ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






вторник, 20 октомври 2020 г.

ГОВОРЯЩ БАГАЖ

 

 


Картинката в автобуса, с който пътувам към центъра на града, е обичайна: тъпканица, много пенсионери и дебела, невероятно дебела кондукторка на средна възраст, която с труд се промъква по тясната пътечка между седалките и подвиква: „Нетаксувани пътници?!”

Колко ли пъти на ден (на смяна) го повтаря? Преди години, когато за пръв път чух този израз, вътрешно се възмутих: таксува се багаж. Претръпнах. Изразът се наложи и едва ли има изключения – хиляди и хиляди пъти на ден той звучи от устата на варненските автобусни кондуктори. Смисъла, езиковите правила никого не занимават. Дори  сега си мисля – има някаква логика в това таксуванe, тъй като отношението към пътниците е като към досаден, излишен товар. Обяснението е простичко: повечето,всъщност огромното болшинство от тях са от така наречената трета възраст; варненските автобуси са  подвижни старчески домове. Пенсионерите пътуват с карти, а кондукторите получават процент от сумата на продадените билети. От време на време - нещо обичайно стана – от техните уста звучат подвиквания от рода на „Аман от пенсионери”, „За къде сте се засилили по това време” (става дума за пиковите, „натоварени” часове) и прочее подобни любезности.

Старците,  разбира се, мълчаливо, стоически понасят укорите и натякванията. Сега ми хрумва, че навярно, не, не навярно, сигурен съм, сегашните варненски автобуси са по-„мълчаливи” от „икарусите” преди двадесетина години. Тогава средната възраст на пътниците бе по-ниска, имаше още надежди за по-добро бъдеще, имаше усмивки, познати и непознати общуваха в рейса.

Е, говоренето не е престанало, но сега това става по фончетата – джиесеми, смартфони, айфони. Ако в колата влезе някой, който  четвърт век е бил в кома и не подозира за съществуването на тези апаратчета, при вида на говорящите ще реши, че автобусът вози пациенти на лудницата. В автобусите има забранителни знаци, с които никой не се съобразява. Ето и сега жената, която седи до мене, чула сигнала на фончето си, трескаво рови в дамската си чанта. Ща не ща, слушам познатото, банално до втръсване „Какво правиш?”.  Жената се усмихва на себе си и възкликва: „И аз пътувам!... Много хубаво… Към центъра съм и аз… Много ходене ли имаш по магазините? Искаш ли да се видим?...”

Свободно си говори нашенецът с фончето и в автобуса, и на улицата и в банката дори, без да се оглежда има ли някой около него или не. Каквито и да ги надрънка, му е все едно, околните са непознати. А и събеседникът ти като не те вижда, нямаш никакви притеснения, много по-лесно е например да го излъжеш.

Докато така разсъждавам на себе си, ставам свидетел на истински куриоз. Жената до мене възкликва: „И аз пътувам със 148 номер… Хайде да се видим на спирка Тракия. Аз съм в момента точно пред нея… Така ли?! Оооо..”

Оказва се, че и другата жена е в същата, в нашата кола, няколко седалки пред нас.

приписка: Моят приятел Тошко Марков е уверен, че българинът рано или късно ще започне да се съобразява със забраната на фончетата на обществено място – така както вече не качва кучето си и не пуши в автобуса.  Но по-интересна е друга негова идея: той смята, че цената на билета в градския транспорт трябва да е според килограмите на пътника; по-дебелите да плащат повече. Както е при таксуване на колет. Тогава, викам му, по тази логика кондукторките с по-едри габарити е  редно да получават по-малки заплати. Зер наднорменото им тегло налага по-голям разход на гориво.

 

 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар