Така е у нас. Такива сме. И то не от вчера.
Няма нищо ново и необичайно в подробностите, които тези дни телевизионни репортери с разобличителна страст, с почти сладострастно упоение ни изброяваха за мизерните условия и насилието в Ягода и другите старчески домове. Сигурно не съм изгледал всички репортажи, нито съм изчел написаното тук и там, но изглежда никой не потърси децата на тези мъченици да ги попита защо не са спохождали родителите си и - ако са го правили - защо са си мълчали. Никой не попита двамата ни министри и шефовете на социални служби кои са истинските собственици. Като че ли в общественото пространство се бе пръкнало неочаквано нещо незнайно, непонятно.
Сигурен съм, че и на социалните служби и на разследващите служби всичко това е било известно. Просто след като от Ягода се разнесе противната миризма, за да тушират зловонието в национален мащаб се разприпкаха началници от всякакъв калибър. Да ни убеждават, че ще пресекат корена на злото и попътно да си направят пиар. До вчера - ни чули, ни видели.
Като млад журналист в края на шестдесетте години на миналия век от редакцията на вестник "Народна младеж" ме командироваха в Ямбол за проверка по писмо на възмутени граждани. Възмутени от нечовешките условия, в които съседи държали без никаква грижа престарелия си баща. Картината бе потресаваща: в стая миришеща на урина на легло с мръсни завивки лежеше старец с изцъклени в тавана немигащи очи, с врат покрит със струпеи между които лазеха и похапваха жива плът червеи.
Повече бях поразен от реакцията на домакините, син и снаха, които без всякакво притеснение ми рекоха "Какво можем да направим, той така и така си отива."
За себе си реших, че това е някакъв уникален патологичен случай. Животът през следващите години многократно ме опроверга. Ще спомена само един факт, тъй като става дума за старчески дом. През осемдесетте години на миналия век имаше такова заведение близо до градчето Вълчи дол. Знаех какво става там - полугладно съществуване, побоища. Но като журналист нищо не можех да направя - политиката на БКП бе политика на розовата тишина. След дворцовия преврат в края на 1989-та, когато преминах на работа във вестник "Демокрация" пратих там моя млада сътрудничка, която описа картината, картина на един малък ад. Но усилията ми да прокарам на страниците на вестника дописката бяха напразни. Изглежда колегите в редакцията не са били впечатлени, приели са го за обичаен, дребен случай.
За петдесетина години по морските ни курорти многократно съм виждал чуждестранни летовници, предимно немци (немскоезичните туристи бяха най-много), да разхождат из алеите свои близки в инвалидни колички. Не помня да съм срещал българин да тика инвалидна количка.
За мнозина нашенци грижата за престарелия родител е тегоба. Предпочитат да го настанят в старчески дом и спокойно да чакат деня, когато ще получат наследството.
Къде приключи житейския си път Елисавета Багряна? В старчески дом. В Берковица, ако не греша. Но кога узнахме? Тук съм съвсем точен: от Съюза на българските писатели ни го съобщиха на петия ден след смъртта ѝ. Факт, който не се нуждае от коментар.
Елка Константинова угасна в старчески дом в Хасково, забравена от сина си.
Същата участ имаше и Кольо Николов, който се спомина в САЩ в хоспис (старчески дом). От неговия пръв приятел Цветан Пешев знам, че синът му е скаран с баща си и нехае за него.
Защо сме такива? Генът ни ли е сбъркан или сме прокълнати в безпаметство?
