ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






вторник, 16 май 2017 г.

МИЛИОН КУРИОЗИ


КАК СЕ КРАДАТ ЧУЖДИ ГЕРОИ

По време на първото сръбско въстание срещу турците (1804-1813) успешно се сражава и се прочува с подвизите си българинът Велко Петров, известен като Хайдут Велко. Той води най-голямото военно формирование (дружина), в което поне половината бойци са българи предимно от така наречените днес Западни покрайнини, от Зайчарско, от Видинско. Освобождава ред български селища. Защищава интересите на сънародниците си, което дразни сръбските му началници. И макар да са го награждавали за военните му победи над поробителя и да го титулуват като банско-свърлишки войвода, те решават да го отстранят, тъй като е голяма пречка пред агресивните им планове за завземане на изконно български земи. Интриги, разни скалъпени обвинения и опит да го арестуват не успяват и тогава сърбите постъпват пилатовски – оставят на турците да им свършат работата.
През 1813 година те изпращат срещу войводата Велко  петнадесет хилядна армия с артилерия. Българинът има само 3000 бойци. Сърбите го изоставят, не му се притичат на помощ. Както се казва в такива случаи, потриват доволно ръце, очаквайки неизбежната развръзка – при битката край Неготин войводата загива. Мъртвият неприятел не е опасен, но тъй като името му не може да се изтрие от историята, сърбите решават да я…окрадат. Присвояват си героя. След години той е обявен за „прави”сърбин. Тялото му е препогребано, издигнат му и паметник, на който е възвеличан като един от най-големите сръбски герои.
Ако си мислите, че става дума за някакво куриозно изключение, за прецедент, реалните факти ще ви разочароват. Този грабеж е бил масова практика на западните ни съседи. След случая с войводата Велко Петров сръбските историци присвояват всички имена на български войводи в Поморавието, сражавали се в следващите години с османлиите. Подвизите им са вписани, както се изразява наш историк, в пантеона на сръбската бойна слава. Няма срама – изгодата е голяма. Та какво се чудим на днешните управници на държавата Македония* -  ето откъде  са  взели примера.  Но са надминали
многократно учителите си. Достатъчно е човек да се поразходи из улиците на Скопие и да се полюбува на грандоманските паметници. Той кой ли вече не е „помакедончен”. По едно време и Исус обявиха за македонец. Как ви се струва?



събота, 22 април 2017 г.

МИЛИОН КУРИОЗИ



ВЕЗДЕСЪЩАТА СПИРАЛА

Не ходете сами за гъби в непозната гора. Може да се заблудите. Ако е облачно и ако няма мъх по старите дървета, който, както твърдят, расте винаги от северната страна, непременно ще объркате посоката. Разказват  любопитен случай за мъж, който си загубил козата и тръгнал да я търси и то в гора, която смятал че познава добре. Ходил що ходил, бая време минало и отведнъж осъзнал, че твърде се е отдалечил от селото. По памет се насочил натам, където бил уверен, че ще излезе на коларски път. Вървял, разбира се, по права линия. Вървял що вървял, след около час, след като нито път, нито пътека срещнал, стигнал на същото място, откъдето решил да се



връща след неуспешното търсене.  Оказало се,  че  се  е  въртял   в  кръг.  Десният  крак  на човека  е  по-развит от левия и затова
заблудилият се мъж всъщност не се е движил по права, а по крива линия – наляво. 
Десния – да, но не на всички. Макар и на доста по-малко от нас по-развит е левият крак. И, забележете, малцинството не е  непременно от левичари. Казано направо съвършена симетрия няма.
 На симетрията ние дължим в голяма степен сигурността и  стабилността си в битов план, на работа, сред природата, навсякъде. Огледайте се около себе си: предмети, мебели, уреди, всичко което създаваме и ни заобикаля отразява симетрията на нашето тяло. Както е на пръв поглед и в природата. Ляво-дясно се припокриват. Но не напълно. Ако прегънете един лист на чинар да речем по основната жилка в средата, едната страна ще се окаже малко по-голяма от другата.
Предметите, които ни заобикалят и са създадени от нас, са симетрични за удобство. Представете си например своята кухня с оборудване и обзавеждане напълно „скарано” със симетрията. Какви изненади и неприятности при най-малкото действие и съприкосновение с тях ни очакват, е трудно да си въобразим. Но картината, която сте окачили на стената и радва погледа ви, не е подчинена на съответствието ляво-дясно. Напротив, тя е наистина напълно „скарана” със симетрията. Разположението на фигурите и съотношението на багрите е подчинено на естетическия принцип носещ названието композиционна уравновесеност. Всъщност човешкото възприятие за красиво е основано тъкмо на разликите в симетрията. Напълно симетрични са куклите Барби и посестримите ѝ. Не случайно съществува такъв израз - кукленска хубост. Тоест нещо прекалено сладникаво.
На законите на симетрията са подчинени всички божии (природни) създания. Всички си имат ляво и дясно и винаги едната страна не съвпада напълно с другата. Дори гърдите на жените и тестисите на мъжете не са съвсем еднакви. Венчелистчетата на растенията, колкото различни по форма да са при различните видове, от дясната и от лявата половина на цвета винаги са почти еднакви. Почти. И тук съществува една загадка. Тъй като цветовете изглеждат напълно симетрични насекомите, литнали към тях за сладкия нектар, би трябвало да ги посещават на произволен принцип – от всички страни. Но не е така. Пчелите например се приближават до цветовете на едни растения само от ляво, а до други – само от дясно. И очевидно никога не се заблуждават като споменатия самотен пътник в гората. А защо е така ние не знаем.
Не живеем, разбира се, в свят изцяло организиран и подчинен на симетрията. Съществуват безчет примери на отсъствие на огледално ляво-дясно. Досещате се нали, това е спиралата. Вездесъщата спирала, която се различава  само по посоката на завиване – следвайки часовниковата стрелка или обратно – и така да се каже владееща всемира – от формата на молекулата на ДНК до родната ни галактика Млечен път.
Такава е формата на тирбушона, винта, извитата стълба, обикновената пружина и т. н. и т. н. Владее спиралата и света на растенията. Нека се вгледаме в така наречените увивни. Хмелът, изкачвайки стъблото си по подпорката нагоре, се усуква обратно на часовниковата стрелка. Но той е в известен смисъл особняк. Повечето увивни растения го правят по посока на часовниковата стрелка, прието е да се казва, че са с дясна спирала. Впрочем и едните и другите се държат дисциплинирано. Ако се опитате да завиете връхчето на едно младо растение в обратна на обичайната му посока, то самò ще се отвие и ще се засуче „правилно”.
И тук има едно изключение – лозата. Тя не признава никакви правила, нейните мустачки се завиват ту по посока на часовниковата стрелка, ту в обратната. Вгледайте се в асмата,  в чиято сянка си почивате, и ще се убедите. Ще забележите непременно и нещо съвсем необичайно – на места мустачките се обвиват около подпорката произволно, ту в посока на часовниковата стрелка, ту в обратната и образуват кълбенца. А защо е така, защо лозата е „привилегирована”? Не знаем.
Ще кажете, какво от това, има ли за нас, хората, някакво практическо значение? Оказва се има.
Посоката, по която са подредени във формата на спирала листата на някои дървета е указание за…пола им. При конопа, благородния лавър, върбата и ред други растения на женските екземпляри листата се „изкачват” нагоре спираловидно отляво на дясно, на мъжките – отдясно на ляво. За кокосовата палма е установено, че на север от екватора тя е „левичар”, а на юг от екватора листата ѝ са подредени нагоре по стъблото в дясна посока. Но левичарката дава два-три пъти повече плодове! Вероятно и при други растения качествата им зависят от посоката на спиралата, по която са „наредени” листата им. Става дума за процентното съдържание на лекарствени, дъбилни и други вещества, които човекът „изсмуква” от тях. За ролята на симетрията това вече е доказано: в тази половина от листа, която е малко по-развита, се съдържа доста повече хлорофил, повече витамин С и други необходими на растението съставки.
Погледнете питата на зрелия слънчоглед – може би това е най-нагледния пример за тържеството на спиралата. Ако  и вие сте попаднали в гората, се взрете в люспите на боровите шишарки. Досетихте ли се – да, и те са подредени спираловидно. Човешкият и животинските организми също са под „диктата” на спиралата, тъй като са съставени от молекули с такава форма. Накъдето и да се обърнете – спирали, спирали…
Защо? Какво представлява самата тя? В това отношение науката не прилича ли на онзи заблуден козар, който тъпче на едно място? Е, да, основните закономерности в развитието на животинския и растителния свят на планетата ни са проучени. Но спиралата е все още бяло петно. Загадка.
Може би вие ще я разкриете…


сряда, 5 април 2017 г.

МИЛИОН КУРИОЗИ


МИЛИОН КУРИОЗИ

ГАЛАКТИКИТЕ – ТЕЗИ НАБЕДЕНИ БЕГЪЛЦИ

С нищо неподкрепената и недоказана теория за Големия взрив ни внушава, че живеем в свят на космически бегълци. Днес премъдрите теоретици физици ни убеждават, че всички галактики се разбягват, запокитени преди 14 или 15 милиарда светлинни години от „прашката” на божественото избухване от нищото. Бягат ли, бягат и то с все по-голяма скорост – колкото по-далече са от нас, толкова по-бързо спринтират. Най-далечните от нашия Млечен път във видимата Вселена (видима за съвременните астрономически уреди) препускат със скорост близка до светлинната. Тя, както е известно от твърдението на Айнщайн, е пределна. Сиреч, по-далечните, които ние просто не виждаме, би трябвало да забавят въпросното ускорение, което на практика довежда до някакво невъобразимо натрупване, казано на разговорен език тарапана от бегълци.
 Е, как тогава ще спазват правилото на физиците, че всяка галактика се разбягва от всяка друга галактика и то с все по-голяма скорост? Напоследък някои теоретици твърдят, че най-далечните от нас бегълци препускат със свръхсветлинна скорост! Възможно ли е? Ако наистина не забавят движението си бегълците в периферията би трябвало в един момент на пределно ускорение – все според Айнщайновата релативистка теория -  да набъбнат неимоверно и масата им да „погълне” Вселената.  Парадоксите, произтичащи от разбягването са не един и два. Ако наистина галактиките търчат с все по-голямо ускорение и то по отношение на всяка от всяка, това правило би трябвало да важи и за нашия Млечен път по отношение на периферните му – в края на видимата Вселена – събратя, а и на най-близките му съседи. Но не е така. Съседните ни Андромеда, Голям Магеланов облак и Малък Магеланов облак се приближават към нас. Или ние към тях, което е все едно. Например разстоянието между Млечен път и Андромеда се скъсява всяка секунда със 100-140 километра.
Не се притеснявайте – сблъсък ще последва след около 3 милиарда години. Подобни несъответствия, несъвместими с разбягването, се обясняват като изключения от правилото със сложни допълнителни аргументи. Единственото „доказателство” за правилността на теорията на Гамов за Големия взрив, от която произтича разбягването, е червеното  изместване в електромагнитния спектър, така наречения Доплеров ефект. Но то може да има и друго обяснение, възможност кой знае защо напълно пренебрегвана от съвременните физици.*
За да обяснят на простосмъртния лаик нелепата си теория за разбягването премъдрите теоретици си служат със сравнението с надут детски балон – галактиките по повърхността му се обозначават с точици. Колкото повече се надува балонът, толкова повече  се отдалечават една от друга точиците-галактики. Всяка от всяка. Онагледяването на пръв поглед изглежда сполучливо, ако приемем, че Вселената е условно казано една равнина, закривена във формата на сфера. Но тя не е такава. Вселенското пространството е триизмерно. Балонът трябва да има център, където, въпреки усуквациите на теоретиците, е бил запален божественият огън на Големия взрив. Е, а в крайна сметка всеки балон след прекомерно надуване рано или късно се спуква.



неделя, 19 февруари 2017 г.



МИЛИОН КУРИОЗИ


КОЛИБАТА НА ТОРО
  През юли 1845 година американският философ и писател Хенри Дейвид Торо се установил в пущинака край Уолдън понд, Нова Англия. Сам си направил жилище, подобно на нашенските бараки и живял там в уединение над две години, почти напълно откъснат от цивилизования свят. Ловял риба в езерото, отглеждал си фасул на една полянка до гората. С една дума сам си осигурявал прехраната. Сковал  си примитивна лодка, в която, докато чакал рибата да клъвне, размислял върху човешката съдба и цивилизацията.
 Отшелничеството му не било ексцентрична прищявка. Искал да докаже на себе си и на света, че човек би спечелил, ако ограничи прекомерните си потребности и вещите, с които си служи. Усамотението му траяло до септември 1847 година. Навярно би останал повече, но влошеното му здраве го принудило да напусне пущинака. (Торо починал твърде млад – на 44-годишна възраст през 1862 година.) Преживелиците си той описал в книгата „Уолдън”  (по името на езерото), която го направила световноизвестен. През краткия си живот той успял да напише и знаменитото есе „Гражданското неподчинение”. Поводът бил отказът му през 1846  година да плаща данъците си като протест срещу американо - мексиканската война и все още съществуващото в САЩ робство на чернокожите.  Основната му мисъл е, че всеки гражданин има право да не изпълнява нарежданията на властниците, ако те са несправедливи. Идеите от този труд вдъхновили по-късно Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг,  повлияли и на програмата на английската лейбъристка (социалистическа) партия. И все пак известността си като автор и мислител Торо дължи преди всичко на „Уолдън”.  Да не забравяме, че в средата на ХIХ век все още не е съществувал проблемът за ограничените природни и енергийни ресурси на планетата, а населението ѝ не е растяло с такава заплашително скокообразна скорост.
Парадоксалното днес е, че на този фон на недоимъка, на неспособността на Земята да задоволи всичките ни човешки прищевки, не сме изменили на нрава си да разточителстваме, да грабим и пилеем хищнически наличните все още блага. През миналия век се появи така нареченото потребителско общество. В условията на глобализма и либералната разпуснатост съвременният човек напълно е забравил за някогашната средиземноморска умереност на предците, от които е тръгнала цивилизацията ни, устремен единствено към придобиването на колкото се може повече материални блага. Сравнете колибата на Торо със свръхлуксозните уродливо „раздути” дворци на днешните богаташи. На времето великият американец похарчил за материали за скромното си жилище сред природата 28 долара. Срещу тях стоят милиони и милиони долари, евро, лири, юани и пр. за лукс, излишества и самоцелен блясък на днешните свръхбогаташи. Прочее, нека сравнението ни е конкретно с личност и то с личност също от „духовната сфера”. През 2015 година застаряващата и позагубила популярност Алла Пугачова си купи  вила от 650 квадратни метра в Израел. На топличко, до морето. Тази придобивката е по-скромна от замъка ѝ в московското село Гряз (на български Кал) с „разгъната” жилищна площ от 2 300 квадратни метра. Или общо три декара стаи и други помещения за Пугачова, съпруга ѝ Максим Галкин и децата им. Как ви се струва? Кой е бил по-щастлив – самотникът от колибата край езерото Уолдън или певицата с млад блестящ мъж до себе си, която едва ли знае броя на стаите в  палатите си?


неделя, 22 януари 2017 г.


МИЛИОН КУРИОЗИ


МЕДОВИНА ЛИ Е ПИЕЛ КАН КРУМ
ОТ ЧЕРЕПА НА ИМПЕРАТОР НИКИФОР
 Час по история в едно обикновено българско училище. Обикновена млада учителка вдъхновено предава поредния си урок. Кулминацията е разказът за битката във Върбишкия проход през 811 година. Следва разказът за Крумовите закони. В класната стая муха да бръмне, ще се чуе, но нали е зима, тишината е пълна. Приключила със завладяващия си разказ младата учителка пита има ли въпроси. Въпроси няма. Учителката затваря дневника и дава знак за края на учебния час,
но точно в този момент едно момче, без да вдига ръка и без  да става    от чина,  пита: „Щом е изкоренил лозята, медовина ли е пиел Крум от черепа на византийския император, другарко?”*Съобразила, че питащият е син на кварталния пияница, учителката неволно се усмихва и свива рамене: „Хронистите не споменават с какво са се черпели. Мога да ви кажа моето мнение – не ще да е било медовина.”
Действително в този  уникален и поучителен епизод от нашата история витае и до днес една загадка, която е занимавала изследователите, без да се стигне до категоричен отговор. Парадоксално изглежда наистина – изкоренил си лозята, няма грозде, не би трябвало да има вече и вино, а да пълниш такава ритуална чаша с такова символно значение с нещо безалкохолно не си струва. Мижава работа. Да припомним на любознателния читател, че по него време – Първото българско царство – аламбикът (казанът) все още не е бил познат у нас, а изглежда и по другите европейски земи. Ракия нашите предци са започнали да варят през ХI  или ХII век. Византийските хронисти, от чиито писания днес черпим познанията си за онази епоха, обясняват решението на кан Крум да изкорени лозята по българските земи с разказа на аварските пленници. На въпроса му защо според тях е погинала държавата им, те хвърлили вината върху виното. Сиреч върху пиянството, което прекомерно се разпространило сред аварите. Податки в историята за морална развала в това отношение за него време по българските земи няма. Изглежда наистина куриозно владетелят на една преуспяваща, разширяваща се териториално държава да се уплаши от такава предполагаема опасност.

* Случката е от времето на соцепохата у нас, когато по съветски образец задължително трябваше да се обръщаме един към друг с „другарю” и „другарко”.


Не е ли епизодът с изкореняването на лозята само легенда? И как е възникнала тя? Дали пък не става дума за някаква, както се изразяваме  днес,  частична  мярка? Византийският   хронист
пише: „Като отрязал главата на Никифора, Крум я забил на кол за няколко дена за показ на приходящите при него племена… След това той я взел и като очистил черепа и го обковал отвън със сребро, с гордост карал славянските князе да пият от нея.” Забелязвате ли – в това изречение се споменават само славянските князе. А боилите? Нека си припомним и нещо друго – лозата е отглеждана по нашите земи още от траките, които идват на Балканите през III хилядолетие преди Христа. Лозарството и винарството ще да е било широко разпространено в България и през Средновековието. Недалновидно, дори глупаво ще е един мъдър владетел да се реши на такова нещо – нали ще настрои срещу себе си и аристокрацията и цялото останало население.
Прецеденти в историята на света наистина има. От най-ново време това е постановлението за борба с пиянството на Михаил Горбачов, което лиши от един поминък нашите сънародници в най-южните части на СССР. За което пък те „благославяха” от сърце последния Генерален секретар на КПСС. Наздраве!




четвъртък, 5 януари 2017 г.



МИЛИОН КУРИОЗИ
(откъси от неиздадена книга)

от историята

БОМБАСТИКА
 За руско-турската освободителна за нас, българите, война (1877-1878) са написани безчет студии, изследвания, статии с някои разминаващи се данни и подробности. Но едно число е неизменно – 200 000 солдати (руси, фини, румънци) са оставили на наша земя костите си за свободата ни. Внушително звучи и се повтаря от година на година, от публикация в публикация, от реч в реч по трибуните. Как да не се умилиш, щом толкова много жертви са дали – основно – братята руси за нас.
Като че ли тъкмо с тази цел, да впечатлява и възхищава потомците, е въдворен в историческите ни анали този шестцифрен знак. Но случаят е точно като в поговорката за изписаните вежди и извадените очи. Дунавската руска армия, която воюва срещу османците на Балканския фронт, по численост според различните източници варира между 150 000 и 250 000 щика. Второто число се среща само у Божидар Димитров, което не е за чудене при пословичната му склонност да „понадува” нещата. Според историка Николай Панайотов, който изглежда пръв у нас изследва статистическите данни за войната, приблизителната численост на Дунавската армия е 196 000 души. От простото съпоставяне излиза, че руските генерали са изгубили цялата си войска, изтребени до крак са всички, че и още няколко хиляди отгоре! Как да си обясним тогава, че са спечелили войната? Защо ли все още и днес във военните академии се изучават операциите им на българска земя (каквито и грешки и недомислия да са допуснали, не могат да се отрекат добрите им стратегически и тактически ходове)? Този изумителен парадокс се дължи на безумно преувеличеното число на жертвите.
Според официалните руски източници (вж. Википедия) Дунавската армия за цялата война е дала 11 505 убити. Според западни източници загиналите в сраженията руски войници са 30 000. Тук са включени и загубите на Кавказката армия на Източния фронт, Русия тогава воюва с Турция на два фронта. Дори истината да е някъде по средата между тези два източника, това 200 000 боде очите, не ни прави чест. Излиза – ако е вярно, - че руските генерали са пълни некадърници. И смешно и тъжно…


понеделник, 5 декември 2016 г.


Това е последният "епизод" от "попътностите", който публикувам в блога.. Обемистият том на мемоарната книга със същото заглавие (ПОПЪТНОСТИ) вече излезе от печатницата. Кога ще се появи в книжарниците и къде все още не знам...

ВАСИЛ ПОПОВ СЛИЗА В ДОЛИНАТА

Утринен час. Седим с Васил Попов на една маса само двамата в полупразната зала на варненския ресторант „Орбита”. Той вади традиционния шоколад от джоба на сакото си и ми обяснява – за пореден път, – че винаги си носи, за всеки случай. Беше убеден, че помага срещу махмурлука. Разговорът ни се върти около Девня, тамошните строители, довчерашни земеделци, все още с единия крак в село. Авторът на „Времето на героя” идваше често в града ни по разни поводи, този път бе заради присъждането му на наградата „Варна” за романа „Низината”. Кой ме дявол дръпна за езика, заявих, че не съм съгласен с общоприетото схващане за миграцията като голяма, доминираща тема в творчеството му. Той приемаше тази теза, внушена му от критиката. Дръзко заявих, че сама по себе си миграцията, както да речем и любовта, не може да бъде тема на едно обемно белетристично произведение. Васил Попов не обичаше да му противоречат. Дояждайки големия шоколад, сухо попита коя е според мене истинската тема в романите му. Отчуждението, рекох, алиенацията. Взря се с тежкия си тъмен поглед в лицето ми и обяви, че съм млад и незрял, за да бъда съдник. Но изглеждаше озадачен. Четох по-късно романа му за Девня, той току що беше излязъл от печат, писан с контрактация. Социална поръчка. Къде ще отиде голямата награда „Варна” нея година бе ясно отдавна. А „Низината” навярно е най-слабата книга на Васил Попов. Тогава му се чудех – защо му е да клати шапка на силните на деня? Признат талант, неизтриваемо име. Винаги съм смятал, че социалната поръчка за писателя е като оглавника за добичето. Дали не са го съблазнили двете хилядарки от контрактацията, които наградата „Варна” умножаваше двойно (материалното ѝ изражение тогава беше също 2 000 лева)? На времето това бяха доста пари. Едва ли. Може би го е водила мисълта за лесната слава? Още едно стъпало над вече изкачената кота? Не, не е това. Не ще да е било само това. Васил Попов бе човек с леви убеждения. Като повечето български писатели – вгледайте се в имената отпреди 9 септември. (След Девети мимикрията и нагаждачеството „размиват” картината.) И не беше чужд на патернализма – тежнението към личностите на върха на социално-политическата пирамида, които се възприемаха едва ли не като символи на идеологията, на идеала. Блестящият романист от село Миндя, сигурен съм, никога не е падал до жалкото блюдолизство на Радичков, но с цялото си поведение подсказваше, че се стреми да се добере до статуса на знаменитите латиноамерикански автори, които дружаха с Кастро и изобщо си падаха по такива фигури, които днес свободно можем да наречем диктатори. Та не е за чудене, че Васил демонстрираше близост с Маркес, но у нас сближаването с „върха” не се получаваше. Най-много да го удостоят с някое общо кадро при протоколните фотографирания. Нашият Първи, сетне Генерален с ганьовско-циганския си манталитет на селски хитрец не допускаше знаменитостите сред хората на изкуството близко до себе си. Вярно, Емилиян Станев винаги можеше да отиде на лов в компанията на Първия. В представителната зала на резиденция „Воден”, където височайшите гости са похапвали и пийвали, докато от подиума ги веселят певци и инструменталисти, на южната стена зърнах еленски рога с надпис отдолу – с датата на която е застреляно животното от „другаря Емилиян Станев”. Стори ми се неуместно, нелепо дори в компанията на Брежнев, Чаушеско и на нашенските политбюровци, които също са трепали дивеч, за да се изтъпанчат със съответните трофеи, набучени по стените38. Допускането на писателя в иначе непристъпния резерват е било просто жест, каприз на властодържеца, който се кипри с едно популярно име, както да речем туземецът с герданчето на белия човек. Двамата, убеден съм, ги е свързвал единствено авджилъкът. Та за какво друго могат да си говорят – интелектуалецът, майсторът на словото и полуграмотният правешки тарикат? Мой приятел, който веднъж бе удостоен с лична аудиенция при Първия, ми разказа как след като му подарил своя книга, чул простодушното му признание, че не чете. Васил Попов бе широко скроен човек, умееше да общува, не се гнусеше от „низините”, държеше се като латиноамериканците. Дали е подражавал на Кастро и на Маркес или просто си му е идвало отвътре, няма значение. В Девня, където той от време на време отскачаше покрай социалната поръчка, няколко пъти попадах на снимки, с които девненци, увековечили се редом с неговата внушителна фигура, се гордееха. В една от служебните стаи на „Заводски строежи”, която обитаваше амбициозен и мижав младок, несъмнен тип „нарцис”, над бюрото му стената бе окичена с куп негови – на младока – фотографии, като в центъра, подчертана с флумастер бе фотографията му редом до Васил Попов. Няма да споменавам името на тази дребна душа, жалка мижитурка; за бездарниците не си струва, но случаят е показателен. При всяко пристигане в Девня на Васил Попов въпросният самовлюбен кандидат за литературна слава бързаше да се присламчи към него. Беше дълго и упорито ухажване. От самия него знам, че няколко пъти Васил го е връщал. Поправеният или нов – не помня вече - ръкопис на разказа му бе подкрепен и с аргументите на разни материални приношения. Общи познати твърдяха, че при пътуванията си до София девненският чиновник от „Заводски строежи” не се е свенял да посещава в редакцията на „Литературен фронт” завеждащия белетристиката с пълна дамаджана. Е, в крайна сметка Васил Попов му пусна разказ. И девненското чиновниче стана един от петдесет и двамата прощъпулници на страниците на литературния вестник. За 7 години, през които оглавяваше отдел „Белетристика”, Васил Попов публикува за пръв път разкази на 52 автори, повечето неизвестни имена, нечленове на СБП. Името на девненското чиновниче повторно не се появи. Това го знаех, не знаех, че и на останалите 51 автори шефът на прозата не е пускал втори разказ. Изключения нямало. Каза ми го литературен критик, на когото това – и това – му е работата, да следи за показателни подробности, които обикновено убягват от вниманието на читателя. Все пак натежава другият факт – дал е път на петдесет и двама. Не знам дали аргументът на дамаджанката е надделял в случая с девненското име, но си е било компромис. Безспорно. Не съм сигурен обаче стремежът му да се отърка в пеша на Генералния дали е бил също своего рода компромис в името на собствното възвеличаване или просто наивно-искрен стремеж да се докажеш, че си техен – идейно,  партийно, вождолюбиво. Може би е това. Все едно, в писателското селение той се вишеше по-скоро като кула, като катедрала. Внушителна фигура. Но някак си избледняла, полузабравена в наше време. А неговите романи са може би най-убедителното свидетелство за една вече отминала епоха, „ключът” към разбирането и осмислянето ѝ от страна на съвременника.