ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






понеделник, 3 август 2020 г.





ТАТУПАТРИОТ

Плажа в съседство със Санаторно-оздравителния комплекс „Камчия” или както някои го наричат руското царство. То е зад дългата висока метална ограда, окичена днес с разноцветни балончета, предимно червени, навързани по три през 3-4 метра. Руснаците, знайно е, си падат по червеното. После ще узнаем причината – открива се летният сезон. Малко късничко в края на юли, явно заради зловредния ковид-19.
Настаняваме се на пясъка до самия прибой. След нас пристига семейство с момченце на вид около 10-11-годишно. Родителите имат интелигентен вид, симпатични физиономии. След като побива чадъра таткото съблича тениската си.
Немея от изненада. Целият му гръб е татуиран. Под плещите – тлъст надпис във формата на полуелипса: МОЯТА РЕЛИГИЯ. Под него – портрет на Апостола. Под познатото на всеки българин лице надпис ЛЕВСКИ.
Това е. Кичовите балончета са нищо пред тази уникална картина, която не се нуждае от коментар. Питам се само кого ще татуира на гърба си невръстният им син, след като поотрасне. Момчетата подражават на бащите си, нищо чудно малкият да се гордее с татуирания татко…

понеделник, 20 юли 2020 г.




МИЛИ  РОДНИ КАРТИНКИ

ЕДНА СВРЪХСТАРАТЕЛНА КОНДУКТОРА
До мене в автобуса сяда около петдесетгодишен мъж, който бърза да надене задължителната маска – под брадичката си. Кондукторката строго го изглежда, но първо взема левчето за билета, сетне, като сочи лицето му с пръст, отсича:
- Маската, господине!
- Имам задух. Астматик съм.
- И аз съм астматик, ама вижте как съм я поставила. И вашата да е така.
Маската на кондукторката закрива само устата ѝ. Тя очевидно смята, че така се предпазва и пази пътниците от зловредния вирус. Тъй като реакция не последва кондукторката заплашително изрича с повишен тон:
- Иначе ще ви помоля да слезете от автобуса.
- Вие не сте контролен орган, госпожо. А аз ще сляза и без да ме молите, на моята спирка.
- Не, на следващата ще слезете!
На следващата спирка слиза  моя милост. Не знам какво е последвало от това малко смехотворно стълкновение, но ми идва на ум твърдението на един мъдрец, че последният в йерархията озове ли се начело, стане ли алфа екземпляр, се преобразява в тиранин. Оказва се, че и въображаемото изкачване на върха води до същия резултат.

вторник, 16 юни 2020 г.





ПРАБАБАТА НА МЕДУЗАТА

ЛЕНТАТА НА МЬОБИУС: МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА

В началото на миналия век* расте интересът към тъй наречената „неевклидова” геометрия. Имената на Риман, Гаус, Лобачевски, Мелкадер и на други изтъкнати математици получават световна известност.  Сравнително по настрани от тях стои немецът Мьобиус, посветил се, между другото, на геометрията на повърхнините само с една страна, най-известен представител на които е лентата, носеща неговото име – едно ексцентрично построение, по общо мнение не обещаващо никаква полза
За да добиете представа за лентата на Мьобиус, вземете книжна ивица, оцветена от двете страни различно и я залепете пръстеновидно след усукване на 180 градуса.Така бялата страна ще се съедини с черната. Ако разцепим надлъжно лентата на Мьобиус, тя ще увеличи двойно дължината си, като се усуче още веднъж. След второто разцепване се получават два двойно усукани пръстена, включени неотделимо един в друг. След третото разцепване те вече са 4 и т.н., а общата им дължина  S можем да намерим по формулата S=2nS1, където S1 е дължината на мьобиусовата лента преди делението, а n – броят на деленията.
Но да минем към същината на въпроса.
Според съвременното схващане появата и развитието на живота се предшества от милиарди години химико-биологична еволюция. Според Джон Бърнал „животът на Земята е най-вече функция от взаимодействието на нуклеиновите киселини и белтъците” (Произхождение жизни, Москва, 1969). Обаче идеята за едно тъй дълго качествено усъвършенстване на материалните системи крие подводни философски камъни. Трудно  приемливо е в продължение на милиарди години върху планетата да са се появявали тъкмо онези условия, които са били необходими, за да се мине към следващата фаза на усъвършенстването или с други думи – че в една точка от Вселената законът за ентропията по неизвестна причина е престанал да действа по отношение на определен вид саморазвиващи се системи за извънредно дълъг период от време.
Стойността на ДНК като генетичен код се определя от броя на нуклеотидите в молекулата. По хода на еволюцията, вървейки към по-сложни многоклетъчни организми, количеството им нараства многократно, което в структурно отношение се изразява с удължаване на ДНК-молекулата.  
Къде е началото?
Д. Голдсмит и Т. Оуен сочат, че „задачата е да се заставят молекулите да се обединят в  повтарящи се структури, т. е. да се осъществи процес на полимеризация. В случая с ДНК процесът би трябвало да доведе до развитието на удивителната двойна спирала. Как е станало това? Ние не знаем.” (Поиск жизни во вселеной, Москва, 1983).
Бихме могли да си представим една от възможните схеми на този процес, като се върнем към онази предполагаема фаза от историята на Земята, която академик Опарин нарича „първичен бульон”. Между множеството други органични съединения тогава са могли да се образуват и сравнително къси вериги ДНК със способност за реплициране чрез надлъжно разцепване и склонност към образуване на пръстеновидни молекули. Ако не като косвено доказателство, то поне като основание за предположение можем да възприемаме пръстеновидната молекула ДНК у някои фаги, вируси и едноклетъчни организми. Особено широко е разпространена двойноверижната осукана пръстеновидна молекула при плазмидите. Вижда се, че подобни структури не са редки.
Ако си представим, че една коацерватна капка, плуваща в първичния бульон, включи в себе си къса молекула от прото-ДНК, чиито краища се съединят във формата на мьобисуова лента и ако в началото тя е имала само 100 нуклеотида, след първото деление те  ще са 200, след второто – двата неотделими един от друг усукани пръстена ще съдържат общо 400 и т. н. На шестото деление нуклеотидите ще бъдат вече 6400, петнайсетото ще ни предложи комплекс с повече от 3 милиона нуклеотиди, способен при благоприятни обстоятелства да превърне една коацерватна капка в прабаба на амебата. При това в изчезващо кратък срок ние прескачаме от мъртвото в живото, което природата, според досегашните ни представи, е смогнала да направи по пътя на еволюция, траяла стотици милиони години.
Всъщност, колкото и да е голям броят на нуклеотидите в такъв комплекс, възникнал след репликацията на ДНК във формата на мьобиусова лента, той ще се състои от вплетени една в друга молекули. На определен етап от съществуването си  комплексът ще се разпадне, тъй като делението му, респективно неговото обемно нарастване не би могло да продължава безкрайно. Разкъсаните пръстени с еднаква подредба на нуклеотидите твърде е възможно да наподобят хромозомната картина на клетка по време на делене и копулация. Впоследствие отделните вече освободени вериги ДНК биха могли да се свържат  в нови конфигурации. От тук нататък думата има еволюцията, чийто вървеж ще се осъществява чрез разстройване на тази донякъде унила повторяемост в подредбата на нуклеотидите. Подчертаваме този момент, тъй като в него намираме едно от сериозните основания да предполагаме, че първоначалното възникване на живота е осъществено по мьобиусовата схема: съгласно последните проучвания в наследствената молекула нееднократно се откриват дълги участъци, в които подредбата на нуклеотидите се повтаря напълно.
Що се отнася до плазмидите и мьобиусовото деление, ако изобщо това деление е осъществимо в днешни условия, това би могло да стане навярно в динамичната фаза от съществуването им, например при тяхната репликация, при взаимно кръстосване на два плазмида, при досег с антибиотик или друг неблагоприятен агент и пр. Условието е броят на полуусукванията (на 180 градуса) в пръстеновидната им молекула да стане нечетно число, за да се задейства посоченият механизъм за стремително увеличаване на техния генетичен материал. Очевидно за клетката гостоприемник, в която е внедрен микробът с „дефектиралия”плазмид последиците ще бъдат съдбоносни. Хистологическото изследване за ядрени малформации (уголемено ядро, повече от две ядра в клетката и пр.) би ни отговорило дали механизмът на мьобиусовото деление не би могъл да ни даде и ключ към разбиране на скритата природа на рака.

Веселин КАСАБОВ

*Статията е писана в края на ХХ век, така че става дума за предходния ХIX


Приживе този текст на Веселин Касабов (1937-2012) не е публикуван. В архива на писателя съпругата му Люба Касабова пази и ред други невидели бял свят научни разработки от различни области на знанието. Касабов освен великолепен майстор на словото бе и енциклопедичен ум с широки интереси в областта на теоретичната физика, биологията, химията, библеистиката… Не бих нарекъл тази негова теза хипотеза, тъй като тя едва ли подлежи на експериментална проверка – какъв точно е бил първичният „бульон” не ни е известно, а и едва ли е възможно той да бъде „възпроизведен”. Макар след Опарин да са правени такива безплодни опити. По-скоро тук става дума за една според мене гениална догадка на Касабов.
Въпреки строго научния си стил, статията представлява интерес и за неспециалисти. Публикувам я и с надеждата, че може да подскаже на специалистите в тази област път към решаването на най-голямата загадка – загадката за произхода на живота на Земята.
Тошо Лижев




























                                                                                      







петък, 5 юни 2020 г.

ВЕСТ


Излезе от печат "РАДИЧКОВ - НАБЕДЕНИЯТ КЛАСИК". Книжката се предлага - засега - в книжарниците на "Български книжици" и "Несим". Струва само 7 лв.

четвъртък, 21 май 2020 г.


И КНИГИТЕ - ПОД КАРАНТИНА!

Днес отидох да върна заетите преди два месеца книги във варненското читалище "Петко РачЕв Славейков". (Така го изписват, макар той да е РачОв.") Мислех, че ще ми се размине с надяването на задължителната (и напълно безполезна) маска. Няма как, щом и кучетата вече я носят. (Предния ден от балкона на жилищния ни блок в квартал Кайсиева градина наблюдавах едър пес, който водеше стопанката си на разходка - черен пес с бяла маска на мордата.) Та така, влизам в заемната на читалищната библиотека и подавам на библиотерката "застоялите" принудително книги, а тя си отдръпва ръцете като опарена. Имало нареждане читателят сам да ги поставя - къде мислите и защо: -  в кашони, където те ще бъдат под карантина. Който е измислил тази "предпазна" мярка явно е човек с въображение. Карантинната "стоянка" за върнатите книги е 6 (шест) броя кашони в помещението пред заемната.
Както казваше една моя съученичка от стражишката гимназия през миналия век това е положението на ситуацията.
Вирусите може и да предадат богу дух в кашоните. Не и глупостта. Тя е безсмъртна.

четвъртък, 30 април 2020 г.

ДА ПОЛУДЕЕШ В ПЕТЪК



ДА ПОЛУДЕЕШ В ПЕТЪК

Тиранозавърът изрева, хвърли се към него и го налапа.
Макар непрекъснато да си повтаряше на ум, че всичко това е на ужким, виртуална реалност, страхът го стегна за гърлото. Едва се сдържа да не изврещи. Но това трая само секунди – докато огромната паст се надвеси над него.
Е, струва си наистина, струва си заради това безопасно преживяване да се отнесеш за някоя и друга минута в юрската гора. Минута, която тук ти се струва часове.
Безопасно ли?  Къде изчезнаха папратите, кипарисите, боровете, хвойната? Къде е жаркото слънце? Завърът и него ли е погълнал?
Обгръщаше го плътна непрогледна тъмнина.
Дали пък наистина не е попаднал в корема му като библейския Йона?
– Аз, Ванелин Гавраилов, съм жив, здрав и в пълна безопасност!
Произнесе го отчетливо, с пълен глас, но шлемофонът на устройството не пропусна до слуха му никакъв звук.
 После изрева. С все сила.
Все така тънещ в непрогледен мрак, не беше сигурен наистина ли се е провикнал или само е имал такова намерение. Изпаднал в пълен ступор, той се опитваше да разсъждава логично, но главата му не раждаше нищо смислено.
От това състояние го извади тъничко трикратно писукане. Все пак изминаха няколко секунди, докато съобрази: устройството го подсещаше за изключването си след двете предупреждения за изтощена батерия. Не беше чул нито първото, нито второто. Второто без съмнение е заглушил динозавърският рев. Но защо първото не бе стигнало до слуха му?
Инстинктивно вдигна ръка, напипа бутончето, единственото бутонче „стоп” на шлема и усетил охлабването,  свали  устройството на бюрото си.
Озова се отново в служебния си кабинет, където прекарваше петъчното си извънредно дежурство в общинската служба „Социално подпомагане”. А в рамката на вратата му насреща – леля Донка. Или чистачката, както по привичка я назоваваха мнозина от службата, макар тя отдавна да се водеше на длъжност оператор. Простичко речено – надзирател на роботите хигиенисти.
– Някой изрева преди малко, като че ли  го колят.
– Така ти се е сторило.
– Господин Гаврилов, аз имам отличен слух, макар да наближавам шестдесет. И ревът идваше тъкмо откъм вашия кабинет.
– Да не би да искаш да кажеш, че аз съм се развикал? Луд ли съм?
– А бе не, ама ясно го чух, господин Гаврилов.
– Както виждаш аз съм сам, посетители няма и не е имало все още днес. Иди при охраната, питай тях. Може някой изперкал да се е вмъкнал в сградата. В тази напрегната обстановка на извънредно положение в страната…
Не се доизказа, тъй като операторката вече шляпаше с калцуните си в коридора. Отпратил досадницата – леля Донка му беше несимпатична най-вече заради това просташко обръщение „Гаврилов”, – той се запита дали и тя не изпитва същото чувство към него. Дали няма да го наковлади пред началството? Видяла ли е неговия „Симулант”? Не може да не го е забелязала. Има ли представа за какво служи? Дано да го е взела за някакво ново модерно предпазно средство от вируса за главата вместо тези набързо съшити от употребяван плат парцалчета, удостоени с високото звание маска? Носят ги даже лекарите, макар те най-добре да знаят, че не предпазват от нищо.
От страх ли го правят? Или от стадното чувство? Което също издава подсъзнателен страх – да не изглеждаш различен, ненормален? Сега страхът дебне всички отвсякъде!
Трябва да зареди устройството и да чака почти два чàса, докато може отново да го задейства. Но тези два часа сега са вече без значение. Ще се проточи цяла седмица, докато може да си позволи „Симулант” да го  отнесе към някое по-спокойно място. Без чудовища, без баталии, древни и съвременни. На древните вече се беше наситил,   многократно бе изпитал тръпката от гледката на кръвопролитни сражения: Рамзес II срещу хетите край Кадеш, Александър Велики при Иса и Гавгамела срещу персите, разгрома на римляните от Анибал край Кана, победните походи на римските легиони на Балканите и в Мала Азия, нашествията на вандали, хуни, готи… Беше стигнал до ранното средновековие, до времето на Крум Страшни и картината, която му се откри, го убеди окончателно да се откаже от баталиите. Самия кан не видя, но се нагледа как войнството му, прилично по-скоро на разпасана орда отколкото на редовна армия, вилнее пред стените на Константинопол. Бастисваха селата, грабеха наред – ромеи, славяни, християни, езичници, – палеха домове, обори, сеновали, отвличаха добитък, жени. Като заключи за себе си, че не само с нас, българите, са безчинствали и са ни тъпкали, се зарече повече да не настройва „Симулант” на историческа вълна. Цялата история на човечеството, беше се убедил наяве, е низ от кланета, от борби за надмощие, за отнемане на чужди земи и блага.
Но нали има и по-приятни възможности за пътешествие във времето и пространството – неговият най-нов модел „Симулант” е в състояние да го заведе където и когато си пожелае.
За съжаление трябва да чака следващия петък.
Намерението му да зареди батериите осуети сигнал от пропуска. Идваше посетител, а в петъчния почивен ден след минута той щеше да се озове при дежурния, при инспектор Ванелин Гавраилов. Измъкна от бюрото си една папка с хартиена документация и се престори, че чете.
Щом посетителят се озова в кабинета му, без да вдига глава, с нескрита досада попита:
– Нямате ли компютър? Нямате ли интернет? Не можете ли да заявите искането си он лайн?
Отговор не последва.
Затвори папката и се взря в посетителя: мъж  на средна възраст, пооплешивял, с лице закрито до очите от плътна маска с респиратор.
– Господине, днес е петък, почивен ден. За да идвате в такъв ден, би трябвало проблемът ви да е сериозен. Какво е спешното ви искане: еднократна парична помощ, патерица, слухов апарат, проходилка…?
– Нека най-напред си кажем по едно здравей, Ване.
Мъжът свали маската.
– О, Гадже!... Какво те носи насам, колега?
Колеги с Гаджанов бяха в университета, когато седяха на една банка на лекциите по икономика и социално управление. Сетне, през следващите петнадесетина години ножицата на финансовите им възможности ги раздалечи до крайност. Още по време на студентството им Гаджанов се залюби с щерката на най-богатия човек в града, за когото се говореше, че не си знае броя на милионите и не е виждал всичките си имоти. Оттогава и тръгна приказката, че колегата им си е легнал на името и му излезе прякор Гаджето. Всички от курса, разбира се, му завиждаха. Знаеха, че ще се ожени за нея, за най-личната мома в града, а женитбата ще го направи личен бизнесмен. Което и се случи.
– Заповядай, сядай – покани го окопитилият се от изненадата си Ванелин. – От кога не сме виждали…
– Няма да сядам. Предстои ми пътуване, имам след обяд делова среща в столицата, а знаеш как е сега: капепета по магистралите, проверки, а трябва да засваря за уговорения час.
– Казвай тогава какво ти е нужно.
– Инвалидна количка.
– Надявам се не за тебе.
– За тъщата. И тъй като тя е вече малко хахо, кандидатстваме за компютъризирания модел от най-висок клас с разните му там програми. Колко се чака за такъв?
– Два-три месеца, а понякога и повече. И то при положение, че документите, както се казва, са жуст.
– Личния ми адвокат ги проверява, пълен комплект. Заповядай… Сетне ще ги прегледаш, вътре е и визитката ми, ако все пак нещо възникне, да ми се обадиш. Но два месеца мене не ме устройват. Можеш ли уреди работата за седмица?
– Изключено.
Попрелисти подадените му от някогашния състудент  документи, вдигна поглед и поклати глава:
– Процедурата е дълга и тромава. Мога да ти обещая само, че приоритетно в понеделник ще докладвам твоята тъща. В най-добрия случай мога да ускоря нещата до месец.
– Не ме устройва – повтори Гаджанов. – Седмица.
– От какъв зор си се разбързал?
– Тъщата е пътник, приятелю. Може да откара още някой и друг месец, но може и утре да се гътне. Ако ми направиш тази услуга, ще ти се отблагодаря по достойнство.
Никога Гаджето не бе се обръщал към него с  „приятелю”, а и такава откровеност? За една инвалидна количка…
– Знам, не ти е лесно, семейството ти е останало на твоята заплата след като жена ти е съкратена покрай пандемията. Освен нея храниш и две деца.
– Колко годишна е тъщата? – попита Ванелин, за да избегне неприятната тема. Някогашният му състудент го бе засегнал по най-болното място.
– Няма седемдесет, но е взела-дала. А ти приятелю, сигурно имаш нужда и от допълнителна финансова инжекция. Обзалагам се, че виртуалният ти пътешественик е купен на изплащане.
Ванелин Гавраилов неволно положи длани на шлема, като че ли се надяваше да го скрие. От жена си беше успял да го стори, а тук лекомислено го бе оставил на бюрото си, вместо да го прибере. Някогашният му колега повторно го бе уязвил с това нетактично напомняне за безразсъдната му покупка. Изпита неприязън към посетителя си, на когото в първия момент се бе зарадвал. И без това мразеше богаташите. Не понасяше самоуверената им безцеремонност. Ще те поразиграя аз тебе, рече си на ум, а гласно заобяснява колко сложна е процедурата,  колко тромава е бюрократичната машина.
– Не те слушам – прекъсна го Гаджанов. – И така последно – за седмица. Става ли?
– Ще опитам. Но не мога да ти обещая, разбираш, нали, не зависи само от мене.
Гаджанов надяна маската си и преди да напусне кабинета му стисна палци.
Свел отново глава, Ванелин забеляза, че от купчината документи се подава ръбчето на пощенски плик. Измъкна го, разтвори го и изсипа съдържанието му на бюрото си: десетина едри банкноти и визитка. Сепнат, докачен той набързо ги напъха отново  в плика и излетя в коридора. Надяваше се да настигне посетителя си преди да е напуснал сградата. По стълбището към долния етаж се наложи да укроти спринта си. Докато подскачаше по стъпалата се сети, че е оставил отворена вратата на кабинета си, а устройството – върху бюрото. Неволно премина на ходом.
Реши, че е безсмислено да търчи до пропуска, тъй като Гаджанов вече несъмнено е излязъл и е отпрашил  с колата си към София. Върна се в кабинета си с утехата, че унижението му се заплаща с пет-шест вноски за устройството. „Симулант” наистина бе купен на изплащане. Едната вноска Ванелин вече беше просрочил, а с тези пари опасността да се лиши от виртуалния си пътешественик го отминава.
Едва преглътнал тази неприятност, от дома му го връхлетя нова. Жена му, изнервена напоследък до крайност, му съобщи, че момчетата им са се скарали и сбили заради някаква играчка, сетне са потрошили най-скъпия им сервиз от кристално стъкло. Опитът му да я успокои с аргумента, че една вещ може да се купи наново, но здравето – не, заглъхна в пороя от упреци и гневни заклинания обичайно изречени на висок глас. Измислѝ нещо, децата не са излизали на въздух от две седмици и аз покрай тях съм се превърнала в затворничка!
Нищо друго не му оставаше освен да обещае, че ще измисли. Макар да бе сигурен, че главата му нищо разумно не може да роди при тези строги мерки срещу тиаравируса. Обявили бяха световна пандемия. Преди десетина дни му бе хрумнало да буди среднощ децата и да ги разхожда в кварталната градинка, но се отказа. От полицейските патрули  може да се опази, в среднощната тишина шумът от наближаващите коли ги издава, но как да се опази от съседите? Буквално в деня, когато бе решил да въведе в действие този простичък план, арестуваха сина на пенсионерите от долния етаж, който се беше прибрал неотдавна от Рим и му беше наложена карантина.  Бдителни съседи от входа бяха съобщили в полицията, че той нощем излиза от дома си и сее зараза.
Сигнал от пропуска го предупреди за идването на нов посетител. Прибра устройството в бюрото си и заразлиства безцелно материалите от папката, която му послужи да си придаде позата на заетост пред Гаджанов. Гаджето… Майната му. Някогашният му състудент успя да го унижи, но затова пък с част от парите, с които си бе наумил да изплати няколко вноски, ще купи кристален сервиз и играчки за малките палачори. По два броя, да не се карат. И майка им ще бъде доволна, ще спадне напрежението вкъщи.

Сервиз не успя да купи. Нито през почивните дни, нито в понеделник. Всички магазини за домашни потреби, за дрехи, обувки, технически стоки бяха затворени до второ нареждане. Навярно до края на извънредното положение. Затова пък с играчките му провървя. Попадна на отворено магазинче, чийто собственик му се оплака, че вече са го глобили, но нямал намерение да спуска рулетката.  Глобата може да се обжалва, а на гладен стомах нищо не се върши, бе мъдрото му заключение.
Очакването на Ванелин за разведряване на атмосферата у дома не се сбъднаха. Двете им момчета дори не погледнаха новите играчки, нахвърлиха се върху баща си с въпроса кога ще ги изведе на детската площадка. Жена му посрещна равнодушно вестта, че при случай ще купи и нов сервиз. Дори не го попита откъде е намерил пари. Вече я бе предупредил, че предстои намаляване на заплатите на всички служители в държавния сектор. Премълча за очакваните премиални, които им бе обещала шефката като компенсация.
На редовното понеделнично събиране при началството за премиалните дума не се отвори, затова пък узна, че в склада има предостатъчно колички от най-новия елктронизиран модел, а в момента няма никакъв интерес към тях. Инвалидите като пълноправни граждани си стоят  изолирани, затворени вкъщи, храна им носят доброволци. Лично шефката обеща на Ванелин да предвижи документите на Гаджановата тъща и да удари парафа си до ден-два.
Занизаха се обичайните работни делници, чийто монотон му тежеше повече и от семейната атмосфера. Живееше в очакване на петъка, когато отново щеше да замества дежурен колега, в очакване на часовете, в които може да се откъсне от грубата реалност на ежедневието си и да се пренася в други, непознати, интересни, макар и отминали светове. Голямото предимство на виртуалния пътешественик „Симулант” бе възможността за избор. Избор и на мястото и на времето – минало и настояще. Струваше си парите тази машинка. И тъй като баталиите му бяха омръзнали, в минутите, когато нямаше посетители, Ванелин се бе отдал изцяло на мисълта за избора си. Във вторник дори започна да съставя списъче на местата и събитията, които възнамеряваше да посети: харема на Чингиз хан с хилядата според историческите данни наложници, покоите на египетската царица Клеопатра, гощавката на асирийския цар Ашурназирпал II, поканил на трапезата си за освещаването на новия град Калху 69 574 души, потъването на кораба „Титаник”, фалологическия музей в Исландия, съвременното кралство Бутан, изригването на вулкана Кракатау в края на ХIХ век…
Списъчето търпеше чести промени. Освен добавянето на нови „адреси”, задраскваше някои от старите. Отказа се от Лисабонското земетресение, от първата експедиция на Колумб, зачеркна и нашествието на скакалци в Африка. Каквито и корекции да правеше – подреждаше и по приоритетност, -  в  списъка винаги оставаха Клеопатра, Ашурбанипал и Бутан. В народните приказки се казва, че за отбелязване на празнично събитие се яде и се пие три дни. А асирийският цар и гостите му не са ставали от трапезата цели 10 дни! Това трябва да се провери. Още по любопитен бе да разбере истината за красотата на етипетската царица – действителна ли е или мнима. Към хималайското кралство го теглеше прогласената му в ООН политика на брутното вътрешно щастие. Но на първо място в този ред, макар незаписано, бе намерението му да се озове  на някой екзотичен остров в Тихия океан. На малко безлюдно островче с райска природа. Само да няма комари. Беше чел в някакъв английски автор за такъв остров – без комари, – но кой е той не можеше да се сети. Ванелин Гавраилов ненавиждаше тези насекоми и дори се боеше от тях. Завиждаше на тези, които те не жилеха.
Да, има и такива, по чиято кожа по непонятни причини комарите не кацат. Някои хора са като имунизирани срещу всякакви налетели човечеството беди. Но в такова време и те носят платнени маски. Изглежда успокоително за неудачници като него.
Петък беше непрестанно в главата му, но го притесняваше как може да избегне случайната или преднамерена поява на операторката леля Донка. Да се заключва, докато „пътешества” с шлема на главата? Да се притаява в мъжката тоалетна? Някак си унизително изглеждаше, а и продължителното му отсъствие от кабинета щеше да се забележи.
В сряда, след като шефката удари парафа си, набра първия от трите телефонни номера, изписани на визитката на Гаджанов. Някогашният му състудент не се обади и вместо да го търси на другите номера издиктува съобщението си на гласовата поща. Предупреди го, че за получаване на количката ще му е нужно нотариално заверено пълномощно от тъщата. А ако иска да се видят, най-удобно е в петък, в следобеден час.
Надяваше се да се видят. Споменаването на втора „инжекция” не излизаше от ума му, колкото да изглеждаше недостойно и долно от негова страна. Трябваше, разбира се, да „отреже” още в началото някогашния си състудент. Вежливичко и категорично да му върне папката и да се наслади на смачкания му фасон – богатите си въобразяват, че с пари може всичко да се купи. Трябваше… Добре, че всичко ще си остане между двамата, никой друг няма да узнае какво се е случило между тях. А така, като ще е гарга, рошава да е. Ще приеме и втората „инжекция”.
Беше се поддал на едно банално изкушение, изкушението на трийсетте сребърника. Погази строгия си морален императив, измени на нормалната си, естествена реакция на почтен човек. Но нима Гаджанов не беше сторил същото, нима постъпката му не противоречи на неговата, на богаташа, норма на поведение? С парите, които му беше пробутал в пликчето плюс още няколко банкноти той може да купи две инвалидни колички! А загубеното време и неизбежния подкуп в брой, та  тъщата, тънещата в разкош тъща, да бъде обявена за социално слаба?
Нещо не се връзваше, цялата тази история сега му се струваше алогична, нелепа. Не намираше обяснение. Ами ако Гаджо просто си е позволил лукса да се поохарчи, за да го подложи на изкушението, да се наслади на падението му? Не, изключено, не виждаше причина за такъв мотив.
В петък сутринта след като търпеливо изслуша мрънкането на жена си, че с това непрекъснато заместване на колегите се е превърнал в добрия самарянин, в майка Тереза, Ванелин Гавраилов пое по обичайния си маршрут към служба „Социално подпомагане”. Както винаги – пеш. Стигаше до работното си място за петнадесетина минути и това заместваше разходката му. Разходките бяха строго забранени, позволено бе излизането до магазина за храна и до аптеката. От тази забрана страдаха най вече пенсионерите, носеха се разни слухове как някои от тях хитруват, за да излизат по-често на въздух.  Самотната бабичка от първия етаж на техния вход ходела да пазарува – така разправяха съседите – по няколко пъти на ден: веднъж за хляб, втори път за сирене, сетне за яйца, катадневно посещавала и кварталната аптека да търси лекарство, за което знаела, че липсва. Колега от службата твърдеше, че негов познат е глобен, тъй като бил засечен от  дроновете, кръжащи денонощно над града, няколко пъти на ден да се шляе по улиците с празна пазарска торбичка.
Дори с преплеснатата през рамо служебна чанта и със служебната маска  на лицето Ванелин не се чувстваше спокоен, макар нито веднъж досега да не го бяха проверявали. Всички носеха маски, но имаше и едно изключение, което често мяркаше по обичайния си път към службата и тъкмо сега се задаваше насреща му: слабоват, чорлав, небръснат младеж в раздърпани дрешки. Винаги го беше подминавал с известно учудване, сега надделя любопитството му и го спря:
– Извинете…
– Извинен сте, господине.
Лицето на младежа се изкриви в странна гримаса с отнесено безизразно изражение на дебил.
– Често ви срещам и се чудя как така без предпазно средство крачите безгрижно по улицата…
– Мене не ме закачат. Аз съм луд.
Младежът бръкна в джоба на панталона си, извади малка книжка и я размаха.
– Какво е това?
– Документ, господине. Жълтата ми книжка. Тя ме пази от ченгетата.
– Гледай ти – неволно възкликна Ванелин.
– Веднъж ме забраха и ме откараха в психото.  А там се увериха – диспансеризирам съм. И понеже не съм агресивен, такава ми е диагнозата, не ме затварят в лудницата. За съжаление. Там си е по-добре от тази лудница тук.
Гримасата бе изчезнала, младежът сега се усмихваше. Лицето му имаше вид на напълно нормален човек. Смигна му и отмина.
На Ванелин тази среща му даде повод за дълбок размисъл. В крайна сметка той отсъди, че в тези тежки времена никак не е лошо да си луд. Или да минаваш за луд.
На пропуска го очакваше новина: операторката леля Донка отсъства поради болест и основното петъчно чистене на помещенията се отлага.
Дано да не е нещо сериозно. Горката женица, има такъв прекрасен слух.
Заизкачва се по стълбите на смълчаната пуста сграда с предвкусването на очакващото го удоволствие. Цели два чàса до десет, когато започва приемът на посетители. За първа дестинация си бе избрал наслуки едно островче в Тихия океан. Дано няма комари.

…Съзнанието му се възвръщаше постепенно. Чувстваше се като пробуден от тежък, лепкав сън. Над главата му пееха птици. От три страни се носеше неистовото църкане на хиляди, на милиони цикади.
Полезрението му изпълваше неясен размит зеленикав образ, който постепенно се избистряше, преливаше в множество изумруди. Сетне те се преобразиха в листа, в корони на надвесени над него дървета. Широколистна гора. А очакваше да се озове сред палми. Проснат по гръб, той търсеше в короните птиците, но картината над него бе застинала в безветрието като театрален декор. Листата, едри, месести, не трепваха. Гигантски половинметрови листа…
Понадигна глава и зърна насреща, точно срещу него в близката далечина синьото на океана. А на границата между водата и земята – широка жълта ивица. Пясък. Плаж!
Ще се окъпе. След малко. След няколко минути, които му бяха нужни – знаеше го вече от опит от предишните си пътешествия – да се проясни напълно съзнанието му и усещането за умора да напусне тялото му.
Затвори очи. Лежеше, заслушан в птичите гласове и в неуморния хор на цикадите. Изумително нещо – как такива дребни същества могат да предизвикват такъв невъобразим шум? Без миг почивка. Не се ли уморяват? На смени ли църкат? А църкат само мъжките, женските са „неми”, не притежават резониращи органи…
Ленивата му мисъл бе осенена от хрумване: не е лошо и нежната половина на човечеството  да е като тях. Е, да не бъде съвсем лишена от дар слово, нещо като полунемота да е... Неволно се усмихна и отвори очи.
На два-три метра над него по гигантски лист пъплеше огромен охлюв, по-едър от юмрука му. Пъплеше плавно, оставяйки след себе си слизеста диря. Ако паднеше, щеше да се озове върху него, да го полази с тази гадна слуз.
Скочи на крака и се упъти към морския бряг. Натам водеше права, отъпкана пътечка. Като че ли създадена за него. Но не, не беше така. По средата на разстоянието до брега се появи човешка фигура. Стоеше гърбом към него. Крушовидната ѝ форма и дългата гъста руса коса разпусната почти до кръста издаваше женската ѝ същност.
Гола.
Появата ѝ не беше предвидена при програмирането на етюда. Беше избрал безлюден остров.
Ускори крачка.
Когато приближи на двадесетина метра от нея, тя се обърна. А той неволно спря, защото жената прихна да се смее, като го сочеше с пръст. Смехът ѝ бе беззвучен.
Неволно сведе поглед към тялото си.  Установи, че е гол. Съвършено гол. Инстинктивно закри с двете си длани окосменото пространство между бедрата си.
Едва сега разбра, че жената всъщност е облечена. Плътното трико телесен цвят подчертаваше изящни, съвършени форми. Тънко кръстче, широк ханш, леко провиснали островърхи, не ще и дума естествени гърди. Кръгло синеоко лице с месести апетитни устни, с трапчинка на едната буза.  С изражение и на мадона и на изкусителка.
Приближи я с бавна крачка, със смътното усещане, че е негова стара позната. Несъмнено я бе виждал някъде някога, но къде и кога не се питаше. Присмехулното ѝ изражение бе преляло в излъчваща любопитство и озадачение усмивка. Притегляше го към себе си с неотразима сила.
Когато вече ги деляха само крачка-две, той протегна дясната си ръка към нея. Фигурата ѝ мигом отстъпи назад. Всъщност тя не извърши никакво движение, просто се оказа на почтително разстояние от него.
Повторният му опит да я приближи завърши по същия начин. Очевидно тя не го допускаше до себе си. Престанал да се прикрива, той ѝ посочи брега и с две ръце изобрази движения на плувец. Тя поклати отрицателно глава и стисна с два пръста носа си. Смисъла на този жест той схвана само след няколко крачки, когато до обонянието му достигна противната миризма на тлен.
На пясъчната ивица пред самия прибой лежеше безформено туловище. Делфин или малък кит. Разложението го беше сплуло, направило го бе неузнаваемо. Оградено като с венец от бутилки, кенчета, парцали, парчета пластмаса, въжета, коркови тапи, загубили формата си дървени предмети. Откъм страната на прибоя те бяха значително повече. Очевидно океанът, чистейки се от боклуците, тук е срещнал една малка преграда. А боклуци покриваха целия плаж. Вълнението сега бе стихнало, гневът на водната стихия  се беше уталожил.
Цареше безветрие, но вонята се усилваше и той неволно отстъпи няколко крачки заднешком.
Потърси с поглед съвършеното женско изваяние, но от него нямаше и следа.
Стоп!
…Свали шлема и пое дълбоко дъх.
Първата му мисъл бе, че комарите са дребно неудобство пред картината от океанския бряг и вонята на леш. Е, имаше и едно очарователно създание, една истинска русалка, истинска дотолкова доколкото въображаемата красота може да бъде реална.
Виртуалният пътешественик му бе показал една действителна картина. Ванелин му беше задал само координатите на миниатюрното безлюдно островче. Нищо повече. Откъде се бе пръкнал този женски образ? И то точно такъв, какъвто е неговият сексуален идеал?
Осъзнал истината, той се вгледа с подозрение в положения на бюрото му шлем на устройството.
Образът, който то си бе позволило самоволно да „оживи”, бе неговата представа за идеалната женска фигура.  Жената, за която само си е мечтал винаги с пълното съзнание, че и да я открие, никога няма да я приближи до себе си. Но той, Ванелин Гавраилов, нито е вложил този идеален образ в настройката, нито дори си е мислел за него, докато се е готвел за поредното си „пътешествие”. От което следваше, че устройството го е „откраднало”, че е проникнало самоволно в подсъзнанието му!
Потресен от заключението си, той потръпна, усетил студенината на страха. Страха, от който бягаше и се надяваше тази скъпа вещ да го избавя поне за някой и друг час. Да му връща за някой и друг час свободата. Макар и илюзорна. Нали чувството е истинско?!
Дали пък не греши? Може би има някакво простичко, успокоително обяснение за появата на женския образ, на секс идеала му на онази пътечка?
Единственият начин да свали товара на тези тежки въпроси от съзнанието си бе да продължи пътуването си, като промени дестинацията. Най-добре ще е да се изкачи от морското равнище на Хималаите. И без това си бе наумил  втората му цел да е кралство Бутан. Екзотичната планинска държавица, където основна, главна грижа на управленците е щастието на населението. А Клеопатра остава за края. За десерт.
Столицата с трудно произносимото име Тхимпху, оказва се е на доста високо място. Дали няма да е затруднено дишането му там? И е твърде хладно. Но ако се озове в южен, по-нисък и по-топъл район, няма да може да види министерството на благосъстоянието, единствено по рода си в света. И къде другаде, ако не в столицата, може да се убеди в действителност, че бутанците се смятат за най-щастливите хора в света? Малко смущаващо за Ванелин бе твърдението в уикипедията, че по фасадите на домовете им са изрисувани огромни фалоси. Будистите, гласеше обяснението, вярвали, че тези изображения ги  защищават от различни беди.
Странна, чудата страна. Единственото, което нас, българите, ни сближава с бутанците е пристрастеността към лютите чушлета. Бутанците, оказва се, не си падат нито по алкохола, нито по цигарите. Тютюнопушеното – под строга забрана. Ако те хванат да продаваш цигари или дори само да пушиш – съд и затвор!
Дали, все пак, и там не ходят с маски? Или фалосите ги предпазват от тиаравируса?
Чудата страна, невероятно място, заслужава си да се пошляе по-дълго из нея, но ще му стигне ли времето до десет часà?
Като ще  е удоволствие, нека да е пълно. Реши да отложи Бутан и да се върне 2000 години назад в древен Египет. При Клеопатра.
…Събуди се седнал на нещо като трон – първата му мисъл, – което се оказа грубо каменно седало. Вместо в тронна зала с високи позлатени колони се беше озовал в палатка. На голия неравен под току под краката му лежеше някакъв масивен шарен вързоп.
Не, не е вързоп, съобрази, ще да е килимът, в който са увили царицата, за да я пренесат в местообиталището на Цезар. Или при Мар Антоний? Не помнеше тази подробност, но от обстановката, сред която бе попаднал, като че ли трябва да изключи и двамата.
Боязливо се озърна и ослуша.
От единия край на завития като тръба килим наистина се подаваше женска коса.
Руса коса.
Светлоруса.
Нима последната египетската царица е била блондинка? Гъркините – а Клеопатра по произход си е чиста гъркиня – са били брюнетки. Знаеше го със сигурност.
Къде е попаднал? В килима наистина ли е увита Клеопатра Теа Филопатър и Филопатрис, последният владетел на древното египетско царство, просъществувало над 3000 години?
Тук нещо не е в ред. Случайна грешка? Да е сбъркал при настройката на виртуалния пътешественик и той да го е засилил в погрешна посока? Но пък този килим…
Стана, приближи го и понечи да го ритне. Не посмя.  Ами ако вътре е увита някоя раздърпана нещастна слугиня, може да ѝ причини болка. Царица би ритнал без притеснение, стига да е сигурен, че за него няма да има някакви последствия. В службата той се държеше най-приветливо и любезно с леля Донка, с портиера, с куриерката, с всички, които в йерархията стояха по-ниско от него. Независимо дали са му симпатични или не. Към колегите се отнасяше сухо вежливо, началниците заобикаляше или просто се стараеше да не ги забелязва.
Наведе се, разпери ръце, сграбчи здраво краищата на килима и с придърпване започна да развива „пашкула”.
Истински потрес: вместо Клеопатра от него се пръкна сексуалният му идеал. Образът на жената от тихоокеанското островче: кръглолика, синеока, с трапчинка на едната буза, с изваяно крушообразно тяло, широк ханш, тънко кръстче и изкусителни островърхи гърди…
Стоп!
…Дишаше учестено, като че ли бе пробягал многокилометрово разстояние.
На вратата се почука.
– Не влизай! Момент…
Сграбчи устройството с намерение да го скрие под бюрото си, но в кабинета, пренебрегнал предупреждението му, вече се бе появил Гаджанов.
– Помага ли? Разсейва ли те?
Кимна към устройството вместо поздрав и се настани на диванчето за посетители.
– Очаквах те след обяд.
– Сега ми се отвори свободно време. Попречих ли?
– А, не, не, добре си дошъл. Петъкът при нас е спокоен ден, посетители рядко идват, а следобедите са пълна скука.
– Ване, дойдох да ти кажа, че промених мнението си за тебе.
Гаджанов замълча, а Ванелин, сепнат от последните му думи, застана нащрек.
– Едно време, през годините на следването, те имах за страхлив смотаняк, за прекалено подреден човек. Не изпитвам особено добри чувства към перфекционистите…
– Така ли? – с половин уста произнесе Ванелин.
– Да си призная, не бях сигурен, че ще свършиш работа – поклати глава Гаджанов. – Приятно съм изненадан и съм на мнение, че ние двамата може да възстановим приятелството си от студентските години.
Накъде ли бие? Добри познати, да, но приятели те никога не са били. А и какво общо може да има между един държавен служител със скромна заплата и най-големия богаташ на града? Озадачен, Ванелин благоразумно изчакваше, както казваха едно време, бившият му състудент да разкрие картите си.
Гаджанов обаче явно не бързаше. Кръстосал крак връз крак, той се взираше в него с лека полуиронична-полупресмехулна усмивка.
– Радвам се, че си намерил възможност да ми отделиш част от скъпоценното си време. Всъщност, как ти вървят бизнесделата в условията на извънредното положение?
– Никак. Кретаме, целта е да задържим пропадането, гледам да не уволнявам много работници, макар производството да е замряло. Но, драги приятелю, всяко зло за добро. Намерих ниша да си вложа парите.
– Ниша?
– Да, Ване, сладка работа. Кризата удари и цените на имотите. Сринаха се направо. Купувам къщи, парцели в регулация, извън регулация, така да се каже с перспектива. Та и по този повод съм при тебе.
Сепнат от подозрението, че Гаджанов пак ще му иска някаква услуга по служебна линия, Ванелин възкликна:
– Че аз какво общо имам? Аз съм си обикновен фукара, нямам намерение да купувам имоти.
– Не бързай като пърле пред майка си. Знам какъв ти е халът. Друго имам предвид. Искам да ти покажа нещо. Следващата седмица ще обикалям селата за оглед. Предлагам ти да дойдеш с мене. Ако не друго, една хубава разходка за тебе ще е, пълно разсейване от скучния делник. Кой ден ти е най-удобен?
– Петък.

Пътуваха в суперлуксозна кола. Гаджанов го пое от службата, където сутринта инспектор Гавраилов се бе отбил да отбележи присъствие и да скрие виртуалния си пътешественик, оставен от предния ден да се зарежда. Предпазната мярка се дължеше на завръщането на леля Донка на работа. Щастливо завръщате – заради вдигната температура я били вкарали в болница, там я изследвали и се оказало, че е чиста. Сиреч тиаравирусът не я е споходил. Късмет!
За самия Ванелин седмицата не беше на слука. Късметът упорито му изневеряваше. Още в понеделник жена му, паникьосана,  го привика от службата по тревога, тъй като малките според нейните думи били изчезнали. Отскочила, както обясняваше самата тя, за минутка при съседката, външната врата не успяла да се притвори плътно  (разбирай не я е забравила открехната!) и двамата им сина излезли. Загубили се. Оказа се, че момчетата са в задния двор на блока – играеха си в купчинката останал от строителите пясък. А завчера на излизане от работа Ванeлин бе принуден да свали маската си. Дишането му бе затруднено, изглежда филтърът бе задръстен. Тръсна я няколко пъти без полза и принуден да се прибира в неизряден вид попадна на патрул.  Глобиха го, разбира се. Две месечни вноски за виртуалния пътешественик преминаха в държавния джоб. А кристалният сервиз се отдалечи в необозримото бъдеще.
В колата пътуваха без маски. Гаджанов го успокои: да не се притеснява, ще ги надянат чак когато приближат  пропускателния пункт. Не че ще имат неприятности, ако са гололики, просто да не дразнят полицаите. Ванилин се усъмни в самоувереността му, но последвалата сценка на капепето го опроверга: проверяващият полицай, зърнал документа, подаден му от смъкнатото стъкло на колата, козирува и им даде път без никакви въпроси.
Свалиха маските. Гаджанов премина от ръчно на автоматично управление. Пъхна ръце в джобовете си и се отпусна полулегнал на наклонената седалка на водача. Ванилин потръпна от опасение колата да не загуби управление и да ги тресне в мантинелата. Макар вече да се беше возил в такъв електромобил, макар да си повтаряше упорито на ум, че електрониката е по-сигурна от човешкото поведение, неподвластният на съзнанието страх го държеше нащрек. Отмести поглед от широкото платно на магистралата. От двете ѝ страни по билбордове, табели и транспаранти се мъдреха същите заповедни надписи, с които бе окичен градът: „СТОЙ СИ ВКЪЩИ!”, „ДА ПРЕБОРИМ ЗАЕДНО ТИАРАВИРУСА”, „БЪДИ НЕЗАВИСИМ ОТ БОЛКАТА”, „ОБЩУВАЙ СЪС СВЕТА У ДОМА”…
– Моля те, Гадже – не издържа Ванелин, – сложи си ръцете на волана. Поне едната…
Гаджанов му хвърли изпълнен с недоумение поглед, но без да казва нищо протегна десница и хвана кормилото.
– Ходил ли си в Бутан? – попита Ванелин, за да смени темата и се отърси от жалката си боязън.
– Някакво село ли е? Чувал съм нещо такова.
– Бутан е държава. Малка държава между Индия и Китай в Хималаите.
– И в Индия и в Китай съм бил, но Бутан не го знам – призна си Гаджанов. – Какво интересно има там?
– Ами например министерство на благоденствието. Стремежът към щастие е конституционно утвърден като основа на политиката и управлението.
– Хм… Виц ли ми разказваш?
– Съвсем не. Самата истина е. Бутан е член на ООН и отдавна, отпреди много години, е предложил категорията брутен вътрешен продукт да се замени с брутен продукт на щастието. Мотивът: при ограничените ресурси на планетата не може да се разчита на непрекъснато нарастване на производството. Нужно е рационално и справедливо разпределение на благата. Всеки заслужава да бъде щастлив.
Гаджанов присви устни и поклати глава:
– Не го разбирам. Много абстрактно е. А продуктът, виж, конкретно и ясно, можеш да го преброиш, да го претеглиш, да го оцениш… Какво е за тебе щастието?
– Държавата да не се грижи принудително за здравето и сигурността ми. Да имам свободата сам да се грижа за себе си и за семейството си.
– Скромно изискване. Че то е много лесно, стига да разполагаш с достатъчно пари…
– Обществената норма не трябва да се мери с финикийски знаци. Това да не ти е да купуваш инвалидна количка… – Ванелин се сепна от неволно направеното сравнение. – Какво стана, тъщата хареса ли я? Вози ли се на нея? То с тези ограничения и забрани сега само вкъщи сигурно се разхожда.
– Другаде се разхожда вече. – Гаджанов вдигна лявата си ръка към небето. –  При Свети Петър.
– Така ли?!... От коя дата е смъртният ѝ акт?
– Разбирам за какво намекваш. Успокой се, приятелю, ти ѝ достави истинска радост. Е, малко време ѝ са порадва, но
 си замина доволна. Замина си с убедеността, че справедливостта е възтържествувала.
– Каква справедливост?
– А бе нали знаеш, старият човек като си навие нещо на пръста… Мъжът ѝ, моят тъст се занимаваше с благотворителност. Пръскаше доста пари за какво ли не, като набожен човек сигурно се е надявал, че това му отваря портите на рая. Жена му, тъщата, водеше точна сметка и тъй като според нея той е правил извънредно много добро на държавата, тя му е задължена, на него и на семейството. А като ѝ отслабнаха бабешките крака и напоследък вече не я държаха, реши, че една инвалидна количка ще е  справедлива отплата за сторените добрини. Малка, но все пак отплата. Бях готов да ѝ купя, да не чакаме, но тя страшно се възмути, забрани ми. И така стигнах до тебе.
– Ясно… Всъщност това аз не го разбирам. За мерака на тъщата, за убеждението, че държавата ѝ е длъжна.
– А бе дерт, това е.
Колата намали скоростта си и зави. Сега се движеха по второкласно отклонение, свободно от всякакви реклами и заповедни плакати.
– Да не би нещо покрай вируса така скоропостижно…
– Тъщата ли? Не. Пробата и бе отрицателна. Но нищо чудно да е влязла в статистиката на починалите от тиаравирус.
– До кога ще ни плашат? Кога ще му дойде краят на извънредното? Докторите не казват нищо определено.
– Ще кажат когато на тях им кажат.
– В смисъл?
– Не ти ли е ясно какво се случва по света? Това, дето му викат пандемия, е само повод да се предизвика финансова криза, да се сринат икономиките на отделните държави. А сетне големите акули да прилапат натрупания между двете кризи каймак. За нас остава да обираме трохите.
Това „за нас” жегна Ванелин. И него ли слага в кюпа на обиращите трохите? Не, разбира се, той просто игнорира присъствието му, забравил кой седи от дясната му страна. Един от многото, от масата, на когото обират трохите! В този момент Ванелин, макар да не го искаше, изпита възхищение към някогашния си състудент, за когото апартаменти, вили, земи са „трохи”.
– Предната криза беше с коронавирус, помниш ли? – продължи Гаджанов. – Бяхме ученици, радвахме се, че няма да ходим на училище.
– Е, тогава всичко това – маски, патрули, затворени магазини и пътища – за нас беше като игра. Добре де, за стопанската криза съм чел, но нали вирусът го има? Реалност е. Пъпли навсякъде по света, до ескимосите е стигнал.
– Работата с вируса е като с някой непознат на всички човек, невидим човек, който се появява изневиделица и бие наляво и надясно шамари. А го обвиняват и съдят за убийства. Сериен килър. Колко му е да уплашиш хората.
Гаджанов премина на ръчно управление. Вече се тътрузеха по третокласен неравен път. Напълно безлюден. Ванелин отчете на ум, че и по второкласното отклонение не бяха срещнали никакви пътници, никакви камиони, никакви  машини.
Минаха през две села по пустите им улици, а когато наближиха третото, Гаджанов в движение включи фона си. От кратичкия му разговор – чуваше се и отсрещният глас, – Ванелин разбра, че кметът ги чака, но не в  канцеларията си, трябваше да отидат до дома му. Почивен ден. Гаджанов не попита къде е къщата му, явно не идваше за пръв път.
Още преди да отминат табелата – зацапана с кал, Ванелин не успя да прочете названието на селото – към колата с неспирен лай се втурнаха десетина измършавели кучета. Докато стигнат целта си към компанията им се присъединиха поне още толкова.
Кметът се появи облечен по домашному, с подпетени обуща. Маската висеше на едното му ухо. В дясната си ръка държеше някакво листче, в лявата – комат хляб. Листчето даде на Гаджанов, а комата разчупи на няколко парчета и ги хвърли към бясно въртещите опашки изгладнели песове. В настървението си да докопат залчетата те се сдавиха.
– На виладжии ли са? – кимна към кучетата Гаджанов.
– Ами, наши са си. Селото ни е пенсионерско, шестдесетина старци останаха, аз на моите петдесет години минавам за младеж. Всички, които имат деца в града, кризата ги подгони натам. Тук няма лекар, няма аптека. Джипито идва веднъж в седмицата, мери кръвното на бабите и си отива. Та тези, дето избягаха в града, си отвързаха кучетата и ги пуснаха на произвола сами да се оправят. То да е само тази беля… Сега как ще процедираме? Да ви водя ли на оглед по къщите? От собствениците само един в момента е налице, на два от имотите държа ключовете, останалите пет къщи, както са по списъчето с имената и телефоните,  можем само отвънка да ги видим. А двата парцела миналия път ти ги показах.
– Отвън е достатъчно. Вътре няма какво да гледаме – увери го Гаджанов. – Пеш ли?
– Ами по-добре така, на кракомобил, нашите улици не са за модерни коли като твоята.
Кметът пъхна маската  в джоба си и ги поведе. От къща на къща за по-малко от час, ескортирани от няколко кучета, обиколиха селцето. Единственият собственик, когото завариха, склони на отбив хилядарка от исканата сума. За другите от беглия оглед отвън Гаджанов си отбелязваше на листчето размера на отстъпката, която ще иска.
След като се разделиха с кмета, съпроводени само от две кучета, Гаджанов и Гавраилов излязоха от селото. Тясна, обрасла с трева пътечка ги отведе до покрит с келява гора склон, под който течеше кротко малка река, прилична по-скоро на поток.
– Ето, това е парцелът – посочи с кръгообразно движение на ръка Гаджанов. – Декар и половина. Не е в регулация, засега, но е златна хапка.
Ванелин озадачено се вгледа в обраслото с храсти, къпини и магарешки бодили място.  Хавра. Но вместо да се заинтересува какво златно вижда, попита защо го е довел тук.
– Да си видиш имота, приятелю. След няколко дни парцелът ще бъде твой.
– Гадже, ти шега ли си биеш с мене? Нали ти казах, че аз съм фукара човек. За да се облагороди този терен, дори нищо да не строиш, трябват доста средства.
– Нищо няма да облагородяваш. Не е нужно. Засега.
– Как така? Какво ще правим с него?
– Ще чакаме, Ване. Просто ще чакаме да започне строителството. Ей там, само на няколко метра от парцела ще се опъне новото трасе на магистралата, което скъсява пътя с десетина километра. След като отмине кризата, за година-две тук ще лъсне асфалтът. С тебе ще открием малко крайпътно заведение, а ако потръгне бизнесът и мотелче може да вдигнем. Имам и други резервни планове, но засега смятам, че това е достатъчно за разяснение да те убеди, че си струва.
Ванелин, притеснен и разочарован – това ли е втората „инжекция”? – се огледа още веднъж. Мястото сега му се стори по-унило и потискащо на вид.
Двете кучета, които още на излизане от селото бяха престанали да ги следват, повече не им се мярнаха, но до колата завариха друго. Игнорирало половин дузината паркирани наоколо стари трошки,  подтичваше около нея, като миришеше гумите. Избра си една от задните и вдигна срещу нея крак. Гледай ти, помисли си Ванелин, каква правилна социална ориентация има този пес.
През целия обратен път, докато излязат на магистралата, Ванелин размисляше, търсеше обяснение на щедростта на някогашния си състудент, щедрост, която него, фукарата не го топлеше. Задължаваше го, превръщаше го в зависим човек. Не му стигаше тормозът на властите, ограниченията и обедняването, до което те го доведоха, ами сега и тази обвързаност. Да се откаже? Как? Под какъв предлог? Че Гаджето сигурно ще се обиди. Ще го презре, решил, че от простотия не оценява стойността на „златното” парче земя. Като нищо. Сетне – здравей и сбогом.
Излязоха на магистралата. Ванелин реши да наруши мълчанието:
– Гадже, какво ще правиш с толкова имоти? Ти и в града сигурно купуваш…
– Ще ги продавам. Всички, които не са на мое име, ще ги продам когато пазарът се оживи и цените се вдигнат. Чувал ли си за Кутузов?
– Руски генерал.
– Търпение и време… Търпение и време му е майката.
Ванелин се наруга на ум. Как не се беше досетил? Когато богаташите купуват много имоти, повечето ги пишат на имената на братя, сестри, балдъзи, близки приятели. Дали е само заради данъците или има и други причини не е толкова важно, важното е, че напразно се е притеснявал. Защото при това положение на нещата той по същество вършеше услуга на Гаджето. И няма никаква причина да се чувства задължен!
Докато надяваха маските, приближили пропусквателния пункт, там настъпи някакви суматоха. Двама от полицаите гонеха мъж с магаре. Мъжът яхна животното и го пришпори. Двамата полицаи се върнаха, но след беглеца потегли служебна кола. Най-напред покрай убиващата високата си скорост лъскава лимузина претрополя магарето с ездача си, сетне профуча и полицейската машина.
– Луд човек – отбеляза Гаджанов. – Дали си вярва, че може да им избяга?
Тази реплика подсети Ванелин за момъка, който се разхождаше безгрижно из града като клиент на психото, а от там и във въображението на инспектора се пръкна идея. Щура идея, но защо да не опита. Изчака да преминат през капепето. До града оставаха пет-шест километра, не биваше да отлага, но не знаеше как да го подхване.
– Гадже, можеш ли ми свърши една услуга? Сигурно ще ти се стори шашаво и ако нямаш връзки там…
– Казвай. Хайде, без предисловия.
– Трябва ми жълта книжка.
Гаджанов му хвърли бърз поглед, после отново се взря изпитателно в лицето му.
– Това не беше ли документ, дето докторите от психиатрията го дават на пациентите си?
– Такова е.
След кратка пауза Гаджанов го тупна по бедрото:
– Имаш го.

Новата работна седмица се провлачи по познатия монотон, докато не дойде четвъртъкът, когато го споходиха двама посетители, които нито бяха идвали друг път, нито ги очакваше. Най-напред се появи добре облечен мъж, ухаещ на парфюм или на някой от новите дезинфекционни разтвори, който се представи за шофьор на господин Гаджанов. Връчи му бял запечатан плик. Ванелин не вярваше на очите си. Не беше забравил обещанието на шефа му, но се съмняваше, че е способен да издейства такова нещо. Доказателството обаче бе в ръцете му – от плика се изхлузи жълтата книжка!
Сетне се появи самата шефка. Откак беше на работа в социалната служба, почти десет години, тя не бе стъпвала тук. Нито тук, нито при другите му колеги. За разлика от някои началници в общината, които имаха обичая да се отбиват в стаите на подчинените си, шефката на социалната служба не напускаше ширния си кабинет с огромен фикус до бюрото.
– Господин Гавраилов, имам сведение, че държите на служебното си място уред, който няма никакво отношение към професионалните ви задължения.
Фактът, че се обръщаше към него на „ви” не предвещаваше нищо добро.
Ванилин без да се колебае бръкна в „тайника” на бюрото си, извади шлема на виртуалния пътешественик и го положи пред себе си.
– Това е апарат за виртуално пътешествие, марка „Симулант”. Ползвам го само в петък сутринта преди десет часà, преди да започне приемът на посетители.
– Значи това е причината да замествате от началото на извънредното положение всеки петък колегите си, които по график имат дежурство? И утре ли ще бъдете тук?
– Да и утре. Обещал съм.
– В понеделник уредът да го няма – отсече шефката. – И нека това да е последното ви заместване.
Можеше да ѝ обади, че и сам е решил да е последният му петък за отмяна на дежурен колега, но премълча. Беше обещал на жена си след поредния скандал да не го играе вече самарянски, както се изразяваше тя. Даде ѝ честната си дума, че в първия почивен ден на седмицата ще се занимава единствено с децата. Всеки петък докато трае извънредното положение.
И така – край на петъчните замествания, край на  виртуалните пътешествия. И да намереше друго сгодно отправно място за тях, той беше вече силно разколебан – устройството не изпълняваше съзнателните му желания, нагаждаше се според подсъзнателните. Разочарованието му бе пълно.
В петък по обичая си стигна до службата пеш, но без маска на лицето. За да не скучае до десет часà, му хрумна да извърши едно последно пътуване. До загадъчната страна Бутан. Но се отказа. Спря го опасението,  че там може да го посрещне русокоса красавица с тънко кръстче и трапчинка на бузата. Нещо нереално и недостъпно за него.
Към десет и половина, половин час след пристигането на леля Донка, от пропуска получи сигнал за първия за деня посетител. Извади от бюрото папката с хартиена документация и след като на вратата се почука се престори, че чете.
– Нямате ли компютър, нямате ли интернет, да направите заявката си онлайн?
– Господине, вие сте в нарушение на министерска заповед. Без маска на работното си място.
Ванелин надигна глава и зина от удивление. Посетителите се оказаха двама: мъж и жена в полицейски униформи.
Изненадан, но не и притеснен инспектор Ванелин Гавраилов поклати глава:
– Не ми е нужна. Аз съм стерилен.
– Стерилен-мерилен, това е второто ви нарушение за деня. Сутринта и на улицата са ви забелязали без защитно средство. Колежке, пиши акт. Личната карта, ако обичате.
Без да става, Ванелин протегна над бюрото жълтата си книжка вместо документа за самоличност.
Жената полицай приближи, пое я, разтвори я, повдигна вежди и я показа на колегата си. Сетне я подметна на бюрото и двамата униформени напуснаха кабинета без да затворят вратата. От коридора се зачу характерното шляпане на калцуните на леля Донка.
Подслушвала ли ги е? Е, все едно. Ванелин събра половината дузината маски, с които разполагаше, пъхна ги в джоба си, прихвана под мишница виртуалното устройство и напусна сградата.
Пред входа го застигна госпожа операторката на роботите чистачи.
– Господин Гаврилов, да ме прощаваш, но да не си помислиш, че аз имам нещо общо…
– С кое, с какво?
– И на директорката не съм казала за уреда ти. Аз и не знам за какво служи. От другаде е узнала.
– Какво искаш от мене?
– А бе нищо не искам, но да знаеш… Ти май не ме разбираш за какво ти говоря. Нали си се поболял…
– Искаш да кажеш, че съм луд?
– То сега не се вика така, ама понякога такова нещсе случва  отведнъж, не на време те удря в главата.
– Баш на време си е. Петък е най-хубавият ден да се побъркаш.
Ванелин се запъти към първия контейнер за боклук, който се мярна пред погледа му. Изхвърли шлема и маските и с чувство на облекчение пое към психиатрията. Към сградата, която всички наричат психото. Малката лудница, далеч по-спокойна от тази голямата, станала непоносима за него.
Имаше обаче един проблем – не знаеше какви симптоми да симулира, за да го приберат за лечение. Е, ще се прави на хахо, ще разиграва разни маймунджулуци, каквото дойде. Дано хване декиш. И без това вече е изперкал от това извънредно положение, няма начин да не му се удаде.
Пред самия вход на психиатрията го спря една мисъл.
А децата?