НАД ПРОКЪЛНАТИЯ ХЪЛМ

 На 31 май се навършват 10 години от смъртта на един непризнат, неизвестен на широката общественост български гений. Този текст написах тогава и публикувах в електронното списание "Литературен свят" - публикация останала без отзвук...

 

Един негов герой от разказ, дал името на първата му книга, млад, пълен с енергия селски чудак, сади лозе от изхвърлени, бракувани пръчки на гол, безжизнен хълм. На всичко отгоре случва сушава година и едва вкоренилите се, пуснали крехки ластари лози, започват да съхнат. По всичко изглежда неприветливата височина ще остане само – и все така – място, което катагодишно атакуват войниците. И го  превземат. Винаги. И винаги, след всяка атака, хълмът остава непроменен – същият сив, безплоден силует над селото.

Героят е назован Чолаковото момче. Той, досещате се навярно,  има къси пръсти – като баща си, като дядо си. Сякаш носи някаква прокоба, подобно на голия безжизнен хълм, който героят на разказа си е наумил да надвие и пробуди към живот. Чолаковото момче само занича в салона, където под звуците на „Истанбул Константинополис” селските младежи танцуват в самозабрава. (Имаше такава мелодия, много популярна, имаше и много забави на село в първите години след войната – докато имаше младежи.) Надвило съблазънта на общото веселие, Чолаковото момче се втурва...да пръска лозето.

Паднал е най-сетне толкова дълго чаканият дъжд.

„Наесен лозето щеше да роди първите гроздове. И те щяха да бъдат по-сладки от другите, защото това лозе беше садено от пръчките, които всички бяха изхвърлили, върху земя, която всички бяха прокълнали...”

Не, разказът не завършва така. „А може би това не е важно – добавя авторът. – Вече войниците никога няма да превземат прокълнатия хълм. На него като квадратен оазис ще се зеленее лозето.”

Как е станало, кой го е сторил – човешката памет не винаги пази спомен. Важна е промяната, резултатът от усилието да  сториш невъзможното реалност.

Чолаковото момче е само един символ. Както и почти всеки детайл, всяка сцена от този малък, непретенциозен на пръв поглед, но мъдър разказ за човешкия порив към съзидание, за твореца и творчеството, за съдбата им.

Авторът го е писал в разцвета на силите си, преди да закръгли 30-те, когато е имал всичко: нормални пръсти (здраве), жизнерадостен и жизнелюбив дух, понатрупан житейски опит, стилно перо (резултат от – банално, но вярно – къртовски труд над словото), евристично мислене, „поетическо виждане и оригинален романтичен подход към човешките характери и към явленията от действителността”. (Цитатът е от предговора на Ефрем Каранфилов към дебютната книга.)

Макар да казват, че авторът влага във всеки свой герой по нещо от себе си, когато е писал „На прокълнатия хълм”, едва ли е допускал, че съдбата му по нещо ще го сродни с Чолаковото момче. А става точно така. На 30, прекрасната възраст, съчетаваща  младостта и зрелостта, след едно дръзко и глупаво надбягване по улиците на София със свой колега от телевизията, той се строполява на стълбите пред известната на всички сграда на „Сан Стефано”. Пристигнал е пръв, но победата му струва тежка, нелечима астма. Животът му се превръща в низ от редуващи се, непредвидими и мъчителни кризи, когато важно е само едно – глътката въздух. И така – до края, до началото на тазгодишното лято, когато дойде неизбежното. Наричат го преселение в отвъдното. С което той приживе обичаше да се шегува. Както и с всички, „приповдигнати”, белязани отдавна с белега на тривиалността метафори.

Името му е Веселин Касабов.

Не е известно. Не е било никога „на гребена на вълната”. Изглежда е познато само на най-запалените библиофили, ценители на българската проза. Може би причината е в малкото – само три – издадени приживе книги: „На прокълнатия хълм”, „Представление с коне” и „Посоката на вятъра”. Два готови ръкописа останаха в бюрото му в малката къща до варненската железопътна гара, където прекара последните осем години от живота си. Като затворник. Лекарството, което „отпушваше” дробовете му, съсипа другите му органи и границите на неговия свят бяха очертани от оградата на миниатюрното дворче.

Знайно е – за духа няма прегради. Тези последни осем години бяха особено плодоносни за него. И за литературните, и за научните му занимания. Касабов беше, впрочем Е изключително рядко явление за нашето време на тясна специализация, време, в което колегите от различни клонове на една и съща наука не знаят с какво се занимават съседите и дори не проумяват същината на идеите им. Казват, че хората по отношение на творчеството са два типа – едните с образно мислене, годни да се сродят с изкуството, другите – с аналитично, строго рационалистично. Годни за науката. Касабов притежаваше и двете и то в еднаква и то във висока степен. Като литератор има брилянтен стил, пестелив и точен със словото (мисля, тук той е продължител на Йовковата традиция), изключителен вкус към детайла, великолепно фабулира и гради характери,  ненатрапчиво води читателя към онова, което критиците наричат поанта. Притежаваше рядкото умение да създава романтично - героичен образ и в същото време да го „приземява”, да дегероизира.

В науката той е енциклопедист: владееше отлично математическия апарат, познаваше всички течения и школи във философията, теоретичната физика за него беше като първолашки буквар за студент, в който той виждаше празнините и грешно подредените думи и знаци. В биологията лентата на Мьобиус му бе подсказала една – може би гениална – догадка за произхода на живота. Като теолог (не беше вярващ) направи превъзходен оригинален анализ – съпоставка на четвероевангелието. Уви и тази му работа, както и ред други предимно в областта на теоретичната физика останаха приживе непубликувани. (Три малки статии се появиха единствено в ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ и списание  8 (ОСЕМ) в последните години на живота му.)

       Исус бе единственото име от хилядолетната памет на човечеството, чиито слова цитираше и то с охота, когато възникваше спор или някакво недоразумение.  Мечтата му да посети библейските места така и остана неосъществена.  Той отдавна съзнаваше, че няма да има такъв шанс и не криеше съжалението си. Но станеше ли дума за отхвърлените ръкописи, само махваше с досада – не е толкова важно. Не обичаше да говори за идеите, работата, прозренията,  откритията си. Малцина допускаше до „кухнята” и то за кратко, едва-едва открехвайки вратата. Не членуваше в никакъв творчески съюз или сдружение. Не търсеше подкрепата на влиятелни и властни люде. Не прекрачваше ничий праг неканен. Сега се сещам за една любопитна подробност: не ходеше и на срещи с читатели. Поне не помня такъв случай, а и нямаше как да стане.  Само на петдесетина метра над дома му в къщата на варненските писатели водачите на местните пишещи братя тъкмяха планове, графици, прошения към общината за някое и друго левче, без да подозират, че на крачка от тях, както се казва под носа им един голям талант заляга над лебедовата си песен. И бавно гасне, запазил за щастие непокътнат интелекта и ясния си ум.

Като Чолаковото момче той смяташе, че не е нужно да се шуми – другите сами могат да видят как на безплодния хълм се ражда невъзможната свежа зеленина, как се налива плодът.

Уви, у нас не е така. Не ни е в нрава, в характера да забелязваме и ценим стойността на постигнатото от другите. Особено когато са от нашето село. При това, колкото парадоксално да изглежда, по-скоро сме склонни да отдадем дължимото на малкия хълм, който и за нас  самите изглежда достижим, отколкото да погледнем към високия връх. А когато си стигнал още по-нагоре, когато си стигнал звездите, е, тогава шансът ти на практика е нулев. Признаването на звездните висини е смутително за душата и принизява собствената ни значимост.

Когато прочетох в ръкопис последния роман на Касабов „Цвете от Андите”, първия въпрос, който си зададох, бе защо е прибягнал до средствата и формата на фантастиката. Отговорът не бе труден – в тъканта на повествованието той бе „вплел” всичките си научни идеи. Казах му го. Той ме погледна с обичайната си иронично-лукава усмивка и попита: „Защо смяташ, че са всичките? Аз имам още.”

Сигурно, сигурно е така, но те си заминаха с него в последния майски ден на 2012-та. В такива случаи е прието да се завършва оптимистично: има и зрели плодове и рано или късно те ще стигнат до всички. Но не го мисля. Песимист съм. Кой ще издаде непубликуваното в тоя битпазар, в който е превърната културата ни? Кой ще го оцени в нашето село, където всеки е обсебен от мисълта за оцеляването си и чак сетне – за самоутвърждаването си, неспособен да вижда по-далеч от най-близкия хълм.

И се питам – зла орис ли е, прокоба ли е да си родèн творец в България?

 

 

 

НЕДОПИСАНИЯТ БРЕНИШКИ БУКВАР

 

 

 

 

Отиде си Цветан Пешев.

Узнах го на 7 т. м. Съобщи ми го след погребението в Кнежа по телефона Силвана Дикова, негова почитателка и приятелка, един от малкото хора в Кнежа, ако не и единственият човек, с когото Цветан можеше да общува на равнище далеч от битовите баналности.

На следващата заран първата ми работа бе да изпратя на Георги Ангелов, собственика на електронното литературно списание ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ следния текст: „На 6 т. м. след кратко боледуване почина Цветан Пешев. Отиде си талантлив майстор на перото, смехотворецът с изключителна дарба за импровизация. Спря да тупти сърцето на бащата на каднудите, на автора на „Коза ли си, риба ли си”, който притежаваше рядката дарба да съпреживява, да вдъхва на близки и  на непознати оптимизъм и вяра в доброто. Цветан Пешев беше душата на  знаменитата на времето „тройка” от софийската бохема наред с Кольо Николов и Илко Дундаков. Вечна му памет!”

Имах опасение, че този текст ще бъде „редактиран”, но той беше просто захвърлен в кошчето. Ангелов съчинил некролог по тертипа на всички останали за писатели: роден, учил, издал, награди, членство тук и там. Само наградите  липсваха. Цветан ги имаше, но никога не ги поменаваше, тулеше ги. Печалното тук е, че този „сух”, някак по чиновнически стъкмен некролог е писан от поет.

Приятелството ни с Цветан е от далечната 1960-та, когато съдбата ме срещна с него и Славчо Донков в Пловдив където като войничета карахме курс за библиотекари. Говорехме предимно за поезия, крояхме планове какво и как след уволнението от казармата. Между другото си наричахме като станем студенти в София да ухажваме поетесата Виринея Вихра. Идеята беше на Цветан, който смяташе, че тя е млада и хубава. Оказа се, че е възрастна жена, чието най-голямо поетическо достойнство бе псевдонимът. Бяхме тогава безбожно млади, оптимисти с дръзки мечти, с една дума всичко беше пред нас.

Сетне полека лека почти всичко остана зад нас. Пръв си отиде Славчо, даровитият и мъдър веселяк. След пенсионирането си подобно на повечето писатели преминали „на заслужен отдих” Цветан отиде да живее в родната си Бреница, голямо – някога – врачанско село. Там той трудно свързваше двата края с мизерната си пенсия. Но голямата му мъка  беше липсата на среда, на хора, с които да общува пълноценно. Простотията и грубият практицизъм го душаха.

През юли 2016-та Цветан ми гостува във Варна за кратко. (Само четири дни, през които не успяхме да се наприказваме.) Той живееше вече в Кнежа, където е преминало част от детството му и е учил в местна гимназия. Каза ми, че и в десетхилядното градче властва грижата за материалното и бездуховността. Тук да отбележа, че в едно отношение ние с него сме твърде различни. Аз съм интраверт, предпочитам да наблюдавам. Цветан обратното, като екстраверт  бе в стихията си сред  приятели, с колеги, с непознати. Според баналния, но точен израз той бе душата на компанията с неизчерпаемата си способност да импровизира, да се шегува беззлобно, да „мистифицира”.

Цветан се отнасяше много сериозно към шегата. Да се майтапи, както се казва в просторечието, му идваше отвътре. Пазя негово писмо от 1985 г,, което започва така: „Вътре си, братко.” Бях предложил ръкопис на детска книжка в издателство „Отечество”, където работеше той. На българина да му кажеш вътре си, означава спукана ти е работата. Значи, рекох си тогава във Варна, отхвърлили са предложението ми. Сетне писмото уточняваше, че заглавието е „вътре” в плана на издателството за следващата година. През 1986-та книгата излезе и донесе не по-малка радост и  и на редактора Цветан Пешев.

 Лишен от възможността да е в обичайната си среда, той бе намерил заместител: два телефона. Докато бе във Варна и в село Круша (част от времето на гостуването му  прекарахме там) ту от джоба на панталона му, ту от джобчето на жилетката му, която той не сваляше и в най-голямата жега, се носеше звън. Самият той рядко търсеше някого по телефона. Както сетне узнах – звъни когато е проверил нещо, узнал нещо ново за човека някъде там в Русе или в Пловдив, където и да е, или някой е в тежко душевно притеснение. Да го ободри.

Година преди кончината му в телефонен разговор по моя инициатива чух от Кнежа горчива констатация: омръзнало му, не иска повече да е утешител, успокоител, да съпреживява чужди болки и несрети. Тези думи ме стреснаха – Цветан не обичаше да се оплаква. Види се много му е нагорчало от самотата и от старческите болежки. Колената му не го държаха, последните две години на измислената пандемия той бе почти като затворник в къщата на сина си на улица Солун. Можеше да се оперира, безопасна рутинна медицинска намеса и да възстанови подвижността си. Не го направи. Продаде наследствените си ниви и даде парите на сина си да погаси кредита си във фалиралата банка на Цветан Василев.

Но умът му си остана бистър – до края. Не беше загубил желание да пише, макар да твърдеше, че му е трудно, че често сяда зад пишещата машинка, която предпочиташе пред компютър и просто седи замислен без да докосва клавишите. Когато живееше на село подхвана събирането на местни думи и изрази, започна да пише „Бренишки буквар”. Идеята му бе великолепна – да съпровожда бисерите на тамошния диалект с истински, „съзвучни” на лексиката случки от ежедневието в селото. При гостуването си във Варна  ми каза, че работата над „буквара” я е занемарил. Но едва ли я е спрял. През следващата 2017-та той ме помоли да го свържа с Турхан Расиев. Купи от него двата му речника (книжки самиздат, които в книжарница не могат да се намерят). Цветан имаше невероятен усет към словото. Беше точен, с чувство за мярка, икономичен (многословието го огорчаваше). В неговите книги няма да намерите нито една дума употребена не на място.

Според госпожа Дикова, която вече споменах, напоследък Цветан е работел сериозно над „Речник на каднудите”.

Може би унинието, колебанията му по отношение на авторската му работа се дължат на извънредната самовзискателност, на съзнанието за високата мисия на писателя. Цветан се отнасяше с изключително уважение към събратята си по перо – предходници и съвременници. През годините, когато живееше и работеше в София, той с колекционерска страст събираше книги на български писатели с авторски автограф. Но не бе колекционер. Правеше го не за себе си. След пенсионирането си сбирка от 100 такива книги той подари на библиотеката в Кнежа. Съдбата ѝ обаче е неизвестна.  Цветан допускаше, че са откраднати. Явно му се искаше да е така, но викаше едва ли, българинът не чете. Така е, съгласих се, новото време, време на потребителски прагматизъм го отучи от този навик. Нищо подобно, рече той, българинът не чете от времето на хан Аспарух.

Тези думи не са само израз на слабост към хиперболата. Да не забравяме, че литературата като част от изкуството, най-синтетичното ѝ проявление, е елитарно явление. Колкото по-дълбок, по-стойностен е един писател, толкова по-малко са читателите му. Сравнете Камю с Агата Кристи. Французинът е далеч назад от авторката на криминалета по тиражи и библиотечен оборот.

През май, когато близките на Цветан огледат архива му, ще разберем дали е довършил „Бренишкия буквар”, докъде е стигнал с „Речника на каднудите”. Но и да не се намери  цялостно ново непубликувано произведение, Цветан Пешев оставя след себе си дълбока следа и с творчеството си и с обаятелния си образ, въплъщение на скромността, толерантността, човечността и добротата.

 

ПАЗИ СЕ ОТ СЪДИЯТА!

 

 

 

 

Великолепният Елдар Рязанов беше озаглавил на времето един от първите си филми „Пази се от автомобила”. Смисълът е донякъде иносказателен. Намекът е много фин – пази се от системата. Преди две години, попадайки в дебрите на така нареченото гражданско съдопроизводство, лека-полека се убедих, че и от самия автомобил не можеш да се опазиш, ако зад волана е водач в черна тога, за когото правилата за движение са декоративно украшение на закона.

Цяла година диалогът ни със съдията бе задочен. Обладан явно от твърдото намерение да не допусне насрещния ми иск той ми го  връщаше да изправям „нередовностите”. Искаше точните дати месец по месец за два отоплителни сезона, когато съм си плащал сметките на варненската топлофикация. Е, плащани са, претенции няма, но като е по банков път и самият търговец едва ли може да ги посочи тези толкова важни дати. Искаше да посоча от кога до кога е действал  един срочен договор. Това лесно – все едно да те питат колко месеца има годината. Ами като ти поставят условие да предявиш 3 (словом три) иска?! А пък той си е един, за едно и също нещо: щети понесени от недобросъвестна и некомпетентна услуга чрез незаконно средство. Смили се сетне съдията, направи компромис: два да са исковете! Обаче за петитума – ни крачка назад. Е, в закона е изписана българската дума искане, но човекът знае латински термин  и нарежда така да е оформено. И т. н. и т. н. Три пъти обжалвах  в окръжния съд докато стигна до съдебна зала, доволен, че поне не ми е поискал свидетелство, че баба ми е изкарала курс за отглеждане на гъби.

Усмихна ми се сиреч късметът да го видя най-сетне този строг съдия: изправена стойка, резки черти, резки движения, суров поглед, фигура облъчваща ни със самочувствието на властовата му позиция. И още дето се вика не съм си отворил устата на втората дума той ме прекъсва и ми забранява да говоря. Няма значение, че съм страна по делото, имал съм си адвокат. И с жест на Цезар сочи към довереника ми. Молчать, не разсуждать. И се започва едно представление, ум да ти зайде.  Проектодокладът мигом като с вълшебна пръчица се превръща в доклад, в залата влизат две вещи лица с   готови експертизи. И започват дебатите. Дебатират вещо лице и представител на „Веолиа”, варненската топлофикация. Съвършенство на единомислието: колко редовна е фирмата и какъв неуредник е моя милост. Накрая – архангелско милосърдие – съдията пита моя адвокат има ли да каже нещо. Ами няма, какво може да речеш за  нещо, чието съществуване дори не си подозирал и виждаш едва сега.

Тортата, оказва се, има и други черешки, ще спомена само една, която ни сваля, мене и моя довереник, направо в нокдаун. Моят адвокат, отговаряйки на въпроса на представителя на търговеца как да докаже правотата си – не знае човекът, това е – му подсказва колко е просто: да покаже сертификатите на абонатната станция. Още недоизрекъл репликата си довереникът ми, от високата трибуна звучат два строги въпроса: какъв е номерът на сертификата, каква е датата му. Е, такива документи няма, абонатната е незаконна, но сетне в протокола съдията ще отхвърли този най-важен момент в спора – не бил индивидуализиран. Ако не друго, узнахме, че нищото може да се индивидуализира.

 Протоколът от първото заседание се оказва истински шедьовър и по форма и по съдържание: окастрени реплики, разместени по време действия, а вместо под формата на пряка реч всичко изговорено от съдията е предадено като белетристика: той УКАЗВА и постановява ОПРЕДЕЛЕНИЯ. Така е записано, с главни букви. И авторизирането, забележете, не е с обичайното, употребявано от колегите му СЪДИЯТА или СЪДИЯ плюс

фамилията, а СЪДЪТ! В заявлението си, където соча неточности и необходими поправки в протокола, пиша на съдията с удебелен шрифт: „Вие се деперсионализирате и се идентифицирате с институцията”. След три месеца е прослушването на аудиозаписа, траещ 40 минути. Само 3-4 минути слушаме някакъв тих гъгнещ звук, не е ясно кой и какво говори, но съдията прекъсва и решава – всичко е наред, няма нужда от промени. И начева второто заседание, на което великодушно е обещал да ми даде думата.

Ето какво успявам да изрека: „След като на предното заседание ми бе забранено да говоря, след като вие, господин съдия, си позволихте да извършите процесуални нарушения досежно чл. 8, чл.9, чл.10, чл. 145, чл. 146 и чл.154 от Гражданския процесуален кодекс, едната страна в настоящия съдебен спор е поставена в неравностойно положение и надеждата ѝ за обективен справедлив процес е просто ефимерна.” В този момент негово безпрекословно величество нервно прелиства законника. На това психолозите му викат реакция на заместване. И толкова – стоп! Нарежда ми в петдневен срок да представя писмена защита. Е, аз не съм обвиняем, нито се чувствам нападнат, но срещу ръжен рита ли се? Сега се чудя как ме е изтърпял да изслуша цяло изречение!

Такива дребни душици с грандоманско самочувствие, обладани от съзнанието за собствената си значимост, пред титулуваните и властимащите подвиват опашки и мъркат като писенца, а пред обикновения гражданин мятат лъвски гриви.

А името му е божеско: Михаил Михайлов, 21 състав на варненския районен съд. Архангел Михаил според християнската митология е борец против злото. Уви, само там.

Ако е един, с мед да го намажеш. От бедното си участие в граждански процеси (само два пъти) имам и такъв спомен: преди три години две негови колежки от същия варненски съд ми смениха пола. Писаха ме в два различни документа ищцата. Мъжкят род на този екзотичен юридически термин е ищец.

Пази боже от такива ангели, навлечени с черни тоги.

 

потърпевш: Тошо Лижев, български писател и журналист

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

САМОИЗНАСИЛВАНЕ

 

 

 

 

Определението изглежда неблагозвучно, но съдържа самата същина на явлението.

Става дума – бързам да отговоря на неизбежния първи въпрос – за биологичния вид, надарен (според самия него) с разум и обявил себе си за венец на природата.

В славната соцепоха, сиреч вчера, погледнато  в исторически план, ни учеха, че човекът е господар на природата. Внушаваха ни, втълпяваха ни, че сме способни да я преобразяваме по свой вкус и изгода. В мемоарните си записки Жорж Сименон, човек с изключително богат житейски опит, обиколил всички континенти, смята за истински човек голия човек, сиреч дивака, туземеца, както сме свикнали да го наричаме. За него бог е или някое дърво, или животно.

Цивилизованият е загубил реална представа за своето място в околната среда и се отнася към природата така, както невръстното дете се отнася с играчките си – прави си с тях каквото му хрумне. И става играчка-плачка. Учени твърдят, че 90 процента от природните бедствия (суши, наводнения, цунами, урагани и пр.) в наше време  са провокирани, предизвикани от човешка дейност.

Преди стотина години, когато понятието екология още не е съществувало, Никола Тесла вещае тежки проблеми за човечеството през ХХI век. Предвижданията му се сбъдват. Въпреки осъзнаването на пакостливия си нрав съвременникът, цивилизованият съвременник за разлика от голия човек продължава да се води в действията си от съображенията за моментната изгода. Насилието продължава.

През последните 30-40 години то придоби ново, нечувано, непознато в историята измерение, макар корените му да са в пръкналият се през ХIХ век феминизъм и в някои незначителни, третостепенни като влияние религиозни учения и практики. Сега насилието е насочено към самите нас, към същността ни – физиологична и духовна. Разбира се, тъй като човекът е част от природата, става дума за едно и също нещо. Ала това ново проявление на насилието поради бързото му разпространение подобно вирусна пандемия, поради денонощното облъчване от страна на могъщите, манипулиращи съзнанието ни масмедии изглежда по-непредвидимо като резултат от вилнеенето на цунами. След като хищнически сме изчерпали всички невъзобновяеми енергийни източници (въглища, нефт, газ), което явно ще се случи още през настоящия век, ще ни спасява слънцето. Предвижда го, между другото и самият Тесла. Но какво ще се случи, ако един ден, всички представители на венеца на природата се превърнат в джендъри, в смисъл с полова ориентация, различна от рождената ни, от реалността?

Имам познати, високоинтелигентни хора, които откровено споделят, че не им е ясно понятието харасмънт, а някои дори не бяха го чували. Рожденото място на термина със значение сексуално попълзновение е САЩ. Измислен е и въведен в употреба от феминистите. Отнася се, разбира се, за мъжете. За всичките, хетеросексуалните. Ненормалност. А нормалните – подразбира се – са хомосексуалните, лесбийките, транссексуалните. По едно време ни уверяваха, че всъщност съществуват не два, а няколко пола. Същевременно ни набиваха в главите, че всъщност между жените и мъжете няма разлика. Тези дни в медиите се появи съобщение, че в Холандия (Нидерландия, както ни задължават вече да я изписваме) в паспортите на гражданите ѝ ще отпадне графата „пол”. С една дума холандците (нидерландците) стават безполови същества. Как ви се струва?

Появиха се съобщения, че в някои страни от сферата на западната християнска цивилизация ще бъдат заличени от речниците понятията „баща” и „майка”. Ще ги заменят с „родител А” и „родител В” или нещо от този  род. В редица такива държави бяха узаконени така наречените гейбракове. Разрешиха ги преди 7-8 години дори в Уругвай по времето, когато неин президент бе – забележете -  бивш партизанин, маоист.  Понятието гейбрак  е трудносмилаемо за нормалния човешки разсъдък. Но напълно закономерно след като патологията е обявена за нормалност.

Традицията, самосъзнанието, което се определя преди всичко от природната даденост, трудно се променя. Види се радетелите за тези трансформации го разбират и са насочили атаката си към детското съзнание, което както се казва е табула раса и лесно се поддава на внушение. Този факт, не крия, най-много ме натъжава, да не изричам по-силна дума. Само един пример с Швеция. Там през 1998 г. в закона за образованието на всички училища бе наложено задължението да работят против половите стереотипи. В по-ново време се появиха детски градини в които е забранено произнасянето на „той” и „тя”. Децата ги учат да казват хен, понятие изразяващо нещо средно, както ни обясняват. Сиреч нито мъж, нито жена. Друго съобщение гласи, че в богатата либерална Швеция децата сами трябва да определят пола си. Дори като някаква игра на ужким не мога да го възприема, толкова е шокиращо за моето съзнание (може би наистина закостеняло, ретроградно).

Швеция с една дума е твърде напреднала. Свещенослужители извършват бракосъчетания в църквите си на еднополови двойки. В Норвегия е същото: такива венчавки са вече практика и в лутеранската  и в протестантската църква. Църквите на две християнски вероизповедания в Шотландия са широко отворени за подобен ритуал. От миналата, 2019 година, и евангелската църква в Австрия благославя еднополовите бракове.

Списъкът навярно е по-дълъг. Прочее, не знам, но ме смущава въпросът вярващите християни не се ли питат за мнението на Всевишния.

Няма да се учудя, ако един ден обявят, че Бог е хен или джендър.

Амин.

 

П.П.: Горното изложение има предимно констативен характер. По-сложен и по-важен е въпросът защо. Коя е причината (причините) за явлението. Тук трябва да се помисли здраво.