръстите му.
Двата стари коня замряха и не помръднаха през цялото време, докато Стефан Чудния дълго и безгласно плака.
Вън беше ясно и топло. От земята се вдигаше лека пара, откъм овошките край пътя се обаждаха птичета – сетната песен на отиващото си циганско лято.
- Боже, боже, знам, че и тебе те няма. И ти си измислен. И защо ли, защо? Защо хората измислят такива работи? Защо да са лъжливи онези, а? Кажи ми – защо? Как тъй изведнъж излезе, че никакви и никога не ги е имало? Ами нали целият ми живот премина с тях?! Наедно сме пътували и пладнували, кроили и разваляли, хляб и мъка сме делили и радостите ни бяха общи, и доброто, и лошотията... И ако в книгите са измислени, защо продължават да живеят с мене? У мене, боже. И аз ли съм лъжовен? Има ли ме, или съм прах и измама?
Някъде надире изцвилиха коне.
Стефан Чудния спря и се вслуша. После хукна презглава към селото – стори му се, че то изведнъж е обезлюдяло. Отишли са си и Дамян, и учителят Малинов, и дядо Радойко, и децата, и библиотекарката с плетките си, и кокошките на съседите, всичко живо.
Бягаше Стефан Чудния, бягаше и не смееше дъх да си поеме...







































Няма коментари:

Публикуване на коментар