"СТАНИ БОГАТ" = СТАНИ НЕВЕЖ

 

 

 

 

На кръговата заставка на известното предаване-игра стои числото 20, „възрастта” му в нашия телевизионен ефир. Годините всъщност са по-малко поради дългите паузи между спирането и подновяването му. Но в случая, като оставим настрана парите, същественото е друго – какво ново знание остава в паметта ти, с какво обогатява общата ти култура. Нали по презумпция такава е целта му за телезрителя.

Да си призная траен спомен имам за малко значими и неизвестни за мене до узнатото от екрана факти. Е, имам спомени за разни гафове като например твърдението на първия водещ Николай Кънчев, че името на моя град Варна идва от прозвището на полския крал Владислав. Знам със сигурност едно – никой няма да спечели 100 000 лева! Освен ако, разбира се, не бъде режисирано. (Такъв случай като че ли имаше преди години, предизвикал скандал.) Причината е в естеството на задаваните въпроси за суми от 1000 лева нагоре. Въпроси не просто трудни и за най-енциклопедичния ум, а просто неуместни, некоректни. Какво отношение към общата култура има да речем названието на някаква любима на испанците салата? Или кой футболист на кое световно първенство е вкарал еди какъв си гол. Или питането за разни термини, за което се изисква доброто владеене на английски, френски, японски и пр; названия които нито са идиоми, нито са популярни у нас.

Водещият Билалов, притежаващ чудесно чувство за хумор, но вече трудно скриващ отегчението си от повтарянето на задължителните правила, чете от дисплея допълнителни сведения за тези „микроскопични” подробности. Сигурен съм, че и от неговата памет те „изветряват” бързо поради незначителността си. Като добър артист, разбира се, той го прави с вразумително-наставнически тон, ужким става дума за нещо важно за интелигентния българин. Завчера след въпроса „На какъв природен обект Киплинг са кръстили  сина си Ръдиард?”, въпрос на който не получи точен отговор, ни светна, че става дума за езеро в графството в Англия, където са се запознали родителите. Езерото Ръдиард всъщност е езерце, но въпросът тук е друг: колко англичани (не българи, а англичани) знаят тази подробност, като изключим шепата литературни историци?

Авторите на въпросите (неизвестни за публиката, разбира се) проявяват явен афинитет към музикалните банди, така наречените звезди на шоубизнеса, спортистите, филмите и дори факти от историята и географията от Запада, предимно от англосаксонски региони. Изтокът, като изключим редките поменавания на Япония и Югоизточна Азия, не съществува. Доминацията на англосаксонската култура в „Стани богат” е очевидна за наблюдателното око.

Изглежда никой не протестира. Спомням си как варненката, която знаеше откъде идва прозвището на крал Владислав смутено замълча, не коригира водещия. Ако  някой все пак е възразил по един или друг повод, сигурно са го изрязали от записа. Прави ми впечатление, че  интелигентни играчи на така наречения стол на богатството, дори и на по-солидна възраст са по-запознати със западняшката култура, а като стане дума за България, немеят. Висшисти не знаят номиниран ли е Вазов за нобелова награда, не знаят, че  Велбъдж е старото име на Кюстендил, не знаят в кой град е Каблешковата къща. А тези неща би трябвало да са ги запомнили още от средния училищен курс. Вече три десетилетия  агресивният наплив на западната субкултура и на глобалистко-либералните „ценности” види се успешно промива мозъците на мнозина българи. И „Стани богат”, макар и не така явно от пръв поглед, служи не толкова за обогатяване на общата ни култура, а допринся за опростачването, за обезбългаряването.

Гледайте го внимателно, разсъдително и ще се убедите в този печален факт.

СЕНКИТЕ НА НЕСЪЩЕСТВУВАЩИТЕ ПРАДЕДИ

 

 

Карл Сейгън в плен на една голяма заблуда

 

Научнопопулярна книга, събрала в тъканта си множество доказани факти от различни области на знанието, в тълкуването им, в обяснението на тяхната съвкупност може, уви, да ни внушава неверни заключения. Да е по същество ретроградна. Ако щете и вредна, тъй като за обикновения читател името на автора, всепризнат авторитет в науката от втората половина на миналия век, основната му теза изглежда убедителна, приема се – най-често – на доверие. Ако четете например Кнут Хамсун, романите му няма да променят убежденията ви, няма да ви направят фашист. В случая въздействието е различно от художествената литература по простата причина, че обикновеният читател, масовият читател, както е прието да се казва, е далеч от тънкостите на научните хипотези и споровете между представителите на различни течения.

Всъщност авторите на „Сенките на забравените прадеди” са двама: Карл Сейгън и Ан Друян, третата му и последна жена. Тя е литератор и несъмнено на нея се дължи в голяма степен лекотата, с която се чете (стил, образност, достъпна за средно интелигентния терминология, умение да се избягват сложните умозрителни конструкции на специалиста). Качества, които също допринасят лаикът да приема всичко на вяра.

За какви сенки става дума? Кои са в действителност наши предци, предходници на вида хомо сапиенс сапиенс? И в крайна сметка да си зададем еретичния въпрос има ли ги наистина. Наистина ли човекът е последната брънка в един дълъг низ на еволюционно развитие на организираната материя, наречена живот.

Нека нарушим обичайния начин на изложение и започнем от края. Авторите ни внушават, че научните изследвания за миналото и настоящето ни помагат да опознаем себе си – откъде идваме, какви сме – и да се освободим от гордата представа за своята изключителност като вид от семейството (по научному разред) на приматите. Впечатляващи са пасажите, в които аргументирано се доказва липсата на изключителни, присъщи само на човека качества, които го отличават от животните. Разликата е само в степента на владеенето им. И то не винаги в наша полза. Очевидно трябва да се смирим и приемем: животните са наши близки роднини. Сейгън (ще използвам само неговото име без да подценявам приноса на жена му) си служи предимно с примери от проучвания на шимпанзета. За моя изненада делфините са бегло споменати и то в цитат с една неувереност във възможностите им. Странен факт. Обемистите бележки в края на книгата наброяват над 440 източника (биолози, палеонтолози, антрополози, генетици, медици, етолози, философи, социолози…). Не видях обаче името на Джон Лили, американец, пръв сериозен изследовател на делфините, чийто пример още по времето на Сейгън бе последван от мнозина учени по света. Без съмнение ако не по-умни от шимпанзетата като интелект те не им отстъпват. Позволявам си само един пример: на шимпанзето застанало за пръв път пред огледало са нужни няколко дни, за да осъзнае, че образът е негов, а не нечий друг. Делфините бързо се разпознават..  

Близки роднини сме. Несъмнено. Природата ни е „слепила” от едно и също тесто (най-великото ѝ „изобретение” клетката) чрез една и съща „технология” на репродуциране и предаване на наследствените белези. Цели 99.6 процента от активните гени на шимпанзето и на човека са едни и същи. По този показател с малки разлики следва сходството с орангутаните, горилите, гибоните… Според Сейгън то е резултат на общо наследство, сиреч имали сме едни и същи предходници. Проследявайки хипотетичното геологичното минало на Земята, той стига до убеждението, че произходът ни – нашият и на останалите съвременни видове – тръгва от първата примитивна клетка в древния океан, последвана от еукариотите, многоклетъчните организми и т. н. От по-простото към по-сложното – по пътя на еволюцията.

Според Сейгън едно от доказателствата за този последователен прогрес е теорията на Ернст Хекел. Той твърди, че развитието на човешкия ембрион повтаря процеса на еволюция (рибешки хриле, опашка и пр.). Онтогенезата повтаряла филогенезата. Но това е отречено. Още преди век бе доказано, че Хекел е фалшифицирал рисунките си. На друго място Сейгън споменава  наличието на рудиментарни органи в човешкото тяло. Те били закърнели, тъй като в резултат на еволюционното развитие вече не са ни нужни. Преди около век и половина учени са смятали, че такива закърнели органи в човешкото тяло има към 100. Заблуда. Нито един не е такъв! Най-популярният пример апендиксът се оказа орган помагащ на организма ни да се бори с болестотворните микроби.

Според Сейгън с еволюционната поява на пола природата е въвела ограничен жизнен цикъл. Сексът, твърди той, е „изобретил” смъртта. Неубедително. Хидрата (двуполово животно!) е по същество безсмъртна. Няма отбелязан случай на „естествена” смърт на секвоя. Тези не са единствените примери. Ако търсим в този аспект  заподозрян за „изобретяването” на смъртта това ще да е волвоксът. В съществото със  специализирани клетки те вече не могат да се делят както е при едноклетъчните. Усложнената, многофункционална система е далеч по-нестабилна и по-уязвима.

Появата на всички нови видове се приписва на еволюцията. Човекът – по Дарвин - бил произлязъл от общ прадед с маймуните. Сейгън приема и излага възприетата от съвременните еволюционисти схема: първа от дърветата е слязла Люси (откритите от Лики фосилни останки в Олдувай) и се научила да ходи изправена в саваната. Следват австралопитекът, хомо хабилис, хомо еректус, неандерталецът, кроманьонецът. (Този списък на предходници не е пълен. В науката въз основата на нови находки, понякога само на една кост или зъб „шестват” и други видове и подвидове, бъркотията е пълна.) Но се оказа, че Люси всъщност е обикновена маймуна. Не е можела да ходи на два крака. (За разлика от съвременното бонобо, малкото на ръст шимпанзе.) Нови находки още през миналия век доказват, че тази последователност е изсмукана из пръстите – в едни и същи пластове са открити останки от тези видове, т. е. те са съществували в едно и също време. Бъркотия има и при датировките. Еволюционистите нямат обяснение за наличието на доказателства (фосили, скални рисунки), че предците ни от така наречената старокаменна епоха са съжителствали редом с динозаврите. Според утвърдените датировки човекът би трябвало да е съществувал и през терциера  между 65 и 1.7 милиона години преди съвременността. Някои учени поради неизбежното „подмладяване” на находките са на мнение  продължителността на този геологичен период значително да се скъси или дори да се отхвърли съществуването на терциера.

Ако теорията на Дарвин е вярна, то е задължително наличието на останки от преходни форми. Той се е надявал, че такива фосили ще бъдат открити. И до днес неговите последователи продължават да ги търсят. Кауза пердута.

Според Дарвин появата на нови видове е резултат на бавни, продължили хиляди, милиони години промени чрез естествения подбор и „вариациите”. Той е вярвал, че по този начин от мечката може да се получи кит. Нелепост. Естестеният подбор не може да води до такива революционни промени. Безспорно е наличието на така наречената микроеволюция, сиреч развитие в границите на вида. Макроеволюцията е невъзможна. Съвременните последователи на автора на „Произхода на човека” я обосновават с генетичните мутации. Е, наистина признават, че повечето от тях са вредни. В „Сенките…” има такова упоменаване с уговорката, че малкото случайни полезни мутации водят до нови животински видове. Но липсва дори един пример. Той просто не може да съществува. Всички мутации са вредни. След Хирошима и безплодните дългогодишни  опити с  дрозофили (малката мухичка винарка) да твърдиш обратното е най-малкото непочтено. Да не говорим, че природата не разчита на случайности, не „работи” по метода проба–грешка. Да си послужим с широко известния пример с маймуната, която натиска произволно, напосоки клавишите на пишещата машина (или компютъра, все едно) в очакването ни да се получи монолога на Хамлет „Да бъдеш или да не бъдеш…”. Вероятността това да стане е веднъж на няколко милиарда години, дори ако над клавиатурата непрестанно, без отдих се трудят цял полк шимпанзета. А „преобразяването” на неорганичната молекула в нуклеотид и ДНК-спирала е далеч по-сложна задача.

Карл Сейгън е астроном. Не е известен с някакво значително откритие. Заслугите и популярността му идват от големия му принос в ред проекти на НАСА: СЕТИ, „Вояджър”, изследването на планети и техните спътници в Слънчевата система, от телевизионния сериал „Космос”. В значителна част от активния си живот той се е занимавал с преподавателска дейност и писането на научнопопулярни книги. Несъмнен ерудит, притежаващ и образно мислене за разлика от сухарите академици, във всеки случай той не е учен енциклопедист. Чел съм всичките му преведени на български книги – увлекателни повествования, в които обаче интерпретациите  на фактите и явленията от другите области на науката изцяло се придържат към статуквото – властващото мнение на техните представители. Доказват го и „Сенките…”. Сред споменатите вече 440 източника няма да срещнете нито един антидарвинист. Сейгън бегло, с тънка ирония коментира само креационистите (божественото сътворение). Защо премълчава критиците на Дарвин и на съвременните му последователи? Защо игнорира толкова установени от тях факти? Твърде озадачаващо е. Възможно ли е такъв ерудит да е сляп за аргументите на противната страна, на така наречените ревизионисти, за безспорните доказателства? Да, Сейгън не е енциклопедист и сляпо се придържа към позицията на еволюционистите. Пълното премълчаване на критиците им не му прави чест. Неволно се прокрадва мисълта, че той просто се е „застраховал” от евентуални неприятности, от гнева на представителите на все още властващата доктрина. Антидарвинистите са подложени на истинска дискриминация: несправедливи нападки, закрит достъп  до научни изяви (публикации, участие в симпозиуми), лишени са от финансиране.

Сейгън очевидно не поема никакъв риск. Чарлз Дарвин е бил по-почтен. Освен известното му сътрудничество с Алфред Уолъс, прогласил преди него идеята за естествения отбор, той неведнъж е изразявал съмнение в собствената си теория за еволюцията. Смущавало го е например човешкото око: как е могъл да се получи такъв сложен орган по пътя на постепенните изменения? Цитирам самия Дарвин: „Ако се докаже някой сложен орган,  чието усъвършенстване не е станало чрез многобройни   дребни следващи една след друга модификации, то теорията ми непременно ще рухне”. Не знам  дали в средата на ХIХ век е било известно устройството на древното членестоного трилобит от времето на камбрия, но неговото око е не по-малко сложно и съвършено от човешкото. Структурата му е запазена непроменена вече 600 милиона години – фасетъчното зрение на ред насекоми: пчели, оси, водни кончета…

В крайна сметка „сенките” се оказват нещо като приказка на Шехерезада. Предци ние нямаме. С другите видове сме свързани по хоризонтала,  не по вертикала. Новите видове на планетата Земя са се появявали, както се изразяват учените, взривообразно. Как? Загадка. Не по-малка от възникването, от появата на живота. Ще разбулят ли някога специалистите тази тайна?

Може би разковничето е в спящите или както още ги наричат неми гени? Те са значително повече от активните. Но това е само една моя догадка.

Не изключвам възможността тайната на живота да остане заключена за нас зад сто катинара. Та ние при целия голям напредък на естествознанието не знаем как растенията осъществяват фотосинтезата. Изключително важен проблем, тъй като  ако намалее съдържанието в атмосферата на въглероден двуокис (несправедливо обвиненият „злодей” за промяната на климата) фотосинтезата ще е невъзможна, което пък ще доведе до изчезването на всичко живо на планетата Земя.

Случаен импулс ме върна след години към „Сенките на забравените прадеди”. Препрочитайки книгата си задавам въпроса какво всъщност ни внушава Карл Сейгън, разчитайки на авторитета си? Тъй като за макроеволюцията няма нито едно доказателство, трябва да я приемаме на вяра. Както е при убедените в божието сътворение. Да виждате някаква разлика между креационистите и неодарвинистите?

За сетен път се убеждавам, че от всяка книга, дори да изглежда вредна с лъжливите си заблуди, човек може да научи нещо ново. Дори да се добере до истината. Стига да съумее да се измъкне от сянката на авторитета.