ИЗХОЖДАНЕ

 

 

Покрай шумотевицата напоследък около паметника на съветската армия си спомних една забавна случка, свързана с него. Разказа ми я очевидец. Миньорско семейство от Бобов дол води децата си в София, хем те да видят столицата, хем възрастните да понапазаруват. През онова време, седемдесетте години на миналия век, беше почти задължително дошлият от провинцията да се спре тук, пред тази „неръкотворна” грамада от бетон. Къде от емоционално съображение, къде, най-вече, от любопитство.

 Бобовдолчени наредили шестте си дечица, четири момчета и две момичета пред паметника и таткото започнал да обяснява какво е това чудо, защо се е пръкнало тук, какво означават фигурите. Вперили поглед в червеноармийците, двамата родители внезапно открили, че едното им момченце е изчезнало. Озъртали се насам-натам, викали го по име. Напусто, не откликнало. Тръгнали да го търсят в градината. И почти веднага го открили – клекнало зад гърба на паметника. На село в онова време казваха на тази поза ходене по вънка.

Нещо подобно свършиха общинските съветници оня ден .- изходиха се и то не под, а върху паметника. И то не от естествена нужда, дори не толкова от злостна русофобия, а за да прикрият нещо си. За да покажат колко предани са на чичо Сам.

Не съм нито русофил, нито русофоб. Но не мога да подмина несъответствието между идеята и реалната историческа действителност. Едно на ръка кичозната му грандоманщина. Но си е паметник с документална стойност. Да се руши и дори да се мести е гламава работа. В Будапеща, доколкото знам все още стои на мястото си копието на паметника на Георги Димитров във Варна. Варненския оригинал го гътнахме, а унгарците, да им се чудиш, те като че ли пострадаха повече от нас от комунизма, не го пипат.

На централния площад на Виена още си стои (и никой в Австрия няма намерение да го маха) паметник на Червената армия. Съдейки по снимката, появила се в сайта „Гласове” на Явор Дачков, той е по-висок от нашия. Какво ще кажете по този повод, господа столични съветници?

Нашенецът обаче е свикнал без притеснение да се носи по посоката на вятъра., дори ако му се налага да си извърта главата на 180 градуса с риск да си строши врата. Посяга дори на собствените си герои. Хубавият стилно изпипан паметник на летеца пред градинката до университета го махнаха, забутаха го някъде комай в покрайнините на София. А в центъра се появи паметник на американските летци. Господи, имали друг народ, който по този начин да възславя убийците си?!

Нека си останат и двата – и паметникът на съветската армия и паметникът на американските летци. Но е редно, за да не мамим следващите поколения, да се тури по една обяснителна табела.  На големия – че въпросната армия не ни е освобождавала, а присъствието ѝ на българска земя се дължи на любителя на мелнишкото вино Уинстън Чърчил, който в Ялта при разпределението от тримата големи на сферите на влияние след войната радушно отстъпил България на Сталин. На другия паметник просто да се изброят жертвите от американските бомбардировки: 1243 убити, 1355 ранени, както и броя на разрушените сгради  -- 5300. И непременно – кой и защо го е курдисал.

Ще ми се да вярвам, че рано или късно това ще се случи. Че справедливостта ще възтържествува над емоциите и кривите сметки. Иначе за къде сме?