ГОРКО ТИ, МУЗО

 

 

 

Нещо като гатанка. Познайте от какъв текст са следните откъси: "Дядо Коледа (с разкопчан кожух и без шапка) пие греяно вино докато си почива на сянка./ Декември. Край ледената пързалка работници косят тревата./ На дланта ми - бонбон "Рафаело" вместо снежинка. / Горчилка. Допивам последното кафе останало от 2025 година. Първото за 2026 г. още не е кипнало. / Бледа съм, но червилото ми е алено, сякаш съм смукала убоден на шипков храст пръст."

 Извадки от дамски дневник? Записки на пияндурник? Скициращ фантазиите си леко мръднал художник?

Нищо подобно. Поднася ни тези текстове за поезия (цитирам само една малка част) наш литературен сайт. Хайку и танка. Модно течение, "заразило" у нас  безчет кандидати да яхнат Пегас. Да се прославят. Организират се конкурси, съществува дори поетична група "Българско съвременно хайку и танка".  Щом се определя като съвременно трябва да е наследник на нещо съществуващо, на традиция в родното словотворчество. Не е, разбира се. Заели сме го неотдавна от японците. Щом е чуждоземско и то от Япония значи си струва. Заели сме формата. Добре, нищо лошо, но като че ли никой не прави разлика между  душевността на двата народа. При японците изглежда хайку и танка имат и социална функция - за споделяне на настроения, на наблюдения, на душевно състояние.  Маркиране, статика, немногословно излияние на чувството.

Българинът не общува по този начин и понеже става дума за поезия нека припомним, че тя е преди всичко изява на човешкия дух. Между душа и дух има известна разлика, нали.

И друго не маловажно: щом си възприел формата спазвай я. Многовековната японска традиция изисква 31 срички в определен ред за танка. У нас я карат, грубичко казано, едно към гьотере. Привидната леснота привлича мнозина, навярно огромното болшинство. Пълна свобода на размера. Представете си наш известен поет да ви представи за сонет свое стихотворение  да речем от 15 или от 16 стиха. Кой ще го приеме сериозно?

Адептите на новата японска мода твърдят, че има и прозаично танка. Интересно къде е разликата между стихотворната и прозаичната форма?

Ето ви един пример, представен за поетичен шедьовър:

"Да разкажеш история

 докато се правиш на умен

 е по-малко ценно

 от това да се напиеш

 и да плачеш пиян."

Да се абстрахираме от морално-"философската" ценност на това излияние и го изпишем, без да го "начупваме" на пет "стиха": "Да разкажеш история докато се правиш на умен е по-малко ценно от това да се напиеш и да плачеш пиян." Е?

Народът ни има поговорка: чуждата кокошка е патка.

Какво остава за нашенеца ламтящ за лесна слава? Нищо повече от илюзията, че е прегърнал Музата.

Е, ако Пегас беше селски катър или просто магаре, то горепосочените ни  възражения отпадат.

 

 

ОБЕЗБЪЛГАРЯВАНЕ

 

 

 

 

Месеци наред ни проглушаваха ушите с предимствата на еврото, та по-лесно да преглътнем загубата на националната си валута. Малцината трезви гласове на авторитети и протестите на обикновените българи просто бяха игнорирани. Никой в общественото пространство не обърна внимание (може да е мой пропуск), че Полша, Чехия, Дания, Унгария са извън еврозоната. Техните управленци по-прости ли са от нашите политици? Нашите властимащи по-умни ли са от Стив Ханке, световен авторитет автор на валутния ни борд, който нарече приемането на еврото от България  глупост?

Докарахме я до там мнозина нашенци да кътат в албуми родните банкноти и дори в рамки да ги поставят на стените вместо картини.

Нашето чуждопоклонство, стремежът ни към безогледни заемки от странство са пословични. Спирам се вкратце само на един друг пример - названията на българските книгоиздателства. В сайта на СТОРЕ има списък на всички, чиито книги продава този търговски субект: 721. От тях 224 названия са на латиница и стоят в челото на списъка - кирилицата, като по-маловажна е отзад. Изглежда, може би с малки изключения, латиноезичните са на български издатeлства. Само един пример: The Best Books e представено с 8 книги на български, на 7 от които автор е Олга Михова, вероятно собственикът. От 497 изписани с кирилица издателства с български  названия са само 128. Като притурим университетските, назованите на собствениците и на наши значими исторически личности бройката остава далеч под 200.

Както се казва коментар не е нужен.

Ако се вгледате в продукцията предлагана на пазара от тези издателства, ще забележите нарастването на дела  на продукти, които или нямат нищо общо с книгата или са с косвено отношение към нея: чанти, глобуси, игри, ученически принадлежности, календари и пр. И - забележете - таблети разказвачи на приказки. Засега - само на приказки. Но тенденцията е ясна, ще ни докарат до положението на американските студенти, за които казват че учат за изпити слухово с визуалната "подкрепа" на снимки, таблици и прочее изображения. Не е нужно дори да познаваш азбуката, излягаш се на фотьойла и  пускаш четящото устройство. Шапка на кривак, както казва народът.

Като притурим и тягата към чужзоезичното нищо чудно българската книга да я сполети съдбата на лева…

    

ГРАНДИОЗНО, БОЖЕСТВЕНО...

 

 

В Калкута (Индия) открили завчера паметник на аржентинския футболист Меси. С височината си от 21 метра той съперничи на паметниците на Буда и Христос. Жена ми попита - защо в Индия? Не знам. Странна работа, пишат, че в района на Калкута футболът не е популярен спорт. И каква скромност от страна на футболиста - открил собственото си изваяние при тридневното си посещение в страната. Паметникът вероятно е кух като топката, която Меси рита според мнозина най-сръчно и поради това му умение е възвеличан. Засега - в Индия, подобно грандиозно творение подготвят и пред стадиона на Барселона.

Паметници на футболисти вече има и у нас. И те очевидно ще се роят.

С футболистите вече не могат да се сравняват нито интелектуалците, нито учените, нито политиците. Имената на футболистите и почитта към тях надминават по популярност всички други.

Каква показателна мярка за ценностната система на днешната ни цивилизация!

 

НЕВИННОТО МАГАРЕ

 

 Димитър Банов от село Търпище реши да съди съседката си Бона Цанева за поразиите, сторени от магарето на съседите в градината му. Влязлото без негово знание и разрешение животно бе опасло половината току що засаден пипер, похапнало здраво от още нецъфналите тикви, изпотъпкало фитарите.

Като съвестен човек той предупреди баба Бонка за намерението си. Тя не му повярва, та като получи след време призовка от съда направо изригна. Засипа го с упреци и проклятия през оградата.

– Марко е невинен! Да не си оставял външната врата към улицата отворена.

– Не беше отворена, а открехната, да могат кокошките да се приберат. Магарето ви я  е отворило. Какво дири на улицата? Защо си го пуснала навън?

– Пуснала съм го да се напасе. Марко пасе винаги в дола отсреща.

– Ами ти си го пратила в градината ми!

Това нелепо обвинение потресе съседката. Гневът ѝ отприщи още по-люти клетви, които не пощадиха и кокошките на Банов. Препирнята продължи в този дух без никой от двамата да отстъпи или поне да потърси повод за примирие. Разрешението на спора остана, както се изразяват вестникарите, в ръцете на Темида.

В деня на съдебното заседание двамата пристигнаха рано-рано в града в сградата на Районния съд. От нямане какво да правят докато им дойде редът те  ту влизаха вътре, ту излизаха: Димитър да запали цигара, баба Бонка да погледа градската суетня. (В онова толкова обругавано днес време на социализма, уважаеми читателю, достъпът до съда беше свободен. Може да не е за вярване, но е истина: дори коридорите с кабинетите на магистратите не се заключваха.)

Съдията, възрастен мъж с очила, кацнали на върха на носа му, ги попита къде са им адвокатите.

– Нямате ли?... Не е редно така. Аз мога и да отложа делото.

Повдигнал над носа си очилата, той поразлисти тъничката папка пред себе си.

–  Правя изключение, защото сте от далечно село. Така… Ищец Димитър Банов, изложи накратко мотивите си.

– Ами то там, в заявлението е написано. Адвокат го съчини.

– Адвокатът ти го няма, тебе питам.

Банов описа поразиите на магарето Марко, като обяви за виновница съседката си.

– Не съм крива. Ти си оставил външната врата отворена. Ако, другарю съдия, видите на улицата да се търкаля златна монета, няма ли да я вземете?

– Тук въпроси задавам аз. Ответникът има право да пита само ищеца. Разбра ли ме?

– Майче разбрах, но нека се знае: аз в момента съм сама жена, дядото е в болница. А магарето Марко е много добро животно. Не прави бели. Нося и документ за доказателство.

– Какъв документ? Има ли го в делото?

– Ами аз вчера го взех от председателя на офето, другарю съдия. Председателят на офето вчера го подписа.

– Дай да го видим.

Поел листа от ръцете на ответницата съдията намести очилата си и започна да чете на ум: "Марко е известен в село Търпище с добротата и кротостта си. Не е вършил злини, не посяга на чуждото…" Колкото напредваше с изложението, толкова и растеше учудването на съдията. А краят на отечественофронтовската препоръка окончателно го срази: "Марко е правилно идейно ориентиран, винаги подкрепя инициативите на народната власт".

– Ищец Банов, от ответницата ти искаш петдесет лева?...

– Другарю съдия, за трийсет скланях, трийсет казах на адвоката, но той за солидност написа петдесет.

– Прекратявам делото поради маловажност. Разберете се там като хората, съседи сте.

Двамата, ищец и ответница, се спогледаха и напуснаха малката заседателна зала. На излизане от нея съдията видя старицата седнала  умислена на пейката.

– Бабо Бонке, как се казва дядото ти?

– Марко.

 

 

 

 

 

 

 

 

А КАРАКОНДЖУЛИТЕ КЪДЕ СА?

 

 

 

 Тези дни публикуваха резултатите от любопитно проучване. Два милиона българи според него посещават врачка! Стряскащо число: ще рече всеки втори-трети възрастен се доверява на нерационалното, на магията. Подкрепя го твърдението, че 56 процента от нашенци вярват в проклятия и урочасване.

Според проучването българинът смята, че още от самото му раждане бъдещето му е предопределено. Каквото да правиш, каквото да струваш случва ти се това, което ти е писано. Само 10 процента от българите не вярват в кармата!

Над една трета (34 процента от анкетираните) са убедени, че има живот след смъртта. А 31 процента вярват, че след смъртта си човек се преражда. Не се сочи колко от днешните българи се смятат за преродени.

Няма данни и за отношението към митичните персонажи от родния фолклор. Колко, например, вярват в съществуването на караконджули?

Какъв пропуск!

Прочее, ако тези данни не са обикновена манипулация, излиза че според националното си самосъзнание ние живеем в Средновековието!

 

ПРИНИЗЯВАНЕ НА ЖАНРА

 

 

 

 

 

Деян Енев е известно име, може би най-нашумелият нашенски  разказвач. Ако се съди по изобилието от анализи, комай все венцехвалителни (едва ли има литературен критик, който да го е подминал) той е цяло явление в съвременната ни проза. Определят го като майстор на късия разказ.

Но всъщност разкази ли пише той?

Кратките му прозаични творби са по-скоро документално-споменна публицистика, портретни ескизи със средствата на пътепис. Някои клонят към фейлетона или анекдота. Понякога, очевидно повлиян от Радичков, ни поднася елементи, смятани за част от арсенала на фантастиката, но всъщност самоцелни фантасмагории. Както е у кандидат нобелиста.

Енев несъмнено е талантлив човек. Владее словото, намира и изпипва точния детайл благодарение на наблюдателно око, умело използва богатия си житейски опит. Ако не беше даровит, не бих се захванал да излагам съображенията си за неговата проза. Но не мога да приема несмисленото изобилие от суперлативи на хвалителите му. Един  вижда в работите му епичност, която липсвала на съвременния ни роман. Друг го сравнява със скулптор, който "не добавя, не лепи, не снажда", а изчиства образа от излишния материал. Николай Фенерски обявява  прозаичните му опуси за "молитва…за всички истински хора".

Нелепото определение епичност едва ли се нуждае от опровержение. Всеки средноинтелигентен читател не може да не забележи еднозначната епизодичност, предаването на някакво състояние или случка, впечатлила автора. Отидох, видях, описах - повечето работи на Енев са плод на този тертип: фрагментарност, липса на конфликт, на някакво развитие, героите му не се променят.  И у Йовков понякога няма външен конфликт,  но той винаги поставя героя си в някаква нова ситуация. (Спомнете си само прелестния образ на неговия Люцкан от "Последна радост".)  

Сравнението с умелия скулптор, който не "лепи", а изчиства, изглажда образа, е недомислица. Героят му винаги е "слепен" от визуални подробности: ръст, облекло, физиономични  детайли, мимика, жестикулация и пр. Авторът много разчита на тях, както и на скрупульозно описаната обстановка. Тук възниква явен парадокс. Енев е любимец на нашите либералстващи (псевдо)модернисти. Но неговото писане съвсем не е модерно. Напротив, той е разказвач придържащ се към остарялата, непригодна за днешното динамично време обстоятелственост. Енев очевидно не е съблазнен и от клозетно-вулгарната стилистика най-ярко изявена у Георги Господинов. Но дори и всезнайкото Митко Новков, един полуграмотен, но смятан за вещ познавач "модернист" е сред възхвалителите му. Подозирам, че причината е в героите на Енев, те несъмнено се харесват на тази властваща на литературната ни нива пасмина. На времето Димитър Коруджиев съвсем точно определи същността на Еневите: те са маргиналите, унижените и оскърбените.

Та от тук и неизбежният въпрос: за кого е "молитвата"? Кои са "истинските хора"? Маргиналите ли?

В един от сайтовете има любопитен отзив на читател. Той признава, че това не са истински разкази, но чете текстовете с интерес и умиление. Дори се разплакал на един от епизодите.

Текстовете на Енев наистина са трогателни. Но всичко - обикновено - стига до емоцията. Перо - регистратор, плъзгане по повърхността. В "Секачите" той ни уверява, че работниците, които унищожават гората, осъзнават какво вършат, но майката ги оправдава с  репликата "Нали трябва да се яде". Така авторът завършва опуса си. Но това за истинския мъдър разказвач трябва да  е началото. От тук трябва да се започне и ако не ни казва нова дума, както са се изразявали на времето литературните критици, да стигне до "правилните", неочаквани за традиционното мислене въпроси.

Нека бъдем справедливи - Енев има и истински добри разкази като например "Бялата лястовица". Но те са по-скоро изключение, не определят образа му на разказвач. Повечето от епизодичните му описания от страничка и половина - две не са нито завършени скулптори, нито дори пъстроцветни картини, а по скоро черно-бели фотографии. Черно-бели, защото са фокусирани върху тъмната страна на действителността. Не е беда, разбира се, стига да съумяваш да се домогнеш до прозрения за същността на явлението, да провокираш въображението, мисълта на читателя.

Деян Енев е автор лишен от всякаква елитарност, каквато в една или друга степен е характерна, присъща на истинското изкуство. Автор на масовия читател. Явлението Деян Енев е рожба на медийната промяна след падането на комунизма. На времето вестниците публикуваха цели романи с продължение. Един от начините да се задържи вниманието на читателя, който от любопитство ще си купи и следващия брой да види какво се е случило по-нататък в повествованието. Днешните печатни ежедневници, тъй като коренно промениха вида си (бъкат от реклами, илюстрациите от снимки, шаржове, карикатури, рисунки и пр. често надхвърлят съотношението едно към три спрямо текста) залагат на кратката прозаична форма. Приблизително такова е положението и в електронните литературни сайтове. Като изключим хасковската награда за дебютна книга (не всички автори окичени с "Южна пролет" стават известни имена) Енев го издигнаха на гребена на вълната обилието от публикации в новата обстановка. Той прояви отличен нюх, ориентирайки се в променените условия и явно с охота снабдяваше и снабдява изданията с такива четива. Превърна се в  търсен автор и благодарение на необикновената му плодовитост  името му стана и си остава популярно. Наистина удивително изобилие от стотици заглавия!

Дали това се дължи само на изключителна работоспособност?

Разказ в класическия смисъл на това понятие се пише трудно,  по-трудно отколкото роман. Но Енев очевидно съчинява с лекота. Което също е показателно.

Не знам, може и да греша, но ми се струва, че той пропилява таланта си в гонитбата на лесна популярност. Славата е коварен пленител на съзнанието, притъпява способността му за самооценка. Колко сладко е да си обграден от ласкатели, наградите да се сипят като манна небесна. Да те превеждат в чужбина! Малко смущаващо е заглавието на сборника излязъл в Италия "Цирк България". Заглавието е от творба на Енев, но в италианския вариант България не е в кавички.

 За мене най-големият му, безспорен принос  е възкресяването на едно незаслужено забравено име: Георги Божинов. "Калуна Каля" е великолепна творба, плътна проза с дълбоки прозрения за националния характер и съдба, все неща които, уви, липсват на Енев. Тези въпроси наистина го тревожат, но за тях той само намеква, както се казва в пубертетно състояние.

В крайна сметка реализацията на таланта до голяма степен си е личен въпрос. Но явлението Деян Енев ме подсеща за проблем, който като че ли не занимава, не тревожи съвременната ни критика: съдбата на разказа в неговата традиционна същност.

Истински разкази сега се появяват и то рядко в електронните издания. По-често в тях срещаме текстове представяни за разкази, но всъщност или четива "с неочакван край" или случки и преживявания от типа на Еневите работи, но отличаващи се с излишна словоохотливост. Публикува се това, което налага модата. Българският писател е в положението на секачите  с малко по-друг мотив: "Трябва да се публикувам".

Наред с отродителните процеси, които душат литературната ни действителност, върви и внесеното от запад помитане на традицията.

Дали в българската литература ще го има утре класическият разказ?

Ще оцелее ли под натиска на този невиждан рушителен разгул?