ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






четвъртък, 29 април 2021 г.

КАФЕ С ЕКОВОДА ИЛИ ЕЛЕКТРОНИКАТА В СЛУЖБА НА РЕГРЕСА

 

 


 

Пътувам втори път тази пролет с варненски автобус по линия № 20 като „заек”. Сиреч гратис. Тъй като пенсионерската ми карта е за друга линия, трябва да си извадя билет от новите автомати. Но автоматът е повреден, не пуска билетчета. И никой от пътниците, разбира се, не протестира. Спастряш левче.

От нова година в градския транспорт кондукторите са заменени с електронни продавачи на билети и карти. Има ги и по спирките. На спирката иди дойди. Ако автоматът не е в ред, ще разчиташ на монтирания в автобуса. Мой познат с иронична усмивка ми обяснява, че новостта била продиктувана и от екологични съображения. Ако наистина  е така, то ми напомня една картинка от витрината на варненско кафене в центъра на града: ценопазпис, който предлага и „кафе с ековода”. Разбира се, по-скъпо от кафето с обикновена вода. Сами се досещате навярно, че и едната и другата може да е чешмяна, от водопровода. Няма как да провериш. А с автомата за билетчета нещата са очевадни. Този метален двуметров мастодонт (два метра висок и почти метър широк) не само заема място поне за двама пътници в пиковите часове, но и тежи, което означава, че двигателят на автобуса харчи повече гориво и изхвърля повече благоуханни газове. Този автомат, прочее, е значително по-обемист от древния автомат на Хирон Александрийски, който срещу монетка ти поднася чаша вино. А тук – електроника. А пък билетчетата, които той, стига да е в ред, ти поднася са двойно по-големи от билетчетата, които продаваха кондукторите преди нова година.

Най тъжното е, че никой не пита многоумните общинари кой и защо е измислил и „внедрил” тези електронни мастодонти и колко прахосана на вятъра хартия отива на бунището.

    

 

 

сряда, 24 март 2021 г.

КАКОФОНИЯ

 

 


Пролет е. Дори тук, на пазарчето на квартал Кайсиева градина, където са оцелели няколко дръвчета (не кайсиеви!) тя се усеща. И по свежата резеда на разлистените корони и по вида на половин дузината млади майки по леки якета и блузони с бебешките колички. Цяла зима са чакали затоплянето, та да изкарат за по-дълго бебешорите си на въздух.

Чакали са запролетяването с не по-малко нетърпение и пенсионерите, насядали на пейките от южната страна. От северната, където са младите майки, пейки няма. Прави, като попоклащат количките, те оживено разговарят. А пенсионерите, все мъже, са вперили поглед  в родитeлките, ще ги изпият с очи. И навярно слушат. Макар че това „оживено разговарят” си е неподходящо за случая клише, тъй като приказката им е многогласова, като в надпревара, „една връз друга”. Всички говорят едновременно. И да ти е накърнен слухът, разбираш че липсва обща тема. Няма и обособени диалози в общото многогласие. Пари, манджи, памперси, роднини, джипита, лекове, турски сериали - всяка за своето „кокалче”.

С пазарската торба, скътала най-необходимото за сиромашката ни трапеза от съседното магазинче, неволно спирам. Да се уверя в натрапчивото впечатление, че никоя от тези млади, леко възбудени жени не чува нищо от изреченото от другите майки в старанието си да се изприкаже. Странен образ се мярка във въображението ми: като че ли съм попаднал на малък хор от абсолютно глухи хористи. Всеки си пее каквото си знае и както му дойде. Разнозвучно многогласие.

Какофония.

Седналият най-близо до мене на края на пейката съсед от шестия етаж, когото го знаем като Иван Моряка, ми прави знак да го приближа. Шепне ми:  „Чуваш ли ги? Оплакват се от безпаричие. Бедни били. Бедни ли ти изглеждат?” Не знам, викам, наборе, какви са, знам, че в нашия панелен квартал богаташи не живеят. „А бе как ще са бедни, възкликва все така тихичко съседът, я ги погледни какви са охранени, закръглени, загладили косъма.” Може да е от бозата, викам, бременните пият много боза, а след раждането жените по правило напълняват. Виждал ли си слаба лехуса?

И отминавам, като хвърлям последен поглед към хора на глухите. Бодра, високогласа  какофония. Осъзнавам, че тези млади жени или  не се интересуват или им е съвършено безразлично дали другите около тях ги чуват. Важното е сам се изприкажеш.

Защо повечето от нас сме монологични? Защо ние, българите, не умеем да слушаме? Да вникваме в аргументите на опонента, да уважаваме логиката на другия и променяме мнението си, осъзнали собствената си грешка?

Какво е това? Синдромен израз на ниско самочувствие? Страх от накърняване на егото ни и потъване в емоционален дисбаланс? Наследство от принудителното затваряне, от изолацията в името на сигурността зад някогашните каменни дувари, заменени днес от стандартните панели, които сами по себе си са неспособни да ни сближават?

Как ще разбираме света, след като между себе си не можем да се сговорим?

 

понеделник, 15 февруари 2021 г.

ПАЗИ СЕ ОТ СЪДИЯТА!

 

 

 


 

Великолепният Елдар Рязанов беше озаглавил на времето един от първите си филми „Пази се от автомобила”. Смисълът е донякъде иносказателен. Намекът е много фин – пази се от системата. Преди две години, попадайки в дебрите на така нареченото гражданско съдопроизводство, лека-полека се убедих, че и от самия автомобил не можеш да се опазиш, ако зад волана е водач в черна тога, за когото правилата за движение са декоративно украшение на закона.

Цяла година диалогът ни със съдията бе задочен. Обладан явно от твърдото намерение да не допусне насрещния ми иск той ми го  връщаше да изправям „нередовностите”. Искаше точните дати месец по месец за два отоплителни сезона, когато съм си плащал сметките на варненската топлофикация. Е, плащани са, претенции няма, но като е по банков път и самият търговец едва ли може да ги посочи тези толкова важни дати. Искаше да посоча от кога до кога е действал  един срочен договор. Това лесно – все едно да те питат колко месеца има годината. Ами като ти поставят условие да предявиш 3 (словом три) иска?! А пък той си е един, за едно и също нещо: щети понесени от недобросъвестна и некомпетентна услуга чрез незаконно средство. Смили се сетне съдията, направи компромис: два да са исковете! Обаче за петитума – ни крачка назад. Е, в закона е изписана българската дума искане, но човекът знае латински термин  и нарежда така да е оформено. И т. н. и т. н. Три пъти обжалвах  в окръжния съд докато стигна до съдебна зала, доволен, че поне не ми е поискал свидетелство, че баба ми е изкарала курс за отглеждане на гъби.

Усмихна ми се сиреч късметът да го видя най-сетне този строг съдия: изправена стойка, резки черти, резки движения, суров поглед, фигура облъчваща ни със самочувствието на властовата му позиция. И още дето се вика не съм си отворил устата на втората дума той ме прекъсва и ми забранява да говоря. Няма значение, че съм страна по делото, имал съм си адвокат. И с жест на Цезар сочи към довереника ми. Молчать, не разсуждать. И се започва едно представление, ум да ти зайде.  Проектодокладът мигом като с вълшебна пръчица се превръща в доклад, в залата влизат две вещи лица с   готови експертизи. И започват дебатите. Дебатират вещо лице и представител на „Веолиа”, варненската топлофикация. Съвършенство на единомислието: колко редовна е фирмата и какъв неуредник е моя милост. Накрая – архангелско милосърдие – съдията пита моя адвокат има ли да каже нещо. Ами няма, какво може да речеш за  нещо, чието съществуване дори не си подозирал и виждаш едва сега.

Тортата, оказва се, има и други черешки, ще спомена само една, която ни сваля, мене и моя довереник, направо в нокдаун. Моят адвокат, отговаряйки на въпроса на представителя на търговеца как да докаже правотата си – не знае човекът, това е – му подсказва колко е просто: да покаже сертификатите на абонатната станция. Още недоизрекъл репликата си довереникът ми, от високата трибуна звучат два строги въпроса: какъв е номерът на сертификата, каква е датата му. Е, такива документи няма, абонатната е незаконна, но сетне в протокола съдията ще отхвърли този най-важен момент в спора – не бил индивидуализиран. Ако не друго, узнахме, че нищото може да се индивидуализира.

 Протоколът от първото заседание се оказва истински шедьовър и по форма и по съдържание: окастрени реплики, разместени по време действия, а вместо под формата на пряка реч всичко изговорено от съдията е предадено като белетристика: той УКАЗВА и постановява ОПРЕДЕЛЕНИЯ. Така е записано, с главни букви. И авторизирането, забележете, не е с обичайното, употребявано от колегите му СЪДИЯТА или СЪДИЯ плюс

фамилията, а СЪДЪТ! В заявлението си, където соча неточности и необходими поправки в протокола, пиша на съдията с удебелен шрифт: „Вие се деперсионализирате и се идентифицирате с институцията”. След три месеца е прослушването на аудиозаписа, траещ 40 минути. Само 3-4 минути слушаме някакъв тих гъгнещ звук, не е ясно кой и какво говори, но съдията прекъсва и решава – всичко е наред, няма нужда от промени. И начева второто заседание, на което великодушно е обещал да ми даде думата.

Ето какво успявам да изрека: „След като на предното заседание ми бе забранено да говоря, след като вие, господин съдия, си позволихте да извършите процесуални нарушения досежно чл. 8, чл.9, чл.10, чл. 145, чл. 146 и чл.154 от Гражданския процесуален кодекс, едната страна в настоящия съдебен спор е поставена в неравностойно положение и надеждата ѝ за обективен справедлив процес е просто ефимерна.” В този момент негово безпрекословно величество нервно прелиства законника. На това психолозите му викат реакция на заместване. И толкова – стоп! Нарежда ми в петдневен срок да представя писмена защита. Е, аз не съм обвиняем, нито се чувствам нападнат, но срещу ръжен рита ли се? Сега се чудя как ме е изтърпял да изслуша цяло изречение!

Такива дребни душици с грандоманско самочувствие, обладани от съзнанието за собствената си значимост, пред титулуваните и властимащите подвиват опашки и мъркат като писенца, а пред обикновения гражданин мятат лъвски гриви.

А името му е божеско: Михаил Михайлов, 21 състав на варненския районен съд. Архангел Михаил според християнската митология е борец против злото. Уви, само там.

Ако е един, с мед да го намажеш. От бедното си участие в граждански процеси (само два пъти) имам и такъв спомен: преди три години две негови колежки от същия варненски съд ми смениха пола. Писаха ме в два различни документа ищцата. Мъжкят род на този екзотичен юридически термин е ищец.

Пази боже от такива ангели, навлечени с черни тоги.

 

потърпевш: Тошо Лижев, български писател и журналист

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

събота, 30 януари 2021 г.

МАСКИТЕ ПАДНАХА

 

 

 

 


Почти година след като ни задължаваха да ги носим, СЗО обяви, че платнените маски не спират вирусите, не ни пазят. Удивително прозрение! Забележете – в световната здравна организация работят учени, а не лаици като британския министър-председател, който неотдавна обяви появата на нов щам на „ковид-19”.

Нещо подобно  – подозирам - ще се случи с ваксините след време. Първите признаци са вече налице: свежата новина от Белгия е за 14 починали след ваксиниране. Смъртни случаи отбелязват и в Дания, Финландия, Швеция, Исландия… Съобщенията са с уговорка – нямало данни умирачката да е пряка последица от ваксините. А множеството случаи на неприятни странични действия били с краткотраен ефект, имунизираните се възстановявали след  3-4 дни. Е, за дългосрочните последици нищо не се казва, но се твърди, че ваксините ще ни пазят 5-6 месеца. Как ви се струва? Половин гаранция (и то несигурна!) срещу най-ниската едногодишна гаранция за най-калпавите китайски домакински  уреди?

А вече сработва и така наречения стаден имунитет, придобит от преболедувалите и по признание на учените много по-траен и сигурен от ваксинацията. Така че след 6 или 8 месеца след началото на масовата ваксинация неизбежно ще лъсне истината. Няма да се учудя, ако започне нова кампания за боцкане с нови, по-сигурни ваксини. Някой още съмнява ли се, че по-важното в случая е фармацевтчните компании да приберат  още и още милиарди финикийски знаци?

Същото се отнася и за маските. Отпадат съшитите от обикновен текстил, но ще ни налагат носенето на по-сигурни. Носим цяла година обуща с пробити подметки и чак тогава установяваме, че краката ни се мокрят, та трябва да си купуваме нови.

Френски кораб – също свежа новина – щял да чисти океаните от ужасното замърсяване с платнените маски. Добра новина. Е, по-важното е да се извърши друга чистка, та да лъсне цялата истина за така наречената пандемия. Но надеждата тук е, засега, просто химерична…