ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






сряда, 27 юни 2012 г.

ПОЧТИ ПЛАЖНА ИСТОРИЯ



Лежеше сама на тясната пясъчна ивица между камъните. Бяла широкопола шапка закриваше половината й лице, пъстра хавлия – тялото до коленете. Заговори я на немски. После опита на полски. Тя дори не трепна.
Излегна се до нея на обратната страна, с глава към морето. В плиткото цапуркаха и се плискаха неколцина дребни циганчета, а по-навътре, над спокойната гладка вода, като на картина, дремеха две неподвижни лодки. Без да откъсва поглед от тях, леко я погъделичка по петата и каза на български:
- И тук има мухи.
- Аха. Двукраки. Най-досадните.
Той се извърна, надвеси се на колене над нея и с показалец приповдигна плажната й шапка:
- Извинете, мадам.
Наблюдаваше го с присвити спокойни очи. Отблизо личаха бръчиците й – не беше в първа младост.
- Имате сладки устнички, но съм разочарован.
- Махай се.
- А, ето че минахме на „ти”. Много бързо, мадам. Не ви отива на прелестната фигура. За грубостта – глоба. Назначавам ви половин час да пазите безвъзмездно ценностите ми.
- Ще ги наглеждам – съгласи се тя.
- Запалка „Ронсон”, слънчеви очила, пакетче „Кент”, ключовете от лимузината ми и от апартамента ми в Рио де Жанейро. Доверявам ви всичко с изключение на чековата си книжка и сърцето си.
Докато влизаше във водата на два-три пъти се обърна, но жената, за разлика от него, не изглеждаше любопитна. После, когато загреба към лодките с дългите се ръце, камъните вече я закриваха. Морето беше топло. Обърна се на гръб, отпусна се.
Течението неусетно го беше отнесло настрани. Когато излезе на брега, в първия момент не го разбра, защото беше забравил за жената. Но му се допуши – след къпане цигарата му беше особено вкусна – и тръгна към камъните. Прибра вещите си и се запъти натам, където летовниците лежаха по-нагъсто.
- Ало, прощавайте... Къпахте се повече от половин час. Сега аз трябва да ви глобя. Почерпете ме една цигара.
Той отвори пакетчето, чукна с нокът дъното му.
- И огънче ли нямате?
- Нямам.
- Не е хубаво да ме връщате, но възпитанието не ми позволява да хвърлям цигари по плажа.
Запушиха. Циганчетата още лудуваха в плиткото.
- Какво търсят тук? По-рано не идваха на офицерския плаж.
Той не отвърна.
- А вие? Вие какво търсите тук? – настойчиво попита тя.
- Едно гърне със злато. Дядо ми го е закопал до брега.
Жената се засмя:
- Чужденките ще ви помогнат ли да ги намерите? Защо не опитате на Златните пясъци?... Не сте вече така приказлив.
- Мадам, аз съм трудов човек. А трудът трябва да се уважава, какъвто и да е той, стига да ни носи радост и наслада. Тъй че шегите ви по негов адрес са неуместни.
- Извинете... О, аз съм изгоряла. Как ще се добера до дома в този пек? Колата ви наблизо ли е?
Едва сега той забеляза, че хавлията лежи смотана до нея. Стегнатият й гладък корем беше позачервен.
- Съжалявам. Лимузината ми е на химическо чистене.
Тя отново се засмя:
- Едно време, когато бях ученичка, казваха: оставих си часовника на пианото в курника. Часовник сред хлапетата тогава беше рядкост.
- Имате склонност към тънко остроумие. Аз, обаче, нямам представа за онова време, защото тогава съм бил още с биберон в устата.
- Нетактичен сте.
- Непосредствен съм. Ако, все пак, съм ви засегнал, хиляди извинения.
- Имате предубеждение към българките?
- Изобщо не ме интересуват.
- Ами ако...аз съм намерила гърнето на дядото?
Минута-две той съсредоточено се вглеждаше в лицето й.
- Излиза, аз трябва да черпя.
- Напротив, на мене се полага – увери го тя. – От радост, че съм открила законния наследник.
Той се подвоуми, сетне захвърли недопушената цигара и стана:
- О кей! Ще изсипем в морето съдържанието му и вие ще ми сварите боб в гърнето.
В ранния следобеден час заведенията бяха препълнени, в предверията и навън, на улицата чакаха десетки летовници. Решиха да отидат на Златните пясъци. Таксито плати тя. И още преди да седнат на хладина в ресторант „Трифон зарезан”, го предупреди да не се притеснява, всичко щяло да е за нейна сметка.
- За сметка на моя дядо – поправи я той. – Много мило от твоя страна, но ще заръчвам аз. Какво пиеш?
- Само кампари и вино.
- Интересно съчетание. Много интересно.
Видът му беше отегчен. Не говореше, а сипеше думи. Тъмните стъкла на огромните му очила се местеха от маса към маса. Режеше на съвсем тънки късчета топлото месо и дъвчеше вяло, без желание. Тя го попита защо сутринта е казал, че е разочарован от нея. И понеже не последва отговор, добави:
- Защото съм българка ли? А защо каза да изсипем в морето златото, за да ти варя боб в гърнето?
- Нашенката, като види гърне, мисли за боб.
- Не обиждай сънародничките си. Не ги познаваш.
- Възможно е – съгласи се той. Аз съм артист по натура, но нямам вземане-даване с нашенки.
- Още си много млад, не познаваш живота. – Тя звънко, продължително се разсмя. – Ще ме изпратиш ли?
- При едно условие – ако ми свариш боб.
До града отново пътуваха с такси и отново плати тя. Като слязоха от колата, му заръча да я следва на двадесетина метра и да влезе в блока две-три минути след нея. Живееше на седмия етаж. Като влезе в апартамента, го лъхна тежка миризма, примесена с тънкия аромат на скъп парфюм. В антрето беше тъмно, полумрак изпълваше и стаята със спуснати пердета. На масичката се появи бутилка кампари и две чаши. Пиха мълчаливо, той по глътчица, тя почти до дъно. Наля си отново, потрети – все така бързо, нетърпеливо – и се изправи. С леко клатушкане отиде до ъгъла. Чу се щракване, бледа червена светлина от лампион очерта формите й под полупрозрачния пеньоар.
- Топло е – каза тя. – Много е топло. Съблечи се, не се притеснявай.
- Мързи ме.
- Да ти помогна ли?
- Може – великодушно разреши той.
...Вееше му с някаква дреха над лицето, а с другата си ръка го гладеше по гърдите и нареждаше:
- Хубавото ми момченце, сладкото ми гларусче. Много си сладък наистина. Чужденките ли те научиха? Няма да те пусна при тях. Чуваш ли, няма да те пусна. Кажи – аз добра ли съм.
- Загоряла си.
Плесна го по бузата. Той не помръдна. Тя се тръшна по гръб до него.
- Мъжът ми не се е прибирал шест месеца. Известно ли ти е, че половината от разводите в този град са на моряшки семейства? Чакаш, чакаш, животът си минава и откъде накъде съвременната жена е длъжна да се затвори в къщи...
Говореше задъхано, ожесточено. От разлетите, пиянски нотки в гласа й не беше останал помен.
- Какъв е мъжът ти?
- Втори механик.
- Защо не се прибере на брега? Първи механик ли чака да стане?
- Нищо не чака. Залюляло го е морето, на сушата повече от месец не изтрайва. Става заядлив, дребнав. Започва да ме буди рано сутрин, кара ме да чистя, да преглеждам дрехите му и да му шия копчета... Не ти ли е интересно?
- Ммм... Спи ми се.
Тя стана, донесе одеяло, зави го. Мушна се под одеялото и го прегърна. Беше й обърнал гръб – така заспаха.
Пръв се събуди той. На светлината на лампиона пристъпи до прозореца и отгърна пердето. Навън беше тъмно. Две повредени неонови лампи бледо премигваха до отсрещния блок. Потърси часовника й – спомни си, че беше го свалила от ръката си, докато пиеха кампари, но на масичката освен преполовената бутилка и двете чаши друго нямаше.
В антрето напипа електрическия ключ и натисна. Два, три пъти – никакъв резултат.
- Какво търсиш? – чу се от стаята. – Не се мъчи, крушката е изгоряла.
В банята, както одеве, когато влизаше в апартамента, го лъхна странната миризма. Той притисна гнусливо с два пръста носа си, прекрачи във ваната. Душът нямаше цедка, водата го биеше силно в темето, а от батерията в краката му пръскаха две струйки – едната ледено студена, а другата просто пърлеше. Отдръпна се настрани. Наплиска се как да е с шепи. На стената отсреща висеше голям мъхест пешкир. Избърса с него само тялото си – освен познатият му вече парфюм, пешкирът излъчваше и другата тайнствена миризма.
Върна се в стаята. Включи осветлението. Тя бързо придърпа одеялото и се зави до врата.
- Не ме гледай. Срамувам се.
- Нима? Откога?
- Винаги съм била такава. Не мисли, че си го позволявам с всеки срещнат.
- Аха, личи си – иронично каза той. – Защо тогава ходиш на плаж? Не те ли е страх от мъжките погледи?
- Не си падам по плажните истории. Това беше изключение.
- Звучи почти като комплимент. Аз съм вторият мъж в живота ти, нали?
- Не се заяждай.
- Ами какво да правя, като съм гладен. Свари ми боб.
- Стига с този боб. Селяндурска шега.
- Не се шегувам – увери я той. – Прияло ми се е бобец. Омръзнаха ми ресторантските скари. Кебапчета и кюфтета на пъпа ми ще покарат. Душата ми копнее за прост български фасулец, сварен на бавен огън, запържен с лук, ммм...
- Нямам нито фасул, нито лук. Виж какво е останало в хладилника и яж. И се облечи, моля те.
- Първо да задоволим душевните потребности, после ще мислим за тялото. Казах ти, че съм артист по натура, затова...
Той неволно замлъкна, попаднал сред тежкия спарен въздух на кухнята. Изглежда стопанката от месеци не беше проветрявала. Розовата раковина на лятата мивка беше пълна с неизмити чинии. По плочките на плота лъщяха мазни петна. Джезвета, прибори, чашки с недопито кафе, тигани, тенджери – всичко беше разхвърляно сред лекета, разсипана захар и огризки. Около препълнената кофа – приспособено за боклук варелче на „Шел” – се валяха корички хляб и фасове. Хладилникът предеше тихо и сладостно като задрямала котка, но на полупразните му рафтове единственото, което заслужаваше внимание, бяха няколко спаружени кренвирша. Взе ги и излезе на балкона, на чист въздух.
Отнякъде се обади радио. Късият мелодичен сигнал се повтори и той съобрази, че не е радио, а звънец. Сигурно се прибира окъснял курортист. Като дъвчеше лениво, реши, че в тези нови панелни жилища изолацията е отвратителна.
Нещо задраска с тънък металически призвук, хлопна се врата. В антрето отекнаха тежки стъпки. Хлопането се повтори.
- Любо, ти ли си? – чу се нейният глас, изтънял и вибриращ. – Най-сетне! Как така, защо не ме предупреди?
Плътен мъжки бас избоботи:
- Къде е?
- Кой?
- Любовника ти. Видях го разпищолен на кухненския балкон.
Едва сега той съобрази какво се беше случило. Недоумението му отстъпи на панически страх. Изтича в антрето, втурна се към изхода и с все сила задърпа бравата.
- Аха, ето го пиленцето.
Беше едър, набит мъж, здравеняк. Лицето му не се виждаше добре. Проникващата от стаята светлина очертаваше оплешивяла над челото глава с дълги и широки бакембарди. Кой знае защо тъкмо те го уплашиха най-много.
Мъжът бавно го приближи. Дръпна недоядените кренвирши от ръката му и понечи да замахне към лицето му, но ги захвърли на пода. Посочи му банята:
- Влизай там. После ще се разправям с тебе.
Изпълни светкавично нареждането. Беше се изпотил, но само след минута-две му стена студено. Батерията във ваната капеше и монотонното тупкане на капките се забиваше в мозъка му. Напънът му да затвори крана се оказа безполезен. Оттатък, в стаята, където допреди малко се беше излежавал до топлото й тяло, бяха започнали обяснения. Различаваше само гласовете им. Нещо тежко падна на пода. Очакваше викове, писък – сигурно я биеше, - представи си бакембардите му и отново се изпоти. Ала вместо писък, съвсем ясно, сякаш говореше до ухото му, прозвуча нейният глас:
- Не обиждай. Не съм проститутка. На проститутките им плащат, а аз не съм взела нищо от него. Ние се обичаме. Той е артист.
- Стига. Млъквай. Млъквай и тръгвай.
- Къде ме гониш посред нощ? Ти звяр ли си? Защо не уважаваш чувствата на хората?
- След час има влак. Казах ти – марш при децата.
- Разбери, не съм ги пратила нарочно на село. Сами пожелаха да отидат при баба си.
- Шшшт!
Басът тихо изрече няколко неразбираеми думи и жената млъкна. Нещо прошумоля. Чуха се стъпки. Изминаха няколко безкрайно дълги минути. Щракна ключалка.
Стъпките – сега бяха само неговите, на стопанина – приближиха банята. Една здрава мъжка ръка захвърли вътре дрехите му.
След малко басът попита отвън:
-Готов ли си?
- Да.
Вратата широко се отвори. Той извърна глава, за да не го гледа в лицето, но забеляза, че бакембардите му са прошарени и това неочаквано го успокои. Механикът, опрял длани в рамката на вратата, поклати глава:
- Артист... Нещо много кльощав ми изглеждаш. Къде се запознахте?
- На плажа.
- Плажна история, така ли?... Отговаряй. Отговаряй точно и ясно. От това зависи съдбата ти. Отдавна ли мърсувате двамата?
- Не сме мърсували.
- Значи любов. Чиста непорочна любов.
- Тя не е...
- Артисте, не ми се прави на джентълмен. Тя ми е ясна. Питам тебе. С какво я подлъга?
- Нищо не съм й обещавал. Даже напротив, тя ме покани да ми свари едно гърне боб. Нима мислите, че заради това...
Механикът присви очи и неочаквано силно се разсмя.
- Така. Питам те за последен път – любов или не?
- Да – рече той с треперлив глас.
- Ще се ожениш ли за нея? Аз утре подавам молба за развод. Помисли преди да ми отговориш и не се прави на божа кравичка, на мене такива не ми минават. Хайде, мъжки – ще се ожениш ли?
- Д...да.
- Добре. Готви се за сватба.
Бакембардите изчезнаха от рамката. Вратата остана открехната и докато той се колебаеше дали да остане вътре, или да излезе, в краката му тупна вързоп чаршафи. После механикът донесе огромен, приличен на делва плетен кош и изсипа съдържанието му във ваната; запримъква още чаршафи, пликове, хвърляше, без да гледа, пешкири, покривки, омачкано захабено бельо, чорапогащници, фланели, сутиени, блузи, пердета... Накрая изпразни платнена торба с куп мъжки ризи. Обяви, че пералнята е повредена и му пожела приятно пране, като метна връз купа два пакета „Синпро” и му съобщи, че отива на гости на свой приятел.
Притиснат до пояс от вонящата грамада (най-сетне се досети каква беше онази странна миризма), неволникът дълго стоя неподвижен, затулил с длан носа си.
- Ами ако не изпера?
- Ще те напердаша – подвикна стопанинът откъм външната врата и заканата му прозвуча доста убедително.
Изгреба от ваната мръсното бельо и я напълни с гореща вода. Сипа прах, разбърка го. Натъпка няколко чаршафа и калъфки за възглавници, завъртя ги с дългата дървена щипка. Миризмата вече не се усещаше. Правеше си на око сметката – за два-три часа, най-много за четири трябва да свърши. Но скоро се измори (никога не беше прал) и като ги остави да киснат, тръгна по стаите да проучи обстановката.
Запалката, слънчевите очила и ключът от стаята, която наемаше в града, лежаха на масичката в хола. Бутилката я нямаше, пакетчето „Кент” – също. Претърси целия апартамент. Пушеше му се и колкото повече се убеждаваше, че няма да намери цигари, толкова повече се измъчваше. Не беше свикнал да се лишава от каквото и да е и сега невъзможността да удовлетвори тази потребност на привичката го влудяваше. Пробва своя ключ, но той дори не влезе в патрона на външната врата. Реши да я изкърти. Дълго рови напразно в кухнята и шкафовете – изглежда стопанинът предвидливо беше скрил дори кухненския нож. Излезе на балкона. Хрумна му да навърже чаршафите и по тях като по въже да се спусне долу – нещо такова беше гледал във филм, - но гледката от седмия етаж го накара да се откаже.
Какво да предприеме? Не може да няма някакъв начин да се измъкне незабелязано и без риск от своето затворничество. Ядосваше се, защото скоро се умори да мисли, а и паметта му не му подсказваше нищо приемливо за такова положение. Две лета по Черноморието той беше преживял безконфликтно, като се изключи неотдавнашното сдърпване с познат спасител на Златните пясъци и една дребна неприятност с милицията, от която се измъкна сух. Беше свикнал да го ухажват, да го хранят, да му правят подаръци, а застаряващите, навлезли, или вече оставили зад гърба си зоната на критичната възраст летовнички дори му даваха пари на ръка. Вземаше само български левове. И понеже почти не харчеше свои, спестените джобни служеха за доказателство пред родителите му, че е работил като екскурзовод през активния туристически сезон. Зимите прекарваше при тях в скучното подбалканско градче, като се губеше по цели дни в окръжния център. Не му беше трудно да ги заблуждава, че ходи на кандидатстудентски консултации, тъй като бащата и майката копнееха да видят сина си висшист и никак не се смущаваха, че е вече двадесет и четиригодишен.
Върна се при прането, примирен с мисълта, че всичките му сегашни неволи са временни, скоро ще се озове на свобода и никой няма да узнае за унизителното му премеждие. За този мъченически ден сам – непременно – ще се възнагради стократно; до първите есенни дъждове, когато летовниците си стягат куфарите, има поне две-три седмици. Работи дълго, без да почива. Кръстът му се схвана, краката му изтръпнаха. Легна да поспи на дивана.
Когато се накани да поднови занятието си, забеляза, че механикът му е оставил храна в антрето. Не я докосна. Затърка отново захабените дрешки. Избута навън, в коридора, мръсната грамада, за да не стеснява движенията му. Купът не намаляваше, понякога дори му се струваше, че става по-висок. Обземаше го отчаяние. Да пере как да е през пръсти, не смееше. Морякът сигурно нямаше да му го прости. А неприятностите продължаваха. Кожата на ръцете му се сгърчи и изгоря от силния препарат. Налегна го главоболие и той отново си даде почивка. Вторият път стана от дивана с мускулна треска. Омете всичко от двата пакета – механикът тъкмо беше донесъл втори и половин дузина кутии с прах за пране. Примоли му се за цигара, но морякът дори не го погледна.
Напредваше все по-бавно. Вече не заничаше между спуснатите пердета, не се вслушваше, не знаеше ден ли е, нощ ли е. Когато изстиска и последната дрешка и хвърли поглед към антрето, изтръпна – там се беше появил още един куп. Разтърка помътнелите си очи и дълго се взира в него, докато съобрази, че не вижда мръсна бельо, а смачкани вестници. Бяха останали от храната. Събра ги, отнесе ги в кухнята и стъписан се спря на прага.
На почистената маса блестяха две бутилки водка, окръжени от чинии и прибори. Механикът режеше салам.
- Влез, артисте, влез.
- Колко часа съм прал? – сподавено попита той.
- Какви часове, три дена не ти стигнаха. Нямаш тренинг. Не се плаши, ще свикнеш. Като за начало не е лошо. Смятай, че първата ти крачка към семейния живот е успешна. Сядай. Какво преглъщаш като риба на сухо?
- Може ли една цигарка?
Механикът му даде и сам запали.
- Никога не съм пушил по-хубава цигара.
- Този боклук го пафкат американските войници. Е, да, за тебе е сладка. От тук нататък винаги ще ти е сладка. И знаеш ли какво още трябва да научиш?
- Какво?
- Да вариш боб. – Механикът се засмя. – Да готвиш. Усвоиш ли прането и готвенето, готов си за съпружеството.
Обърна на един дъх и втората чашка водка и размаха длани пред лицето си:
- Нанайн!
- Моля?
Алкохолът го беше ударил веднага в главата. Физиономията на механика му се видя плоска, безплътна, побелелите му бакембарди стърчаха като памучни фъндъци на картонена маска. Той дори се почуди откъде се беше появила тя, какъв беше този непознат образ. Сам си напълни чашата и рече:
- Не съм по тази част.
- За три дена си забравил чувствата си? А не бива. Раздялата трябва да ги е подсилила.
Лицето на механика не трепваше. Беше станало сериозно, прекалено сериозно за човек, седнал да се черпи. Ала събутилникът му не забелязваше промяната. Водката го беше размекнала; всичко, случило се допреди минута, сега му се струваше сън. Повтори:
- Не съм по тази част.
- А по коя си? – попита механикът. Пръстите на дясната му ръка съсредоточено засукваха върха на посребрения бакембард.
- По тънката.
- Аха. Е, как е? Върви ли? Падат ли бройки?
- Колкото щеш. Понякога даже ми омръзва. Всички мадами са еднакви. На какъвто и език да говорят, една и съща песен пеят.
- Лесно ги сваляш, значи. Кажи някоя хватка, сподели опит.
- А, моля, моля, аз не съм елементарен сваляч.
- Как така?
- Мене ме свалят. – Той щракна с пръсти. – Магнетичен съм. Веднага се лепват. Обаче така лесно, както с тази...
- Карай, карай, не се притеснявай.
- Ами че тя беше готова. Аз нямах никакво намерение. Моят сектор е европейски с предпочитания към Запада и Скандинавия. Беше поизгоряла от слънцето, изразих й съболезнования, а тя се трогна и започна да ме убеждава, че имала излишни пари. Нищо не съм искал, но щом сама предлага, на балама ли да се правя.
- Почти като любов от пръв поглед.
Разсмя се в лицето на механика и пак не забеляза как ръката на домакина престана да засуква бакембарда и застина неподвижна.
- Гнида!
Преди да успее да се опомни, морякът го измъкна иззад масата. Яката му десница го сграбчи за врата и го повлече навън. Оглуши го силна плесница. Механикът все още го държеше за врата – от удара тялото му се завъртя на полуоборот. Втора плесница го отхвърли в другия край на стълбищната площадка до вратата на асансьора. Няколко секунди не чуваше и не виждаше. Струваше му се, че блокът се люлее като при земетресение.
Морякът отново се появи и той инстинктивно се дръпна назад. Миг-два механикът го гледаше със свирепо презрение, сетне подхвърли вещите му и затръшна вратата на жилището. Очилата и ключът паднаха пред краката му, а запалката отскочи и се затъркаля по стълбището.
- Но защо? Нали си платих за гяволлъка – промърмори той. После тихо, почти беззвучно рече на себе си: - Нищо не разбирам.
Металическият звън се свличаше надолу по стъпалата. Унизен и обиден, както никога досега в живота си, двадесет и четиригодишният кандидат-студент заслиза подир него. Затича се – все пак запалка „Ронсон” не се намира под път и над път...









Няма коментари:

Публикуване на коментар