ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






събота, 3 март 2018 г.




ОПЪЛЧЕНИЕТО НЕ Е БИЛО БЪЛГАРСКА ВОЙСКА
Официално на времето, а и формално преценено е точно така. На 5 май 1877 година ушито от българката Щиляна Парашкевова знаме на нашенското Опълчение е било представено за одобрение пред висши руски офицери. Комисията не само го харесва, но и подарява на Щиляна златен
кръст и нарежда то да бъде изпратено в Плоещ, където са разквартирувани опълченците. На следващия ден, 6 май, по нареждане на великия княз Николай Николаевич на нашите доброволци, тръгнали да се бият за свободата на отечеството си, е връчено руско, известното в историята Самарско знаме. На руския трицвет няма дори някакъв визуален символ, който да сочи категорично, че под него ще воюват българи. Опълченците полагат клетва пред руския император. Командният състав е основно от руски офицери. Назначения получават предимно офицери наказани за пиянство. Те приемат изпращането си при българите за обида. Отбелязан е случай на самоубийство в знак на протест. Друг показателен за отношението на имперското началство и малко известен факт е, че командир на Опълчението става генерал Столетов, единственият генерал в руската армия без дворянски произход
Командването не е разчитало особено на нашите доброволци – смятало ги е за небоеспособни, макар доста от тях да са участвали в сръбско-турската война през 1876 година. Били са чиста пехота, по същество без артилерия (само 12 оръдия), без кавалерия, въоръжени с купени на старо от руснаците френски пушки „Шаспо”. Това сложно и капризно оръжие е главният „виновник” народният ни поет Иван Вазов да възпява сънародниците ни как са отблъсквали врага „с камъни и дърве” – пушките им на Шипка просто са били неспособни да стрелят поради влагата. Нашите опровергават прогнозите и с храбрите си действия, както е известно, печелят признанието и на руското командване. Въпреки всичко то продължава да третира доброволците ни като втора ръка бойци и да не дава особена гласност на тяхното участие. След разбиването на армията на Вейсел паша на юг от Стара планина, където българите имат решителен принос, въпреки желанието им да продължат освободителния поход, те са пратени да конвоират пленените турски аскери и да прочистват Балкана от башибозук. Българите от Тракия и Македония така и не виждат сред освободителите свои сънародници.
Такава е голата историческа истина. Защо нашите бойци са били третирани така, какви са причините, има ли някакви „висши” политически съображения, нека отговорят историците вместо само да редят дитирамби за героизма и братството. Самарското знаме днес се пази като национална светиня в Националния военно-исторически музей, представяно като български боен флаг – определение, както се видя, не съвсем точно. А на истинското българско, изработено от Щиляна Парашкевова, наречено на опълченците знаме следите се губят. Какво се е случило с него навярно и Божидар Димитров не ще да е в състояние да ни каже.

Няма коментари:

Публикуване на коментар