ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






четвъртък, 5 юли 2018 г.




ДАНЪК ПРЪДНЯ

Бивш военен от Сливенския край, офицер от запаса, след пенсионирането си през 90-те години на миналия век, когато започна методичното съкращаване на армията ни, решил да отглежда крави. През летните месеци ги откарвал в Балкана и ги пускал на свободна паша – без пастир, без куче дори. Оказало се, че смятаните за не особено интелигентни животни, добре се приспособяват към обстановката; стадото не се разпилявало и не се отдалечавало от мястото, където го е оставил стопанинът му. При катадневните си посещения той не забелязвал нещо необичайно, цели две години нямал никакви проблеми. През третото лято обаче се натъкнал на мъртва мечка. От пръв поглед си личало каква е причината за смъртта ѝ – мецаната била прободена и то многократно от кравешки рога. С една дума кравите сами са се защитили успешно.
То и затова нали Господ им е дал рога – да се бранят. Редки са случаите, когато това кротко животно налита на човек. На такива собствениците им режат понякога рогата, за да избегнат последиците от тяхната агресивност. Но те са изключения. Не напразно народът ни казва, че на бодлива крава Господ рога не дава – с премахването им човекът „поправя” опущението на Всевишния. Но Господ е дал на тези животни, както и на останалите млекопитаещи, и нещо друго – способността да се освобождават от вредните газове в корема си. Казано простичко да се оригват и да пърдят. Нещо много важно за тях, защото като вегетарианци те поглъщат голямо количество растителност – храна ниско калорична за разлика от месото.  Така е, впрочем, при всички преживни животни. Появят ли се някакви смущения в храносмилателната система на говедото и отделянето на газове е затруднено, то натрупването им в корема може да доведе до смърт. По селата у нас беше обичайна практика при подуване на корема на кравата в такива случаи, стопанинът да  го пробожда с шиш, за да освободи животното от газовете. Грубичко, но ефикасно.
Така нареченият едър рогат добитък отделя най-много газове в атмосферата. Най-вредният от тях е метанът.  Специалистите твърдят, че е многократно по-опасен от въглеродния двуокис. В популярни изложения по този повод може да прочетете, че „кравите са най-големият унищожител на климата”, „климатична бомба” и пр. Едно такова животно отделя годишно толкова вредни газове в атмосферата, колкото и един автомобил, „пробягал” 18 000 километра. Но да хвърляме вината върху кравата е най-малкото лицемерно. И колите задвижвани с петролно гориво са създадени от човека и поголовието на въпросните животни расте  катагодишно като автомобилите заради неговата прищявка. Може би ще ви учуди, но е факт – на планетата ни живеят два пъти повече говеда от броя на човеците. Заради месото и млякото.
Дори ако всички земни жители станат вегетарианци (и такива призиви се чуват в общественото пространство), то заради увеличаващото се потребление на мляко кравите няма да станат по-малко. В Швейцария от няколко години влагат специални добавки в храната на добитъка, които намаляват отделянето на газове. В Англия след като похарчили доста средства за изследвания стигнали до извода, че кравите трябва да минат на диета – предимно царевичен фураж, препоръчват на стопаните и захарна тръстика,  - та процентът на метана при освобождаването от газове да спадне. В електронните сайтове се мярна и името на българин – професор Александър Христов от университета в Пенсилвания (САЩ), чийто колектив е изобретил вещество, което постига същия ефект и то с цели 30 процента.
„Селското стопанство не трябва да бъде изключено от усилията за защита на климата”, заявява немският еколог Харалд фон Вицке. Призивите за налагане на екологичен данък за кравите вече стават реалност. Първа го въведе Естония. Без съмнение в Европа, а и в останалите части на света ще се върви в тази посока – облагане с данък на пръднята и  промяна на хранителния режим на животните. Първото – данъкът - е задължителна норма и за да си спестят средства стопаните неминуемо ще прибягнат към второто. Нека се опитаме да погледнем към последствията от две гледни точки – от нашата, човешката, и от кравешката. Животното, разбира се, не проумява манипулацията, на която ще бъде подложено. И да не харесва наложената му диета, гладът ще го принуди да я приеме. И да са вредни за организма му добавяните в нея вещества (нещо, което обикновено проличава след няколкогодишна практика), то не може да се защити както в случая с баба Меца. Господ, уви, не е предвидил как ще се разпореждат с останалите му творения потомците на грешника Адам.
От наша, човешка гледна точка перспективата също никак не е розова. Месото и млякото ще поскъпнат. За българина, който в огромното си мнозинство или мизерства или с труд свързва двата края, това ще е поредният удар върху семейната икономика. Без месо може, но без мляко? Тук се „крие” и един друг неясен засега въпрос. Колко мляко ще дава „третираната” с разни вещества крава – повече или по-малко от кравата, която отделя „нормално” количество газове в атмосферата, сиреч пърди толкова, колкото Господ (природата) ѝ е нарекъл. Ако е по-млекодайна, то добре. Но само на пръв поглед. Защото какво ще е това мляко, произлязло не само от чиста тревичка?

четвъртък, 17 май 2018 г.


КАКОФОНИЯ

Пролет е. Дори тук, на пазарчето на квартал Кайсиева градина, където са оцелели няколко дръвчета (не кайсиеви!) тя се усеща. И по свежата резеда на разлистените корони и по вида на половин дузината млади майки по леки якета и блузони с бебешките колички. Цяла зима са чакали затоплянето, та да изкарат за по-дълго бебешорите си на въздух.
Чакали са запролетяването с не по-малко нетърпение и пенсионерите, насядали на пейките от южната страна. От северната, където са младите майки, пейки няма. Прави, като попоклащат количките, те оживено разговарят. А пенсионерите, все мъже, са вперили поглед  в родитeлките, ще ги изпият с очи. И навярно слушат. Макар че това „оживено разговарят” си е неподходящо за случая клише, тъй като приказката им е многогласова, като в надпревара, „една връз друга”. Всички говорят едновременно. И да ти е накърнен слухът, разбираш че липсва обща тема. Няма и обособени диалози в общото многогласие. Пари, манджи, памперси, роднини, джипита, лекове, турски сериали - всяка за своето „кокалче”.
С пазарската торба, скътала най-необходимото за сиромашката ни трапеза от съседното магазинче, неволно спирам. Да се уверя в натрапчивото впечатление, че никоя от тези млади, леко възбудени жени не чува нищо от изреченото от другите майки в старанието си да се изприкаже. Странен образ се мярка във въображението ми: като че ли съм попаднал на малък хор от абсолютно глухи хористи. Всеки си пее каквото си знае и както му дойде. Разнозвучно многогласие.
Какофония.
Седналият най-близо до мене на края на пейката съсед от шестия етаж, когото го знаем като Иван Моряка, ми прави знак да го приближа. Шепне ми:  „Чуваш ли ги? Оплакват се от безпаричие. Бедни били. Бедни ли ти изглеждат?” Не знам, викам, наборе, какви са, знам, че в нашия панелен квартал богаташи не живеят. „А бе как ще са бедни, възкликва все така тихичко съседът, я ги погледни какви са охранени, закръглени, загладили косъма.” Може да е от бозата, викам, бременните пият много боза, а след раждането жените по правило напълняват. Виждал ли си слаба лехуса?
И отминавам, като хвърлям последен поглед към хора на глухите. Бодра, високогласа какофония. Осъзнавам, че тези млади жени или  не се интересуват или им е съвършено безразлично дали другите около тях ги чуват. Важното е сам се изприкажеш.
Защо повечето от нас сме монологични? Защо ние, българите, не умеем да слушаме? Да вникваме в аргументите на опонента, да уважаваме логиката на другия и променяме мнението си, осъзнали собствената си грешка?
Какво е това? Синдромен израз на ниско самочувствие? Страх от накърняване на егото ни и потъване в емоционален дисбаланс? Наследство от принудителното затваряне, от изолацията в името на сигурността зад някогашните каменни дувари, заменени днес от стандартните панели, които сами по себе си са неспособни да ни сближават?
Как ще разбираме света, след като между себе си не можем да се сговорим?

четвъртък, 5 април 2018 г.




ПЪРВО ПАЗАЧ, СЕТНЕ МАЙКА = ДЕТЕУБИЕЦ

По звънеца, чийто звук долита от съседната пряка разбирам две неща: съседът Николай изкарва четирите си крави на паша, а часът навярно преваля десет.
Животните обикновено минават край моята градина: отпред крачи стопанинът им, сетне „алфа” кравата, навярно най-възрастната, със звънец на шията, сетне другите две бели като нея и черната с отрязаните рога. Най-отзад подтичва кучето пазач. Всъщност кучка. Безименна. Питах преди време Николай как да я наричам, а той с известна почуда и досада отсече: никак, няма име. На вид пазачът на кравите е като едър пудел, с бухнала бяла козина, мелез от типа улична превъзходна, но с нрав на най-агресивните породи. Всъщност, ако не се доближаваш до кравите, няма да ти се озъби. Скъсиш ли обаче разстоянието, горко ти. Само преди няколко дни другоселец, явно незапознат с нрава на кучката, бе захапан за крака  и ако наблизо не бе стопанинът на строго охраняваните крави, лошо му се пишеше.
Днес съседът е подкарал стоката си през угарта на нивата отсреща. Дърветата от отвъдната страна на улицата  закриват малката процесия, за придвижването ѝ съдя по  звънеца на „алфата”. Забелязал приближаването на групичка непознати жени, разбирам защо Николай е избрал угарта – заради черната крава. В селото ѝ се носи славата на женомразка. Сам съм бил свидетел и то не веднъж: зърне ли двукрака представителка на нежния пол, моментално се втурва ентусиазирано с недвусмисленото намерение за я прониже с рогата си. Чудно защо, но факт – налита само на жени. Към мъжете е напълно равнодушна. Лани  в гората самотна циганка едва се спасила от намушкване – щом черната я подгонила, тя пъргаво се покатерила на голям куб подредени нарязани дърва. Час или два останала там, докато не се появил стопанинът на кравите. Голям страх брала, но с това и се отървала. След тази случка Николай отряза рогата на черната.
Тъкмо групичката жени отминава, вече не чувам гласовете им, замлъква и звънецът отсреща. Откъм нивата долита странен звук подобен на ръмжене. Сетне – рязко, пискливо квичене. Кратко, остро, сърцераздирателно. Квиченето след секунди се повтаря. Потретя се.
Както сетне ще разбера, безименната кучка пазач е убила три палета – кученца сукалчета.  Прегризала им светкавично гърлата. Докато дотърчи крачещият на двадесетина метра пред кравите стопанин, всичко свършило. И трите палета са рожби на безимената кучка пазач.
Николай се ядосал на себе си, защото явно не бил запушил добре всички пролуки в обора, откъдето се измъкнали палетата. А си имал обеца на ухото, случката не е първица. Преди две години същата съдба сполетяла първото котило на кучката пазач. Тогава било изненада за Николай. Нямал нищо против, когато тук, в нивата малкото стадо от четири крави било догонено от любопитните кученца, решили явно да последват майка си. Тя им изръмжала, опитала се да ги върне, да ги прогони назад  Малките я заобиколили, затичали след кравите, а тя се нахвърлила отгоре им и ги сдавила – край.
За да погубиш, да умъртвиш собствените си рожби явно инстинктът на пазач  е по-силен от материнския инстинкт.
Не е ли и при нас, хората, така? Не е за чудене, геномът ни е с много общи черти. Е, ние, човеците, не се водим само от инстинкти, но тъкмо заради това посягаме – сигурен съм – по-често от животните на близките си. Има, има разлика и тя не е в наша полза. В поведението си животните са по-постоянни, по-праволинейни от нас.  Човекът с професия и с душа на пазач може и да се изметне, да предаде поста си. Кучката пазач никога няма да изостави без защита кравите.

събота, 3 март 2018 г.




ОПЪЛЧЕНИЕТО НЕ Е БИЛО БЪЛГАРСКА ВОЙСКА
Официално на времето, а и формално преценено е точно така. На 5 май 1877 година ушито от българката Щиляна Парашкевова знаме на нашенското Опълчение е било представено за одобрение пред висши руски офицери. Комисията не само го харесва, но и подарява на Щиляна златен
кръст и нарежда то да бъде изпратено в Плоещ, където са разквартирувани опълченците. На следващия ден, 6 май, по нареждане на великия княз Николай Николаевич на нашите доброволци, тръгнали да се бият за свободата на отечеството си, е връчено руско, известното в историята Самарско знаме. На руския трицвет няма дори някакъв визуален символ, който да сочи категорично, че под него ще воюват българи. Опълченците полагат клетва пред руския император. Командният състав е основно от руски офицери. Назначения получават предимно офицери наказани за пиянство. Те приемат изпращането си при българите за обида. Отбелязан е случай на самоубийство в знак на протест. Друг показателен за отношението на имперското началство и малко известен факт е, че командир на Опълчението става генерал Столетов, единственият генерал в руската армия без дворянски произход
Командването не е разчитало особено на нашите доброволци – смятало ги е за небоеспособни, макар доста от тях да са участвали в сръбско-турската война през 1876 година. Били са чиста пехота, по същество без артилерия (само 12 оръдия), без кавалерия, въоръжени с купени на старо от руснаците френски пушки „Шаспо”. Това сложно и капризно оръжие е главният „виновник” народният ни поет Иван Вазов да възпява сънародниците ни как са отблъсквали врага „с камъни и дърве” – пушките им на Шипка просто са били неспособни да стрелят поради влагата. Нашите опровергават прогнозите и с храбрите си действия, както е известно, печелят признанието и на руското командване. Въпреки всичко то продължава да третира доброволците ни като втора ръка бойци и да не дава особена гласност на тяхното участие. След разбиването на армията на Вейсел паша на юг от Стара планина, където българите имат решителен принос, въпреки желанието им да продължат освободителния поход, те са пратени да конвоират пленените турски аскери и да прочистват Балкана от башибозук. Българите от Тракия и Македония така и не виждат сред освободителите свои сънародници.
Такава е голата историческа истина. Защо нашите бойци са били третирани така, какви са причините, има ли някакви „висши” политически съображения, нека отговорят историците вместо само да редят дитирамби за героизма и братството. Самарското знаме днес се пази като национална светиня в Националния военно-исторически музей, представяно като български боен флаг – определение, както се видя, не съвсем точно. А на истинското българско, изработено от Щиляна Парашкевова, наречено на опълченците знаме следите се губят. Какво се е случило с него навярно и Божидар Димитров не ще да е в състояние да ни каже.

вторник, 30 януари 2018 г.




ПРЕДИМСТВОТО ДА СИ ПРОСТ (НЕОБРАЗОВАН)
Рано-рано, далеч преди да дойде време за обяд, докато е още хладина, излизам да си купя хляб. Уви, в магазина не е останало нищо от насъщния, получен вчера, а ще докарат пресен чак към 10 часà. Отсреща, гледам, дремят прави куп стари жени пред кметството на селото. Кметство не е точната дума, тъй като малката постройка е от две стаички, в едната от които се помещава канцеларията на кметския наместник на Круша.
Питам бабите събрание ли ще има, помощи за бедните ли ще раздават, зер такова сборище първица виждам. Тук го няма обичаят от моя край жените от махалата, стари и млади, да се събират пред някоя съседка на приказка. В Стражица, селото на моето ранно детство*, бе обичайна картина: седнали на пейки, на трикраки столчета, плетат, шият, предат и си правят разговорка. Одумват този-онзи, бистрят селските и световните новини. Тук понятието „приказка” е непознато в този смисъл. А бе момче, викат бабите, какво събрание по туй време, доктора чакаме. Оказва се, че всяка сряда в 10 часà от село Приселци пристига лекарят, наричан личен, а от някои и с чужбинското понятие джипи.
Прибирам се вътрешно „усмихнат” на  обръщението  момче. Нелепо звучи на моите над 60, но логика има – местните са повечето на 70 и нагоре. Имат ме за младеж.
Минава десет и момчето се запътва отново към центъра на селцето. Напусто – колата с хляба още не е пристигнала. А изглежда и докторът е окъснял – групичката от старици е набъбнала двойно пред заключената врата.
За да не идвам трети път, решавам като тях да чакам. Не ми е в нрава да любопитствам за подробности, ама ей така, дето се вика от съпричастие, се присламчвам към групичката и питам какво и що. Оказва се, че почти всички са с високо кръвно. Хапчета ли ви предписва докторът, питам бабите. Е, и хапчета има, но той ни цери тук, носи апарат, връзва го на ръката и помпи една гумена круша. И ми показват нагледно как се помпи гумената круша.
Не мога да схвана отведнъж, но не ще и дума бабите смятат, че с меренето на кръвното налягане лекарят така го „сваля”, сиреч ги лекува. Едва се сдържам да не се разсмея.
Горките баби.
Горките ли? Къде ти, мисля си сетне, съвсем друго е: блажени са верующите.
Хляб може и да не пристигне (случвало се е), но стариците ще се чувстват по-добре след лекарския преглед, уверени в лечебния ефект на апарата.
В никой случай не трябва да им се казва истината!
Предимството им пред по-грамотните е реално и се нарича плацебоефект.