ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






събота, 30 септември 2017 г.



СТРАЖИЦА - МЕЖДУ ДВА ПАРАКЛИСА
пътни бележки

Връщането към родното място на стари години и то пътем, с отбивка от главния, „царския” път, не е с цел пътепис. А и не може да бъде. Предполагам, че всеки подобно на моя милост, дълги години не спохождал извора, възприема такова пътуване по-скоро като поклонение. Знае ли човек – може да е за последно.
Отбивката ни е след Антоново. И ако пътят Варна-София през Тузлука е що годе поносим (обичайното подрусване от неравностите на асфалта), то 20-километровото отклонение към Стражица се оказва истинско изпитание за малката ни испанска кола. Идва ми на ум заглавието на една песен на англичанина Риа: „Пътят към ада”. Тя е мелодична, а тук -  синкопи. Озъртаме се не къде има дупки, а за останки от асфалтовата настилка. Слава богу шофьорът, последната спътница в живота ми Зоя, запазила самообладание, стоически понася несгодата и за някакъв си час и нещо успява да ни достави невредими до покрайнините на градчето. По тези безкрайно дълги 20 километра зърваме само два камиона, пълни с нарязани дърва – и тук явно секат безжалостно гората. След разрухата пътна и крайпътна (и трите селца, край които минаваме, изглеждат безлюдни, с незаличени рани от земетресението през 1986-та), огрените от септемврийското слънце къщи и високи сгради на Стражица ни се струват като райски оазис.
В центъра ни посреща Николай Христов – журналист, фотограф, сега служител в общината. Виждаме се за пръв път, до  днес ни е свързвала единствено електронната поща. (Нямам друга връзка със Стражица – в градчето не е останал нито един жив роднина, никакви близки.) Приятна изненада: по своя инициатива той се е обадил на мои съученици от гимназията и ни е уговорил среща. Чакат ни в кафене срещу общината: Стефан Славев, дългогодишен местен партиен-БКП и стопански ръководител и Йордан Кайшанов – артистична личност, музикант, певец, известен с прозвището Славея на Стражица. Дошъл е и 84-годишният бодър и енергичен Иван Колев, бивш читалищен деец, един от големите ревнители за, нека така го нарека, духовното възземане на градчето. Зер материалната разруха от земния трус остави родното ми място и без читалище и на практика без картинна галерия.
Казват, богатият фонд – картини, скулптури – се пази и след час на спомени и раздумка домакините ни водят в приземния етаж на съседна сграда, където в три помещения се гушат и част от артефактите на музея и част, нищожна част  от над 1000 произведения на изобразителното изкуство. /В съседство е хранилището./ Погледа ми грабват няколко големи платна на Димитър Казаков. На времето те бяха изложени в централната зала на уникалната стражишка галерия и просто грееха, излъчваха едно неземно очарование, което тук някак си помръква. Тясно им е, естествената светлина е оскъдна. Картините са на ранния Казаков. С всяка от тях ме свързва някакъв спомен, тъй като често отскачах до Пазарджик, където художникът след завършването на художествената академия се установи за няколко години и „бурно” навлезе в лоното на живописта. (Следвал бе специалност графика.) За мене този ранен период е върхът в творчеството му – може би защото  и като стил и като тематика е чисто български. И докато стоим смълчани пред тази красота, ми хрумва, че Казаков е дарил именно тези картини, защото те „извират” от детските му спомени, от родния край. Може би е имало и сантимент: стражишките му приятели, а тук между другото е спечелил и първите левчета в живота си. Не с четка, не - с обикновен каменарски чук, трошеше камъни на чакъл за шосето към съседното, родно негово село Царски извор. Виждал съм го наведен над купчина трошляк да размахва чука – споменът ми е смътен; едно невръстно хлапе с вечно закърпени отзад гащи не е в състояние дори да предположи, че насреща му е бъдещ гений.
Покрай сградата на новото (следземетръсно) средно училище „Ангел Каралийчев” поемаме по стръмния баир към църквата „Света Богородица”. Отляво е пустото, обрасло с треволяк място на някогашната ни гимназия, срината до основи. Не от земетресението, не – от човешка ръка. Трусът на 7 декември 1986-та не събори нито една сграда, но зейнаха рани, пропукани и разнебитени къщите лесно можеха да се сринат при следващ гневен спазъм на земните недра. Още по-вляво е пощадената – и от стихията и от човешка ръка – сграда на картинната галерия. Видът ѝ и сега на фона на новото строителство впечатлява – оригинална архитектура, солидни размери и (позната ми е и отвътре) съвременна функционалност. Ходил съм в почти всички окръжни (областни) градове, подобно нещо не съм виждал. Дори варненската галерия може да й завиди. Сградата обаче е изоставена, вече три десетилетия, както се казва, плаче за ремонт. Милиони били нужни, твърдят домакините, а пари никой не давал.
Изкачили стъпалата, се озоваваме в двора на божия храм. На полянката вдясно димят два казана – ястието за курбана. Денят е специален – 8 септември, Рождество на Пресвета Богородица. Храмов празник – тази е причината за присъствието на доста богомолци, макар да е обедно време. Сградата на църковната обител е почти нова, но храмът е на близо два века. Обновяван, дострояван, престрояван, рушен през годините, след земетресението от миналото са останали само част от утвара и иконите. Повечето, навярно най-ценното, е „прибрано” в Търново още през 30-те години на миналия век. Нищо чудно, това си е обичайна практика у нас, центърът да обира каймака. Чудното е друго. Оказва се, отец Димитрий е единственият свещенослужител на територията на общината. А енорията му не е малка, миряните му са „пръснати” и в 19 околни села. Как ги обикаля? С личния си автомобил. Дава ли дядо владика от Търново поне парички за бензин? Следва кратичко и красноречиво „не”. Добре, че отецът е сравнително млад, не са му натежали още годините. По случай празника ми връчва фототипно издание на книжката на Ради Аврамов, отпечатана през 1942 година във връзка със 100-годишнината на храма.
Преди да излезем от църквата отец Димитрий ни благославя. Няколко минути отделяме и на параклиса „Св. Георги Победоносец”, посветен на загиналите руски  солдати през август и септември 1877-ма. Параклисът е в самото начало на това малко плато, откъдето започва Горната махала, както наричахме на времето по-високата част от Стражица. В другия, западния край зърваме още един параклис. Николай Христов разсейва недоумението ни: модулната постройка е дар за стражичани от партия „Атака”. Лично някогашният ми колега от вестник „Демокрация” и известно време главен редактор Волен Сидеров идвал да зарадва тукашните православни миряни. Местната власт била против и то резонно – два параклиса на хвърлей място. „Св. Георги Победоносец” е бил завършен през 2011-та, а атакистите вдигнали партийната си пушилка през 2014-та, предизборно.  Сидеров като богослов явно е оползотворил връзките си с търновската митрополия. Параклисът е поставен на терена на нейна собственост някогашния двор на църквата „Св. Василий”, от която вече няма и помен. Постройката стърчи самотно, никому ненужна, казват постоянно била заключена. Идва ми на ум, че стойността ѝ е на един символ на нескопосан, провален пиар. Но сигурно не съм прав. За стражичани си е така, обаче на зрителите на телевизия „Атака” е внушено, че в градчето на Ангел Каралийчев българите няма къде свещичка да запалят. И Волен идва като спасител за верующите.
На поляната по средата между двата параклиса самотно стърчи скулптурната фигура на отец Матей Преображенски, именуем Миткалото. Сподвижникът на Левски при обиколките си из земите български е отсядал не веднъж в Кадъкьой (така се е именувало селото през турско). Има сигурни данни за 1872 година: участвал е в служба в храма „Св. Богородица”, събирал е пари за оръжие за бъдещето въстание. Истинската причина да се появи тук каменното изваяние на знаменития ни възрожденец е авторът, скулпторът Ненко Ненков, кореняк стражичанин. Изпълнявайки поръчка на родното село на отеца Ново село, той убеждава тукашните шефове да „поселят” отче Матея и в Стражица – скулптурата е копие на паметника в Ново село. Тя си е на същото място, което съм запомнил, но обстановката е променена. Хоризонтът на отеца е премрежен от три дървета, явно пораснали през годините на метри пред него, няма я, както споменах, старата църква „Св. Василий”, а паметникът, уви, е в окаяно състояние: неподдържан, мръсен, с отчупена при земетръса лява ръка.
Казват, че два пъти е падал през декември 1986-та. Не е трудно да разбере човек причината: при изправянето му кранът го е наместил „небрежно”, косо на постаментчето, личи, че на времето, през 1973, когато е открит, той не е закрепен, а просто е бил поставен върху бетонната плоскост. Дали тази небрежност (незакрепването връз постамента) се дължи на неприязънта на комунистите към „опиума за народа” (Матей Преображенски е възприеман предимно като духовно лице)? Не знам. Може и да е поредната проява на обичайната нашенска немарливост – да я свършим на две - на три, а пък сетне каквото ще да става.. Прочее, през същата тази 1973-та в Долната махала, на полянката пред общинския обор, чийто най-„личен” обитател бе селският бик, бе открит и паметник на Иван Орманов, бащата на адмирал Бранимир Орманов*, създател (бащата) на партийната организация в селото, както го титулуват от БКП/БСП. (Като че ли други партии през първата половина на миналия век не е имало!) Друг въпрос е „преекспонирането” на всичко свързано с БКП и предходните ѝ названия. Споменавам този епизод защото той поразително прилича на онази сцена от филма „Господин за един ден”, в която Тодор Колев, напудрен обилно в бяло, играе ролята на паметник. Е, стражичани не са отишли чак дотам, но тъй като работата по изваянието не била довършена, а денят за откриването – неотменим,  за да не се изложат пред голямото добрутро, поставили временно гипсова отливка. Злите езици твърдяха, че копието било наместено нощем, свидетел изглежда е бил само селският бик, който не ще издаде измамата.
Николай Христов ни снима със Зоя пред печалните останки от образа на отче Матея. Втори кадър: „здрависвам” се с паметника, хванал края на отчупената ръка. Моментно хрумване, но сега, вглеждайки се в снимката, виждам че тя говори много, обяснения не са нужни.
Къде е, прочее, ръката на отец Матей Преображенски? Преди 8-9 години, предното ми идване в Стражица, читалищен деец ми каза, че се пазела в някакво мазе. Щели да я „залепят”. Сега спътниците ми отговарят съвсем неопределено: може да е запазена, а може и да не е запазена. Не се знае. Обяснимо е за суматохата около трусовете през 1986-та, но след толкова години оттогава? Яд ме е на моя земляк и отдавнашен приятел Кольо Гецов, известен скулптор, почетен гражданин на Стражица. Нима не знае в какво състояние е паметникът,сътворен от някогашният му наставник и покровител? Моето име е почти неизвестно тук, но почетният гражданин може без притеснение да тропне по бюрото на кмета. Или просто с подръчни средства (ако наистина отчупената част не е запазена, работа ще свърши и отливка от паметника край Ново село) да я възстанови. Не, разбира се, за да засрамва местните управници, а за да измие срама на Стражица.
Гецов е с безспорни заслуги за родното ни място. Видими са. От високото, където се разкрива гледката на по същество новопостроеното градче, на погледа се „набива” солидната сграда на някогашното АПК, запазена, укрепена, с огромен часовник, показващ момента на големия трус – идеята и изпълнението са негови. Негов е проектът за бюст-паметника на Ангел Каралийчев в центъра, близо до мястото на несъществуващата му вече родна къща. Негова (и на Михалис Гарудис) е металопластиката в сградата на картинната галерия.
Застанал на високото между двата параклиса, се взирам надолу и осъзнавам, че от някогашното село (обявено за град през 1969-та) нищо не е останало. Дори релефът е някак си  сгладен. Архитектурата и стандартите на новото строителство са обезличили  и заличили напълно миналия  неповторим облик на Стражица. Днешният й вид е напълно геометризиран. Такива жилищни блокове и такива къщи човек може да види навсякъде из страната. Николай Христов ми сочи мястото където е бил домът на Ради Аврамов, учител, културен деятел, овощар**, летописeц, знакова фигура с неоценими заслуги за стражичани. Познавах добре голямата му къща с богата библиотека и обширната градина с много овошки и екзотични растения – двустайната къщурка на родителите ми бе точно срещу нея. От всичко това сега са останали само вековните дървета. Тъй като наследници на даскал Ради не се появили, общината парцелирала имота и го раздала на съседите – там сега те си варят компоти, приготвят зимнина. А имаше идея и дори готов проект това райско кътче да се превърне в Дом на приказката.
Сива и, както се изразяват литкритиците, сурова реалност.
Няколко думи и за невидимото. Новите къщи са еднотипни, но  необикновени по здравина – издържат, казват, на 9.5 бала по Рихтер. Компромиси заради земетръсната трагедия тук не са допуснати. Построените такива домове са над 1000. Е, отгоре, от високото не се вижда, но 400 от тях са празни. Не, не става дума – едно на ръка - за напуснатите от обитателите им, разпилени по чужди държави и континенти да търсят препитание за сносен живот. Става дума за паметници на гигантоманията. На времето, когато започна възстановяването, когато към Стражица потекоха потоци от пари местните шефове решили да изхитруват и направят от градчето град, като привлекат нови жители. Заиграла стъкмистиката и строителите вдигнали къщи*** и за фиктивни собственици. Ами ето къде са парите за Дома на приказката, за ново читалище, за ремонт на картинната галерия. От държавата, от различни фондове и от дарения за възстановяването в Стражица бяха „усвоени” 897 530 000 лева!**** Да не забравяме, че и преди и след дворцовия преврат яко се крадеше.
Разделяме се с любезните домакини и поемаме по пътищата на страната към Кнежа, където ни чака майсторът на перото, великолепният импровизатор Цветан Пешев.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*  съветски възпитаник, командващ военноморския флот на НРБ в периода 1950-1962
** в началото на миналия век с късите си пръсти (прякорът му е Чолака) той е облагородил всички „дивачки” в землището на Стражица!
*** според спасителя на Стражица Игнат Раденков те са 420
**** сумата е взета от книгата на Стефан Славев „Стражица през две епохи”



КЪДЕ Е ДЯДО ПЕЮ?
(приписка към пътните бележки за Стражица)

Паметта за миналото ни дава знание и основание да осъзнаваме какви сме, кои сме. Главно тя ни прави човеци и ни отличава от животните. Тя, а не мисленето, което, види се е свойствено и на други примати и на делфините. Не и способността да съчувстваме, да състрадаваме и се подпомагаме в тежки моменти. Това е присъщо и на някои животински видове, които дори ни превъзхождат в  отношението към храната, към природата, а и към нещастието на същества, които в „нормална” обстановка са им конкуренти, врагове или дори обичайна закуска.
Не знам защо ние, българите, сме с къса родова памет. Колко са тези, които имат родословни дървета? Повечето от нас, връщайки се към миналото, обикновено стигат до прадядото – по-назад е тъма. Ами народностната ни памет? Тя не пази спомен дори за мястото, където е погребан световният феномен Левски! Св. Кирил, Константин Философ е  със знаен и поддържан гроб, защото го е съхранил „идеен” противник – римокатолическата църква. А при нас какво става? Убит е Стамболов; лош, добър, наш държавник е, поборник срещу многовековното иго, а край гроба му върлите негови врагове от радост играят хоро и го припикават.
Може би за късата памет и нетърпимостта към другомислието е виновна несретата на историческата ни съдба, липсата на аристокрация – през повечето време на многовековната си битност българинът се е борил не да съзижда, а да оцелява.. Не се наемам да давам еднозначен отговор, просто такива мисли се въртяха в главата ми докато пътувахме към Кнежа. Сега, след завръщането във Варна, те ме обземат с нова сила, четейки трите книги, които ми подариха в родната Стражица.
Безценно богатство: добросъвестно и старателно събирани зрънце по зрънце факти от далечното и по-близкото минало от краеведа Хараламби Проданов, споменатите вече Ради Аврамов и Стефан Славев. Спирам се  на една, колкото типична за средата на ХIХ век, толкова и удивителна,  потресаваща история.
Типична, защото по него време по земите български по-будните възрожденци покрай другите си народополезни дела отделят много усилия за съзиждането на християнски храмове. И в Кадъкьой, днешната Стражица, през 30-те години се полагат основите на споменатия вече храм „Св. Богородица”. Чувал бях в ранната си младост за пионера на това дело Дядо Пею и – нищо повече. Дори името му се бе скътало някъде надълбоко в паметта ми.
Колко пъти  е ходил до Търново с кобилката си Пею Проданов, известен като дядо Пею, докато издейства от аенина разрешение за строежа, само той си е знаел. Разбира се, турската власт поставила условия: църквата да е вкопана в земята, да е с малки прозорци, с ниско кубе и – забележете – да не окачват руски камбани! С общите усилия и на християни от съседните села, наспроти зулумите на местни турци, които нощем заривали изкопите, рушели зидарията, през 1842 година храмът бил завършен. Сдобили се и със свещеник. Дядо Пею види се е имал неспокоен дух, не обичал да оставя недовършено едно дело. И отново поел към Търново. Тук давам думата на летописеца даскал Ради Аврамов (само съм осъвременил правописа за улеснение на читателя):
„Дядо Пею…се пита: Няма ли да се тури край и на това ходене, както е било досега, чак в Златарица да се купуват десетина оки сланина и да се раздава по парче за всеки дом като нафора? До кога ще трае това?
Тръгва дядо Пею пак по вратите с молба – да се разреши на християните да си хранят свини за Коледен курбан. Такова се получава при условие:  да се колят и пърлят нощя свините, да пазят християните от замърсяване със свинска блажнина синджирите и кофите на кладенците и т. н. Това озлобява турците. И фанатик някой си събужда дяда Пея, който спял в своята керхана (сапунджийница), че уж иска да купи лоени свещи, а в това време, през ключовата дупка на вратата го застрелва с теллия куршум…
Така мъченически загива дядо Пею – този голям българин, радетел и будител на християнството в ония мрачни и тежки времена за българо-християните в Стражица. Тази скъпа загуба…се случва четири години след осветяването на църквата – 1848 год.”
Кратко и ясно. А казват, нямало турско робство.
В края на книжката си, издадена по повод стогодишнината на храма авторът съобщава любопитна подробност. През 1939 година по негово – на Ради Аврамов – предложение (цитирам отново дословно): „Големият общински съвет…единодушно взема решение – улицата от Стефан Н. Бояджиев до централното училище вместо Стефан Караджа да се наименова улица Дядо Пею (протокол № 26 от 14 октомврий 1939 год.)”
Напразно ще се взирате в картата – такава улица сега няма. А и кой днес помни това име? В книгата си „По следите на времето” Хараламби Проданов отбелязва делото му и дори е публикувал запазена снимка на къщата му, строена очевидно през първата половина на ХIХ век. Едва ли представлява кой знае каква трудност да се уточни мястото на дома му. В краен случай един паметен знак може да се постави в двора на църквата. Та той освен създател е и пръв ктитор. Мисля си каква въздействаща сила ще имат онези няколко реда, които вече приведох от летописа на даскал Ради – те са по-силни от всякакви нравоучения и уроци по история.
Чух и такова мнение: кой и как може да помни, след  като кореняците стражичани ги няма – кой на гурбет в странство, кой преселен в голям наш град. Колцина са останали? Да, повечето сегашни жители на Стражица са пришълци. Но тук става дума не за фамилната, а за народностната памет. Няма никакво значение откъде си дошъл, важното е какъв се осъзнаваш. Нека припомня, че в първата половина на ХIХ век българските къщи в източната махала са били не повече от 30. В западната махала около джамията са обитавали многократно повече турци. Към средата на века прииждат балканджии. И двата мои рода, от които съм се пръкнал на този свят, са от Еленския Балкан, от Беброво. Привлечени от плодородната земя, почти непритеснявани в планината от гнета и зулумите на поробителя, със свободолюбивия си дух балканджиите стават, както се изразяваме днес, инициатори и двигатели на делото за събуждане на народната свяст. И в моето село и по селищата на целия търновски вилает. Самият Дядо Пею е пришълец.
Обидно е, да не казвам по-силна дума, дето днес в Стражица никакъв знак не напомня за неговото дело.
Но само той ли е забравен?
Има и нещо друго, не по-малко печално, което – сигурен съм – в забързаното си ежедневие  стражичани не забелязват, не осъзнават. Диспропорцията. Голямото несъответствие между нагледното признание на партизанско-партийните дела и деятели и „неоцветените” идеологически, с национална, с народностна стойност. Стражица е осеяна с паметници и улици, носещи имена на партизани и комунистически функционери. Не се наемам тук да оспорвам превъзнасяните им заслуги. Но е факт, че те са се борили за властта на една партия, за тържеството на една идеология, която партията им забрави за една нощ през ноември1989-та, отрече се от Маркс и както ударно градеше социализъм бодро строи сега капитализъм. Само сравнявам. През така наречената антифашистка съпротива жертвите от Стражица се броят на пръстите на едната ръка. Само разстреляните без съд и присъда в местността Бяла крава през октомври 1944-та са 13 души – фактически интелигенцията на селото.
Знаково градчето не пази – например – никакъв спомен за поп Райо (Рафаил Събев), с възрожденски жар отстоявал християнските добродетели, развивал благотворителна дейност, помогнал на много бедни деца да се изучат през първата половина на миналия век. Истински продължител на делото на дядо Пею. Прекъснато със зверска, мъченическа смърт през октомври 1944-та. Разликата тук е, че възрожденецът е убит от турчин, а поп Райо – от ръцете на сънародници.
А ако сравним с падналите във войните за обединението на българските земи? В Балканската, Междусъюзническата и Първата световна стражичани са дали над 80 жертви. За тях не само няма достойно нагледно упоменание. Според краеведа Хараламби Проданов точният им брой е неизвестен¸ въпреки къртовския му труд да установи имената, датите и местата на гибелта. Те без съмнение са повече.
Два от паметниците на Стражица, определени като тоталитарни, са премахнати. Като че ли по този начин ще се „изтрие” миналото. Паметник, какъвто и да е той, не бива да се заличава. Той е част от историята, има, ако не друго, документална стойност.
Но историята, миналото ни трябва да се показва в цялата си пълнота и значимост. С точна мярка. Ако един ден Стражица, която е родила толкова много достойни и заслужили люде, се сдобие със свой пантеон, то в хронологичната редица имат място и опълченците, и падналите в поменатите три войни бойци, и Ради Аврамов, и Ангел Каралийчев, и отец Рафаил Събев, и Ненко Ненков, и Димитър Казаков, и Хараламби Проданов, а защо не и още живият Кольо Гецов и дори Игнат Раденков. А в челото – името на дядо Пею, първият будител, възрожденецът-съзидател.
Нито давам идеи (нещо за което човек трябва да има пълни сведения и перфектна подготовка), нито – опазил ме бог – се опитвам да наставлявам. Просто споделям. В подробностите може и да греша тук или там, но в главното няма и не може да има насрещни аргументи.
Защото става дума за паметта. За българщината.
За достойнството ни.
Иначе рискуваме да се превърнем в лотофаги.


Няма коментари:

Публикуване на коментар