/ИЗ/МАМНИК

 

 

 

С гръм и трясък в родната литература се появи нов автор на бестселъри - Васил Попов. Е, не онзи, дето си го знаем, а този както го нарича Кеворк Кеворкян. Той и Стефан Цанев са смутени от съвпадението на имената, но нищо не казват за качествата на младия разказвач.

Мълчат и критиците.

Колкото до съвпадението на имената конфузно си е. Нередно е. Могъл е младокът да си послужи с псевдоним. Или да вмъкне едно "р" както го съветва Кеворкян, то оправя работата. И тъй като няма нищо случайно, можем да предположим две неща. Или "този" съзнателно не е сторил промяна, защото е чел и се възхищава от майсторството на "онзи", та се е надявал името по алюзия у  читателя  да направи и неговото популярно. Или издателите по  същата причина, навярно от липсата на елементарна етика - карай да върви, го приемат като дръзко предизвикателство към литературната ни история. Не изключвам, макар да смятам за по-малко вероятна версията за невежество на редактора, у когото е попаднал първият ръкопис. (Прочее, не е за чудене, тъй като сегашните ни издателства бъкат от полуграмотни люде.)

Първата хартиена книга на "този" е "Вълчи разкази". Заглавието подвежда. По форма става дума за нещо средно между новела и повест. Разказ се пише трудно и той едва ли е по силите му при тази разюздана многословност, разтегнатост, преплитането на разни сюжетни линии и добавянето на нови и нови герои.

От същата слабост страдат и романите му поради стремежа му постоянно да нагнетява напрежението, да ни смайва с нови и нови загадки и ужасии.

Колкото до майсторството му като разказвач, в което ни убеждават издателите му, нека приведа само няколко цитата. "Лаят се разнесе из ждрелото и се сля с грохота на реката. Освен него Делян чуваше ясно клокоченето в гърлата им и хрущенето на челюстите им". Да оставим настрана нелепостите за клокоченето и хрущенето,  забележителното тук е феноменалната способност на героя да чува всичко това. "Емил усети как жилите по врата му се опънаха. Челюстта му се вкочани. Сърцето му заби  лудо - ударите му той чуваше като далечен тътен на барабани. Усети пулса в шийните артерии - удряше го право в слепоочията." Този "сетивен" шедьовър оставям без коментар. Нататък. "Прозорците на дома тракаха - приличаше на гневящ се в гъстия мрак бог."  Как да го разбере читателят това сравнение като образът на гневящия се в мрака бог е известен само на автора?

Още нещо за героя му Емил: "Емил обикновено гледаше да се възползва от тези ценни мигове, в които имаше възможност да проведе (курсивът е мой) по-нормален разговор с противника си." Да речем, че е недоглеждане резултат от нехайно, "скорострелно" писане. Но само след страничка-две героите отново провеждат разговор. Героите на "този" не разговарят, те провеждат разговори.

Приведените примери са само от началните десетина страници на първата глава на "Мамник". Подобни бисери още бол. Както се пееше в една песничка от времето на социализма за жътвата "и няма край и няма край нататък". Несръчно, маниерно, тромаво, на школско равнище писане. Само още един пример. Героите винаги влизат и излизат през вратата на стаята. (Да не си помислим, че го вършат през прозореца или през комина.)

Равнището на списувателските умения отстъпва дори на недоразумението Гизгинджиев, нашумял преди "този" на литературния ни небосклон като автор на бестселъри.

Неизбежно ти идва на ум въпросът къде са били редакторите, в чиито ръце е попаднал ръкопис на новия кандидат за литературна слава. Ами сигурно на седмото небе от възторг - открили са  завладяващо четиво от тайни, загадки, демонични персонажи, главоломни сюжетни обрати. Това се търси, продава се. Постоянно нагнетяване на напрежение, всяване на страх у героите,  убийства, потоци от човешка и животинска кръв. Какво ще си играят да оправят езиково и смислово ръкописа, къртовска работа. Масовият читател ще поеме всичко това като захарен памук.

Рекламата довършва замисленото. И се зареждат година след година нови "мамници". Нови романи със същото заглавие. Златна жила. Е, вечно не може да се разчита на "мамничене", идва ред на други заглавия, които признавам си не съм чел, но едва ли се различават по стойността си.

Този, както го нарича Кеворкян, явно е решил да надхвърли Стивън Кинг и Йордан Радичков. Но като оставим настрани стила и езиковата подготовка, по които той значително отстъпва на нашия кандидат нобелист, има и една друга съществена разлика. Радичков е по-"прибран", текстовете му са по-изчистени, основани на един митологичен персонаж, внушаващи ни някаква идея. Сред вакханалията от природни сътресения и вилнеенето на страховити персонажи от фолклора при младата нова звезда идеята я няма, внушенията от морален характер някак си се губят. Дори щастливият край по американски образец не спасява положението.

Окрилен от успеха си  на пазара, очевидно убеден, че е голям автор "този" Васил Попов обикаля страната. Едва ли има областен град където не са му организирали среща с читатели, на които мъдро да обяснява тънкостите на писателския занаят и собствените си преживявания.

Несъмненият интерес към неговия словесен полуфабрикат едва ли може да се обясни само с мнозинството на читателите, чийто вкус на времето се е формирал от картинките по ковьорчетата и металните табли на креватите, а  днес от общия упадък в културата и нравите.

Има още един съществен фактор - информационната среда.

Жена ми веднъж след като гледахме новини по телевизията (което се случва вече  все по-рядко) възкликна: "Няма ли в тази страна други събития освен убийства, катастрофи, изнасилвания, измами?!" Представете си сега нещо немислимо, въображаем опит. Сядате пред телевизора и в централните емисии на водещите канали не ви поднасят нито убийства, нито катастрофи, нито скандали. Как ще се чувствате след като не просто сте обръгнали на новини от типа полицейски сводки, а ги възприемате отдавна като нещо нормално, естествено и дори задоволително за собственото ви житие битие: убили са някого, но вие сте жив, окрали са съседката, но не и вас, някой си е катастрофирал на магистралата, но вашата кола не е смачкана. И т. н. в този дух.

Какво формира в съзнанието и нрава на днешния читател на "мамници" мисля не е нужно да обяснявам.

Приключвам с увереността, че "този" няма и намерение да изпълни съвета на Кеворк Кеворкян.

 

 

 

ДЕКОРАТИВНА ГОРДОСТ

 

 

Тези дни в интернет пространството се появи възторжена вест: край нашенското село Мирково бил заснет кратък епизод с песен за нашумелия напоследък филм на Нолан "Одисея". Покрай световния му триумф, както някои го определят, се чуло по света и името на България. Ликуй, народе!

Не е нещо ново заради някаква незначителна дреболия (в случая използването на природна наша даденост като декор) да подскачаме и въртим опашка като пале пред голям рунтав пес.

Да, имам предвид Холивуд и тъй като той отдавна се е превърнал в развъдник на пошлостта и ерзацкултурата, потърсих и друго мнение, различно от хвалебствените за тази несъмнено скъпа и амбициозна продукция.

Ето какво пише Емили Уилсън, професор в университета на Пенсилвания, специалист по класическа филология:  "На "Одисеята" на Нолан липсват много от елементите, които правят поемата велика. Филмът няма нищо убедително за казване за времето, паметта, историята, войната или за връзката между славното завръщане на един воин и живота на неговото семейство, противници, бойни другари, приятели и съседи. Лписва му психологическа, емоционална, политическа и етическа  дълбочина. Повествователната му структура е трикова. Текстът е ужасен. Нито един от героите няма убедителна мотивация за действията и думите си."

Това е само малка част от убийствения анализ на професорката. Не може да я заподозрем в неприязън или в някакво специално отношение към режисьора, тъй като Ноланд се е изказал възторжено за превода на Одисеята от Емили Уилсън, направен през 2016 г., с който е работил.

Речено без заобикалки става дума за гавра с Омировия епос.

Ето за какво сме допринесли с природата си без  да подозираме за крайния резултат. Хвалбите на дежурните платени или недобросъвестни клакьори нищо не променят.

 

 

ЛЕГЕНДАТА КЪНЧЕВ

 

 

 

Така го представят телевизионните му шефове. Какво е легендарното у него един господ знае. В "Стани богат" той се завърна след като доста време го държаха някъде зад кулисите. Върна се благодарение на оттеглянето на превъзходния водещ Михаил Билалов, сравнението с когото показва цялата несъстоятелност на Кънчев. Чувството му за хумор, обиграността в говоренето (превърнало се вече в логорея) и жестовете не спасяват положението. Човек, който е школуван да води кичозни риалита от рода на Биг брадър, не е способен да подходи към такова предаване преди всичко като средство за добиване на познания в най-различни области на живота и на науката. Легендата набляга на сумите и на "театралния" ефект. За новия участник най-често той казва, "стартира шоуто си" вместо започва играта. Купешките чуждици за него звучат по-внушително.

Водещият на едно сериозно предаване трябва преди всичко да спазва известна дистанция от участниците и да се отнася по еднакъв начин към тях. Кънчев обича да фамилиарничи, на едни говори на "ви", на други, най-често, на "ти". На тези, които му се струват "по-атрактивни" задава повече въпроси, коментира мъдро отговорите им и им ръкопляска.

Вижте, значи, как Ники цени успелите хора. Така легендата изявява себе си, но това явно не му стига и стана жокер. Водещият в ролята на жокер е нелепица, но преглътнахме и нея. А Кънчев е в стихията си - с апломб, назидателно и нравоучително чете от дисплея написаното от сценаристите. Ауу, каква многостранна компетентност!  А ролята на публиката вече е само една - да му ръкопляска. Когато откъсне поглед от екранчето ръси баналности или твърди не съвсем верни неща. Празнините в общата му култура за мене лъснаха още в първите му предавания преди години, когато коригира една варненка, внушавайки че нейният град, сиреч Варна е кръстен на полския крал Владислав Варненчик.

Докато гледахме повторенията на "Стани богат" легендата Кънчев се е подвизавал по стадионите на световното футболно първенство в САЩ. Доказателство - снимката му с Дейвид Бекъм. С друга знаменитост изглежда не е успял да се фотографира, но и това не е малък успех, нали. Тази снимка ни показва реалното му негримирано лице. В предаването той винаги е лъснат, с докарана физиономия. Но макияжът не прикрива лошия вкус. Дълго време Кънчев шляпаше по пода на студиото по бели маратонки под официалния тъмен костюм.

Всичко е в нормата - друго едва ли можем да очакваме при принизения вкус на телевизионерите и на общия упадък в културата ни.

Легендата Кънчев има жива мимика, подкрепена с усърдно клатене на главата. И какво енергично ръкомахане! Прекалената жестикулация обикновено е признак на вътрешна несигурност. А може би той просто се старае всячески да изглежда по-добре, защото не може да не знае, че легенди като него са лесно заменяеми.

СВЕТЪТ НЕ Е ФУТБОЛ!

 

 

 

 

Така нареченият мондиал, сиреч световното първенство по ритане на топка, "затъмни" в публичното пространство дори множеството войни по многострадалното ни земно кълбо. (За дългогодишните баталии в Африка това не важи, тъй като за тях и преди нито се пишеше, нито се говореше.) Ако човек съди само по телевизиите и интернет сайтовете ще да сме пред най-великото събитие на годината.

След груповата фаза на първенството ФИФА обяви, че мачовете са гледали 5 милиона души. Да уточним: по стадионите преобладаващата част бе от пришълци от страните участници, най-върлите запалянковци, изминали хиляди километри, за да гледат любимците си. Местните, сиреч американците, канадците и мексиканците са несъмнено значително па-малко. Телевизионната картина ни показа и празни столове. И нещо доста съществено - тези 5 милиона са всъщност доста по-малко, тъй като се броят посещенията, а не личностите. Един и същ запалянко на страна участник гледа разбира се и трите ѝ мача.

Колко в действителност са най-страстните запалянковци, готови на всичко за "своите" и мразещи "чуждите"? Подозирам, че не са повече от графоманите.

Телекомуникациите обаче ти внушават нещо друго - карат те да забравиш, че това е само игра, забавление за наблюдателя.

За паметниците на най-сръчните ритнитопковци и за милионите, с които болната ни цивилизация оценява боравеното с топката вече съм писал. Сегашното първенство с непомерно раздутите си мащаби и възторзи, стигащи до истерия, е най-солидният съвременен симптом за падението ни.

Пророчеството на Оскар Шпенглер отпреди век явно се сбъдва…

СЛЕД МАКАРЕНА - ДЪНОТО

 

 

 Днес новини в Мрежата няма. Изглежда ни у нас ни по света се е случило нещо по-важно от първото място на "Бангаранга" в кичозното представление конкурс на Евровизия. За победител се сочи певицата Дара, макар конкурсът да е за песен, а не за изпълнител. Е, заслугата е нейна и всички възторзи обира нейното име. Възторзи, които мой приятел нарича телешки.

Помните ли "Макарена" от средата на деветдесетте години на миналия век?  Танцувалният латиношлагер, който завладя света и накара и бабите да припяват мелодията. Героинята от текста му, чийто приятел е войник, си намерила нов партньор и подканва слушателите си с "подарете на тялото си радост". Припев повтарян многократно, на едно място прелял в конкретика: "флиртувай с ново гадже". Да го възприемем за възхвала на свободната любов. (Не беше нещо ново, почти век педи това болшевиките я пропагандираха и дори замисляха един ден жените да станат общи.)

"Бангаранга" е от същия десен. Танцувална мелодия, същият еротичен словопълнеж. Разликите обаче не са в наш плюс. Напротив. "Макарена" си е чисто латинотворение, нашите създатели на песничката са я кръстили на ямайското бангаранга - скандал, бунт, безредие. Ето какво пее подскачайки (преведено на български) лъскавата ни голокрака звезда: Аз съм ангел, аз съм демон, аз съм психар без причина, аз съм лидерът. Нека те надъхам…аз ще те зарибя, ще те оставя разтърсен". Малко по-нататък: "Аз съм бунтар, аз съм легенда. Аз съм борец за свобода. Нека те запаля, нека те придръпна в дълбокото, ще те оставя без сили." В "Макарена" героинята е обърната към слушателите си, дори виждаме известен социален подтекст - заявява, че харесва партизаните. В "бангаранга" тържествува изцяло егото, първичният инстинкт.

Не се съмнявам, че въпросната Дара не е имала никакви съмнения и резерви - капацитетът на сивото ѝ вещество е обратно пропорционален на физическите ѝ данни.

А децата в съседната детска градина подскачат и припяват, имитирайки я.

Какво ли ги чака нататък, след като куп наши "звезди" и дори министър-председателят ни обявиха събитието за голяма българска победа, за нещо велико?

 

ГОРКО ТИ, МУЗО

 

 

 

Нещо като гатанка. Познайте от какъв текст са следните откъси: "Дядо Коледа (с разкопчан кожух и без шапка) пие греяно вино докато си почива на сянка./ Декември. Край ледената пързалка работници косят тревата./ На дланта ми - бонбон "Рафаело" вместо снежинка. / Горчилка. Допивам последното кафе останало от 2025 година. Първото за 2026 г. още не е кипнало. / Бледа съм, но червилото ми е алено, сякаш съм смукала убоден на шипков храст пръст."

 Извадки от дамски дневник? Записки на пияндурник? Скициращ фантазиите си леко мръднал художник?

Нищо подобно. Поднася ни тези текстове за поезия (цитирам само една малка част) наш литературен сайт. Хайку и танка. Модно течение, "заразило" у нас  безчет кандидати да яхнат Пегас. Да се прославят. Организират се конкурси, съществува дори поетична група "Българско съвременно хайку и танка".  Щом се определя като съвременно трябва да е наследник на нещо съществуващо, на традиция в родното словотворчество. Не е, разбира се. Заели сме го неотдавна от японците. Щом е чуждоземско и то от Япония значи си струва. Заели сме формата. Добре, нищо лошо, но като че ли никой не прави разлика между  душевността на двата народа. При японците изглежда хайку и танка имат и социална функция - за споделяне на настроения, на наблюдения, на душевно състояние.  Маркиране, статика, немногословно излияние на чувството.

Българинът не общува по този начин и понеже става дума за поезия нека припомним, че тя е преди всичко изява на човешкия дух. Между душа и дух има известна разлика, нали.

И друго не маловажно: щом си възприел формата спазвай я. Многовековната японска традиция изисква 31 срички в определен ред за танка. У нас я карат, грубичко казано, едно към гьотере. Привидната леснота привлича мнозина, навярно огромното болшинство. Пълна свобода на размера. Представете си наш известен поет да ви представи за сонет свое стихотворение  да речем от 15 или от 16 стиха. Кой ще го приеме сериозно?

Адептите на новата японска мода твърдят, че има и прозаично танка. Интересно къде е разликата между стихотворната и прозаичната форма?

Ето ви един пример, представен за поетичен шедьовър:

"Да разкажеш история

 докато се правиш на умен

 е по-малко ценно

 от това да се напиеш

 и да плачеш пиян."

Да се абстрахираме от морално-"философската" ценност на това излияние и го изпишем, без да го "начупваме" на пет "стиха": "Да разкажеш история докато се правиш на умен е по-малко ценно от това да се напиеш и да плачеш пиян." Е?

Народът ни има поговорка: чуждата кокошка е патка.

Какво остава за нашенеца ламтящ за лесна слава? Нищо повече от илюзията, че е прегърнал Музата.

Е, ако Пегас беше селски катър или просто магаре, то горепосочените ни  възражения отпадат.