ЗА ЕДНО НАЦИОНАЛНО САМОУНИЖЕНИЕ

 

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ е поредната телевизионна измама.

Къде е българското в това предаване? Всяка есен до втръсване слушаме с микроскопични изключения англоезични песни. Предимно от САЩ. Така че по-справедливо е това състезание да носи името ГЛАСЪТ НА АМЕРИКА.

Говори се, че младите и не съвсем младите кандидати за музикална слава отбягват родните песни, тъй като  журито не е благосклонно към тях, снижава оценката. Да се явиш на сцената с нашенска мелодия изглежда е признак на голяма смелост. Фактът, че малцина го правят какво ви говори? Наистина преди две години едно девойче, народна певица, спечели състезанието с изумителния си глас и чаровен образ. Но изключението само потвърждава правилото.

Четиричленното жури несъмнено цени най-вече трудните за изпълнение песни на англоезични знаменитости. Но се възторгва и от кресливите рокаджии и от декламацията на рапъри. Твърде свободното държание на четиримата, гарнирано със силни емоционални изблици, с леврене, с обилие от прегръдки и целувки  накланя състезанието, доближава  го облика на така нареченото мъпет-шоу.

Ами изглежда всичко това също е подражателно, нали така се прави в Америка.

Редно да има регламент: всеки кандидат за музикална слава да изпълнява българска песен. Ако толкова се стараем да угодим, да се докараме пред чичо Сам, втората песен да е англоезична.

Толкова е просто и логично, но не вярвам да стане в телевизията. Та тя не е българска…

 

 

НАЧАЛНИЦИТЕ - СКРИТА КАРТИНКА

 

АНОНИМНОСТТА е маска за прикриване на злонамереността или на страха на послужилия си с писано слово да съобщи нещо на нечий адрес.

По времето на социализма, когато практикувах журналистическия занаят, имаше правило: на неподписани, на лишени от авторство сигнали не се отговаряше. Изключенията бяха редки. Ако „доброжелателят” или „будният гражданин” повдигаше въпрос, преценен от началството за обществено значим, случаят се проверяваше.

В годините на така наречения преход се пръкна едно ново проявление на анонимността. В страната нахлуха западни компании, които явно не обичат да афишират кадрите си. В сферата на услугите, където на българина ежедневно, ежечасно се налага да търси контакт отговорните служители, началствата са просто скрити за него. Принуден е да общува единствено с изпълнителите от най-долен ранг. Отворете сайта на някой мобилен оператор да речем. Няма нито едно име. Няма управител, няма директори, няма завеждащи. Няколко телефона, един-два имейла и това е. Оплачи се, както казва народът, на арменския поп. Но като оставим настрана фолклорната митология, арменският поп е фигура реална, известна и през турско е помагал на българите.

Анонимността в този случай с чужбинските компании  едно на ръка пази рахатлъка на началствата, но е и фрапантен израз на неуважение, на презрение към обикновения българин. Отношение като към крепостен. Определението е точно, тъй като обикновено става дума за предприятия монополисти. Нямаш избор. Ще се гънеш, ще преглъщаш щетата от търговските им шмекерии. И дори не знаеш кого да напсуваш.

А в Япония, казват, в някои предприятия във входните предверия работниците ги „посрещат” като идват за поредната смяна чучела на началниците им. Недоволен ли си от някой шеф – юмрук по сурата. Електронна система отчита броя и силата на ударите. По този показател (и по него) се оценява работата на ръководителя.

Как ви се струва? Къде сме ние? Защо търпим унижението?