ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






понеделник, 4 януари 2021 г.

КУЛТУРАТА - ПОД КЛЮЧ

 

 

 

 

 


Е, така е образно казано, но в случая като ли щеше да е по-добре да го имаше. Заключваш библиотеките, читалищата, театрите, кината (колкото ги има), с една дума всички източници на така наречения културен живот и по този начин, ако не друго, пестиш времето на хората. Но нека бъда конкретен.

Тази сутрин в първия работен ден от новата година тръгнах към варненското читалище „П. Р. Славейков” да върна заетите книги и си избера други.  Ядец.  Вън пред стъпалата, в гъстата мъгла – опашка. Заварих наистина само шест души, но опашката не помръдва. И не може да помръдне. Пред вратите на този храм на културата, уникален и за Европа и за целия свят (къде другаде има читалища?!) -  наредени служителките и портиерката. Цербери. Казваш си името, горе на втория етаж библиотекарката намира картона ти, слиза долу при опашката взема върнатите книги и ги отмята. Влизането – строго забранено. Кой е забранил? Министърът на културата.

Преди нова година си пожелавахме тя да е без маски, без карантини, без часови пътеки в магазините за различните възрасти, сиреч – да паднат всички тези безумия. А то – напротив. Странна работа – преди няколко дни, когато отчитаха по 3-4 хиляди заразени дневно в библиотеката макар по един читател и разбира се с маска, пускаха. Сега при десеторно намалена честота на отчетените заразени – стоп. Дори в предверието на читалището не пускат. Е, в съседния магазин за хранителни стоки – човек до човек, но там изглежда пазаруват марсианци.

Наистина министърът би бил по-милозлив към простосмъртните читатели, ако наредеше да се заключи входната врата. А най-добре – с катинар; така от далеч всичко ти е ясно и не си губиш времето да чакаш на опашка.

В интерес на истината съм длъжен да отбележа, че не е изключена възможността да заемеш книга за прочит, ако знаеш точното заглавие и автора и – желателно – сигнатурата. Но точно тук това е кауза пердута. Библиотечният фонд няма каталози. По стелажите, както и по другите библлиотеки, не всички томове са по местата си, а една част от книгите в насипно състояние  в кашони е под карантина. Така е в библиотеката на иначе солидната симпатична сграда на варненското читалище „Петко Рачев Славейков”. Да, точно така е изписано навсякъде, макар видният ни възрожденец да е Рачов. Какъвто министърът, такива и културните му деятели.

Иде ми на ум знаменитата фраза на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, страх ме е от културата на министъра”.

Пази боже…

петък, 11 декември 2020 г.

БЕЗВОЛЕВО И БУТАФОРНО

 

 

 

 


Заглавието ”Игри на волята” е подвеждащо. Основният смисъл на понятието воля е способност на човека съзнателно да управлява своите постъпки и действия. В навярно най-интересното (щом е най-гледано) телевизионно представление/състезание участниците са буквално сковани в поведението си. Строгите правила и регламентации ги  лишават от инициатива, от възможност да търсят алтернативни пътища за решаването на една или друга задача. Дори в поведението си извън игралното време те действат като марионетки. На какво друго могат да бъдат израз безкрайните, явно задължителни за щяло и не щяло прегръдки между мъж и мъж, между жена и жена, между жена и мъж. И тези безкрайни „автоинтервюта”, вмъкнати често в хода на самото състезание и затова изглеждащи нелепо, повтарящи се по смисъл, навеждащи те на мисълта, че са стъкмени предварително (преди монтажа на сцените), по сценарий.

„Рибарите” не ловят риба, „жътварите не жънат, „ловците” не стрелят по дивеч. Сформирането на племена е просто произволен, да не казвам нелеп трик нещата да изглеждат по-интересни. Племето е сбор от индивиди с обща кръв и произход. То е толкова силно нещо, че и след хилядолетия на исторически поврати и социални превъплъщения следите остават (ние, българите например сме шопи, капанци, хърцои, вайковци, македонци….). В „Игрите..” „племената” се разтурват като рухването на картонените кубчета. И верните му членове могат да се „преметнат” в конкурентното племе. Ставаш от „ловец” „рибар”. Бутафорията е пълна с цветните знамена и гръмките високопарни уводи на водещите. Коментарът в хода на надпреварата – досаден с буквалистиката си. Всъщност коментар няма, казват ни кой какво върши в момента, нещо очевидно и за невръстния зрител. (Можем със затворени очи да ядем сдъвканата кашичка.)

В крайна сметка знамената (символите, „светините” на племената) са захвърлени, „племената” изчезват от екрана, сражението „на живот и смърт”(?!) изправя всеки срещу всеки, наградата от 100 000 лева е една.

Малкото възможности в регламентацията съобразителността, умелия подход към решаването на задачата (пъзели, търкаляне на топчета…) е просто, както се казва, за цвят. Не може да повлияе на основния аргумент – солидния, трениран мускул.

Защо е точно така? Ами за да ни е интересно, да е занимателно и за последния дебил. Навярно форматът (както почти всички останали „риалита”) е купен и следва строго образеца. Не се съмнявам, че продуцентите стриктно спазват клаузите на договора. Какво значение има, че за нрава на българина е нещо безкрайно чуждо да се прегръща за щяло и не щяло. Папагалската ни телевизия го научи толкова лесно да празнува ден на влюбените и хелоуин, та какво ще се кахърим за някакви си прегръдки…

вторник, 20 октомври 2020 г.

ГОВОРЯЩ БАГАЖ

 

 


Картинката в автобуса, с който пътувам към центъра на града, е обичайна: тъпканица, много пенсионери и дебела, невероятно дебела кондукторка на средна възраст, която с труд се промъква по тясната пътечка между седалките и подвиква: „Нетаксувани пътници?!”

Колко ли пъти на ден (на смяна) го повтаря? Преди години, когато за пръв път чух този израз, вътрешно се възмутих: таксува се багаж. Претръпнах. Изразът се наложи и едва ли има изключения – хиляди и хиляди пъти на ден той звучи от устата на варненските автобусни кондуктори. Смисъла, езиковите правила никого не занимават. Дори  сега си мисля – има някаква логика в това таксуванe, тъй като отношението към пътниците е като към досаден, излишен товар. Обяснението е простичко: повечето,всъщност огромното болшинство от тях са от така наречената трета възраст; варненските автобуси са  подвижни старчески домове. Пенсионерите пътуват с карти, а кондукторите получават процент от сумата на продадените билети. От време на време - нещо обичайно стана – от техните уста звучат подвиквания от рода на „Аман от пенсионери”, „За къде сте се засилили по това време” (става дума за пиковите, „натоварени” часове) и прочее подобни любезности.

Старците,  разбира се, мълчаливо, стоически понасят укорите и натякванията. Сега ми хрумва, че навярно, не, не навярно, сигурен съм, сегашните варненски автобуси са по-„мълчаливи” от „икарусите” преди двадесетина години. Тогава средната възраст на пътниците бе по-ниска, имаше още надежди за по-добро бъдеще, имаше усмивки, познати и непознати общуваха в рейса.

Е, говоренето не е престанало, но сега това става по фончетата – джиесеми, смартфони, айфони. Ако в колата влезе някой, който  четвърт век е бил в кома и не подозира за съществуването на тези апаратчета, при вида на говорящите ще реши, че автобусът вози пациенти на лудницата. В автобусите има забранителни знаци, с които никой не се съобразява. Ето и сега жената, която седи до мене, чула сигнала на фончето си, трескаво рови в дамската си чанта. Ща не ща, слушам познатото, банално до втръсване „Какво правиш?”.  Жената се усмихва на себе си и възкликва: „И аз пътувам!... Много хубаво… Към центъра съм и аз… Много ходене ли имаш по магазините? Искаш ли да се видим?...”

Свободно си говори нашенецът с фончето и в автобуса, и на улицата и в банката дори, без да се оглежда има ли някой около него или не. Каквито и да ги надрънка, му е все едно, околните са непознати. А и събеседникът ти като не те вижда, нямаш никакви притеснения, много по-лесно е например да го излъжеш.

Докато така разсъждавам на себе си, ставам свидетел на истински куриоз. Жената до мене възкликва: „И аз пътувам със 148 номер… Хайде да се видим на спирка Тракия. Аз съм в момента точно пред нея… Така ли?! Оооо..”

Оказва се, че и другата жена е в същата, в нашата кола, няколко седалки пред нас.

приписка: Моят приятел Тошко Марков е уверен, че българинът рано или късно ще започне да се съобразява със забраната на фончетата на обществено място – така както вече не качва кучето си и не пуши в автобуса.  Но по-интересна е друга негова идея: той смята, че цената на билета в градския транспорт трябва да е според килограмите на пътника; по-дебелите да плащат повече. Както е при таксуване на колет. Тогава, викам му, по тази логика кондукторките с по-едри габарити е  редно да получават по-малки заплати. Зер наднорменото им тегло налага по-голям разход на гориво.

 

 

 

понеделник, 28 септември 2020 г.

ДА ПОГАЛИШ ЗМИЯ

 

 


Понякога бедата носи късмет.

По тази причина ще помня до края си месеца, годината и всички наглед незначителни битови подробности. Април 2018-та – в селската ни къщурка пръкна теч. Течът е много-много досадна работа, особено когато в едно нищо и никакво селце с петдесетина постоянни жители със свещ да търсиш водопроводчик.

В съседното Китка е водомайсторът за района на ВиК. Звъня му. Ядец – не бил вече водомайстор, друг назначили. Ами, викам, като сега си частпром, няма ли да ти е по-лесно да дойдеш и да ни спасиш от наводнение. Не, категоричен е спецът, имал много работа. Моля го да ми даде телефона на приемника си. Не му бил под ръка. И ми затваря. Цугцванг. Сиреч нямам полезен ход.

Тръгвам към центъра да търся връзка с новия водомайстор. Къде-къде – най-напред в магазинчето на леля Донка. Там, сещам се, виси на витринката списък с телефонните номера на кметския наместник, полицейския участък,  лекаря от Приселци, когото по новата мода зоват джипи и на прочее нужни и важни за селото личности. Както и очаквах, тук, най-долу на листа, е и номерът на водомайстора. Но се оказва, че е от миналия век, а оттогава са се изредили половин дузина спецове на тази длъжност. Синът на леля Донка, когото досега само съм мяркал и дори в първия момент не се сещам кой е, пита каква е белята. Предлага ми, ако съм нямал нищо против, да дойде да види на място какво е положението и да го поправи. Водя го вкъщи. Огледът е кратък, решението е взето – отива си у дома човекът за инструменти. Не смеем с моето другарче Зоя да попитаме за хонорара. Когато си на зор, не ти е до пазарлък.

И, както сетне се оказва, този немаловажен въпрос за плàтата ще ни постави в неловко положение. И двете страни. Майсторът (за чието съществуване като майстор преди не сме и подозирали!) притеснително ще рече: „Не съм дошъл за пари, а да стане работата”. Такова чудо не бе ми се случвало: да уговарям някого да си определи размера на възнаграждението. Добре, вика накрая човекът, десет лева за материалите и десет за труда. Сетне от познат водопроводчик във Варна узнах, че в магазините всички тези части донесени и вложени в инсталацията ни струват над десетак; не ми повярва варненецът и за хонорара със същия размер.

Така се запознах с Младен Михайлов, с едно живо и красноречиво напомняне, че на този свят съществува и доброта. Съпричастност към неслуката на другия, най-обикновена човещина. Понятия сякаш забравени в днешното ни време, премазани под тежкия ботуш на беззаконието и алчността на силните на деня. А като го погледнеш  Младен, съвсем обикновен човек: 55 годишен мъж, среден ръст, семпло  облечен, небръснат. Сега и модата е такава, макар че на село кой ти придиря за лицевата растителност. Тук ако се разходиш по центъра гладко избръснат, костюмиран, с вратовръзка или с папионка връз бялата риза може и за смахнат да те вземат. Изненадата ми е далеч по-голяма, защото Младен освен с отзивчивост, благост и добродушие се оказа надарен и с куп таланти. Той самият не може да пресметне точния брой на свидетелствата, дипломите и прочее документи, доказващи какви професии владее: автомобилен монтьор, барман, оксиженист, водопроводчик, помпиер, инструктор по сърф, за изреждането на строителните му специалности са нужни няколко реда.

А как пипа, като че ли е часовникар. Образът му никак не се вписва в познатата на всички картинка на вечно бързащия майстор: на две – на три, джаста – праста, как да е, отвън наред, вътре недоизкусурено. Не, не скъпѝ човекът времето, полека, без да бърза, всичко да е изпипано както си му е редът. Не вярвах на очите си като видях как е свалил фаянсовите плочки в банята (злополучната корозирала тръба е вградена): почти всичките цели, непочупени!

Изненадите тепърва предстоят.

На север от селото, до дерето преди три години се появи каменна чешма, подобна на крайпътните чешми от времето на Възраждането, сколасани с иждивението46 на богати българи. От чучура ѝ блика блага, чиста старопланинска вода. Оказва се, че е градена от Младен. „Иждивението” е негово, никой не му е плащал. А чешмата Осенът, назована на великолепното извисено над нея дърво, направи известна Круша във Варненския край – тук идват заради водата ѝ от десетки километри с колите си.

Отиваме през лятото да дирим негов приятел Жоро Мичмана, който, уви, оказва се току що е отпрашил към Варна. Като че ли за да докаже колко е близък с него, Младен сочи къщата: камината му съм правил. Личи  си, не се фука човекът, просто му е драго. Значи, викам си, и този майсторлък му иде отръки. А в късна есен, когато най-сетне съм се наканил да го повикам на чаша джин да ми поразкаже житието битието си, покрай напалатилия ни студ, отваряме приказка за камините и го питам градил ли е други. Колко? Изрежда ги с имената на собствениците, но се предава – не може да си ги спомни всичките. Е, викам си на ум, този човек не е от мира сего. Друг би турил на метална табелка името си връз осеновата чешма. И то с право – да се знае чия ръка я е сътворила. А с камините си е  за книгата на Гинес. Нима има селище по земното ни кълбо с толкова много камини на глава от населението и то съградени от един и същ майстор?! Изпипани, с въздушна възглавница, хем да топлят две стаи, хем на „възглавето” да си приготвяш това-онова за хапване.

Взирам се в благите му изразителни очи, в правилните черти на лицето, мислено махам наболата четина, „обличам”  го във фрак и си го представям в един от аристократичните салони на Албиона. Същински лорд! Лордките (както нашенци понякога наричат дамите от тамошното висше общество) ще се редят на опашка да се запознаят с него – обаятелно лице, хубав мъж. А като се сещам и за множеството му умения, за нрава му без да бърза да изпипва всичко, до което се докосва, се дивя – мислено, разбира се – какво дири той в това забутано, забравено от Бога селце? Роден в град (Белослав), писал трудовата си биография в ред наши градове, че и в странство, най-вече в Германия, по ирония на съдбата заради родителите си покрай дядото и бабата, които живеели в Круша, в края на миналия век се озовава тук. Гради солидна триетажна къща и остава в селцето. Въпреки сполетелия го през 200З-та семеен трус с развода и заминаването на бившата с дъщерята в Англия.

След фамилното крушение кроял планове за  гурбет. Отправил поглед и към САЩ, където отдавна бил заседнал и уседнал негов близък приятел. Но като няма зелена карта? А бе ти идвай с някаква екскурзия, увещавал го неговият човек от Щатите, аз те поемам тук, ще те оженя за една хубава американка и си бетон.

Вместо в страната на неограничените възможности се озовал в Димитровград. По него време, когато рухнало семейството му, започнало рушенето и на славния химкомбинат, възпят от Пеньо Пенев. Дали е било случайност, дали, както се казва в синхрон с настроението му година почти събарял сгради, цехове, складове. И все по високото (аз, вика, съм като котката, не се боя) при неизбежното „разкостване” преди да прогърмят взривовете.

Сетне – завръщане в Круша: водомайстор, помпиер и – от няколко месеца – безработен. Селото си има собствен водоизточник на  десетина  минути път пеш. Четири години (от 2013-та) се задържал там Младен, докато не го уволнили, за да назначат свой човек. Намерили му цаката – пропуснал да отбележи за няколко дати в дневника, че водата е хлорирана. Уволнението си обяснява с лукаво-снизходителна усмивка, без да се възмущава – нали и него на времето са го назначили с ходатайство, така е у нас.

В разни времена подхващал ту един, ту друг поминък. И барман за кратко е бил в комплекса Ален мак край Варна, и с два автомобилни сервиза в областния център си опитал късмета, но не потръгнал бизнесът му заради притесненията от собствениците на помещенията. Не знам дали е неумел играч в тези сложни отношения, дали просто неспокойният му дух и любопитство го носи непрестанно насам-натам. Дипломата си за инструктор по сърф изкарал във Висбаден, известния немски курорт, който не е на море. Сега Младен е на 10 километра по права линия от морето, но сърфът му е „пенсиониран” в домашния склад. В Круша.

Колкото повече го опознавам, толкова затвърдява увереността ми, че той няма да напусне селцето. Къде другаде ще намери такава чудна природа? А тя си му е слабост и страст, ако щете. Върти-суче, все завърта разговора към животните, домашни и диви, с които общува и наблюдава с детински интерес.  Дома на Михайлови обитават 3 кучета, 7 котки, един прилеп на тавана (колкото да е чудно – само един), в бараката с дървата за огрев чест гост е орехче47, проникнало първица там през зимата през една пролука, която Младен не запушва заради него. Сам той гадае от студа ли се крие там малката птичка или намира нещо за ядене. И заради едното и заради другото ще да е, в дървата се крият ларви на разни насекоми. Къщата е в центъра на Круша, но я наобикалят и катерички, които Младен „глези” с орехи – оставил е пълна щайга пред прага над стълбището. А през пролетта и лятото двадесетина лястовичи семейства отглеждат малките си под стрехите и в селската тоалетна на двора. Вътре. Там са свили гнездо и по тази причина вратата винаги е открехната, да могат да долитат и отлитат.

Преди години Младен имал котарак, който се научил да отваря хладилника. Но чудното било друго – не посягал на салам, месо, сирене, а си крадял краставичка. И си я хрупал!48 Учудването на стопанина му било не по-малко от случката до гората, когато зърнал катеричка с врабче между зъбите. Но най-интересна, поне за мене, е историята му с големия смок. Ходел Младен пеш на работа и на път към помпената станция на пътеката през буренясалия склон между селото и асфалтовия път една заран се натъкнал на змия. Дълъг почти два метра смок. Вдигнал си главата на лакът разстояние от земята, втренчен в крачещия насреща му помпиер. Сепнал се човекът, чувал бил, че големите змии удрят с опашките си, та гледал да  е нащрек. Подминал го, както се казва, на пръсти. На следващата заран смокът  се оказал пак там. Надигнал по обичая си глава. Кротичко   го наблюдавал. И така тръгнало – всеки божи ден смокът го „посрещал” и „изпращал” на работа. Привичка и на двамата им станало това рандеву на едно и също място. Цялото лято. Така свикнал със змията Младен, та след време, като я подминавал го обзело желание да  погали смока.  Е, погали ли го, питам. Не посмях, вика, щото не знаех дали ще му е приятно.

А сетне? Сетне го уволнили и вече не минавал по пътеката. В главата ми се мярна  шантавата мисъл, че смокът е тъгувал. В крайна сметка двамата стигнахме до пожеланието дано да е жив и здрав отколешният му посрещач и да не се лъже да „посреща” други двуноги местни обитатели, щото те, зърнат ли змия, трепят на поразия. Това отношение, казвам на Младен, ни е от християнството, мита за съблазнителката на Ева.

С моя придобит от годините скептицизъм, признавам си, отпърво не давах вяра на всичко, споделено от Младен. Но скоро се убедих в правдивостта му. Неговото въображение не е годно за измишльотини, друга му е насоката: как да направи, да поправи, да разхубави.

Има такъв човек! И той е в малкото село Круша до река Камчия. Когато по телефона разказах вкратце за него на великолепния прозаик и поет Цветан Пешев, той възкликна:  късметлия си!

Късметлия съм, да и то не само аз.

Фактът, че Младен го има на грешната ни земя, ме кара да съм оптимист за изстрадалото ни племе. Но си мисля – колко са такива нашенци като  него?

Въпрос.

 

приписка: Последната новина около Младен е добра: от ноември 2018-та той е назначен от общинската управа в Аврен към кметството на село Круша с трудов договор за  работник по поддръжката.  Парите са от някаква европейска програма, която го задължила да изкара курс за  усвояване на елементарни строителни умения. Все едно  университетски преподавател по математика да го учиш на първоотделенско смятане. Както и да е, станал той прилежен ученик, но се наложило да влезе и в ролята на учител и да обяснява на останалите 15 курсисти някои тънкости, тъй като лекторът им оплел конците….

 

втора приписка: Написаното до тук е от есента на 2018-та. Завчера (26 септември лято 2020) Младен Михайлов се спомина. Няма вече такъв човек. Отиде си единственият ми приятел от селцето, а жителите на Круша загубиха най-добрият и най-скопосен свой съсед.