ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






сряда, 14 юни 2017 г.

МИЛИОН КУРИОЗИ


НЕ СМЕ БЪЛГАРИ, А СМЕ ТАТАРИ (СПОРЕД ДЯДО ИВАН)

 Незабравимият Леонид Илич, три пъти герой на НРБ, човекът, който изнемогваше под тежестта на медалите и ордените си, ни наричаше бълхари. Така звучеше поради украинския му акцент. Не по-ласкаво беше – и все още е - названието на поне 10-те милиона с българско самосъзнание, живеещи на територията на Русия. Тях са ги обявили за татари. И не са го сторили болшевиките, както може да прочетете тук и там. Болшевиките просто са продължили имперската политика на нагайката, асимилаторска политика на геноцид, като са върнали и названието след 1920 година. (Тогава червеноармейците с огън и меч прегазват република Булгаристан.)
Татари българите от Поволжието стават още по времето на Иван Грозни. Същият този – пръв от руските владетели титулуван за цар – от чието малко име идва представата за Дядо Иван, митичният бъдещ спасител на племето ни от агарянското иго. Вярата в него – митичния - и днес е жива, макар той - реалният - да е клал и поругавал с безпощадна жестокост волжските българи. Още дядо му Иван Василиевич започва експанзията срещу Българското царство, както са го наричали руските летописци. (На географските карти в Европа от него време то е отбелязвано като  Bulgaria Magna). От 1445 до 1552 година, когато държавата вече носи названието Казанско ханство Русия води срещу нея 12 войни. А „освободителят” на българите дядо Иван с прозвището Грозни (Страшни) организира така наречените Казански походи, при които лично води войската си срещу неверниците (тамошните българи са приели през ХII век исляма). През октомври 1552 година най-сетне руските солдати превземат Казан. Проникнали в столицата, те грабят, изнасилват, колят наред. Обичайна картина за онези времена наистина, но с крайна бруталност и жестокост. Жените и децата на пленниците и на загиналите защитници руският цар обявява за роби и ги дарява на своите войници. Казан е сринат до основи. И тъй като съпротивата на българите не е сломена окончателно, кървавата вакханалия продължава. До 1584 година московлиите разрушават 30   български града и избиват около 400 000 българи*.
Пред  света  царят „освободител” обявява, че е завладял не Волжска България, а някаква си татарска държавица като отмъщение за монголското нашествие. И жителите били така наречени – татари**. И днес в Русия това име е синоним на нещо долно, презряно. Името българин било обречено на забрава. И тук е големият парадокс – Иван Грозни след победата си притурил към титлата си велик княз на българите. Има ли нещо по-куриозно в ламтежа на монарсите да се кичат с разни възвеличаващи ги прозвища?!



сряда, 31 май 2017 г.

МИЛИОН КУРИОЗИ



ГОЛЯМАТА ПАНДА БИЛА КОМУНИСТ

Благодарение на природозащитниците и на телевизията образът на това рядко и симпатично животно сега е познат на широката публика навсякъде по света. До 1869 година то било неизвестно на учените. А първият екземпляр бил хванат едва през 1937 година.  И до днес специалистите спорят пандата мечка ли е, от рода на енотите ли е, от семейство порови ли е, тя притежава и някои черти, които я роднят с котките.
Собствениците на зоологическата градина в Чикаго не жалели средства в опитите си да придобият рядкото животно. А когато късметът им се усмихнал и постигнали договореност за преселването на едно младо животно на  име Чи-Чи, американските власти наложили забрана. Мотив: Чи-Чи идва от
Китай, комунистическа страна, вносът е нежелателен. Очевидно са се боели пандата да не внесе комунистическата „зараза”, тъй като несъмнено хиляди и хиляди щели да посетят градината от любопитство към новия екзотичен обитател.
Случило се това през петдесетте години на миналия век,  годините на маккартизма, когато в САЩ страхът от  проникване на Марксовите идеи и преследването на привържениците им добило характера на маниакална налудничавост. За американците срещата с жива панда се отложила, а Чи-Чи триумфално шествала из Европа. Само в Берлинския зоопарк за три седмици дошли да я видят 400 000 души. През октомври 1958 година пандата била докарана и във Великобритания, най-верния съюзник на САЩ и върл противник на социалистическия лагер в студената война. Интересът бил огромен и никой не го препятствал – очевидно англичаните не се боели, че пандата ще им промени убежденията.


вторник, 16 май 2017 г.

МИЛИОН КУРИОЗИ


КАК СЕ КРАДАТ ЧУЖДИ ГЕРОИ

По време на първото сръбско въстание срещу турците (1804-1813) успешно се сражава и се прочува с подвизите си българинът Велко Петров, известен като Хайдут Велко. Той води най-голямото военно формирование (дружина), в което поне половината бойци са българи предимно от така наречените днес Западни покрайнини, от Зайчарско, от Видинско. Освобождава ред български селища. Защищава интересите на сънародниците си, което дразни сръбските му началници. И макар да са го награждавали за военните му победи над поробителя и да го титулуват като банско-свърлишки войвода, те решават да го отстранят, тъй като е голяма пречка пред агресивните им планове за завземане на изконно български земи. Интриги, разни скалъпени обвинения и опит да го арестуват не успяват и тогава сърбите постъпват пилатовски – оставят на турците да им свършат работата.
През 1813 година те изпращат срещу войводата Велко  петнадесет хилядна армия с артилерия. Българинът има само 3000 бойци. Сърбите го изоставят, не му се притичат на помощ. Както се казва в такива случаи, потриват доволно ръце, очаквайки неизбежната развръзка – при битката край Неготин войводата загива. Мъртвият неприятел не е опасен, но тъй като името му не може да се изтрие от историята, сърбите решават да я…окрадат. Присвояват си героя. След години той е обявен за „прави”сърбин. Тялото му е препогребано, издигнат му и паметник, на който е възвеличан като един от най-големите сръбски герои.
Ако си мислите, че става дума за някакво куриозно изключение, за прецедент, реалните факти ще ви разочароват. Този грабеж е бил масова практика на западните ни съседи. След случая с войводата Велко Петров сръбските историци присвояват всички имена на български войводи в Поморавието, сражавали се в следващите години с османлиите. Подвизите им са вписани, както се изразява наш историк, в пантеона на сръбската бойна слава. Няма срама – изгодата е голяма. Та какво се чудим на днешните управници на държавата Македония* -  ето откъде  са  взели примера.  Но са надминали
многократно учителите си. Достатъчно е човек да се поразходи из улиците на Скопие и да се полюбува на грандоманските паметници. Той кой ли вече не е „помакедончен”. По едно време и Исус обявиха за македонец. Как ви се струва?



събота, 22 април 2017 г.

МИЛИОН КУРИОЗИ



ВЕЗДЕСЪЩАТА СПИРАЛА

Не ходете сами за гъби в непозната гора. Може да се заблудите. Ако е облачно и ако няма мъх по старите дървета, който, както твърдят, расте винаги от северната страна, непременно ще объркате посоката. Разказват  любопитен случай за мъж, който си загубил козата и тръгнал да я търси и то в гора, която смятал че познава добре. Ходил що ходил, бая време минало и отведнъж осъзнал, че твърде се е отдалечил от селото. По памет се насочил натам, където бил уверен, че ще излезе на коларски път. Вървял, разбира се, по права линия. Вървял що вървял, след около час, след като нито път, нито пътека срещнал, стигнал на същото място, откъдето решил да се



връща след неуспешното търсене.  Оказало се,  че  се  е  въртял   в  кръг.  Десният  крак  на човека  е  по-развит от левия и затова
заблудилият се мъж всъщност не се е движил по права, а по крива линия – наляво. 
Десния – да, но не на всички. Макар и на доста по-малко от нас по-развит е левият крак. И, забележете, малцинството не е  непременно от левичари. Казано направо съвършена симетрия няма.
 На симетрията ние дължим в голяма степен сигурността и  стабилността си в битов план, на работа, сред природата, навсякъде. Огледайте се около себе си: предмети, мебели, уреди, всичко което създаваме и ни заобикаля отразява симетрията на нашето тяло. Както е на пръв поглед и в природата. Ляво-дясно се припокриват. Но не напълно. Ако прегънете един лист на чинар да речем по основната жилка в средата, едната страна ще се окаже малко по-голяма от другата.
Предметите, които ни заобикалят и са създадени от нас, са симетрични за удобство. Представете си например своята кухня с оборудване и обзавеждане напълно „скарано” със симетрията. Какви изненади и неприятности при най-малкото действие и съприкосновение с тях ни очакват, е трудно да си въобразим. Но картината, която сте окачили на стената и радва погледа ви, не е подчинена на съответствието ляво-дясно. Напротив, тя е наистина напълно „скарана” със симетрията. Разположението на фигурите и съотношението на багрите е подчинено на естетическия принцип носещ названието композиционна уравновесеност. Всъщност човешкото възприятие за красиво е основано тъкмо на разликите в симетрията. Напълно симетрични са куклите Барби и посестримите ѝ. Не случайно съществува такъв израз - кукленска хубост. Тоест нещо прекалено сладникаво.
На законите на симетрията са подчинени всички божии (природни) създания. Всички си имат ляво и дясно и винаги едната страна не съвпада напълно с другата. Дори гърдите на жените и тестисите на мъжете не са съвсем еднакви. Венчелистчетата на растенията, колкото различни по форма да са при различните видове, от дясната и от лявата половина на цвета винаги са почти еднакви. Почти. И тук съществува една загадка. Тъй като цветовете изглеждат напълно симетрични насекомите, литнали към тях за сладкия нектар, би трябвало да ги посещават на произволен принцип – от всички страни. Но не е така. Пчелите например се приближават до цветовете на едни растения само от ляво, а до други – само от дясно. И очевидно никога не се заблуждават като споменатия самотен пътник в гората. А защо е така ние не знаем.
Не живеем, разбира се, в свят изцяло организиран и подчинен на симетрията. Съществуват безчет примери на отсъствие на огледално ляво-дясно. Досещате се нали, това е спиралата. Вездесъщата спирала, която се различава  само по посоката на завиване – следвайки часовниковата стрелка или обратно – и така да се каже владееща всемира – от формата на молекулата на ДНК до родната ни галактика Млечен път.
Такава е формата на тирбушона, винта, извитата стълба, обикновената пружина и т. н. и т. н. Владее спиралата и света на растенията. Нека се вгледаме в така наречените увивни. Хмелът, изкачвайки стъблото си по подпорката нагоре, се усуква обратно на часовниковата стрелка. Но той е в известен смисъл особняк. Повечето увивни растения го правят по посока на часовниковата стрелка, прието е да се казва, че са с дясна спирала. Впрочем и едните и другите се държат дисциплинирано. Ако се опитате да завиете връхчето на едно младо растение в обратна на обичайната му посока, то самò ще се отвие и ще се засуче „правилно”.
И тук има едно изключение – лозата. Тя не признава никакви правила, нейните мустачки се завиват ту по посока на часовниковата стрелка, ту в обратната. Вгледайте се в асмата,  в чиято сянка си почивате, и ще се убедите. Ще забележите непременно и нещо съвсем необичайно – на места мустачките се обвиват около подпорката произволно, ту в посока на часовниковата стрелка, ту в обратната и образуват кълбенца. А защо е така, защо лозата е „привилегирована”? Не знаем.
Ще кажете, какво от това, има ли за нас, хората, някакво практическо значение? Оказва се има.
Посоката, по която са подредени във формата на спирала листата на някои дървета е указание за…пола им. При конопа, благородния лавър, върбата и ред други растения на женските екземпляри листата се „изкачват” нагоре спираловидно отляво на дясно, на мъжките – отдясно на ляво. За кокосовата палма е установено, че на север от екватора тя е „левичар”, а на юг от екватора листата ѝ са подредени нагоре по стъблото в дясна посока. Но левичарката дава два-три пъти повече плодове! Вероятно и при други растения качествата им зависят от посоката на спиралата, по която са „наредени” листата им. Става дума за процентното съдържание на лекарствени, дъбилни и други вещества, които човекът „изсмуква” от тях. За ролята на симетрията това вече е доказано: в тази половина от листа, която е малко по-развита, се съдържа доста повече хлорофил, повече витамин С и други необходими на растението съставки.
Погледнете питата на зрелия слънчоглед – може би това е най-нагледния пример за тържеството на спиралата. Ако  и вие сте попаднали в гората, се взрете в люспите на боровите шишарки. Досетихте ли се – да, и те са подредени спираловидно. Човешкият и животинските организми също са под „диктата” на спиралата, тъй като са съставени от молекули с такава форма. Накъдето и да се обърнете – спирали, спирали…
Защо? Какво представлява самата тя? В това отношение науката не прилича ли на онзи заблуден козар, който тъпче на едно място? Е, да, основните закономерности в развитието на животинския и растителния свят на планетата ни са проучени. Но спиралата е все още бяло петно. Загадка.
Може би вие ще я разкриете…


сряда, 5 април 2017 г.

МИЛИОН КУРИОЗИ


МИЛИОН КУРИОЗИ

ГАЛАКТИКИТЕ – ТЕЗИ НАБЕДЕНИ БЕГЪЛЦИ

С нищо неподкрепената и недоказана теория за Големия взрив ни внушава, че живеем в свят на космически бегълци. Днес премъдрите теоретици физици ни убеждават, че всички галактики се разбягват, запокитени преди 14 или 15 милиарда светлинни години от „прашката” на божественото избухване от нищото. Бягат ли, бягат и то с все по-голяма скорост – колкото по-далече са от нас, толкова по-бързо спринтират. Най-далечните от нашия Млечен път във видимата Вселена (видима за съвременните астрономически уреди) препускат със скорост близка до светлинната. Тя, както е известно от твърдението на Айнщайн, е пределна. Сиреч, по-далечните, които ние просто не виждаме, би трябвало да забавят въпросното ускорение, което на практика довежда до някакво невъобразимо натрупване, казано на разговорен език тарапана от бегълци.
 Е, как тогава ще спазват правилото на физиците, че всяка галактика се разбягва от всяка друга галактика и то с все по-голяма скорост? Напоследък някои теоретици твърдят, че най-далечните от нас бегълци препускат със свръхсветлинна скорост! Възможно ли е? Ако наистина не забавят движението си бегълците в периферията би трябвало в един момент на пределно ускорение – все според Айнщайновата релативистка теория -  да набъбнат неимоверно и масата им да „погълне” Вселената.  Парадоксите, произтичащи от разбягването са не един и два. Ако наистина галактиките търчат с все по-голямо ускорение и то по отношение на всяка от всяка, това правило би трябвало да важи и за нашия Млечен път по отношение на периферните му – в края на видимата Вселена – събратя, а и на най-близките му съседи. Но не е така. Съседните ни Андромеда, Голям Магеланов облак и Малък Магеланов облак се приближават към нас. Или ние към тях, което е все едно. Например разстоянието между Млечен път и Андромеда се скъсява всяка секунда със 100-140 километра.
Не се притеснявайте – сблъсък ще последва след около 3 милиарда години. Подобни несъответствия, несъвместими с разбягването, се обясняват като изключения от правилото със сложни допълнителни аргументи. Единственото „доказателство” за правилността на теорията на Гамов за Големия взрив, от която произтича разбягването, е червеното  изместване в електромагнитния спектър, така наречения Доплеров ефект. Но то може да има и друго обяснение, възможност кой знае защо напълно пренебрегвана от съвременните физици.*
За да обяснят на простосмъртния лаик нелепата си теория за разбягването премъдрите теоретици си служат със сравнението с надут детски балон – галактиките по повърхността му се обозначават с точици. Колкото повече се надува балонът, толкова повече  се отдалечават една от друга точиците-галактики. Всяка от всяка. Онагледяването на пръв поглед изглежда сполучливо, ако приемем, че Вселената е условно казано една равнина, закривена във формата на сфера. Но тя не е такава. Вселенското пространството е триизмерно. Балонът трябва да има център, където, въпреки усуквациите на теоретиците, е бил запален божественият огън на Големия взрив. Е, а в крайна сметка всеки балон след прекомерно надуване рано или късно се спуква.



неделя, 19 февруари 2017 г.



МИЛИОН КУРИОЗИ


КОЛИБАТА НА ТОРО
  През юли 1845 година американският философ и писател Хенри Дейвид Торо се установил в пущинака край Уолдън понд, Нова Англия. Сам си направил жилище, подобно на нашенските бараки и живял там в уединение над две години, почти напълно откъснат от цивилизования свят. Ловял риба в езерото, отглеждал си фасул на една полянка до гората. С една дума сам си осигурявал прехраната. Сковал  си примитивна лодка, в която, докато чакал рибата да клъвне, размислял върху човешката съдба и цивилизацията.
 Отшелничеството му не било ексцентрична прищявка. Искал да докаже на себе си и на света, че човек би спечелил, ако ограничи прекомерните си потребности и вещите, с които си служи. Усамотението му траяло до септември 1847 година. Навярно би останал повече, но влошеното му здраве го принудило да напусне пущинака. (Торо починал твърде млад – на 44-годишна възраст през 1862 година.) Преживелиците си той описал в книгата „Уолдън”  (по името на езерото), която го направила световноизвестен. През краткия си живот той успял да напише и знаменитото есе „Гражданското неподчинение”. Поводът бил отказът му през 1846  година да плаща данъците си като протест срещу американо - мексиканската война и все още съществуващото в САЩ робство на чернокожите.  Основната му мисъл е, че всеки гражданин има право да не изпълнява нарежданията на властниците, ако те са несправедливи. Идеите от този труд вдъхновили по-късно Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг,  повлияли и на програмата на английската лейбъристка (социалистическа) партия. И все пак известността си като автор и мислител Торо дължи преди всичко на „Уолдън”.  Да не забравяме, че в средата на ХIХ век все още не е съществувал проблемът за ограничените природни и енергийни ресурси на планетата, а населението ѝ не е растяло с такава заплашително скокообразна скорост.
Парадоксалното днес е, че на този фон на недоимъка, на неспособността на Земята да задоволи всичките ни човешки прищевки, не сме изменили на нрава си да разточителстваме, да грабим и пилеем хищнически наличните все още блага. През миналия век се появи така нареченото потребителско общество. В условията на глобализма и либералната разпуснатост съвременният човек напълно е забравил за някогашната средиземноморска умереност на предците, от които е тръгнала цивилизацията ни, устремен единствено към придобиването на колкото се може повече материални блага. Сравнете колибата на Торо със свръхлуксозните уродливо „раздути” дворци на днешните богаташи. На времето великият американец похарчил за материали за скромното си жилище сред природата 28 долара. Срещу тях стоят милиони и милиони долари, евро, лири, юани и пр. за лукс, излишества и самоцелен блясък на днешните свръхбогаташи. Прочее, нека сравнението ни е конкретно с личност и то с личност също от „духовната сфера”. През 2015 година застаряващата и позагубила популярност Алла Пугачова си купи  вила от 650 квадратни метра в Израел. На топличко, до морето. Тази придобивката е по-скромна от замъка ѝ в московското село Гряз (на български Кал) с „разгъната” жилищна площ от 2 300 квадратни метра. Или общо три декара стаи и други помещения за Пугачова, съпруга ѝ Максим Галкин и децата им. Как ви се струва? Кой е бил по-щастлив – самотникът от колибата край езерото Уолдън или певицата с млад блестящ мъж до себе си, която едва ли знае броя на стаите в  палатите си?


неделя, 22 януари 2017 г.


МИЛИОН КУРИОЗИ


МЕДОВИНА ЛИ Е ПИЕЛ КАН КРУМ
ОТ ЧЕРЕПА НА ИМПЕРАТОР НИКИФОР
 Час по история в едно обикновено българско училище. Обикновена млада учителка вдъхновено предава поредния си урок. Кулминацията е разказът за битката във Върбишкия проход през 811 година. Следва разказът за Крумовите закони. В класната стая муха да бръмне, ще се чуе, но нали е зима, тишината е пълна. Приключила със завладяващия си разказ младата учителка пита има ли въпроси. Въпроси няма. Учителката затваря дневника и дава знак за края на учебния час,
но точно в този момент едно момче, без да вдига ръка и без  да става    от чина,  пита: „Щом е изкоренил лозята, медовина ли е пиел Крум от черепа на византийския император, другарко?”*Съобразила, че питащият е син на кварталния пияница, учителката неволно се усмихва и свива рамене: „Хронистите не споменават с какво са се черпели. Мога да ви кажа моето мнение – не ще да е било медовина.”
Действително в този  уникален и поучителен епизод от нашата история витае и до днес една загадка, която е занимавала изследователите, без да се стигне до категоричен отговор. Парадоксално изглежда наистина – изкоренил си лозята, няма грозде, не би трябвало да има вече и вино, а да пълниш такава ритуална чаша с такова символно значение с нещо безалкохолно не си струва. Мижава работа. Да припомним на любознателния читател, че по него време – Първото българско царство – аламбикът (казанът) все още не е бил познат у нас, а изглежда и по другите европейски земи. Ракия нашите предци са започнали да варят през ХI  или ХII век. Византийските хронисти, от чиито писания днес черпим познанията си за онази епоха, обясняват решението на кан Крум да изкорени лозята по българските земи с разказа на аварските пленници. На въпроса му защо според тях е погинала държавата им, те хвърлили вината върху виното. Сиреч върху пиянството, което прекомерно се разпространило сред аварите. Податки в историята за морална развала в това отношение за него време по българските земи няма. Изглежда наистина куриозно владетелят на една преуспяваща, разширяваща се териториално държава да се уплаши от такава предполагаема опасност.

* Случката е от времето на соцепохата у нас, когато по съветски образец задължително трябваше да се обръщаме един към друг с „другарю” и „другарко”.


Не е ли епизодът с изкореняването на лозята само легенда? И как е възникнала тя? Дали пък не става дума за някаква, както се изразяваме  днес,  частична  мярка? Византийският   хронист
пише: „Като отрязал главата на Никифора, Крум я забил на кол за няколко дена за показ на приходящите при него племена… След това той я взел и като очистил черепа и го обковал отвън със сребро, с гордост карал славянските князе да пият от нея.” Забелязвате ли – в това изречение се споменават само славянските князе. А боилите? Нека си припомним и нещо друго – лозата е отглеждана по нашите земи още от траките, които идват на Балканите през III хилядолетие преди Христа. Лозарството и винарството ще да е било широко разпространено в България и през Средновековието. Недалновидно, дори глупаво ще е един мъдър владетел да се реши на такова нещо – нали ще настрои срещу себе си и аристокрацията и цялото останало население.
Прецеденти в историята на света наистина има. От най-ново време това е постановлението за борба с пиянството на Михаил Горбачов, което лиши от един поминък нашите сънародници в най-южните части на СССР. За което пък те „благославяха” от сърце последния Генерален секретар на КПСС. Наздраве!