ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






понеделник, 28 септември 2020 г.

ДА ПОГАЛИШ ЗМИЯ

 

 


Понякога бедата носи късмет.

По тази причина ще помня до края си месеца, годината и всички наглед незначителни битови подробности. Април 2018-та – в селската ни къщурка пръкна теч. Течът е много-много досадна работа, особено когато в едно нищо и никакво селце с петдесетина постоянни жители със свещ да търсиш водопроводчик.

В съседното Китка е водомайсторът за района на ВиК. Звъня му. Ядец – не бил вече водомайстор, друг назначили. Ами, викам, като сега си частпром, няма ли да ти е по-лесно да дойдеш и да ни спасиш от наводнение. Не, категоричен е спецът, имал много работа. Моля го да ми даде телефона на приемника си. Не му бил под ръка. И ми затваря. Цугцванг. Сиреч нямам полезен ход.

Тръгвам към центъра да търся връзка с новия водомайстор. Къде-къде – най-напред в магазинчето на леля Донка. Там, сещам се, виси на витринката списък с телефонните номера на кметския наместник, полицейския участък,  лекаря от Приселци, когото по новата мода зоват джипи и на прочее нужни и важни за селото личности. Както и очаквах, тук, най-долу на листа, е и номерът на водомайстора. Но се оказва, че е от миналия век, а оттогава са се изредили половин дузина спецове на тази длъжност. Синът на леля Донка, когото досега само съм мяркал и дори в първия момент не се сещам кой е, пита каква е белята. Предлага ми, ако съм нямал нищо против, да дойде да види на място какво е положението и да го поправи. Водя го вкъщи. Огледът е кратък, решението е взето – отива си у дома човекът за инструменти. Не смеем с моето другарче Зоя да попитаме за хонорара. Когато си на зор, не ти е до пазарлък.

И, както сетне се оказва, този немаловажен въпрос за плàтата ще ни постави в неловко положение. И двете страни. Майсторът (за чието съществуване като майстор преди не сме и подозирали!) притеснително ще рече: „Не съм дошъл за пари, а да стане работата”. Такова чудо не бе ми се случвало: да уговарям някого да си определи размера на възнаграждението. Добре, вика накрая човекът, десет лева за материалите и десет за труда. Сетне от познат водопроводчик във Варна узнах, че в магазините всички тези части донесени и вложени в инсталацията ни струват над десетак; не ми повярва варненецът и за хонорара със същия размер.

Така се запознах с Младен Михайлов, с едно живо и красноречиво напомняне, че на този свят съществува и доброта. Съпричастност към неслуката на другия, най-обикновена човещина. Понятия сякаш забравени в днешното ни време, премазани под тежкия ботуш на беззаконието и алчността на силните на деня. А като го погледнеш  Младен, съвсем обикновен човек: 55 годишен мъж, среден ръст, семпло  облечен, небръснат. Сега и модата е такава, макар че на село кой ти придиря за лицевата растителност. Тук ако се разходиш по центъра гладко избръснат, костюмиран, с вратовръзка или с папионка връз бялата риза може и за смахнат да те вземат. Изненадата ми е далеч по-голяма, защото Младен освен с отзивчивост, благост и добродушие се оказа надарен и с куп таланти. Той самият не може да пресметне точния брой на свидетелствата, дипломите и прочее документи, доказващи какви професии владее: автомобилен монтьор, барман, оксиженист, водопроводчик, помпиер, инструктор по сърф, за изреждането на строителните му специалности са нужни няколко реда.

А как пипа, като че ли е часовникар. Образът му никак не се вписва в познатата на всички картинка на вечно бързащия майстор: на две – на три, джаста – праста, как да е, отвън наред, вътре недоизкусурено. Не, не скъпѝ човекът времето, полека, без да бърза, всичко да е изпипано както си му е редът. Не вярвах на очите си като видях как е свалил фаянсовите плочки в банята (злополучната корозирала тръба е вградена): почти всичките цели, непочупени!

Изненадите тепърва предстоят.

На север от селото, до дерето преди три години се появи каменна чешма, подобна на крайпътните чешми от времето на Възраждането, сколасани с иждивението46 на богати българи. От чучура ѝ блика блага, чиста старопланинска вода. Оказва се, че е градена от Младен. „Иждивението” е негово, никой не му е плащал. А чешмата Осенът, назована на великолепното извисено над нея дърво, направи известна Круша във Варненския край – тук идват заради водата ѝ от десетки километри с колите си.

Отиваме през лятото да дирим негов приятел Жоро Мичмана, който, уви, оказва се току що е отпрашил към Варна. Като че ли за да докаже колко е близък с него, Младен сочи къщата: камината му съм правил. Личи  си, не се фука човекът, просто му е драго. Значи, викам си, и този майсторлък му иде отръки. А в късна есен, когато най-сетне съм се наканил да го повикам на чаша джин да ми поразкаже житието битието си, покрай напалатилия ни студ, отваряме приказка за камините и го питам градил ли е други. Колко? Изрежда ги с имената на собствениците, но се предава – не може да си ги спомни всичките. Е, викам си на ум, този човек не е от мира сего. Друг би турил на метална табелка името си връз осеновата чешма. И то с право – да се знае чия ръка я е сътворила. А с камините си е  за книгата на Гинес. Нима има селище по земното ни кълбо с толкова много камини на глава от населението и то съградени от един и същ майстор?! Изпипани, с въздушна възглавница, хем да топлят две стаи, хем на „възглавето” да си приготвяш това-онова за хапване.

Взирам се в благите му изразителни очи, в правилните черти на лицето, мислено махам наболата четина, „обличам”  го във фрак и си го представям в един от аристократичните салони на Албиона. Същински лорд! Лордките (както нашенци понякога наричат дамите от тамошното висше общество) ще се редят на опашка да се запознаят с него – обаятелно лице, хубав мъж. А като се сещам и за множеството му умения, за нрава му без да бърза да изпипва всичко, до което се докосва, се дивя – мислено, разбира се – какво дири той в това забутано, забравено от Бога селце? Роден в град (Белослав), писал трудовата си биография в ред наши градове, че и в странство, най-вече в Германия, по ирония на съдбата заради родителите си покрай дядото и бабата, които живеели в Круша, в края на миналия век се озовава тук. Гради солидна триетажна къща и остава в селцето. Въпреки сполетелия го през 200З-та семеен трус с развода и заминаването на бившата с дъщерята в Англия.

След фамилното крушение кроял планове за  гурбет. Отправил поглед и към САЩ, където отдавна бил заседнал и уседнал негов близък приятел. Но като няма зелена карта? А бе ти идвай с някаква екскурзия, увещавал го неговият човек от Щатите, аз те поемам тук, ще те оженя за една хубава американка и си бетон.

Вместо в страната на неограничените възможности се озовал в Димитровград. По него време, когато рухнало семейството му, започнало рушенето и на славния химкомбинат, възпят от Пеньо Пенев. Дали е било случайност, дали, както се казва в синхрон с настроението му година почти събарял сгради, цехове, складове. И все по високото (аз, вика, съм като котката, не се боя) при неизбежното „разкостване” преди да прогърмят взривовете.

Сетне – завръщане в Круша: водомайстор, помпиер и – от няколко месеца – безработен. Селото си има собствен водоизточник на  десетина  минути път пеш. Четири години (от 2013-та) се задържал там Младен, докато не го уволнили, за да назначат свой човек. Намерили му цаката – пропуснал да отбележи за няколко дати в дневника, че водата е хлорирана. Уволнението си обяснява с лукаво-снизходителна усмивка, без да се възмущава – нали и него на времето са го назначили с ходатайство, така е у нас.

В разни времена подхващал ту един, ту друг поминък. И барман за кратко е бил в комплекса Ален мак край Варна, и с два автомобилни сервиза в областния център си опитал късмета, но не потръгнал бизнесът му заради притесненията от собствениците на помещенията. Не знам дали е неумел играч в тези сложни отношения, дали просто неспокойният му дух и любопитство го носи непрестанно насам-натам. Дипломата си за инструктор по сърф изкарал във Висбаден, известния немски курорт, който не е на море. Сега Младен е на 10 километра по права линия от морето, но сърфът му е „пенсиониран” в домашния склад. В Круша.

Колкото повече го опознавам, толкова затвърдява увереността ми, че той няма да напусне селцето. Къде другаде ще намери такава чудна природа? А тя си му е слабост и страст, ако щете. Върти-суче, все завърта разговора към животните, домашни и диви, с които общува и наблюдава с детински интерес.  Дома на Михайлови обитават 3 кучета, 7 котки, един прилеп на тавана (колкото да е чудно – само един), в бараката с дървата за огрев чест гост е орехче47, проникнало първица там през зимата през една пролука, която Младен не запушва заради него. Сам той гадае от студа ли се крие там малката птичка или намира нещо за ядене. И заради едното и заради другото ще да е, в дървата се крият ларви на разни насекоми. Къщата е в центъра на Круша, но я наобикалят и катерички, които Младен „глези” с орехи – оставил е пълна щайга пред прага над стълбището. А през пролетта и лятото двадесетина лястовичи семейства отглеждат малките си под стрехите и в селската тоалетна на двора. Вътре. Там са свили гнездо и по тази причина вратата винаги е открехната, да могат да долитат и отлитат.

Преди години Младен имал котарак, който се научил да отваря хладилника. Но чудното било друго – не посягал на салам, месо, сирене, а си крадял краставичка. И си я хрупал!48 Учудването на стопанина му било не по-малко от случката до гората, когато зърнал катеричка с врабче между зъбите. Но най-интересна, поне за мене, е историята му с големия смок. Ходел Младен пеш на работа и на път към помпената станция на пътеката през буренясалия склон между селото и асфалтовия път една заран се натъкнал на змия. Дълъг почти два метра смок. Вдигнал си главата на лакът разстояние от земята, втренчен в крачещия насреща му помпиер. Сепнал се човекът, чувал бил, че големите змии удрят с опашките си, та гледал да  е нащрек. Подминал го, както се казва, на пръсти. На следващата заран смокът  се оказал пак там. Надигнал по обичая си глава. Кротичко   го наблюдавал. И така тръгнало – всеки божи ден смокът го „посрещал” и „изпращал” на работа. Привичка и на двамата им станало това рандеву на едно и също място. Цялото лято. Така свикнал със змията Младен, та след време, като я подминавал го обзело желание да  погали смока.  Е, погали ли го, питам. Не посмях, вика, щото не знаех дали ще му е приятно.

А сетне? Сетне го уволнили и вече не минавал по пътеката. В главата ми се мярна  шантавата мисъл, че смокът е тъгувал. В крайна сметка двамата стигнахме до пожеланието дано да е жив и здрав отколешният му посрещач и да не се лъже да „посреща” други двуноги местни обитатели, щото те, зърнат ли змия, трепят на поразия. Това отношение, казвам на Младен, ни е от християнството, мита за съблазнителката на Ева.

С моя придобит от годините скептицизъм, признавам си, отпърво не давах вяра на всичко, споделено от Младен. Но скоро се убедих в правдивостта му. Неговото въображение не е годно за измишльотини, друга му е насоката: как да направи, да поправи, да разхубави.

Има такъв човек! И той е в малкото село Круша до река Камчия. Когато по телефона разказах вкратце за него на великолепния прозаик и поет Цветан Пешев, той възкликна:  късметлия си!

Късметлия съм, да и то не само аз.

Фактът, че Младен го има на грешната ни земя, ме кара да съм оптимист за изстрадалото ни племе. Но си мисля – колко са такива нашенци като  него?

Въпрос.

 

приписка: Последната новина около Младен е добра: от ноември 2018-та той е назначен от общинската управа в Аврен към кметството на село Круша с трудов договор за  работник по поддръжката.  Парите са от някаква европейска програма, която го задължила да изкара курс за  усвояване на елементарни строителни умения. Все едно  университетски преподавател по математика да го учиш на първоотделенско смятане. Както и да е, станал той прилежен ученик, но се наложило да влезе и в ролята на учител и да обяснява на останалите 15 курсисти някои тънкости, тъй като лекторът им оплел конците….

 

втора приписка: Написаното до тук е от есента на 2018-та. Завчера (26 септември лято 2020) Младен Михайлов се спомина. Няма вече такъв човек. Отиде си единственият ми приятел от селцето, а жителите на Круша загубиха най-добрият и най-скопосен свой съсед.

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар