ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






неделя, 19 февруари 2017 г.



МИЛИОН КУРИОЗИ


КОЛИБАТА НА ТОРО
  През юли 1845 година американският философ и писател Хенри Дейвид Торо се установил в пущинака край Уолдън понд, Нова Англия. Сам си направил жилище, подобно на нашенските бараки и живял там в уединение над две години, почти напълно откъснат от цивилизования свят. Ловял риба в езерото, отглеждал си фасул на една полянка до гората. С една дума сам си осигурявал прехраната. Сковал  си примитивна лодка, в която, докато чакал рибата да клъвне, размислял върху човешката съдба и цивилизацията.
 Отшелничеството му не било ексцентрична прищявка. Искал да докаже на себе си и на света, че човек би спечелил, ако ограничи прекомерните си потребности и вещите, с които си служи. Усамотението му траяло до септември 1847 година. Навярно би останал повече, но влошеното му здраве го принудило да напусне пущинака. (Торо починал твърде млад – на 44-годишна възраст през 1862 година.) Преживелиците си той описал в книгата „Уолдън”  (по името на езерото), която го направила световноизвестен. През краткия си живот той успял да напише и знаменитото есе „Гражданското неподчинение”. Поводът бил отказът му през 1846  година да плаща данъците си като протест срещу американо - мексиканската война и все още съществуващото в САЩ робство на чернокожите.  Основната му мисъл е, че всеки гражданин има право да не изпълнява нарежданията на властниците, ако те са несправедливи. Идеите от този труд вдъхновили по-късно Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг,  повлияли и на програмата на английската лейбъристка (социалистическа) партия. И все пак известността си като автор и мислител Торо дължи преди всичко на „Уолдън”.  Да не забравяме, че в средата на ХIХ век все още не е съществувал проблемът за ограничените природни и енергийни ресурси на планетата, а населението ѝ не е растяло с такава заплашително скокообразна скорост.
Парадоксалното днес е, че на този фон на недоимъка, на неспособността на Земята да задоволи всичките ни човешки прищевки, не сме изменили на нрава си да разточителстваме, да грабим и пилеем хищнически наличните все още блага. През миналия век се появи така нареченото потребителско общество. В условията на глобализма и либералната разпуснатост съвременният човек напълно е забравил за някогашната средиземноморска умереност на предците, от които е тръгнала цивилизацията ни, устремен единствено към придобиването на колкото се може повече материални блага. Сравнете колибата на Торо със свръхлуксозните уродливо „раздути” дворци на днешните богаташи. На времето великият американец похарчил за материали за скромното си жилище сред природата 28 долара. Срещу тях стоят милиони и милиони долари, евро, лири, юани и пр. за лукс, излишества и самоцелен блясък на днешните свръхбогаташи. Прочее, нека сравнението ни е конкретно с личност и то с личност също от „духовната сфера”. През 2015 година застаряващата и позагубила популярност Алла Пугачова си купи  вила от 650 квадратни метра в Израел. На топличко, до морето. Тази придобивката е по-скромна от замъка ѝ в московското село Гряз (на български Кал) с „разгъната” жилищна площ от 2 300 квадратни метра. Или общо три декара стаи и други помещения за Пугачова, съпруга ѝ Максим Галкин и децата им. Как ви се струва? Кой е бил по-щастлив – самотникът от колибата край езерото Уолдън или певицата с млад блестящ мъж до себе си, която едва ли знае броя на стаите в  палатите си?


неделя, 22 януари 2017 г.


МИЛИОН КУРИОЗИ


МЕДОВИНА ЛИ Е ПИЕЛ КАН КРУМ
ОТ ЧЕРЕПА НА ИМПЕРАТОР НИКИФОР
 Час по история в едно обикновено българско училище. Обикновена млада учителка вдъхновено предава поредния си урок. Кулминацията е разказът за битката във Върбишкия проход през 811 година. Следва разказът за Крумовите закони. В класната стая муха да бръмне, ще се чуе, но нали е зима, тишината е пълна. Приключила със завладяващия си разказ младата учителка пита има ли въпроси. Въпроси няма. Учителката затваря дневника и дава знак за края на учебния час,
но точно в този момент едно момче, без да вдига ръка и без  да става    от чина,  пита: „Щом е изкоренил лозята, медовина ли е пиел Крум от черепа на византийския император, другарко?”*Съобразила, че питащият е син на кварталния пияница, учителката неволно се усмихва и свива рамене: „Хронистите не споменават с какво са се черпели. Мога да ви кажа моето мнение – не ще да е било медовина.”
Действително в този  уникален и поучителен епизод от нашата история витае и до днес една загадка, която е занимавала изследователите, без да се стигне до категоричен отговор. Парадоксално изглежда наистина – изкоренил си лозята, няма грозде, не би трябвало да има вече и вино, а да пълниш такава ритуална чаша с такова символно значение с нещо безалкохолно не си струва. Мижава работа. Да припомним на любознателния читател, че по него време – Първото българско царство – аламбикът (казанът) все още не е бил познат у нас, а изглежда и по другите европейски земи. Ракия нашите предци са започнали да варят през ХI  или ХII век. Византийските хронисти, от чиито писания днес черпим познанията си за онази епоха, обясняват решението на кан Крум да изкорени лозята по българските земи с разказа на аварските пленници. На въпроса му защо според тях е погинала държавата им, те хвърлили вината върху виното. Сиреч върху пиянството, което прекомерно се разпространило сред аварите. Податки в историята за морална развала в това отношение за него време по българските земи няма. Изглежда наистина куриозно владетелят на една преуспяваща, разширяваща се териториално държава да се уплаши от такава предполагаема опасност.

* Случката е от времето на соцепохата у нас, когато по съветски образец задължително трябваше да се обръщаме един към друг с „другарю” и „другарко”.


Не е ли епизодът с изкореняването на лозята само легенда? И как е възникнала тя? Дали пък не става дума за някаква, както се изразяваме  днес,  частична  мярка? Византийският   хронист
пише: „Като отрязал главата на Никифора, Крум я забил на кол за няколко дена за показ на приходящите при него племена… След това той я взел и като очистил черепа и го обковал отвън със сребро, с гордост карал славянските князе да пият от нея.” Забелязвате ли – в това изречение се споменават само славянските князе. А боилите? Нека си припомним и нещо друго – лозата е отглеждана по нашите земи още от траките, които идват на Балканите през III хилядолетие преди Христа. Лозарството и винарството ще да е било широко разпространено в България и през Средновековието. Недалновидно, дори глупаво ще е един мъдър владетел да се реши на такова нещо – нали ще настрои срещу себе си и аристокрацията и цялото останало население.
Прецеденти в историята на света наистина има. От най-ново време това е постановлението за борба с пиянството на Михаил Горбачов, което лиши от един поминък нашите сънародници в най-южните части на СССР. За което пък те „благославяха” от сърце последния Генерален секретар на КПСС. Наздраве!




четвъртък, 5 януари 2017 г.



МИЛИОН КУРИОЗИ
(откъси от неиздадена книга)

от историята

БОМБАСТИКА
 За руско-турската освободителна за нас, българите, война (1877-1878) са написани безчет студии, изследвания, статии с някои разминаващи се данни и подробности. Но едно число е неизменно – 200 000 солдати (руси, фини, румънци) са оставили на наша земя костите си за свободата ни. Внушително звучи и се повтаря от година на година, от публикация в публикация, от реч в реч по трибуните. Как да не се умилиш, щом толкова много жертви са дали – основно – братята руси за нас.
Като че ли тъкмо с тази цел, да впечатлява и възхищава потомците, е въдворен в историческите ни анали този шестцифрен знак. Но случаят е точно като в поговорката за изписаните вежди и извадените очи. Дунавската руска армия, която воюва срещу османците на Балканския фронт, по численост според различните източници варира между 150 000 и 250 000 щика. Второто число се среща само у Божидар Димитров, което не е за чудене при пословичната му склонност да „понадува” нещата. Според историка Николай Панайотов, който изглежда пръв у нас изследва статистическите данни за войната, приблизителната численост на Дунавската армия е 196 000 души. От простото съпоставяне излиза, че руските генерали са изгубили цялата си войска, изтребени до крак са всички, че и още няколко хиляди отгоре! Как да си обясним тогава, че са спечелили войната? Защо ли все още и днес във военните академии се изучават операциите им на българска земя (каквито и грешки и недомислия да са допуснали, не могат да се отрекат добрите им стратегически и тактически ходове)? Този изумителен парадокс се дължи на безумно преувеличеното число на жертвите.
Според официалните руски източници (вж. Википедия) Дунавската армия за цялата война е дала 11 505 убити. Според западни източници загиналите в сраженията руски войници са 30 000. Тук са включени и загубите на Кавказката армия на Източния фронт, Русия тогава воюва с Турция на два фронта. Дори истината да е някъде по средата между тези два източника, това 200 000 боде очите, не ни прави чест. Излиза – ако е вярно, - че руските генерали са пълни некадърници. И смешно и тъжно…


понеделник, 5 декември 2016 г.


Това е последният "епизод" от "попътностите", който публикувам в блога.. Обемистият том на мемоарната книга със същото заглавие (ПОПЪТНОСТИ) вече излезе от печатницата. Кога ще се появи в книжарниците и къде все още не знам...

ВАСИЛ ПОПОВ СЛИЗА В ДОЛИНАТА

Утринен час. Седим с Васил Попов на една маса само двамата в полупразната зала на варненския ресторант „Орбита”. Той вади традиционния шоколад от джоба на сакото си и ми обяснява – за пореден път, – че винаги си носи, за всеки случай. Беше убеден, че помага срещу махмурлука. Разговорът ни се върти около Девня, тамошните строители, довчерашни земеделци, все още с единия крак в село. Авторът на „Времето на героя” идваше често в града ни по разни поводи, този път бе заради присъждането му на наградата „Варна” за романа „Низината”. Кой ме дявол дръпна за езика, заявих, че не съм съгласен с общоприетото схващане за миграцията като голяма, доминираща тема в творчеството му. Той приемаше тази теза, внушена му от критиката. Дръзко заявих, че сама по себе си миграцията, както да речем и любовта, не може да бъде тема на едно обемно белетристично произведение. Васил Попов не обичаше да му противоречат. Дояждайки големия шоколад, сухо попита коя е според мене истинската тема в романите му. Отчуждението, рекох, алиенацията. Взря се с тежкия си тъмен поглед в лицето ми и обяви, че съм млад и незрял, за да бъда съдник. Но изглеждаше озадачен. Четох по-късно романа му за Девня, той току що беше излязъл от печат, писан с контрактация. Социална поръчка. Къде ще отиде голямата награда „Варна” нея година бе ясно отдавна. А „Низината” навярно е най-слабата книга на Васил Попов. Тогава му се чудех – защо му е да клати шапка на силните на деня? Признат талант, неизтриваемо име. Винаги съм смятал, че социалната поръчка за писателя е като оглавника за добичето. Дали не са го съблазнили двете хилядарки от контрактацията, които наградата „Варна” умножаваше двойно (материалното ѝ изражение тогава беше също 2 000 лева)? На времето това бяха доста пари. Едва ли. Може би го е водила мисълта за лесната слава? Още едно стъпало над вече изкачената кота? Не, не е това. Не ще да е било само това. Васил Попов бе човек с леви убеждения. Като повечето български писатели – вгледайте се в имената отпреди 9 септември. (След Девети мимикрията и нагаждачеството „размиват” картината.) И не беше чужд на патернализма – тежнението към личностите на върха на социално-политическата пирамида, които се възприемаха едва ли не като символи на идеологията, на идеала. Блестящият романист от село Миндя, сигурен съм, никога не е падал до жалкото блюдолизство на Радичков, но с цялото си поведение подсказваше, че се стреми да се добере до статуса на знаменитите латиноамерикански автори, които дружаха с Кастро и изобщо си падаха по такива фигури, които днес свободно можем да наречем диктатори. Та не е за чудене, че Васил демонстрираше близост с Маркес, но у нас сближаването с „върха” не се получаваше. Най-много да го удостоят с някое общо кадро при протоколните фотографирания. Нашият Първи, сетне Генерален с ганьовско-циганския си манталитет на селски хитрец не допускаше знаменитостите сред хората на изкуството близко до себе си. Вярно, Емилиян Станев винаги можеше да отиде на лов в компанията на Първия. В представителната зала на резиденция „Воден”, където височайшите гости са похапвали и пийвали, докато от подиума ги веселят певци и инструменталисти, на южната стена зърнах еленски рога с надпис отдолу – с датата на която е застреляно животното от „другаря Емилиян Станев”. Стори ми се неуместно, нелепо дори в компанията на Брежнев, Чаушеско и на нашенските политбюровци, които също са трепали дивеч, за да се изтъпанчат със съответните трофеи, набучени по стените38. Допускането на писателя в иначе непристъпния резерват е било просто жест, каприз на властодържеца, който се кипри с едно популярно име, както да речем туземецът с герданчето на белия човек. Двамата, убеден съм, ги е свързвал единствено авджилъкът. Та за какво друго могат да си говорят – интелектуалецът, майсторът на словото и полуграмотният правешки тарикат? Мой приятел, който веднъж бе удостоен с лична аудиенция при Първия, ми разказа как след като му подарил своя книга, чул простодушното му признание, че не чете. Васил Попов бе широко скроен човек, умееше да общува, не се гнусеше от „низините”, държеше се като латиноамериканците. Дали е подражавал на Кастро и на Маркес или просто си му е идвало отвътре, няма значение. В Девня, където той от време на време отскачаше покрай социалната поръчка, няколко пъти попадах на снимки, с които девненци, увековечили се редом с неговата внушителна фигура, се гордееха. В една от служебните стаи на „Заводски строежи”, която обитаваше амбициозен и мижав младок, несъмнен тип „нарцис”, над бюрото му стената бе окичена с куп негови – на младока – фотографии, като в центъра, подчертана с флумастер бе фотографията му редом до Васил Попов. Няма да споменавам името на тази дребна душа, жалка мижитурка; за бездарниците не си струва, но случаят е показателен. При всяко пристигане в Девня на Васил Попов въпросният самовлюбен кандидат за литературна слава бързаше да се присламчи към него. Беше дълго и упорито ухажване. От самия него знам, че няколко пъти Васил го е връщал. Поправеният или нов – не помня вече - ръкопис на разказа му бе подкрепен и с аргументите на разни материални приношения. Общи познати твърдяха, че при пътуванията си до София девненският чиновник от „Заводски строежи” не се е свенял да посещава в редакцията на „Литературен фронт” завеждащия белетристиката с пълна дамаджана. Е, в крайна сметка Васил Попов му пусна разказ. И девненското чиновниче стана един от петдесет и двамата прощъпулници на страниците на литературния вестник. За 7 години, през които оглавяваше отдел „Белетристика”, Васил Попов публикува за пръв път разкази на 52 автори, повечето неизвестни имена, нечленове на СБП. Името на девненското чиновниче повторно не се появи. Това го знаех, не знаех, че и на останалите 51 автори шефът на прозата не е пускал втори разказ. Изключения нямало. Каза ми го литературен критик, на когото това – и това – му е работата, да следи за показателни подробности, които обикновено убягват от вниманието на читателя. Все пак натежава другият факт – дал е път на петдесет и двама. Не знам дали аргументът на дамаджанката е надделял в случая с девненското име, но си е било компромис. Безспорно. Не съм сигурен обаче стремежът му да се отърка в пеша на Генералния дали е бил също своего рода компромис в името на собствното възвеличаване или просто наивно-искрен стремеж да се докажеш, че си техен – идейно,  партийно, вождолюбиво. Може би е това. Все едно, в писателското селение той се вишеше по-скоро като кула, като катедрала. Внушителна фигура. Но някак си избледняла, полузабравена в наше време. А неговите романи са може би най-убедителното свидетелство за една вече отминала епоха, „ключът” към разбирането и осмислянето ѝ от страна на съвременника.




четвъртък, 1 декември 2016 г.



БЕЛОСЛАВСКАТА ТРАГЕДИЯ – МНОГО ЖЕРТВИ И ЕДИН  ПРЕМЪЛЧАН ГЕРОЙ

Яли, пили и се веселили. Както всяка година на 7 ноември. Не заради празника на октомврийската революция – на този ден е традиционният събор на Белослав. Съвпадение в датите. Съвсем случайно съвпадение. Годината все пак има 365 дни, а хиляди селища у нас - събори. На събора, знайно е, се канят гости, а когато свършва веселбата, гостите си тръгват. Повечето бързат да се приберат във Варна с надвечершния влак. Но гарата на Белослав вече е от северната страна на канала между двете езера (гигантско прекрояване на инфраструктурата заради новото пристанище Варна-запад), а канала не може да се пресече по друг начин освен по армейското понтонче – временно съоръжение до пускането в редовен трафик на готовия вече ферибот. И след веселието идва неизбежният ужас. Преобръщане, потъване, заклещване в металната конструкция на десетки съборяни – жертвите накрая според официалната статистика ще се окажат 65. Закономерно. Преобръщането  не може да се обясни с някакви случайни обстоятелства, тъй като понтончето не е предназначено за преминаването на стотици мъже, жени и деца. (Военен специалист ми обясни, че то служи за форсиране на река или друг малък воден басейн, като войниците притичват приведени на големи интервали един след друг. Дори един взвод е опасно да поеме върху себе си едновременно!) Предупредителните надписи не спират напиращите към ж. п. гарата съборяни. Малкото нестабилно понтонче, което те са чакали да се „затвори” след преминаването по канала на танкер „Въча”, в един момент се оказва „накачулено”  от безчет изнервени пешаци. А влакът вече пристига. И следва неизбежното. Годината е 1978-ма. Никой не се е разпоредил да бъде пуснат готовият ферибот. Никого от местните белославски и окръжните варненски началства не го е еня какво може да се случи. Началствата – административни и партийни – си имат друга грижа: предстои откриване на фериботното пристанище, а за дунанмата се очаква скъп гост от Москва – самият Леонид Брежнев. По маршрута, по който ще премине величието, кипят трескави приготовления: фасадите на сградите по централната варненска улица се ремонтират и боядисват в ярка празнична премяна, пътят до новото пристанище по южния бряг на двете езера се преасфалтира… Е, Брежнев не дойде, изпрати Кириленко, друг представител на геронтовърхушката, зована Политбюро на ЦК на КПСС. На трибуната другарят Кириленко стоеше смръщен и неподвижен като статуя. Подобно на засегнатите от белославската трагедия, той също бе претърпял загуба – сред множеството мълвата разнасяше новината, че синът му е забягнал отвъд желязната завеса, в омразния Запад. А дунанмата имаше и такава неписана функция – да заглушава воплите на пострадалите и скърбящите. Да прикрива позора на властниците, които си измиха ръцете с един затворен (секретен!) съдебен процес, на който пешкира опраха няколко дребни риби. Пилатовците партайгеносета извършиха и нещо друго безпрецедентно: забраниха на нас, журналистите, да пишем за младежа, който след преобръщането на понтончето се хвърлил в студената вода и един по един измъкнал 15 давещи се! Уникален случай – петнадесет спасени живота от едного. Инструктираха ни дори да не споменаваме в дописките си името му. Причината? Въпросният младеж бил затворник. Сиреч престъпник. А престъпникът според соцморала не може да върши подвизи и да бъде славен като герой! Сакън. Признавам си, тогава не допусках дори, че соцсистемата може да се срине и някой ден да напиша истината за това момче. Отбелязах в бележника си една напомнянка с латинското NB да го издиря и се срещна с него – щом не може репортажно, то белетристично да се опитам да го „внеса” в общественото пространство. Там където му е мястото. Сюжетът е великолепен и то тъкмо защото е бил в затвора или както някои твърдяха, е само осъден, а заради смелата си постъпка – тихомълком оневинен. Така и, повлечен от залисията на катадневните грижи и служебни задължения, не го сторих. Дори името му не знам. През лятото на 2014 година, спомняйки си, че в едно свое интервю след 89-та капитан Никифор Герчев споменава за момъка герой, търся стария морски вълк по телефона. Като тогавашен шеф на Морската спасителна служба Герчев ръководи спасителната операция около понтончето на 7 ноември 78-ма. Неговите водолази са вадили от дъното на канала трупове. За друго е било вече късно. И – поне трима от тях – са мародерствали. Представете си двете картини: един се гмурка да спасява давещи се, други пребъркват трупове в търсене на златни вещи  и други ценности… Уви, капитан Герчев дори не помни такъв случай – някой някого да е спасявал! Паметта му изневерява, сам си го признава. Господи, викам  си, рано или късно и с мене може да се случи такова нещо. И страшно се ядосвам на себе си. Слагам си един голям минус, мой грях е, макар за безпаметството да не съм крив само  аз. Непростимо е. Защото, ако трябва нещо да помним, то е имената като това на човека, спасил 15 живота.


вторник, 15 ноември 2016 г.

събота, 5 ноември 2016 г.



ПЕЧЕНИ ТРЕСКИ И СРАМНИ ГОЛОТИИ

Пътуваме с руския ми тъст из България – да види страната на зет си. Добрич, Велико Търново, Габрово, София, Кремиковци… Посещения на манастири той категорично отказва. Затова пък заводи и паметници на соцепохата разглежда с охота. Последната ни спирка на връщане към Варна е Стражица – моята родина, както се изразява по руски маниер Иван Иванович. Иска човекът да види къде съм се пръкнал на този свят. Във влака му обяснявам, че градчето е малко, без особени забележителности. Да не таи напразни очаквания. През ум дори не ми минава какви изненади ни предстоят, какъв шок ще преживее гостът ми. Настаняваме се в хотелчето на центъра – решили сме спокойно да прекараме тук вечерта и да продължим към морето на следващия ден. Още на рецепцията забелязвам как тъстът  смутено се оглежда и ръкомаха като че ли отпъжда досадно насекомо. Идвал съм вече тук, обстановката ми е позната – недоумявам. С жест на досада и притеснение Иван Иванович сочи окачените по стените репродукции на световно известни художници. Не схващам отведнъж, че го е смутила голотата на женските тела. (По съвет на селския Ненко Ненков, скулптор, преподавател в Художествената академия, партийният секретар на Стражица заедно с него бе закупил за новия хотел предимно репродукции с еротични сюжети. Поне половината от тях бяха на платна на Рубенс.) Докато се настаняваме в стаята си на втория етаж тъстът изразява учудване и възмущение – как може такова нещо. Толкова голотии на обществено място. Възразявам му, че това е изкуство. Ами да ги накачат в картинната галерия, отсича тъстът. В този момент съм почти сигурен, че ако зависи от него, той и там не би допуснал „голотиите”. Излизаме на площада. Точно срещу хотела е новият голям, на два етажа, гастроном. Тъстът го сочи с показалец и кимва натам. Знам вече много добре какво може да си мисли в този момент: да видим какво е снабдяването тук. Може би дори тайно се надява, че магазинът ще прилича на съветските гастрономи. Всички подобни посещения досега по пътя ни из България явно го потискаха при вида на изобилието от салами, сирене, кашкавал… - изобилие в сравнение, разбира се, с оскъдицата в неговата страна. Е, не знам какво точно е очаквал, но още с влизането ни той се стъписва. Срещу входа на голям дървен стелаж върху всички полици са наредени еднакви консерви, планина от консерви, а по средата на парче велпапе – надпис на ръка с едри букви ПЕЧЕНИ ТРЕСКИ. Иван Иванович моли за превод, но преводът ми още повече го обърква. Като промърморва под нос „Не може да бъде”, отива до стелажа, взема една консерва,  върти я между пръстите си и я оглежда. Сочи ми надписа – ПЕЧЕНЬ ТРЕСКИ (дробчета от риба треска) и с удивление изрича: „Това е наше, съветстко. Голям деликатес. Не може дори в Москва да се намери.”  А тук според продавачката – нетърсена стока. Разбира се, печени трескѝ никой няма охота да купува за трапезата си. Съвзели се от изненадата двамата преминаваме към чисто практически действия. Връщаме се в хотела, изпразваме двете пътнически чанти и с останалите от екскурзията ни пари ги пълним в магазина с печени трески. Животът е прекрасен! На излизане Иван Иванович свива рамене: „С единия крак вие сте в комунизма”. По-голямата част от консервите той, разбра се, след няколко дни ще отнесе на север, в СССР. Там, откъдето са дошли.