ЛЕГЕНДАТА КЪНЧЕВ

 

 

 

Така го представят телевизионните му шефове. Какво е легендарното у него един господ знае. В "Стани богат" той се завърна след като доста време го държаха някъде зад кулисите. Върна се благодарение на оттеглянето на превъзходния водещ Михаил Билалов, сравнението с когото показва цялата несъстоятелност на Кънчев. Чувството му за хумор, обиграността в говоренето (превърнало се вече в логорея) и жестовете не спасяват положението. Човек, който е школуван да води кичозни риалита от рода на Биг брадър, не е способен да подходи към такова предаване преди всичко като средство за добиване на познания в най-различни области на живота и на науката. Легендата набляга да сумите и на "театралния" ефект. За новия участник най-често той казва, "стартира шоуто си" вместо започва играта. Купешките чуждици за него звучат по-внушително.

Водещият на едно сериозно предаване трябва преди всичко да спазва известна дистанция от участниците и да се отнася по еднакъв начин към тях. Кънчев обича да фамилиарничи, на едни говори на "ви", на други, най-често, на "ти". На тези, които му се струват "по-атрактивни" задава повече въпроси, коментира мъдро отговорите им и им ръкопляска.

Вижте, значи, как Ники цени успелите хора. Така легендата изявява себе си, но това явно не му стига и стана жокер. Водещият в ролята на жокер е нелепица, но преглътнахме и нея. А Кънчев е в стихията си - с апломб, назидателно и нравоучително чете от дисплея написаното от сценаристите. Ауу, каква многостранна компетентност!  А ролята на публиката вече е само една - да му ръкопляска. Когато откъсне поглед от екранчето ръси баналности или твърди не съвсем верни неща. Празнините в общата му култура за мене лъснаха още в първите му предавания преди години, когато коригира една варненка, внушавайки че нейният град, сиреч Варна е кръстен на полския крал Владислав Варненчик.

Докато гледахме повторенията на "Стани богат" легендата Кънчев се е подвизавал по стадионите на световното футболно първенство в САЩ. Доказателство - снимката му с Дейвид Бекъм. С друга знаменитост изглежда не е успял да се фотографира, но и това не е малък успех, нали. Тази снимка ни показва реалното му негримирано лице. В предаването той винаги е лъснат, с докарана физиономия. Но макияжът не прикрива лошия вкус. Дълго време Кънчев шляпаше по пода на студиото по бели маратонки под официалния тъмен костюм.

Всичко е в нормата - друго едва ли можем да очакваме при принизения вкус на телевизионерите и на общия упадък в културата ни.

Легендата Кънчев има жива мимика, подкрепена с усърдно клатене на главата. И какво енергично ръкомахане! Прекалената жестикулация обикновено е признак на вътрешна несигурност. А може би той просто се старае всячески да изглежда по-добре, защото не може да не знае, че легенди като него са лесно заменяеми.

СВЕТЪТ НЕ Е ФУТБОЛ!

 

 

 

 

Така нареченият мондиал, сиреч световното първенство по ритане на топка, "затъмни" в публичното пространство дори множеството войни по многострадалното ни земно кълбо. (За дългогодишните баталии в Африка това не важи, тъй като за тях и преди нито се пишеше, нито се говореше.) Ако човек съди само по телевизиите и интернет сайтовете ще да сме пред най-великото събитие на годината.

След груповата фаза на първенството ФИФА обяви, че мачовете са гледали 5 милиона души. Да уточним: по стадионите преобладаващата част бе от пришълци от страните участници, най-върлите запалянковци, изминали хиляди километри, за да гледат любимците си. Местните, сиреч американците, канадците и мексиканците са несъмнено значително па-малко. Телевизионната картина ни показа и празни столове. И нещо доста съществено - тези 5 милиона са всъщност доста по-малко, тъй като се броят посещенията, а не личностите. Един и същ запалянко на страна участник гледа разбира се и трите ѝ мача.

Колко в действителност са най-страстните запалянковци, готови на всичко за "своите" и мразещи "чуждите"? Подозирам, че не са повече от графоманите.

Телекомуникациите обаче ти внушават нещо друго - карат те да забравиш, че това е само игра, забавление за наблюдателя.

За паметниците на най-сръчните ритнитопковци и за милионите, с които болната ни цивилизация оценява боравеното с топката вече съм писал. Сегашното първенство с непомерно раздутите си мащаби и възторзи, стигащи до истерия, е най-солидният съвременен симптом за падението ни.

Пророчеството на Оскар Шпенглер отпреди век явно се сбъдва…

СЛЕД МАКАРЕНА - ДЪНОТО

 

 

 Днес новини в Мрежата няма. Изглежда ни у нас ни по света се е случило нещо по-важно от първото място на "Бангаранга" в кичозното представление конкурс на Евровизия. За победител се сочи певицата Дара, макар конкурсът да е за песен, а не за изпълнител. Е, заслугата е нейна и всички възторзи обира нейното име. Възторзи, които мой приятел нарича телешки.

Помните ли "Макарена" от средата на деветдесетте години на миналия век?  Танцувалният латиношлагер, който завладя света и накара и бабите да припяват мелодията. Героинята от текста му, чийто приятел е войник, си намерила нов партньор и подканва слушателите си с "подарете на тялото си радост". Припев повтарян многократно, на едно място прелял в конкретика: "флиртувай с ново гадже". Да го възприемем за възхвала на свободната любов. (Не беше нещо ново, почти век педи това болшевиките я пропагандираха и дори замисляха един ден жените да станат общи.)

"Бангаранга" е от същия десен. Танцувална мелодия, същият еротичен словопълнеж. Разликите обаче не са в наш плюс. Напротив. "Макарена" си е чисто латинотворение, нашите създатели на песничката са я кръстили на ямайското бангаранга - скандал, бунт, безредие. Ето какво пее подскачайки (преведено на български) лъскавата ни голокрака звезда: Аз съм ангел, аз съм демон, аз съм психар без причина, аз съм лидерът. Нека те надъхам…аз ще те зарибя, ще те оставя разтърсен". Малко по-нататък: "Аз съм бунтар, аз съм легенда. Аз съм борец за свобода. Нека те запаля, нека те придръпна в дълбокото, ще те оставя без сили." В "Макарена" героинята е обърната към слушателите си, дори виждаме известен социален подтекст - заявява, че харесва партизаните. В "бангаранга" тържествува изцяло егото, първичният инстинкт.

Не се съмнявам, че въпросната Дара не е имала никакви съмнения и резерви - капацитетът на сивото ѝ вещество е обратно пропорционален на физическите ѝ данни.

А децата в съседната детска градина подскачат и припяват, имитирайки я.

Какво ли ги чака нататък, след като куп наши "звезди" и дори министър-председателят ни обявиха събитието за голяма българска победа, за нещо велико?

 

ГОРКО ТИ, МУЗО

 

 

 

Нещо като гатанка. Познайте от какъв текст са следните откъси: "Дядо Коледа (с разкопчан кожух и без шапка) пие греяно вино докато си почива на сянка./ Декември. Край ледената пързалка работници косят тревата./ На дланта ми - бонбон "Рафаело" вместо снежинка. / Горчилка. Допивам последното кафе останало от 2025 година. Първото за 2026 г. още не е кипнало. / Бледа съм, но червилото ми е алено, сякаш съм смукала убоден на шипков храст пръст."

 Извадки от дамски дневник? Записки на пияндурник? Скициращ фантазиите си леко мръднал художник?

Нищо подобно. Поднася ни тези текстове за поезия (цитирам само една малка част) наш литературен сайт. Хайку и танка. Модно течение, "заразило" у нас  безчет кандидати да яхнат Пегас. Да се прославят. Организират се конкурси, съществува дори поетична група "Българско съвременно хайку и танка".  Щом се определя като съвременно трябва да е наследник на нещо съществуващо, на традиция в родното словотворчество. Не е, разбира се. Заели сме го неотдавна от японците. Щом е чуждоземско и то от Япония значи си струва. Заели сме формата. Добре, нищо лошо, но като че ли никой не прави разлика между  душевността на двата народа. При японците изглежда хайку и танка имат и социална функция - за споделяне на настроения, на наблюдения, на душевно състояние.  Маркиране, статика, немногословно излияние на чувството.

Българинът не общува по този начин и понеже става дума за поезия нека припомним, че тя е преди всичко изява на човешкия дух. Между душа и дух има известна разлика, нали.

И друго не маловажно: щом си възприел формата спазвай я. Многовековната японска традиция изисква 31 срички в определен ред за танка. У нас я карат, грубичко казано, едно към гьотере. Привидната леснота привлича мнозина, навярно огромното болшинство. Пълна свобода на размера. Представете си наш известен поет да ви представи за сонет свое стихотворение  да речем от 15 или от 16 стиха. Кой ще го приеме сериозно?

Адептите на новата японска мода твърдят, че има и прозаично танка. Интересно къде е разликата между стихотворната и прозаичната форма?

Ето ви един пример, представен за поетичен шедьовър:

"Да разкажеш история

 докато се правиш на умен

 е по-малко ценно

 от това да се напиеш

 и да плачеш пиян."

Да се абстрахираме от морално-"философската" ценност на това излияние и го изпишем, без да го "начупваме" на пет "стиха": "Да разкажеш история докато се правиш на умен е по-малко ценно от това да се напиеш и да плачеш пиян." Е?

Народът ни има поговорка: чуждата кокошка е патка.

Какво остава за нашенеца ламтящ за лесна слава? Нищо повече от илюзията, че е прегърнал Музата.

Е, ако Пегас беше селски катър или просто магаре, то горепосочените ни  възражения отпадат.

 

 

ОБЕЗБЪЛГАРЯВАНЕ

 

 

 

 

Месеци наред ни проглушаваха ушите с предимствата на еврото, та по-лесно да преглътнем загубата на националната си валута. Малцината трезви гласове на авторитети и протестите на обикновените българи просто бяха игнорирани. Никой в общественото пространство не обърна внимание (може да е мой пропуск), че Полша, Чехия, Дания, Унгария са извън еврозоната. Техните управленци по-прости ли са от нашите политици? Нашите властимащи по-умни ли са от Стив Ханке, световен авторитет автор на валутния ни борд, който нарече приемането на еврото от България  глупост?

Докарахме я до там мнозина нашенци да кътат в албуми родните банкноти и дори в рамки да ги поставят на стените вместо картини.

Нашето чуждопоклонство, стремежът ни към безогледни заемки от странство са пословични. Спирам се вкратце само на един друг пример - названията на българските книгоиздателства. В сайта на СТОРЕ има списък на всички, чиито книги продава този търговски субект: 721. От тях 224 названия са на латиница и стоят в челото на списъка - кирилицата, като по-маловажна е отзад. Изглежда, може би с малки изключения, латиноезичните са на български издатeлства. Само един пример: The Best Books e представено с 8 книги на български, на 7 от които автор е Олга Михова, вероятно собственикът. От 497 изписани с кирилица издателства с български  названия са само 128. Като притурим университетските, назованите на собствениците и на наши значими исторически личности бройката остава далеч под 200.

Както се казва коментар не е нужен.

Ако се вгледате в продукцията предлагана на пазара от тези издателства, ще забележите нарастването на дела  на продукти, които или нямат нищо общо с книгата или са с косвено отношение към нея: чанти, глобуси, игри, ученически принадлежности, календари и пр. И - забележете - таблети разказвачи на приказки. Засега - само на приказки. Но тенденцията е ясна, ще ни докарат до положението на американските студенти, за които казват че учат за изпити слухово с визуалната "подкрепа" на снимки, таблици и прочее изображения. Не е нужно дори да познаваш азбуката, излягаш се на фотьойла и  пускаш четящото устройство. Шапка на кривак, както казва народът.

Като притурим и тягата към чужзоезичното нищо чудно българската книга да я сполети съдбата на лева…

    

ГРАНДИОЗНО, БОЖЕСТВЕНО...

 

 

В Калкута (Индия) открили завчера паметник на аржентинския футболист Меси. С височината си от 21 метра той съперничи на паметниците на Буда и Христос. Жена ми попита - защо в Индия? Не знам. Странна работа, пишат, че в района на Калкута футболът не е популярен спорт. И каква скромност от страна на футболиста - открил собственото си изваяние при тридневното си посещение в страната. Паметникът вероятно е кух като топката, която Меси рита според мнозина най-сръчно и поради това му умение е възвеличан. Засега - в Индия, подобно грандиозно творение подготвят и пред стадиона на Барселона.

Паметници на футболисти вече има и у нас. И те очевидно ще се роят.

С футболистите вече не могат да се сравняват нито интелектуалците, нито учените, нито политиците. Имената на футболистите и почитта към тях надминават по популярност всички други.

Каква показателна мярка за ценностната система на днешната ни цивилизация!

 

А КАРАКОНДЖУЛИТЕ КЪДЕ СА?

 

 

 

 Тези дни публикуваха резултатите от любопитно проучване. Два милиона българи според него посещават врачка! Стряскащо число: ще рече всеки втори-трети възрастен се доверява на нерационалното, на магията. Подкрепя го твърдението, че 56 процента от нашенци вярват в проклятия и урочасване.

Според проучването българинът смята, че още от самото му раждане бъдещето му е предопределено. Каквото да правиш, каквото да струваш случва ти се това, което ти е писано. Само 10 процента от българите не вярват в кармата!

Над една трета (34 процента от анкетираните) са убедени, че има живот след смъртта. А 31 процента вярват, че след смъртта си човек се преражда. Не се сочи колко от днешните българи се смятат за преродени.

Няма данни и за отношението към митичните персонажи от родния фолклор. Колко, например, вярват в съществуването на караконджули?

Какъв пропуск!

Прочее, ако тези данни не са обикновена манипулация, излиза че според националното си самосъзнание ние живеем в Средновековието!