ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






вторник, 21 ноември 2017 г.




ГРИШОМАНИЯТА КАТО ЧАСТ ОТ 

СВЕТОВНАТА  СПОРТМАНИЯ

Децибелите на възторзите около победата на Григор Димитров в Лондон достигнаха истерични височини. Обяснимо – малък народ сме, рядко наш сънародник се добира до върха, пък и професионалният ни спорт, прояден от вътрешните ни неуредици и корупция, не е в цветущо състояние.
Без съмнение най-много се радват на успеха на сънародника управниците ни: шумотевицата около него отвлича вниманието на обикновения българин от насъщните му проблеми и му дава повод за гордост. Медиите ежедневно, ежечасно му го внушават: гордей си! Като няма с какво друго. Като си брои стотинките и се чуди как да свърже двата края, да се радва на милионите, които печели Григор с изкусното въртене на ракетата. В отзивите в интернет още на следващия ден прочетох нещо много по-интересно и реалистично: „Гришо, днес на фона на твоята победа толкова силно почувствах нищетата, безправието…”.
Ажиотажът си има и друга страна: несъмнено мнозина завиждат – не, не за купата и славата, а за финикийските знаци – на говорещия вече с акцент сънародник. Несъмнено мнозина от нас се гневят дето той си плаща данъците в Монако  или в Люксембург (все едно), а не в обеднялото си отечество. Ама трябвало да се гордеем – българин трети в света!
Е, да, не е малко, но все пак става дума за нещо моментно, нещо преходно. Всеки народ ражда таланти. Веднъж едни стигат върха, сетне други, времената се менят, а с тях и географията на успеха. По-важното е да открием таланта и да му помогнем. И то не само в спорта. Спортът е по-скоро за показен престиж, медалите не са основен капитал за националното достойнство. Да – достойнството преди всичко, а не гордост, която между другото е евангелски осъдителна.
Преди няколко дни Петър Волгин, един от малцината ни неподкупни и високоерудирани журналисти ни призова да не преекспонираме явлението Димитров.
Обругаха го Волгин в социалните мрежи: по всичко личи, че плювачите са болшинство. Такива сме си ние, българите – или „осанна” или „разпни го”. Чисто емоционална реакция. А като се поразмисли човек – за какво всъщност става дума? Тупкането или ритането на една топка, независимо от размера и съставния  материал, е просто игра. Нищо повече! Нито ще ти утоли глада (не произвежда материални ценности), нито ще те възвиси духовно. Напротив – освен удоволствието от изкусността, от уменията на участниците в зрелището, предизвиква конфронтация на основата на принадлежност към клуб, селище, нация, „гъделичка” първичните инстинкти и отключва агресивност у зрителите. Често ли се случва публиката да ръкопляска на играч от противников отбор? Имам един „телевизионен” спомен от футболна среща в испанското първенство през есента на 2010 година. Впечатли ме не играта на футболистите, а овациите на зрителите към Иниеста, играч от противников отбор, който беше донесъл титлата на Испания в световното в Южна Африка.
Въпросът е в мярката. Едва ли ще се намери нормален съвременник, който да отрече професионалния спорт. Няма връщане назад, към времето преди век, когато футболистите у нас са ходели пеш до съседното градче, за да изиграят поредния си мач. Въпросът е в мярката. В многотомната си история Арнълд Тойнби отбелязва с тревога прекомерното въздигане и „оценяване” на спортистите. За него то е признак за болестно състояние на цивилизацията. Но той – забележете – говори за пари в четирицифрени изражения. Такива са  били през двадесетте години на миналия век. Сега, както е изчислил някакъв спортен коментатор, един мач на уелсеца Гарет  Бейл струва на обществото над милион евро! Новината за продажбата на Неймар от Барселона в ПСЖ за 222 милиона предизвика по-скоро възхита, отколкото смут. Сетне, като се разбра какви пари ще получава бразилецът в парижкия клуб, друг коментатор изчисли, че месечното му възнаграждение българин със средната за страната заплата би достигнал, ако е  работил от времето на египетския фараон Хефрен (Хеопс) до наши дни, т. е. само  някакви си 4 500 години.
Ако Тойнби узнаеше тези „постижения” за финикийските знаци на днешните елитни спортисти според банално известния израз би се преобърнал в гроба си.
Извинете, но това е не просто неморално, това е чудовищна непропорционалност. И то във време, когато у нас поетите си продават нивите, за да могат да си издадат стихосбирките. Какво може да го очаква общество, за което умението да риташ (тупкаш) топка е хилядократно по-ценно от един брилянтен сонет? Питането ми, както е прието сега да се казва, е от глобален мащаб.
Историците вменяват вината за гибелта на Римската империя ту на набезите на варварските племена от изток, ту на прекомерния апетит за територии, някои дори го приписват на оловните чинии, с които са си служили римляните. Не помня вече  къде прочетох и на кой автор принадлежи наблюдението, че колизеумът и подобията му из цялата територия на империята са първият символен признак за загниването. За вътрешната развала, започнала след републиканския период в огромната (първата монетарна в човешката история) държава с повика „Хляб и зрелища”, с  култа към това, което днес наричаме потребителство, с непознаващия задръжки хедонизъм. Дори Цицерон, смятан за морален императив и духовен водач, е призовавал открито провинените роби да бъдат убивани публично за назидание. Зрелищно. За най-голяма ценност и велико удоволствие се е брояло кървавото представление на арената, където падналият, победеният гладиатор най-често е бил довършван по волята на публиката след едно помръдване на палеца на императора. В късните години на империята дори изборът на августейшия се е превърнал в кърваво зрелище  - решавали го войниците, легионерите, а тъй като обикновено са въздигали поне две имена то истинският избор  се свършвал на бойното поле.
Агонията на Рим продължила доста дълго може би защото пред зрелището стоял хлябът. Императорите, а и по-богатите патриции по неписано правило се грижели за прехраната на хиляди лумпени. Съвременната цивилизация на неолиберализма и глобализма „отряза” хляба и ни остави само зрелището. Очевидно се смята, че възторжените викове и думкането на тъпананите след като „нашите” отбележат гол заглушава куркането на червата. (Да ми е простен грубичкия израз.) Е, гладният не страда от липсата на духовна храна, той дори не мисли за нея. Затова пък му е вменено наслаждението  от великото благо: гордей се!
Младият ни сънародник Григор Димитров може и да се добере до първото място в класацията (малко вероятно), а може и постепенно да се смъкне надолу (най-вероятно, конкурентите са силни, а младостта не е вечна). Ще си изнамерим друг идол. Имената ще се сменят, същината – не.
Впрочем, ще растат навярно сумите, с които се оценява ритането (тупкането) на топката.
Ще речете – какво толкова, човек има нужда от забавление, от зрелища, а днешните нямат нищо общо с Рим. По тенискортовете и футболните игрища не се лее кръв. Освен, разбира се, ако не ти счупят волно или неволно носа или ти разкъсат бедрото с бутонките. Дребна работа, направо не си заслужава да ѝ обръщаш внимание като се има предвид  каква сума влиза в банковата ти сметка. А и днешната публика не е така кръвожадна.
Същината обаче не е променена. И  за съвременната цивилизация зрелището е фаворит номер едно. Гордей се! За сметка на достойнството. Идва ми на ум един простичък народен израз: дрехата обърната с хастара навън. Социолозите го наричат подмяна на ценностната система.
Не е ли хронично болна цивилизацията ни, уважаеми читателю, щом ти трябва да работиш 4 500 години, за да се изравниш по социален статус с един ритнитопковец?
Казват, историята се повтаряла. Защото по принцип си е учителка, но учениците нищо не отимали от поуките ѝ. Дали пък не сме на прага, зад който повторенията ще бъда просто невъзможни?



Няма коментари:

Публикуване на коментар