Повод за тези редове са две „свежи” събития, свързани с футбола.
Едната е траурна – почина Пеле.
Другата е решението в Катар стаята в хотела, обитавана по време на световното първенство от Леонел Меси, да се превърне в музей.
На първото нямаше да обърна внимание, ако не бяха обявили тридневен траур в Бразилия. Тази новина просто ме стресна. Национален траур се обявява в изключителни случаи, когато загубата е огромна и засяга всички. Сигурен съм, че и в Бразилия, дори в Бразилия има доста хора, които не се интересуват от футбол. Да оставим настрана емоциите, превъзнасянето с всевъзможни суперлативи на личността му. Струва ми се, че има нещо ритуално-инерционно и дори лицемерно в гръмогласния хор по цялата ни многострадална планета, хор в който се включи дори френския президент Макрон, да ни убеждават каква грамадна загуба търпим.
Какво всъщност ни отне смъртта? Един 82-годишен старец, който отдавна, ама много отдавна не рита топка. Настъпил е естественият край. Биологичен закон. Тези възторжени вопли щяха да бъдат донякъде оправдани, ако става дума за млад, деен човек, който съществено допринася за материалното или за духовно добруване на човечеството. А тук – ритнитопковец. И най-велик да е наистина в жонглирането с топката, той друго не е умеел. Какъв благодетел на човечеството е?
Няколко думи и за фамозния музей в Катар. Според речника на чуждите думи „музей” (чуждица с латински корен) е „обществено учреждение, в което се пазят и излагат на показ старини, произведения на изкуството, научни сбирки,предмети и произведения на забележителни личности, образци от занаятчийско и индустриално производство”. Меси можем да го „вместим” тук като „забележителна личност”. Но той е жив, за разлика от Пеле. А и да не сме прочели това определение, нали и децата знаят, че в музея се пазят старини?
Преекспонирането на футболното величие Меси е доста стряскащо и поради факта, че превръщането в експонат на всяка вещ, докосвана не само от краката му, по същество е обикновен фетишизъм. В унисон с татуирането на образа му по тялото от мъже, че и от жени, мания сред запалянковците напоследък. Откачалки по света колкото искаш. Но когато фетишизмът става държавна политика, какво да мислим?
Превръщането в наше време на футболната игра (а футболът е просто игра за развлечение, нищо повече) в търговска стока е много тревожен симптом. Бога ми, кажете нормално ли е умеещият да жонглира с топка да е стократно, дори хилядократно по-високо заплатен от един преводач на Маркес да речем? Нормално ли е футболистите да се продават като говеда, макар за милиони и самите те, превърнати в идоли подобно Златния телец сами да тънат в невероятен разкош като арабските шейхове? Нормално ли е дори у нас, в бедното ни, съсипано отечество ритнитопковците да получават по-високи заплати от учените, от хората на изкуството и дори от политиците, а в същото време българските поети да си продават нивите, за да си издадат стихосбирките?
Жизнеността, здравето на едно общество се определя не само от технологиите и стандарта на живот. Не по-маловажна е ценностната му система. Не е ли тя всъщност имунната му система?
Пак тези дни в интернет пространството се мярна интересна новина от Москва. Задали въпрос на външния министър на Русия Лавров какво го е впечатлило в Швеция. Клозетът, гласял отговорът. Когато попитал къде е мъжката тоалетна, поразен узнал, че няма такава. В Швеция тоалетните са общи.
Този факт ни връща във времената на Римската империя, където обществените клозети са били „безполови”. Но римляните са имали известно преимущество пред съвременниците ни, тъй като по този начин не са и помисляли да заличат разликата между двата пола. Което за либералните глобалисти се превръща в неистов стремеж.
Колкото до фетишизма, който се разраства комай навсякъде по света като раков тумор, той ни връща още по-назад, в доисторическите времена, в пещерната епоха на човечеството.
Цивилизацията ни е болна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар