СЪВРЕМЕННИ ХЕРОСТРАТОВЦИ
В древна
Спарта се появил прочут бегач, участник в олимпийските игри. Но се гордеел той
пред местните жители не с бързината си, а с хвалбата си, че може да стои прав
на един крак толкова дълго, колкото не е по силите на нито един друг човек в Елада. Прогонили го от града според
преданието с упрека, че е недостойно да се гордее с постижение, което „всяка
гъска може да извърши по-добре от него”.
Замисляли ли
сте се в каква област кандидатът за рекордьор в книгата на Гинес има най-голям
шанс да бъде забелязан и отличен? Звучи прозаично и разочароващо, но това е
бирата. Можете да участвате в надпреварата за бързо пиене (тук „първенец” като
че ли е някакъв англичанин, прeсушаващ цяла халба за 6 секунди), за скоростно разливане в
чаши, за продължително пиене, за количество, погълнато в един „сеанс”. Защо е
така не е трудно да се досетим, като напомним, че книгата е дело на пивовари, а
„Гинес” е името на пивоварна и именно в нея през 1955 година се е пръкнала
идеята за въпросната така популярна днес по света книга.
И у нас по
едно време пошумяха за някакъв „рекордьор”, страстен любител на бирата от село
Косово. (Няма нищо общо с известната област, придобила по ирония на геополитическия
хазарт статута на държава.)
Прекомерното
наливане с бира едва ли е здравословно. Както и висенето като щъркел на един
крак на платформичка върху висок стълб, гълтането на саби, мачкането на ябълки
с бицепси (рекордът е 8 броя и то на жена според изданието от 2015 година),
тегленето по пистата на цял самолет, притежаването на най-дългите нокти в
света, на най-много татуировки по тялото, на най-големи силиконови цици и пр. и
пр. На какви ли не изпитания и издевателства с тялото и духа си е готов жадният
за световна слава. Зер ще ти впишат името в книга, превеждана на десетки езици.
Читателят
цъка с език и почти никога не се пита наистина ли заекът на еди кого си изяжда
точно 4 000 моркова за календарна година, кой и как ги е броил, какъв
стандарт са морковите – торени гиганти или морковчета лилипути. Или пък какъв
смисъл има в стрелбата с лък с крака. Освен всичко друго книгата на Гинес е и
паноптикум на шантави приумици и безсмислени упражнения с нулева практическа
стойност. И ако европеецът например би се намръщил на рекорд по надпърдяване
или за най-висок децибел на пръднята, то японците и турците от Анадола сигурно
биха го възприели благосклонно. Във всеки случай ние, българите, както ни
внушават, трябва да се гордеем със сънародника си от Варна, който прави в
заведението си за единица време най-много коктейли от конкурентите си по света
и държи този рекорд вече няколко години.
Ако не можете
да изпитвате такова чувство по такъв повод, ако не се възхищавате на подобни
„постижения”, то просто се забавлявайте. Четете и се забавлявайте. Независимо
от прокламираните цели и благородните намерения на създатели и издатели,
Гинес-рекордоманията е в пълен синхрон с философията на глобализма, въздигаща
на пиедестал развлечението и по същество играе ролята на нейна „патерица”.
Повече емоции, по-малко мислене. Всъщност мисленето е противопоказано. Вредно
за успешното налагане на новия световен ред. Иначе току виж някой надигнал
глас: за какъв дявол трябва да събираме хиляди самодейци на едно място; кому е
нужно „най-дългото хоро”, какъв е смисълът.
Днес никой не
може да каже какви са били щетите от запалването през 356 година преди Христа
на храма на Артемида, но материалната загуба едва ли е била голяма, тъй като
тогава са градели от камък. Несъмнено днешните херостратовци и вдъхновителите
им „харчат” и прахосват далеч повече енергия, време, а и материални ресурси
заради едното пъчене. Все пак Гинес не е нито цирк, нито електронна игра, нито
комикс.
Да правиш
нещо единствено с мисълта и целта да станеш известен – е, в това има и нещо
перверзно. Дори когато идеята е облечена в духовен „целофан”. В родното градче на Ангел Каралийчев местните управници
били осенени от гениалното хрумване да направят конкурс сред децата за
написване на най-дългата в света приказка, та да се вмъкнат в Гинес. Идеята не
се нуждае от коментар. Нека само напомним две неща. По понятни причини децата
не обичат дългите приказки. Дълги приказки (най-дългите в света навярно) е
писал датчанинът Ханс Кристиан Андерсен. И ако не са се сетили овреме да ги
съкратят здравата, да изстискат всичката словесна „вода”, това име едва ли щеше
да ни бъде известно днес. До тук.
