ПЛАШИЛОТО ФАШИЗЪМ

 

 

 

 

Жестокото убийство (има ли нежни убийства?) в Пловдив от няколко безумни хлапета тези дни бе коментирано от Искра Баева. Професорката  прави убедителен  анализ. Сочи "Кръв и чест" като проява на нещо привнесено от Европа, сиреч не е българско явление. Разсъждавайки за причините за моралната деградация на юношите Баева допуска една сериозна грешка. Покрай вярното ѝ заключение, че става дума за нацистка проява тя свързва организацията и с фашизма. Вайка се, че от учебните програми е изчезнала борбата срещу фашизма.

Ами правилно е махната. За да се бориш срещу нещо, то трябва да съществува. Историкът Николай Генчев в поредицата предавания за историята ни покрай 1300-та годишнина обясни убедително що за явление е фашизмът. Посочи шест признака, които доказват съществуването му. В България по време на третото ни царство не е налице нито един от тях! Звучеше дръзко, еретично на фона на официалната трактовка на периода от властващата БКП. Но странно - срещу Генчев дори не гъкнаха. Партийните величия отминаха с мълчание тезата на историка. Дали по върховете тогава вече не са осъзнавали фалша си? И да е било така, нямало е как да се откажат от един от основните си идеологически стълбове - борбата срещу така наречения монархофашизъм (нелепо определение). А в страната имаше хиляди активни борци против фашизма със своя организация (АБПФК) с най-високите пенсии и с привилегии, с които се облажаваха и внуците им. (Дори в обществените бани те не чакаха ред.)

У нас изопачената представа за фашизма се появи след 9 септември под влияние на Сталиновата пропаганда. Червената армия воюваше срещу нацизма, но на книга той бе подменен с понятието фашизъм. (Защо е било така историците не са се произнесли.) След така наречената деветосептемврийска революция, сиреч след окупацията ни от СССР в България прогласиха Сталиновото правило: който не е с нас е враг, а врагът е фашист. Само един пример. В моето родно село Стражица комунистите разстреляха отец Рафаил Събев, свещеник с възрожденски дух помагал на бедни и онеправдани. Причината - отказал да помага на "борците против фашизма" през войната. Поразителна бе заразата на тази омраза: на село наричаха вашага всеки по-заможен и неугоден на новата власт.

Тризнаците фашизъм, нацизъм и комунизъм идеологически имат известни различия, но интересното е в прилагането им в практиката. Човеконенавистното изтребление, включително на милиони от собствените им народи е дело на националсоциалистите и на комунистите в Германия и СССР. В Италия, люлката на фашизма, по политически причини като врагове са убити цифром и словом 18 души. Идвайки на власт през двадесетте години на миналия век Мусолини за шест месеца ликвидира напълно мафията. (Върната след войната от американците.).

Виждате ли разликата?

Дали по инерция, дали поради обикновена интелектуална слепота или под диктата на някакви висши интереси, най-зловещият образ от тризнаците си остава фашизмът.  И в Европа и у нас. У нас е нещо обикновено политическия противник да бъде окичен с такова прозвище.  И да няма никаква идейна конфронтация по неугодност те наричат фашист.

Фашизмът ли е виновен за кривиците ни?

Има нещо гнило в Дания…

 

 

 

/ИЗ/МАМНИК

 

 

 

С гръм и трясък в родната литература се появи нов автор на бестселъри - Васил Попов. Е, не онзи, дето си го знаем, а този както го нарича Кеворк Кеворкян. Той и Стефан Цанев са смутени от съвпадението на имената, но нищо не казват за качествата на младия разказвач.

Мълчат и критиците.

Колкото до съвпадението на имената конфузно си е. Нередно е. Могъл е младокът да си послужи с псевдоним. Или да вмъкне едно "р" както го съветва Кеворкян, то оправя работата. И тъй като няма нищо случайно, можем да предположим две неща. Или "този" съзнателно не е сторил промяна, защото е чел и се възхищава от майсторството на "онзи", та се е надявал името по алюзия у  читателя  да направи и неговото популярно. Или издателите по  същата причина, навярно от липсата на елементарна етика - карай да върви, го приемат като дръзко предизвикателство към литературната ни история. Не изключвам, макар да смятам за по-малко вероятна версията за невежество на редактора, у когото е попаднал първият ръкопис. (Прочее, не е за чудене, тъй като сегашните ни издателства бъкат от полуграмотни люде.)

Първата хартиена книга на "този" е "Вълчи разкази". Заглавието подвежда. По форма става дума за нещо средно между новела и повест. Разказ се пише трудно и той едва ли е по силите му при тази разюздана многословност, разтегнатост, преплитането на разни сюжетни линии и добавянето на нови и нови герои.

От същата слабост страдат и романите му поради стремежа му постоянно да нагнетява напрежението, да ни смайва с нови и нови загадки и ужасии.

Колкото до майсторството му като разказвач, в което ни убеждават издателите му, нека приведа само няколко цитата. "Лаят се разнесе из ждрелото и се сля с грохота на реката. Освен него Делян чуваше ясно клокоченето в гърлата им и хрущенето на челюстите им". Да оставим настрана нелепостите за клокоченето и хрущенето,  забележителното тук е феноменалната способност на героя да чува всичко това. "Емил усети как жилите по врата му се опънаха. Челюстта му се вкочани. Сърцето му заби  лудо - ударите му той чуваше като далечен тътен на барабани. Усети пулса в шийните артерии - удряше го право в слепоочията." Този "сетивен" шедьовър оставям без коментар. Нататък. "Прозорците на дома тракаха - приличаше на гневящ се в гъстия мрак бог."  Как да го разбере читателят това сравнение като образът на гневящия се в мрака бог е известен само на автора?

Още нещо за героя му Емил: "Емил обикновено гледаше да се възползва от тези ценни мигове, в които имаше възможност да проведе (курсивът е мой) по-нормален разговор с противника си." Да речем, че е недоглеждане резултат от нехайно, "скорострелно" писане. Но само след страничка-две героите отново провеждат разговор. Героите на "този" не разговарят, те провеждат разговори.

Приведените примери са само от началните десетина страници на първата глава на "Мамник". Подобни бисери още бол. Както се пееше в една песничка от времето на социализма за жътвата "и няма край и няма край нататък". Несръчно, маниерно, тромаво, на школско равнище писане. Само още един пример. Героите винаги влизат и излизат през вратата на стаята. (Да не си помислим, че го вършат през прозореца или през комина.)

Равнището на списувателските умения отстъпва дори на недоразумението Гизгинджиев, нашумял преди "този" на литературния ни небосклон като автор на бестселъри.

Неизбежно ти идва на ум въпросът къде са били редакторите, в чиито ръце е попаднал ръкопис на новия кандидат за литературна слава. Ами сигурно на седмото небе от възторг - открили са  завладяващо четиво от тайни, загадки, демонични персонажи, главоломни сюжетни обрати. Това се търси, продава се. Постоянно нагнетяване на напрежение, всяване на страх у героите,  убийства, потоци от човешка и животинска кръв. Какво ще си играят да оправят езиково и смислово ръкописа, къртовска работа. Масовият читател ще поеме всичко това като захарен памук.

Рекламата довършва замисленото. И се зареждат година след година нови "мамници". Нови романи със същото заглавие. Златна жила. Е, вечно не може да се разчита на "мамничене", идва ред на други заглавия, които признавам си не съм чел, но едва ли се различават по стойността си.

Този, както го нарича Кеворкян, явно е решил да надхвърли Стивън Кинг и Йордан Радичков. Но като оставим настрани стила и езиковата подготовка, по които той значително отстъпва на нашия кандидат нобелист, има и една друга съществена разлика. Радичков е по-"прибран", текстовете му са по-изчистени, основани на един митологичен персонаж, внушаващи ни някаква идея. Сред вакханалията от природни сътресения и вилнеенето на страховити персонажи от фолклора при младата нова звезда идеята я няма, внушенията от морален характер някак си се губят. Дори щастливият край по американски образец не спасява положението.

Окрилен от успеха си  на пазара, очевидно убеден, че е голям автор "този" Васил Попов обикаля страната. Едва ли има областен град където не са му организирали среща с читатели, на които мъдро да обяснява тънкостите на писателския занаят и собствените си преживявания.

Несъмненият интерес към неговия словесен полуфабрикат едва ли може да се обясни само с мнозинството на читателите, чийто вкус на времето се е формирал от картинките по ковьорчетата и металните табли на креватите, а  днес от общия упадък в културата и нравите.

Има още един съществен фактор - информационната среда.

Жена ми веднъж след като гледахме новини по телевизията (което се случва вече  все по-рядко) възкликна: "Няма ли в тази страна други събития освен убийства, катастрофи, изнасилвания, измами?!" Представете си сега нещо немислимо, въображаем опит. Сядате пред телевизора и в централните емисии на водещите канали не ви поднасят нито убийства, нито катастрофи, нито скандали. Как ще се чувствате след като не просто сте обръгнали на новини от типа полицейски сводки, а ги възприемате отдавна като нещо нормално, естествено и дори задоволително за собственото ви житие битие: убили са някого, но вие сте жив, окрали са съседката, но не и вас, някой си е катастрофирал на магистралата, но вашата кола не е смачкана. И т. н. в този дух.

Какво формира в съзнанието и нрава на днешния читател на "мамници" мисля не е нужно да обяснявам.

Приключвам с увереността, че "този" няма и намерение да изпълни съвета на Кеворк Кеворкян.

 

 

 

ДЕКОРАТИВНА ГОРДОСТ

 

 

Тези дни в интернет пространството се появи възторжена вест: край нашенското село Мирково бил заснет кратък епизод с песен за нашумелия напоследък филм на Нолан "Одисея". Покрай световния му триумф, както някои го определят, се чуло по света и името на България. Ликуй, народе!

Не е нещо ново заради някаква незначителна дреболия (в случая използването на природна наша даденост като декор) да подскачаме и въртим опашка като пале пред голям рунтав пес.

Да, имам предвид Холивуд и тъй като той отдавна се е превърнал в развъдник на пошлостта и ерзацкултурата, потърсих и друго мнение, различно от хвалебствените за тази несъмнено скъпа и амбициозна продукция.

Ето какво пише Емили Уилсън, професор в университета на Пенсилвания, специалист по класическа филология:  "На "Одисеята" на Нолан липсват много от елементите, които правят поемата велика. Филмът няма нищо убедително за казване за времето, паметта, историята, войната или за връзката между славното завръщане на един воин и живота на неговото семейство, противници, бойни другари, приятели и съседи. Лписва му психологическа, емоционална, политическа и етическа  дълбочина. Повествователната му структура е трикова. Текстът е ужасен. Нито един от героите няма убедителна мотивация за действията и думите си."

Това е само малка част от убийствения анализ на професорката. Не може да я заподозрем в неприязън или в някакво специално отношение към режисьора, тъй като Ноланд се е изказал възторжено за превода на Одисеята от Емили Уилсън, направен през 2016 г., с който е работил.

Речено без заобикалки става дума за гавра с Омировия епос.

Ето за какво сме допринесли с природата си без  да подозираме за крайния резултат. Хвалбите на дежурните платени или недобросъвестни клакьори нищо не променят.