ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






четвъртък, 17 май 2018 г.


КАКОФОНИЯ

Пролет е. Дори тук, на пазарчето на квартал Кайсиева градина, където са оцелели няколко дръвчета (не кайсиеви!) тя се усеща. И по свежата резеда на разлистените корони и по вида на половин дузината млади майки по леки якета и блузони с бебешките колички. Цяла зима са чакали затоплянето, та да изкарат за по-дълго бебешорите си на въздух.
Чакали са запролетяването с не по-малко нетърпение и пенсионерите, насядали на пейките от южната страна. От северната, където са младите майки, пейки няма. Прави, като попоклащат количките, те оживено разговарят. А пенсионерите, все мъже, са вперили поглед  в родитeлките, ще ги изпият с очи. И навярно слушат. Макар че това „оживено разговарят” си е неподходящо за случая клише, тъй като приказката им е многогласова, като в надпревара, „една връз друга”. Всички говорят едновременно. И да ти е накърнен слухът, разбираш че липсва обща тема. Няма и обособени диалози в общото многогласие. Пари, манджи, памперси, роднини, джипита, лекове, турски сериали - всяка за своето „кокалче”.
С пазарската торба, скътала най-необходимото за сиромашката ни трапеза от съседното магазинче, неволно спирам. Да се уверя в натрапчивото впечатление, че никоя от тези млади, леко възбудени жени не чува нищо от изреченото от другите майки в старанието си да се изприкаже. Странен образ се мярка във въображението ми: като че ли съм попаднал на малък хор от абсолютно глухи хористи. Всеки си пее каквото си знае и както му дойде. Разнозвучно многогласие.
Какофония.
Седналият най-близо до мене на края на пейката съсед от шестия етаж, когото го знаем като Иван Моряка, ми прави знак да го приближа. Шепне ми:  „Чуваш ли ги? Оплакват се от безпаричие. Бедни били. Бедни ли ти изглеждат?” Не знам, викам, наборе, какви са, знам, че в нашия панелен квартал богаташи не живеят. „А бе как ще са бедни, възкликва все така тихичко съседът, я ги погледни какви са охранени, закръглени, загладили косъма.” Може да е от бозата, викам, бременните пият много боза, а след раждането жените по правило напълняват. Виждал ли си слаба лехуса?
И отминавам, като хвърлям последен поглед към хора на глухите. Бодра, високогласа какофония. Осъзнавам, че тези млади жени или  не се интересуват или им е съвършено безразлично дали другите около тях ги чуват. Важното е сам се изприкажеш.
Защо повечето от нас сме монологични? Защо ние, българите, не умеем да слушаме? Да вникваме в аргументите на опонента, да уважаваме логиката на другия и променяме мнението си, осъзнали собствената си грешка?
Какво е това? Синдромен израз на ниско самочувствие? Страх от накърняване на егото ни и потъване в емоционален дисбаланс? Наследство от принудителното затваряне, от изолацията в името на сигурността зад някогашните каменни дувари, заменени днес от стандартните панели, които сами по себе си са неспособни да ни сближават?
Как ще разбираме света, след като между себе си не можем да се сговорим?

четвъртък, 5 април 2018 г.




ПЪРВО ПАЗАЧ, СЕТНЕ МАЙКА = ДЕТЕУБИЕЦ

По звънеца, чийто звук долита от съседната пряка разбирам две неща: съседът Николай изкарва четирите си крави на паша, а часът навярно преваля десет.
Животните обикновено минават край моята градина: отпред крачи стопанинът им, сетне „алфа” кравата, навярно най-възрастната, със звънец на шията, сетне другите две бели като нея и черната с отрязаните рога. Най-отзад подтичва кучето пазач. Всъщност кучка. Безименна. Питах преди време Николай как да я наричам, а той с известна почуда и досада отсече: никак, няма име. На вид пазачът на кравите е като едър пудел, с бухнала бяла козина, мелез от типа улична превъзходна, но с нрав на най-агресивните породи. Всъщност, ако не се доближаваш до кравите, няма да ти се озъби. Скъсиш ли обаче разстоянието, горко ти. Само преди няколко дни другоселец, явно незапознат с нрава на кучката, бе захапан за крака  и ако наблизо не бе стопанинът на строго охраняваните крави, лошо му се пишеше.
Днес съседът е подкарал стоката си през угарта на нивата отсреща. Дърветата от отвъдната страна на улицата  закриват малката процесия, за придвижването ѝ съдя по  звънеца на „алфата”. Забелязал приближаването на групичка непознати жени, разбирам защо Николай е избрал угарта – заради черната крава. В селото ѝ се носи славата на женомразка. Сам съм бил свидетел и то не веднъж: зърне ли двукрака представителка на нежния пол, моментално се втурва ентусиазирано с недвусмисленото намерение за я прониже с рогата си. Чудно защо, но факт – налита само на жени. Към мъжете е напълно равнодушна. Лани  в гората самотна циганка едва се спасила от намушкване – щом черната я подгонила, тя пъргаво се покатерила на голям куб подредени нарязани дърва. Час или два останала там, докато не се появил стопанинът на кравите. Голям страх брала, но с това и се отървала. След тази случка Николай отряза рогата на черната.
Тъкмо групичката жени отминава, вече не чувам гласовете им, замлъква и звънецът отсреща. Откъм нивата долита странен звук подобен на ръмжене. Сетне – рязко, пискливо квичене. Кратко, остро, сърцераздирателно. Квиченето след секунди се повтаря. Потретя се.
Както сетне ще разбера, безименната кучка пазач е убила три палета – кученца сукалчета.  Прегризала им светкавично гърлата. Докато дотърчи крачещият на двадесетина метра пред кравите стопанин, всичко свършило. И трите палета са рожби на безимената кучка пазач.
Николай се ядосал на себе си, защото явно не бил запушил добре всички пролуки в обора, откъдето се измъкнали палетата. А си имал обеца на ухото, случката не е първица. Преди две години същата съдба сполетяла първото котило на кучката пазач. Тогава било изненада за Николай. Нямал нищо против, когато тук, в нивата малкото стадо от четири крави било догонено от любопитните кученца, решили явно да последват майка си. Тя им изръмжала, опитала се да ги върне, да ги прогони назад  Малките я заобиколили, затичали след кравите, а тя се нахвърлила отгоре им и ги сдавила – край.
За да погубиш, да умъртвиш собствените си рожби явно инстинктът на пазач  е по-силен от материнския инстинкт.
Не е ли и при нас, хората, така? Не е за чудене, геномът ни е с много общи черти. Е, ние, човеците, не се водим само от инстинкти, но тъкмо заради това посягаме – сигурен съм – по-често от животните на близките си. Има, има разлика и тя не е в наша полза. В поведението си животните са по-постоянни, по-праволинейни от нас.  Човекът с професия и с душа на пазач може и да се изметне, да предаде поста си. Кучката пазач никога няма да изостави без защита кравите.

събота, 3 март 2018 г.




ОПЪЛЧЕНИЕТО НЕ Е БИЛО БЪЛГАРСКА ВОЙСКА
Официално на времето, а и формално преценено е точно така. На 5 май 1877 година ушито от българката Щиляна Парашкевова знаме на нашенското Опълчение е било представено за одобрение пред висши руски офицери. Комисията не само го харесва, но и подарява на Щиляна златен
кръст и нарежда то да бъде изпратено в Плоещ, където са разквартирувани опълченците. На следващия ден, 6 май, по нареждане на великия княз Николай Николаевич на нашите доброволци, тръгнали да се бият за свободата на отечеството си, е връчено руско, известното в историята Самарско знаме. На руския трицвет няма дори някакъв визуален символ, който да сочи категорично, че под него ще воюват българи. Опълченците полагат клетва пред руския император. Командният състав е основно от руски офицери. Назначения получават предимно офицери наказани за пиянство. Те приемат изпращането си при българите за обида. Отбелязан е случай на самоубийство в знак на протест. Друг показателен за отношението на имперското началство и малко известен факт е, че командир на Опълчението става генерал Столетов, единственият генерал в руската армия без дворянски произход
Командването не е разчитало особено на нашите доброволци – смятало ги е за небоеспособни, макар доста от тях да са участвали в сръбско-турската война през 1876 година. Били са чиста пехота, по същество без артилерия (само 12 оръдия), без кавалерия, въоръжени с купени на старо от руснаците френски пушки „Шаспо”. Това сложно и капризно оръжие е главният „виновник” народният ни поет Иван Вазов да възпява сънародниците ни как са отблъсквали врага „с камъни и дърве” – пушките им на Шипка просто са били неспособни да стрелят поради влагата. Нашите опровергават прогнозите и с храбрите си действия, както е известно, печелят признанието и на руското командване. Въпреки всичко то продължава да третира доброволците ни като втора ръка бойци и да не дава особена гласност на тяхното участие. След разбиването на армията на Вейсел паша на юг от Стара планина, където българите имат решителен принос, въпреки желанието им да продължат освободителния поход, те са пратени да конвоират пленените турски аскери и да прочистват Балкана от башибозук. Българите от Тракия и Македония така и не виждат сред освободителите свои сънародници.
Такава е голата историческа истина. Защо нашите бойци са били третирани така, какви са причините, има ли някакви „висши” политически съображения, нека отговорят историците вместо само да редят дитирамби за героизма и братството. Самарското знаме днес се пази като национална светиня в Националния военно-исторически музей, представяно като български боен флаг – определение, както се видя, не съвсем точно. А на истинското българско, изработено от Щиляна Парашкевова, наречено на опълченците знаме следите се губят. Какво се е случило с него навярно и Божидар Димитров не ще да е в състояние да ни каже.

вторник, 30 януари 2018 г.




ПРЕДИМСТВОТО ДА СИ ПРОСТ (НЕОБРАЗОВАН)
Рано-рано, далеч преди да дойде време за обяд, докато е още хладина, излизам да си купя хляб. Уви, в магазина не е останало нищо от насъщния, получен вчера, а ще докарат пресен чак към 10 часà. Отсреща, гледам, дремят прави куп стари жени пред кметството на селото. Кметство не е точната дума, тъй като малката постройка е от две стаички, в едната от които се помещава канцеларията на кметския наместник на Круша.
Питам бабите събрание ли ще има, помощи за бедните ли ще раздават, зер такова сборище първица виждам. Тук го няма обичаят от моя край жените от махалата, стари и млади, да се събират пред някоя съседка на приказка. В Стражица, селото на моето ранно детство*, бе обичайна картина: седнали на пейки, на трикраки столчета, плетат, шият, предат и си правят разговорка. Одумват този-онзи, бистрят селските и световните новини. Тук понятието „приказка” е непознато в този смисъл. А бе момче, викат бабите, какво събрание по туй време, доктора чакаме. Оказва се, че всяка сряда в 10 часà от село Приселци пристига лекарят, наричан личен, а от някои и с чужбинското понятие джипи.
Прибирам се вътрешно „усмихнат” на  обръщението  момче. Нелепо звучи на моите над 60, но логика има – местните са повечето на 70 и нагоре. Имат ме за младеж.
Минава десет и момчето се запътва отново към центъра на селцето. Напусто – колата с хляба още не е пристигнала. А изглежда и докторът е окъснял – групичката от старици е набъбнала двойно пред заключената врата.
За да не идвам трети път, решавам като тях да чакам. Не ми е в нрава да любопитствам за подробности, ама ей така, дето се вика от съпричастие, се присламчвам към групичката и питам какво и що. Оказва се, че почти всички са с високо кръвно. Хапчета ли ви предписва докторът, питам бабите. Е, и хапчета има, но той ни цери тук, носи апарат, връзва го на ръката и помпи една гумена круша. И ми показват нагледно как се помпи гумената круша.
Не мога да схвана отведнъж, но не ще и дума бабите смятат, че с меренето на кръвното налягане лекарят така го „сваля”, сиреч ги лекува. Едва се сдържам да не се разсмея.
Горките баби.
Горките ли? Къде ти, мисля си сетне, съвсем друго е: блажени са верующите.
Хляб може и да не пристигне (случвало се е), но стариците ще се чувстват по-добре след лекарския преглед, уверени в лечебния ефект на апарата.
В никой случай не трябва да им се казва истината!
Предимството им пред по-грамотните е реално и се нарича плацебоефект.

петък, 29 декември 2017 г.





МИСТИКАТА В УСЛУГА НА НЕОЛИБЕРАЛИЗМА

Мой давнашен приятел издаде книга, научнопопулярна творба  със заглавие „Всичко е енергия”. Ръкописът му, знам, носеше друго, по-адекватно на съдържанието название. Досещам се и защо го е сменил. И тъй като авторът е технократ, не си пада по художествената образност (в случая хипербола), то новото и да  му е подсказано, несъмнено е повлияно от модата във фундаменталната физика. А днешните нейни корифеи стигнаха до там, че вече отричат съществуването на материята. Няма, казват, такова нещо, заблуждавали сме се досега. В действителност съществува само енергия!
Това е. Простичко речено, уважаеми читателю, ти не си веществен, тялото ти представлява някакъв енергиен вихър и нищо повече. Забавно ли звучи?
Коронясването на енергията като единствен и изключителен феномен на физическата реалност  не е  новост. Дрешката изглежда нова, но тя е съшита с бели конци, под които прозира  овехтялата дрипа на субективизма. И на ред други философски идеалистически течения и, разбира се, на така привлекателния за европееца от век-два насам източен мистицизъм. А всичко според тях се свежда до призрачността на света около тебе: образите, които те заобикалят всъщност са нереални, тъй като са „идеи”, продукт на мисълта, на съзнанието ти. Заспиваш и те изчезват. Умираш – умира и вселената.
Не е ли именно тази почвата, на която покълва теорията за множеството светове, за така наречените паралелни вселени? Преди 7-8 години Мичиу Каку, един от съвременните корифеи на физиката, ни убеждаваше, че навярно в някоя от тях е жив и здрав Елвис Пресли, а в стаята, в която се намираме в момента, е напълно възможно да се боричкат два динозавъра. Със същата сигурност можем да твърдим, че жената на Флинтстоун пържи за обяд под носа ни крехко динозавърско месце. Ала макар да е в нашата стая не можем -- уви,  друга вселена! –  да го опитаме.
Безумните идеи, понятие тръгнало от датчанина Нилс Бор, по някакъв странен, необясним начин добиха гражданствеността на неоспорими реалии, на  неприложни истини в науката. А „безумието” е наченато още от една хипотеза на англичанина Фарадей за първичността на електромагнитното поле, след която през средата на ХIХ век материята започва да губи първенството си за сметка на енергията. Постепенно бе принизявана ролята ѝ; квантовата физика довърши този процес, като низведе веществото до представата за някакъв призрачен субект. Квантовата физика, чиято основна парадигма поразително прилича на шмекерската игра „тука има, тука нема”, ни уверява, че обкръжаващият ни свят е празно пространство, в което кръжат насам-натам някакви виртуални частици, по същество непознаваеми, тъй като ако ни е известно местонахождението им, не можем да знаем скоростта им, както и обратното. Фотонът и неутриното, за които е чувал всеки грамотен лаик, според съвременното схващане са без маса и тегло! Мистика.
Любим похват на популяризаторите на „безумните идеи” е нагледната екстраполация. Представете си, казват, атомното ядро увеличено до размерите на  портокал – най-близкият електрон ще е на 30 километра от него! Впечатляващо, нали – живеем във вакуум. Още по-убедително ще е, ако на мястото на наблюдателя е не човек, а мислеща мравка: „празнотата” ще изглежда още по-внушителна, но едва ли ще  отчая мравката от намерението да търчи насам-натам за някое и друго зрънце или вкусно насекомо, макар да са изградени от вакуум.
Съвършено друга ще е картината, ако си представим като наблюдател монстър с размерите на галактика, е хайде да е нещо по-поносимо за въображението ни – с размерите на звездна система.  За наблюдател от такава величина въпросните 30 километра ще са просто незабележими. Материята на субатомно равнище за него ще изглежда свръхплътна.
Така че тук корифеите на квантовата физика бъркат гледната точка с обективната реалност. Или просто лукавят. Да припомним и нещо друго, много важно: съществува праг, под който съвременните средства на изследователите не могат да отчетат наличието на материални частици. Картината на микросвета, а следователно и на Вселената, за учените е „черна кутия”. Засега.
През Средновековието за причинител на всички болести смятали божията воля. Болестта се възприемала като средство за наказание за земните ни грехове. А когато дошло времето на Пастьор и Кох, хората узнали истинските „виновници”. Изглеждало някак си обидно: едно е да страдаш според божията воля, съвсем друго – да си жертва на някакви си жалки едноклетъчни същества. Пастьор смятал, че всички бактерии са болестотворни. Тази заблуда се разсеяла само след десетилетия – науката вече боравела с инструментариум и натрупани знания, способни да прозрат истината.
Съвременната физика не разполага със средства, с които да експериментира по-„надълбоко”. Невидимите за електронния микроскоп и неоставящи следи по фотографската плака материални частици са недостъпни за човешкото познание. А те несъмнено съществуват. Днешните  корифеи, стъпили на двата темела: теорията на относителността и квантовата физика, пясъчни темели, се връщат към мирогледа на средновековните лечители. Смятаният за наследник на Айнщайн Стивън Хокинг още в младите си години провижда в сътворяването и устройството на Вселената божията намеса*.
Ами вижте колко сходно е описанието на Големия взрив с библейския текст: и рече Бог да бъде светлина. И ако на авторите на вечната книга е простен очевадния лапсус (луната, слънцето и звездите Бог създава едва на третия ден), то в науката точността и придържането към известните физически закони са задължителни. В превъзходния чешки мултфилм от 50-те години на миналия век по рисунки на Жан Ефел „Сътворението на света”  Дядо Господ щраква с обикновена запалка. Шегаджийско хрумване, което „вади” авторите от затруднението на липсващите – все още – небесни светила. Последователите на Гамов, който се смята за баща на Големия взрив, за да обяснят как  пръкналата се от нищото (сингулярността) първична материя във вид на плазма се разлетява със скорост по-голяма от тази на светлината, за да се превърне в елементарни частици, а сетне в звезди и галактики, не нарушавала Аайнщайновата забрана за пределната скорост, защото не материята, а пространството се разширявало. Нещата се случват като в приказка от „Хиляда и една нощ”. Само дето образът – примерно – на летящото килимче изглежда далеч по-убедителен просто защото е  художествена измислица.
Почти всички знаменити физици със солиден теоретичен принос в новото време от Нютон насам са религиозни личности. Нищо лошо. Но има една съществена разлика: Исак Нютон, приемайки че законите на мирозданието са дело на Бога, не очаква Демиурга да му ги нашепне на ухото, не разчита на някакво божествено откровение, а се осланя изцяло на опита и математиката. Едно е вярата, друго – науката. Днешните му наследници, превърнали се в „модерни” шамани, се опитват да принизят ролята му, да го опровергаят и захвърлят на бунището на историята основополагащите за съвременната физика негови закони. Е, в НАСА траекториите на космическите кораби и спътниците изчисляват с неговите формули, тъй като за сигурността е нужна точност.
Внушават ни: компютрите били създадени именно благодарение формулите на квантовата механика. И това е шаманска заблуда, защото едно е да се осланяш на голата вероятност, друго - на статистическата, при която при наличието на достатъчно много събития резултатът е еднозначен!
Преди време от Ватикана приветстваха идеята за Големия взрив като доказателство,че Вселената не се е самосъздала, а е Божие дело. Доста съвременни физиците твърдят същото. Друго обяснение просто нямало. Напоследък към този хор се присъединиха и биолози-генетици: субстанционалната основа на явлението живот била толкова сложна, че е немислимо да е резултат от самоорганизиране на материята, някакъв вселенски разум ще да го е сторил. 
Заговори се за сближаване и „обединяване” на науката с религията, като явно се възлагат надежди за нови открития, сиреч за вникване в божията промисъл. Колкото да е странно изглежда физиците се надяват по този начин да се измъкнат от задънената улица, в която  сами се навряха, макар да не си го признават.
Нека сега оставим настрана въпроса за Създателя (ако е имало вселенско сътворение; да  не забравяме за теорията, също стара, за извечното съществуване на материята, за стационарна Вселена). Какво ще ни донесе подобна симбиоза? Какво ще спечели науката? Няма ли тя да загуби своята идентичност? А Църквата? Ако светите отци, каквито гласове се чуват, се радват на такава възможност, то радостта им изглежда е прибързана. В природата при симбиозата няма равнопоставеност, винаги съществува доминант или  гостоприемник, или и двете. Ако разтвори обятията си за днешната наука, Църквата  ще бъде подложена на ерозия по една много проста причина. Ролята на религията в наше време е преди всичко ролята на морален императив. Моралът по същество не се променя и това,  което  „отвън” ни изглежда закостенялост в догмата, всъщност е голямото преимущество на Църквата – въпреки всичките ѝ исторически грехове, тя винаги е призовавала към придържане о изконните добродетели, към всеобща любов с обещанието един ден да се озовем в царството небесно, царството на всечовешката хармония. А днешната наука се обляга преди всичко на релативизма. Може така, но може и иначе. Не ви ли напомня това за вседозволеността на Достоевски?
С други думи, образно казано, Господ си играе на зарове. Нещо, което дори Айнщайн (употребява същия израз) не приема. Не може и няма да го приеме Църквата, тъй като то би било равнозначно на самоотречение. Светът съществува и се движи според строги правила. Дали това са божиите наредби или законите открити от науката тук не е толкова важно. Съществена е общата парадигма на развитието: каузалността. При едни и същи условия една и съща причина води до едно и също следствие. Та и обществената норма не може да бъде многозначна. Харесва ли ни или не Църквата днес е основният морален стожер в условията на ускорен разпад на ценностната система на западната цивилизация. Тъкмо това не се харесва на идеолозите на неолибералната идея и те къде подмолно, а напоследък и съвсем открито се опитват да подкопават устоите на християнството  и да принизяват ролята на Църквата. На най-силен натиск не случайно е подложено православието.  
Според съвременните шамани, корифеи на теоретичната физика, времето може да има обратен знак, т. е. да „върви” назад, отрича се и каузалността, сиреч една и съща причина може да доведе до различни резултати, а следствието да се окаже причина. За нагледност: все едно възкресението Христово да предшества смъртта му на Голгота, с други думи да е причината за нея. Как ви се струва?
Всичко това ни подсеща за гениалното прозрение на Достоевски, което днес наричат кредо на неолиберализма:  всичко е позволено. Живей ден за ден, забавлявай се, наслаждавай се на благините, които сам успееш да докопаш за себе си. Морал ли? Правото е на страната на силния. Прочее и тук нищо ново, зад  тази „философия” прозира сянката на Дарвин и на Хитлер. Който си е направил труда да прочете „Моята борба”, ще да е забелязал как бъдещият властелин на Третия Райх пренася биологичния принцип на автора на наивната теория за еволюцията (оцелява и процъфтява по-силният) в човешкото общество. Култът към грубата сила е в основата не само на националсоциализма, но и на фашизма. И тъй като фашизмът отдавна е анатемосан (с него погрешно, навярно за леснота идентифицират националсоциализма), то тук старателно се прикрива и „замазва” родствената връзка.
Идеалът на неолибералната идея, въплътен в икономиката на глобализма е нивелацията, еднаквостта. Заличаване на граници, на етнически (национални) различия. Най-добре е за стандартите на производството всички да са сме  с еднакъв ръст, дебелина, цвят на косата и на очите и, както се убеждаваме напоследък, да сме еднополови. Еднаквостта е и стимул и идеално условие за по-бързо  обръщение на капитала.
„Превъртането” на обществените нагласи се случи само за някакъв си половин век, време твърде кратко от гледище на историята. В добрата стара Англия, както наричат една от най-кръвожадните империи в човешката история, това е времето на царуването на Елизабет II, която и днес е на трона. По-старото днешно поколение  помни: в държавната администрация дори на най-дребния ръководен пост британската традиция не допускаше хомосексуалист. Обяснението изглеждаше убедително: нестабилна психика, лабилен характер, податливост на разни внушения и изкушения. През 50-те години на миналия век блестящият математик логистик Алън Тюринг бил осъден само защото  обществото узнало, че е хомосексуалист.**
Половин век по-късно кралицата, все същата Елизабет, отмени присъдата, с една дума извърши посмъртно помилване, вероятно със същата убеденост, с която августейшата на времето е одобрила осъдителната присъда. Примерите ми са преднамерени, тъй като британците се славят с консерватизма си, с верността си към традицията. Днес в страната им публични личности от най-висок ранг в обществената йерархия с  охота обявяват на всеослушание обратната си полова наклонност и това се възприема от мнозина за достойнство!
Тази невероятно скоростна промяна в обществените нагласи дойде благодарение на  агресивното налагане от политици и медии на субкултурата. Може би пръв по значение фактор, а и неин символ вече е Холивуд с насаждането на култа към физическата сила (прослава на супермена), героизирането на престъпника, „гъделичкането” на първичния човешки инстинкт (имаше и филм с такова заглавие).
Безвкусицата и пошлостта, разбира се, се поднася в лъскава опаковка. Баналният пример с чалгата у нас: външен  блясък, силикон, телесна голота, които за мнозина успешно прикриват голотата в културен аспект, казано образно, тъй като музиката почти я няма, тя клони към монотонността на вувузела.  В литературата картината е подобна, макар и поднасяна понякога в „завоалиран” вид. Типичен е случаят с аржентинският псевдомъдрец Хорхе Букай, чиито книги масово се издават у нас и, за съжаление, почти масово се приветстват. Дори интелигентни читатели, възпитани в духа на традицията и класическия  морал, не съзират зад сладникавото словоблудство безочливата проповед на хедонизма и егоцентризма. За така наречения постмодернизъм пък се е писало толкова много, нека отбележим само един сигурен признак, по който може да се разпознава червоядината в купищата книжнина, предимно преводни заглавия, заливащи традиционния пазар и интернет пространството: ампутирането на социалните проблеми. Те са подменени с аномалното, загадъчно-мистичното, с патологията в духовен и физиологичен смисъл. Типичен пример е американецът Стивън Кинг, чиито книги пълнят книжарниците и библиотечните рафтове и успешно изпълняват предназначението си на духовен наркотик да ни упойват с мистиката на ужаса. Стресираният, зомбиран  читател хем се „отвлича” от реалните си проблеми, хем е лесно управляем
Ето тук, в този план е очевидната роля, „оголеният” слугинаж на съвременната наука. Докато връзката в теоретичен аспект е по-трудно доловима, братовчедите на мистификатора Кинг с научни титли  в публичните си изяви са съвсем директни. В последните години рязко зачестиха апокалиптичните послания в публичното пространство. Титулувани личности от различни области на науката присъединиха гласовете си към злокобните вещания на самозваните гадатели. Плашат ни със скорошен сблъсък на Земята с гигантски метеорит, плашат ни с топенето на ледовете (парниковия ефект), плашат ни със стремглавото развитие на изкуствения интелект (бунт на роботите), плашат ни с пръднята на кравите (огромните количества метан, отделяни в атмосферата). С непредвидимите капризи на течението Ел Ниньо. С изчерпването на енергийните ресурси. С гигантско избухване на Слънцето, което ще изпепели планетата ни след някоя и друга година. И т. н. и т. н.
С една дума идва краят на света. Ако не утре, то вдругиден. А това обезсмисля всякакви човешки ценности, традиции, морал, Посланието се подразбира: яж, пий и се наслаждавай на живота, друго не ти остава.
Слава богу, докато корифеи като Мичиу Каку ни мътят главите с приказки, стряскащи въображението ни, други си вършат работата без шум и бомбастика: колегите му физици в Япония доказаха и дори изчислиха масата на неутриното! Маса и тегло, колкото „нищожни” да са те, несъмнено притежава и фотонът. Албанката Лаура Мерсин-Хаутън, космолог-теоретик от университета на Чапъл Хил (САЩ) развенча мита за Големия взрив. Допреди 2-3 години известна в своите среди като привърженик на струнната теория, тя опроверга и себе си като заяви: няма черни дупки!
Така че детронирането на материята  в полза на енергията е умозрително упражнение  на хартия във формата на математически формули. Според него ти, уважаеми читателю, не съществуваш – реална е сянката ти, която хвърля в пространството тялото ти, тоест енергийният вихър. Понесен незнайно накъде.
Е, да, така трябва да разбираме внушенията на съвременните корифеи, забравили или по-скоро пренебрегващи простичката истина: енергията е мярка за движението на материята. Така е в макросвета. Нека сега оставим настрана въпроса дали в микросвета са валидни съвсем различни закони, все пак частиците имат маса. Другото наистина е от областта на мистиката.
Ако все пак допускате, че не сте материални, а представлявате енергиен вихър, се ощипете.
Всъщност, трябва да го сторят други….

* През последните 3-4 години Хокинг отрече съществуването на Бога, сетне пак в публично изявление потвърди вярата си в него като вселенски сътворител, сетне пак го отрече… Какво става в главата на този смятан за гений вече старец е загадка, казват че в скованото му от склерозата тяло е запазил подвижността си един единствен мускул под очите.
** За да не лежи в затвора, Тюринг доброволно се подложил на химическа кастрация.