На 31 май се навършват 10 години от смъртта на един непризнат, неизвестен на широката общественост български гений. Този текст написах тогава и публикувах в електронното списание "Литературен свят" - публикация останала без отзвук...
Един негов герой от разказ, дал името на първата му книга, млад, пълен с енергия селски чудак, сади лозе от изхвърлени, бракувани пръчки на гол, безжизнен хълм. На всичко отгоре случва сушава година и едва вкоренилите се, пуснали крехки ластари лози, започват да съхнат. По всичко изглежда неприветливата височина ще остане само – и все така – място, което катагодишно атакуват войниците. И го превземат. Винаги. И винаги, след всяка атака, хълмът остава непроменен – същият сив, безплоден силует над селото.
Героят е назован Чолаковото момче. Той, досещате се навярно, има къси пръсти – като баща си, като дядо си. Сякаш носи някаква прокоба, подобно на голия безжизнен хълм, който героят на разказа си е наумил да надвие и пробуди към живот. Чолаковото момче само занича в салона, където под звуците на „Истанбул Константинополис” селските младежи танцуват в самозабрава. (Имаше такава мелодия, много популярна, имаше и много забави на село в първите години след войната – докато имаше младежи.) Надвило съблазънта на общото веселие, Чолаковото момче се втурва...да пръска лозето.
Паднал е най-сетне толкова дълго чаканият дъжд.
„Наесен лозето щеше да роди първите гроздове. И те щяха да бъдат по-сладки от другите, защото това лозе беше садено от пръчките, които всички бяха изхвърлили, върху земя, която всички бяха прокълнали...”
Не, разказът не завършва така. „А може би това не е важно – добавя авторът. – Вече войниците никога няма да превземат прокълнатия хълм. На него като квадратен оазис ще се зеленее лозето.”
Как е станало, кой го е сторил – човешката памет не винаги пази спомен. Важна е промяната, резултатът от усилието да сториш невъзможното реалност.
Чолаковото момче е само един символ. Както и почти всеки детайл, всяка сцена от този малък, непретенциозен на пръв поглед, но мъдър разказ за човешкия порив към съзидание, за твореца и творчеството, за съдбата им.
Авторът го е писал в разцвета на силите си, преди да закръгли 30-те, когато е имал всичко: нормални пръсти (здраве), жизнерадостен и жизнелюбив дух, понатрупан житейски опит, стилно перо (резултат от – банално, но вярно – къртовски труд над словото), евристично мислене, „поетическо виждане и оригинален романтичен подход към човешките характери и към явленията от действителността”. (Цитатът е от предговора на Ефрем Каранфилов към дебютната книга.)
Макар да казват, че авторът влага във всеки свой герой по нещо от себе си, когато е писал „На прокълнатия хълм”, едва ли е допускал, че съдбата му по нещо ще го сродни с Чолаковото момче. А става точно така. На 30, прекрасната възраст, съчетаваща младостта и зрелостта, след едно дръзко и глупаво надбягване по улиците на София със свой колега от телевизията, той се строполява на стълбите пред известната на всички сграда на „Сан Стефано”. Пристигнал е пръв, но победата му струва тежка, нелечима астма. Животът му се превръща в низ от редуващи се, непредвидими и мъчителни кризи, когато важно е само едно – глътката въздух. И така – до края, до началото на тазгодишното лято, когато дойде неизбежното. Наричат го преселение в отвъдното. С което той приживе обичаше да се шегува. Както и с всички, „приповдигнати”, белязани отдавна с белега на тривиалността метафори.
Името му е Веселин Касабов.
Не е известно. Не е било никога „на гребена на вълната”. Изглежда е познато само на най-запалените библиофили, ценители на българската проза. Може би причината е в малкото – само три – издадени приживе книги: „На прокълнатия хълм”, „Представление с коне” и „Посоката на вятъра”. Два готови ръкописа останаха в бюрото му в малката къща до варненската железопътна гара, където прекара последните осем години от живота си. Като затворник. Лекарството, което „отпушваше” дробовете му, съсипа другите му органи и границите на неговия свят бяха очертани от оградата на миниатюрното дворче.
Знайно е – за духа няма прегради. Тези последни осем години бяха особено плодоносни за него. И за литературните, и за научните му занимания. Касабов беше, впрочем Е изключително рядко явление за нашето време на тясна специализация, време, в което колегите от различни клонове на една и съща наука не знаят с какво се занимават съседите и дори не проумяват същината на идеите им. Казват, че хората по отношение на творчеството са два типа – едните с образно мислене, годни да се сродят с изкуството, другите – с аналитично, строго рационалистично. Годни за науката. Касабов притежаваше и двете и то в еднаква и то във висока степен. Като литератор има брилянтен стил, пестелив и точен със словото (мисля, тук той е продължител на Йовковата традиция), изключителен вкус към детайла, великолепно фабулира и гради характери, ненатрапчиво води читателя към онова, което критиците наричат поанта. Притежаваше рядкото умение да създава романтично - героичен образ и в същото време да го „приземява”, да дегероизира.
В науката той е енциклопедист: владееше отлично математическия апарат, познаваше всички течения и школи във философията, теоретичната физика за него беше като първолашки буквар за студент, в който той виждаше празнините и грешно подредените думи и знаци. В биологията лентата на Мьобиус му бе подсказала една – може би гениална – догадка за произхода на живота. Като теолог (не беше вярващ) направи превъзходен оригинален анализ – съпоставка на четвероевангелието. Уви и тази му работа, както и ред други предимно в областта на теоретичната физика останаха приживе непубликувани. (Три малки статии се появиха единствено в ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ и списание 8 (ОСЕМ) в последните години на живота му.)
Исус бе единственото име от хилядолетната памет на човечеството, чиито слова цитираше и то с охота, когато възникваше спор или някакво недоразумение. Мечтата му да посети библейските места така и остана неосъществена. Той отдавна съзнаваше, че няма да има такъв шанс и не криеше съжалението си. Но станеше ли дума за отхвърлените ръкописи, само махваше с досада – не е толкова важно. Не обичаше да говори за идеите, работата, прозренията, откритията си. Малцина допускаше до „кухнята” и то за кратко, едва-едва открехвайки вратата. Не членуваше в никакъв творчески съюз или сдружение. Не търсеше подкрепата на влиятелни и властни люде. Не прекрачваше ничий праг неканен. Сега се сещам за една любопитна подробност: не ходеше и на срещи с читатели. Поне не помня такъв случай, а и нямаше как да стане. Само на петдесетина метра над дома му в къщата на варненските писатели водачите на местните пишещи братя тъкмяха планове, графици, прошения към общината за някое и друго левче, без да подозират, че на крачка от тях, както се казва под носа им един голям талант заляга над лебедовата си песен. И бавно гасне, запазил за щастие непокътнат интелекта и ясния си ум.
Като Чолаковото момче той смяташе, че не е нужно да се шуми – другите сами могат да видят как на безплодния хълм се ражда невъзможната свежа зеленина, как се налива плодът.
Уви, у нас не е така. Не ни е в нрава, в характера да забелязваме и ценим стойността на постигнатото от другите. Особено когато са от нашето село. При това, колкото парадоксално да изглежда, по-скоро сме склонни да отдадем дължимото на малкия хълм, който и за нас самите изглежда достижим, отколкото да погледнем към високия връх. А когато си стигнал още по-нагоре, когато си стигнал звездите, е, тогава шансът ти на практика е нулев. Признаването на звездните висини е смутително за душата и принизява собствената ни значимост.
Когато прочетох в ръкопис последния роман на Касабов „Цвете от Андите”, първия въпрос, който си зададох, бе защо е прибягнал до средствата и формата на фантастиката. Отговорът не бе труден – в тъканта на повествованието той бе „вплел” всичките си научни идеи. Казах му го. Той ме погледна с обичайната си иронично-лукава усмивка и попита: „Защо смяташ, че са всичките? Аз имам още.”
Сигурно, сигурно е така, но те си заминаха с него в последния майски ден на 2012-та. В такива случаи е прието да се завършва оптимистично: има и зрели плодове и рано или късно те ще стигнат до всички. Но не го мисля. Песимист съм. Кой ще издаде непубликуваното в тоя битпазар, в който е превърната културата ни? Кой ще го оцени в нашето село, където всеки е обсебен от мисълта за оцеляването си и чак сетне – за самоутвърждаването си, неспособен да вижда по-далеч от най-близкия хълм.
И се питам – зла орис ли е, прокоба ли е да си родèн творец в България?
