ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






четвъртък, 17 май 2018 г.


КАКОФОНИЯ

Пролет е. Дори тук, на пазарчето на квартал Кайсиева градина, където са оцелели няколко дръвчета (не кайсиеви!) тя се усеща. И по свежата резеда на разлистените корони и по вида на половин дузината млади майки по леки якета и блузони с бебешките колички. Цяла зима са чакали затоплянето, та да изкарат за по-дълго бебешорите си на въздух.
Чакали са запролетяването с не по-малко нетърпение и пенсионерите, насядали на пейките от южната страна. От северната, където са младите майки, пейки няма. Прави, като попоклащат количките, те оживено разговарят. А пенсионерите, все мъже, са вперили поглед  в родитeлките, ще ги изпият с очи. И навярно слушат. Макар че това „оживено разговарят” си е неподходящо за случая клише, тъй като приказката им е многогласова, като в надпревара, „една връз друга”. Всички говорят едновременно. И да ти е накърнен слухът, разбираш че липсва обща тема. Няма и обособени диалози в общото многогласие. Пари, манджи, памперси, роднини, джипита, лекове, турски сериали - всяка за своето „кокалче”.
С пазарската торба, скътала най-необходимото за сиромашката ни трапеза от съседното магазинче, неволно спирам. Да се уверя в натрапчивото впечатление, че никоя от тези млади, леко възбудени жени не чува нищо от изреченото от другите майки в старанието си да се изприкаже. Странен образ се мярка във въображението ми: като че ли съм попаднал на малък хор от абсолютно глухи хористи. Всеки си пее каквото си знае и както му дойде. Разнозвучно многогласие.
Какофония.
Седналият най-близо до мене на края на пейката съсед от шестия етаж, когото го знаем като Иван Моряка, ми прави знак да го приближа. Шепне ми:  „Чуваш ли ги? Оплакват се от безпаричие. Бедни били. Бедни ли ти изглеждат?” Не знам, викам, наборе, какви са, знам, че в нашия панелен квартал богаташи не живеят. „А бе как ще са бедни, възкликва все така тихичко съседът, я ги погледни какви са охранени, закръглени, загладили косъма.” Може да е от бозата, викам, бременните пият много боза, а след раждането жените по правило напълняват. Виждал ли си слаба лехуса?
И отминавам, като хвърлям последен поглед към хора на глухите. Бодра, високогласа какофония. Осъзнавам, че тези млади жени или  не се интересуват или им е съвършено безразлично дали другите около тях ги чуват. Важното е сам се изприкажеш.
Защо повечето от нас сме монологични? Защо ние, българите, не умеем да слушаме? Да вникваме в аргументите на опонента, да уважаваме логиката на другия и променяме мнението си, осъзнали собствената си грешка?
Какво е това? Синдромен израз на ниско самочувствие? Страх от накърняване на егото ни и потъване в емоционален дисбаланс? Наследство от принудителното затваряне, от изолацията в името на сигурността зад някогашните каменни дувари, заменени днес от стандартните панели, които сами по себе си са неспособни да ни сближават?
Как ще разбираме света, след като между себе си не можем да се сговорим?

Няма коментари:

Публикуване на коментар