ПЛАШИЛОТО ФАШИЗЪМ

 

 

 

 

Жестокото убийство (има ли нежни убийства?) в Пловдив от няколко безумни хлапета тези дни бе коментирано от Искра Баева. Професорката  прави убедителен  анализ. Сочи "Кръв и чест" като проява на нещо привнесено от Европа, сиреч не е българско явление. Разсъждавайки за причините за моралната деградация на юношите Баева допуска една сериозна грешка. Покрай вярното ѝ заключение, че става дума за нацистка проява тя свързва организацията и с фашизма. Вайка се, че от учебните програми е изчезнала борбата срещу фашизма.

Ами правилно е махната. За да се бориш срещу нещо, то трябва да съществува. Историкът Николай Генчев в поредицата предавания за историята ни покрай 1300-та годишнина обясни убедително що за явление е фашизмът. Посочи шест признака, които доказват съществуването му. В България по време на третото ни царство не е налице нито един от тях! Звучеше дръзко, еретично на фона на официалната трактовка на периода от властващата БКП. Но странно - срещу Генчев дори не гъкнаха. Партийните величия отминаха с мълчание тезата на историка. Дали по върховете тогава вече не са осъзнавали фалша си? И да е било така, нямало е как да се откажат от един от основните си идеологически стълбове - борбата срещу така наречения монархофашизъм (нелепо определение). А в страната имаше хиляди активни борци против фашизма със своя организация (АБПФК) с най-високите пенсии и с привилегии, с които се облажаваха и внуците им. (Дори в обществените бани те не чакаха ред.)

У нас изопачената представа за фашизма се появи след 9 септември под влияние на Сталиновата пропаганда. Червената армия воюваше срещу нацизма, но на книга той бе подменен с понятието фашизъм. (Защо е било така историците не са се произнесли.) След така наречената деветосептемврийска революция, сиреч след окупацията ни от СССР в България прогласиха Сталиновото правило: който не е с нас е враг, а врагът е фашист. Само един пример. В моето родно село Стражица комунистите разстреляха отец Рафаил Събев, свещеник с възрожденски дух помагал на бедни и онеправдани. Причината - отказал да помага на "борците против фашизма" през войната. Поразителна бе заразата на тази омраза: на село наричаха вашага всеки по-заможен и неугоден на новата власт.

Тризнаците фашизъм, нацизъм и комунизъм идеологически имат известни различия, но интересното е в прилагането им в практиката. Човеконенавистното изтребление, включително на милиони от собствените им народи е дело на националсоциалистите и на комунистите в Германия и СССР. В Италия, люлката на фашизма, по политически причини като врагове са убити цифром и словом 18 души. Идвайки на власт през двадесетте години на миналия век Мусолини за шест месеца ликвидира напълно мафията. (Върната след войната от американците.).

Виждате ли разликата?

Дали по инерция, дали поради обикновена интелектуална слепота или под диктата на някакви висши интереси, най-зловещият образ от тризнаците си остава фашизмът.  И в Европа и у нас. У нас е нещо обикновено политическия противник да бъде окичен с такова прозвище.  И да няма никаква идейна конфронтация по неугодност те наричат фашист.

Фашизмът ли е виновен за кривиците ни?

Има нещо гнило в Дания…

 

 

 

/ИЗ/МАМНИК

 

 

 

С гръм и трясък в родната литература се появи нов автор на бестселъри - Васил Попов. Е, не онзи, дето си го знаем, а този както го нарича Кеворк Кеворкян. Той и Стефан Цанев са смутени от съвпадението на имената, но нищо не казват за качествата на младия разказвач.

Мълчат и критиците.

Колкото до съвпадението на имената конфузно си е. Нередно е. Могъл е младокът да си послужи с псевдоним. Или да вмъкне едно "р" както го съветва Кеворкян, то оправя работата. И тъй като няма нищо случайно, можем да предположим две неща. Или "този" съзнателно не е сторил промяна, защото е чел и се възхищава от майсторството на "онзи", та се е надявал името по алюзия у  читателя  да направи и неговото популярно. Или издателите по  същата причина, навярно от липсата на елементарна етика - карай да върви, го приемат като дръзко предизвикателство към литературната ни история. Не изключвам, макар да смятам за по-малко вероятна версията за невежество на редактора, у когото е попаднал първият ръкопис. (Прочее, не е за чудене, тъй като сегашните ни издателства бъкат от полуграмотни люде.)

Първата хартиена книга на "този" е "Вълчи разкази". Заглавието подвежда. По форма става дума за нещо средно между новела и повест. Разказ се пише трудно и той едва ли е по силите му при тази разюздана многословност, разтегнатост, преплитането на разни сюжетни линии и добавянето на нови и нови герои.

От същата слабост страдат и романите му поради стремежа му постоянно да нагнетява напрежението, да ни смайва с нови и нови загадки и ужасии.

Колкото до майсторството му като разказвач, в което ни убеждават издателите му, нека приведа само няколко цитата. "Лаят се разнесе из ждрелото и се сля с грохота на реката. Освен него Делян чуваше ясно клокоченето в гърлата им и хрущенето на челюстите им". Да оставим настрана нелепостите за клокоченето и хрущенето,  забележителното тук е феноменалната способност на героя да чува всичко това. "Емил усети как жилите по врата му се опънаха. Челюстта му се вкочани. Сърцето му заби  лудо - ударите му той чуваше като далечен тътен на барабани. Усети пулса в шийните артерии - удряше го право в слепоочията." Този "сетивен" шедьовър оставям без коментар. Нататък. "Прозорците на дома тракаха - приличаше на гневящ се в гъстия мрак бог."  Как да го разбере читателят това сравнение като образът на гневящия се в мрака бог е известен само на автора?

Още нещо за героя му Емил: "Емил обикновено гледаше да се възползва от тези ценни мигове, в които имаше възможност да проведе (курсивът е мой) по-нормален разговор с противника си." Да речем, че е недоглеждане резултат от нехайно, "скорострелно" писане. Но само след страничка-две героите отново провеждат разговор. Героите на "този" не разговарят, те провеждат разговори.

Приведените примери са само от началните десетина страници на първата глава на "Мамник". Подобни бисери още бол. Както се пееше в една песничка от времето на социализма за жътвата "и няма край и няма край нататък". Несръчно, маниерно, тромаво, на школско равнище писане. Само още един пример. Героите винаги влизат и излизат през вратата на стаята. (Да не си помислим, че го вършат през прозореца или през комина.)

Равнището на списувателските умения отстъпва дори на недоразумението Гизгинджиев, нашумял преди "този" на литературния ни небосклон като автор на бестселъри.

Неизбежно ти идва на ум въпросът къде са били редакторите, в чиито ръце е попаднал ръкопис на новия кандидат за литературна слава. Ами сигурно на седмото небе от възторг - открили са  завладяващо четиво от тайни, загадки, демонични персонажи, главоломни сюжетни обрати. Това се търси, продава се. Постоянно нагнетяване на напрежение, всяване на страх у героите,  убийства, потоци от човешка и животинска кръв. Какво ще си играят да оправят езиково и смислово ръкописа, къртовска работа. Масовият читател ще поеме всичко това като захарен памук.

Рекламата довършва замисленото. И се зареждат година след година нови "мамници". Нови романи със същото заглавие. Златна жила. Е, вечно не може да се разчита на "мамничене", идва ред на други заглавия, които признавам си не съм чел, но едва ли се различават по стойността си.

Този, както го нарича Кеворкян, явно е решил да надхвърли Стивън Кинг и Йордан Радичков. Но като оставим настрани стила и езиковата подготовка, по които той значително отстъпва на нашия кандидат нобелист, има и една друга съществена разлика. Радичков е по-"прибран", текстовете му са по-изчистени, основани на един митологичен персонаж, внушаващи ни някаква идея. Сред вакханалията от природни сътресения и вилнеенето на страховити персонажи от фолклора при младата нова звезда идеята я няма, внушенията от морален характер някак си се губят. Дори щастливият край по американски образец не спасява положението.

Окрилен от успеха си  на пазара, очевидно убеден, че е голям автор "този" Васил Попов обикаля страната. Едва ли има областен град където не са му организирали среща с читатели, на които мъдро да обяснява тънкостите на писателския занаят и собствените си преживявания.

Несъмненият интерес към неговия словесен полуфабрикат едва ли може да се обясни само с мнозинството на читателите, чийто вкус на времето се е формирал от картинките по ковьорчетата и металните табли на креватите, а  днес от общия упадък в културата и нравите.

Има още един съществен фактор - информационната среда.

Жена ми веднъж след като гледахме новини по телевизията (което се случва вече  все по-рядко) възкликна: "Няма ли в тази страна други събития освен убийства, катастрофи, изнасилвания, измами?!" Представете си сега нещо немислимо, въображаем опит. Сядате пред телевизора и в централните емисии на водещите канали не ви поднасят нито убийства, нито катастрофи, нито скандали. Как ще се чувствате след като не просто сте обръгнали на новини от типа полицейски сводки, а ги възприемате отдавна като нещо нормално, естествено и дори задоволително за собственото ви житие битие: убили са някого, но вие сте жив, окрали са съседката, но не и вас, някой си е катастрофирал на магистралата, но вашата кола не е смачкана. И т. н. в този дух.

Какво формира в съзнанието и нрава на днешния читател на "мамници" мисля не е нужно да обяснявам.

Приключвам с увереността, че "този" няма и намерение да изпълни съвета на Кеворк Кеворкян.

 

 

 

ДЕКОРАТИВНА ГОРДОСТ

 

 

Тези дни в интернет пространството се появи възторжена вест: край нашенското село Мирково бил заснет кратък епизод с песен за нашумелия напоследък филм на Нолан "Одисея". Покрай световния му триумф, както някои го определят, се чуло по света и името на България. Ликуй, народе!

Не е нещо ново заради някаква незначителна дреболия (в случая използването на природна наша даденост като декор) да подскачаме и въртим опашка като пале пред голям рунтав пес.

Да, имам предвид Холивуд и тъй като той отдавна се е превърнал в развъдник на пошлостта и ерзацкултурата, потърсих и друго мнение, различно от хвалебствените за тази несъмнено скъпа и амбициозна продукция.

Ето какво пише Емили Уилсън, професор в университета на Пенсилвания, специалист по класическа филология:  "На "Одисеята" на Нолан липсват много от елементите, които правят поемата велика. Филмът няма нищо убедително за казване за времето, паметта, историята, войната или за връзката между славното завръщане на един воин и живота на неговото семейство, противници, бойни другари, приятели и съседи. Лписва му психологическа, емоционална, политическа и етическа  дълбочина. Повествователната му структура е трикова. Текстът е ужасен. Нито един от героите няма убедителна мотивация за действията и думите си."

Това е само малка част от убийствения анализ на професорката. Не може да я заподозрем в неприязън или в някакво специално отношение към режисьора, тъй като Ноланд се е изказал възторжено за превода на Одисеята от Емили Уилсън, направен през 2016 г., с който е работил.

Речено без заобикалки става дума за гавра с Омировия епос.

Ето за какво сме допринесли с природата си без  да подозираме за крайния резултат. Хвалбите на дежурните платени или недобросъвестни клакьори нищо не променят.

 

 

ЛЕГЕНДАТА КЪНЧЕВ

 

 

 

Така го представят телевизионните му шефове. Какво е легендарното у него един господ знае. В "Стани богат" той се завърна след като доста време го държаха някъде зад кулисите. Върна се благодарение на оттеглянето на превъзходния водещ Михаил Билалов, сравнението с когото показва цялата несъстоятелност на Кънчев. Чувството му за хумор, обиграността в говоренето (превърнало се вече в логорея) и жестовете не спасяват положението. Човек, който е школуван да води кичозни риалита от рода на Биг брадър, не е способен да подходи към такова предаване преди всичко като средство за добиване на познания в най-различни области на живота и на науката. Легендата набляга на сумите и на "театралния" ефект. За новия участник най-често той казва, "стартира шоуто си" вместо започва играта. Купешките чуждици за него звучат по-внушително.

Водещият на едно сериозно предаване трябва преди всичко да спазва известна дистанция от участниците и да се отнася по еднакъв начин към тях. Кънчев обича да фамилиарничи, на едни говори на "ви", на други, най-често, на "ти". На тези, които му се струват "по-атрактивни" задава повече въпроси, коментира мъдро отговорите им и им ръкопляска.

Вижте, значи, как Ники цени успелите хора. Така легендата изявява себе си, но това явно не му стига и стана жокер. Водещият в ролята на жокер е нелепица, но преглътнахме и нея. А Кънчев е в стихията си - с апломб, назидателно и нравоучително чете от дисплея написаното от сценаристите. Ауу, каква многостранна компетентност!  А ролята на публиката вече е само една - да му ръкопляска. Когато откъсне поглед от екранчето ръси баналности или твърди не съвсем верни неща. Празнините в общата му култура за мене лъснаха още в първите му предавания преди години, когато коригира една варненка, внушавайки че нейният град, сиреч Варна е кръстен на полския крал Владислав Варненчик.

Докато гледахме повторенията на "Стани богат" легендата Кънчев се е подвизавал по стадионите на световното футболно първенство в САЩ. Доказателство - снимката му с Дейвид Бекъм. С друга знаменитост изглежда не е успял да се фотографира, но и това не е малък успех, нали. Тази снимка ни показва реалното му негримирано лице. В предаването той винаги е лъснат, с докарана физиономия. Но макияжът не прикрива лошия вкус. Дълго време Кънчев шляпаше по пода на студиото по бели маратонки под официалния тъмен костюм.

Всичко е в нормата - друго едва ли можем да очакваме при принизения вкус на телевизионерите и на общия упадък в културата ни.

Легендата Кънчев има жива мимика, подкрепена с усърдно клатене на главата. И какво енергично ръкомахане! Прекалената жестикулация обикновено е признак на вътрешна несигурност. А може би той просто се старае всячески да изглежда по-добре, защото не може да не знае, че легенди като него са лесно заменяеми.

СЛЕД МАКАРЕНА - ДЪНОТО

 

 

 Днес новини в Мрежата няма. Изглежда ни у нас ни по света се е случило нещо по-важно от първото място на "Бангаранга" в кичозното представление конкурс на Евровизия. За победител се сочи певицата Дара, макар конкурсът да е за песен, а не за изпълнител. Е, заслугата е нейна и всички възторзи обира нейното име. Възторзи, които мой приятел нарича телешки.

Помните ли "Макарена" от средата на деветдесетте години на миналия век?  Танцувалният латиношлагер, който завладя света и накара и бабите да припяват мелодията. Героинята от текста му, чийто приятел е войник, си намерила нов партньор и подканва слушателите си с "подарете на тялото си радост". Припев повтарян многократно, на едно място прелял в конкретика: "флиртувай с ново гадже". Да го възприемем за възхвала на свободната любов. (Не беше нещо ново, почти век педи това болшевиките я пропагандираха и дори замисляха един ден жените да станат общи.)

"Бангаранга" е от същия десен. Танцувална мелодия, същият еротичен словопълнеж. Разликите обаче не са в наш плюс. Напротив. "Макарена" си е чисто латинотворение, нашите създатели на песничката са я кръстили на ямайското бангаранга - скандал, бунт, безредие. Ето какво пее подскачайки (преведено на български) лъскавата ни голокрака звезда: Аз съм ангел, аз съм демон, аз съм психар без причина, аз съм лидерът. Нека те надъхам…аз ще те зарибя, ще те оставя разтърсен". Малко по-нататък: "Аз съм бунтар, аз съм легенда. Аз съм борец за свобода. Нека те запаля, нека те придръпна в дълбокото, ще те оставя без сили." В "Макарена" героинята е обърната към слушателите си, дори виждаме известен социален подтекст - заявява, че харесва партизаните. В "бангаранга" тържествува изцяло егото, първичният инстинкт.

Не се съмнявам, че въпросната Дара не е имала никакви съмнения и резерви - капацитетът на сивото ѝ вещество е обратно пропорционален на физическите ѝ данни.

А децата в съседната детска градина подскачат и припяват, имитирайки я.

Какво ли ги чака нататък, след като куп наши "звезди" и дори министър-председателят ни обявиха събитието за голяма българска победа, за нещо велико?