В КЛАСИЧЕСКАТА красота има и доста скука. Тя не допуска отклонение от нормата.
КОГАТО говорим за високо качество, бройката като мерило е неуместна. Изкуството е елитарно явление. Най-четени са авторите на криминални романи. Камю, да речем, е далеч назад по тиражи и библиотечен оборот от Агата Кристи. Защо, тогава, съвсем сериозни хора продължават да ни замерят с цифри? Когато чуя думичката бестселър, без да знам за какво творение става дума, съм готов да се обзаложа, че ако не ерзац, то е някаква сръчно стъкмена посредственост.
СПОРЪТ за формата и съдържанието е като спора за яйцето и кокошката. Но не съвсем: съдържанието тичка напред и чак след него може да се появи – и прояви – формата.
ДА СЕ ПИШАТ стихотворения след младенческата възраст според мене е неприлично. Някои остават цял живот юноши (или се преструват на такива), но това е друга история...
МАНИЕРНИЧЕНЕТО, самоцелното оригиналничене разголва до край глупостта.
СОЦИАЛНАТА ПОРЪЧКА за таланта е като оглавник за добиче.
ЕДИН ЧИТАТЕЛ верен да ти остане, си струва да пишеш. Ако го правиш обаче само за себе си, е налудничаво.
ДРАМА има, театър няма.
МНОЗИНА смятат, че да се пишат стихове за деца е лесна работа: ритъм, звънки рими и задължителна поука. Децата са като бял лист, поемат всичко, понякога като че ли ги забавлява самата игра на думи. Но какво остава в бедните им главички от назидателните поанти? Струва ми се, че ефектът най-често е обратен на очакваното: повтаряните до втръсване поуки ги карат просто да се инатят.
ОТКЪДЕ идва припевът? Не е ли коренът му в шумерската поезия, чийто основен похват е повторението?
ИМЕНАТА, срещу които в изкуството стоят най-много ордени, лауреатства, класации и прочее отличия, най-бързо се забравят след преселването им в отвъдното. Изключенията са малко и то обикновено за безспорни, големи постижения, пред които, както се казва, и боговете са безмълвни.
СРЪЧНИТЕ в писането, но лишени от истинска дарба, са по правило изключително изобретателни в гонитбата на награди, отличия, привилегии, постове...
ЛИТЕРАТУРАТА е най-синтетичното изкуство. Може би тъкмо затова обикновено я „отделят” от останалите видове творчество. Писателят в известен смисъл трябва да бъде универсалист. Убеден съм, че за майсторството му имат значение и дори са задължителни умението да усеща дълбоко музиката, да владее контрапункта (може да няма добър слух), да съпреживява и цени високите постижения в живописта, графиката, скулптурата, да се чувства сред природата като в роден дом. Колкото да изглежда парадоксално, владеенето на правописа не е от особено значение. Моят, вече покоен, приятел Ангел Шишков пишеше „теменужка” с „ш”, но беше добър разказвач, майстор на фабулата и изграждането на образите. Всъщност, защо в минало време? Той си е такъв. Живо доказателство са няколкото му романа. За съжаление, както много други кадърни събратя по перо, той не получи полагащото му се признание.
НЕ СЪМ ПРОТИВ криминалната литература. Но за да е стойностна, тя трябва да бъде социална, както е у Сименон например. Ако авторът разчита само на трика да крие в ръкава си птиченцето, което ще пусне на финала, то е за сметка на художествеността. Баба Агата е може би най-изкусна в този фокус, но си остава второсортна литература. За мене образец в криминалния жанр (определението, разбира се, е доста условно – както всяка класификация в такава „тънка” област като изкуството) е „Престъпление и наказание” на Фьодор Михайлович.
ДЪЛБОЧИНАТА, струва ми се, е главното, което липсва на съвременната ни разказваческа проза. Напоследък прочетох тридесетина разказа от различни наши автори. (Думата ми е за сериозни автори, а не за модернистично-вулгарни излияния с претенции за литературна стойност.) Различни, но колко си приличат: половината са по-скоро остроумно разказани, разтегнати, облечени в художественост вицове, другите са от типа „с неочакван край”. Търси се външен, ситуационен ефект, характерите са схематични, доближаващи се до гротескната карикатура, а често и - чисти гротески.
ГЛАВНАТА ОТЛИКА между професионалиста и любителя е в самочувствието. Колкото да е надарен любителят, малко или много страда от липсата на ценз. Изключенията са много редки. На времето братя Райкови (самодеен куклен театър „Щурче”) представиха великолепна постановка под название „Великанът” – стегната, изчистена, силно въздействаща символна работа. Критиката я отрече – била схематична, „механична”, суха. Нямало го присъщият на стила им лиризъм. И, за съжаление, братята свалиха от репертоара на „Щурче” една от най-хубавите си пиеси...
ТВОРЧЕСКИЯТ СЪЮЗ е като подсъдимата скамейка. Нея – подсъдимата скамейка – никога не я съдят, а творческият съюз сам по себе си нищо не сътворява;
ПАЗАРЪТ е враг № 1 на изкуството
ИЗКУСТВОТО като елитарно явление не подлежи на пазарно остойностяване. (Пазарът изисква масовост – срещу един производител насреща да са множество купувачи. И колкото повече са те, толкова по-висока е печалбата, независимо от „интелигентната” стойност на продукта. А качеството (естетическата стойност) на една истинска творба на изкуството е обратно пропорционално на броя „потребители”, които са в състояние да я оценят и да й се насладят. Съвременната западна цивилизация, хвърляйки на тезгяха на пазара изкуството, по същество извършва престъпление, чийто резултат е само един – „снижаването” му, обезличаване в посока към уравняване с така наречената масова култура. Справка: модерните или по-скоро модни течения в литературата, музиката, живописта...
ВИСОКОТО ИЗКУСТВО все още оцелява в условията на пазарната „обращаемост” благодарение на снобизма на некултурни и полуграмотни богаташи. Кризата в световното кино е своеобразно доказателство – нали един филм от класата на „Сталкер”, да речем, не може да се окачи като картина на стената в дома на богаташа, който хвърля милиони за творба на Ван Гог със съзнанието, че тя ще е само негова.
СЛУЧАЙНОСТТА често изтласква на гребена на вълната всякаква що годе сръчна в писането посредственост. Но съдбата й не може да бъде различна от тази на пяната във водовъртежа.
ИЗКУСТВОТО не прави изключение – няма и не може да има творби с вечна и неизменна стойност. Но е дълготрайно. Колкото да е странно на пръв поглед в това отношение то се „състезава” със суеверията и религиозните заблуди – може би защото неволно „удължава живота” им, като ги използва за свои сюжети.
ОЩЕТЕНИТЕ откъм дарба или недостатъчно сръчни в образното писане, обикновено стават критици. Удоволствието да правиш дисекция на литературния (и всякакъв друг творчески) труд на другите, да си техен съдник е успокоителна компенсация за нереализираната амбиция. Според поета Симеон Владимиров – цитирам дословно – „критикът е говедо, което пасе в чужда ливада.”
ИСТИНСКОТО, ВИСОКОТО ИЗКУСТВО притежава едно качество, което няма никоя друга стока - то вдъхва респект, предизвиква уважение дори у невежите и лишените от естетически вкус, но осъзнаващи същината му. Едва ли създателите на CD до един са поклонници на Бетховен, но при определяне обема на информация, която може да „поеме” дискът, са решили той да е достатъчен да побере Деветата симфония – 72 минути. А когато изкуството служи за мярка на нещата в съвсем други, „прагматични” области, то като че ли има надежда за бъдещето на цивилизацията ни...
ЧОВЕШКАТА ИСТОРИЯ е низ от робуване на нови и нови, измислени от самите нас потребности.
ИСТИНАТА, дори ако излиза от устата на крокодил, си остава истина.
ВЯРВА СЕ в недоказуеми неща (бог, Голям взрив, караконджул, магия...). Реалните, действително съществуващите, се приемат от всички здравомислещи нормални хора. Вяра за това не е нужна.
ВИРТУАЛНОТО е абсолютно безлично. Всеки може да напише писмо от името на когото и да е (стига да му знае е-мейла, за хакерите не е проблем), до негов близък с неверни сведения, да речем, и така да предизвика скандал. Получателят няма как да се усъмни в автентичността на полученото послание. Съвсем друго е положението с реалната, „веществената” кореспонденция. Не че е невъзможно, но представете си какъв непосилен труд е да подправяш почерка. Ако живееш в друг град, трябва да търсиш начин да го изпратиш от местоживеенето на мнимия подател заради пощенското клеймо. Може да те издаде дори различният парфюм – дамите имат навика да попръскват пликовете с любимото си изкуствено ухание...
ПРЕКОМЕРНАТА УПОТРЕБА на купешки думи (чуждици) дава илюзията за научност. Несъмнено това е причината много и много нашенски автори да говорят и пишат предимно с понятия с латински и гръцки корени. Някои са истински жонгльори в умението да се избягват родните съответствия в речника и да съставят сложни синтактични конструкции, чийто смисъл понякога е трудно разгадаем за средноинтелигентния българин. Наивно е, разбира се, по този начин да прикриваш липсата на оригинална мисъл, на собствена ясна позиция. Но се котира – поради същия този наивитет, поради който мнозинството от читателите и слушателите бърка наукообразността с евристичното мислене със същия респект към боравенето с чуждици, с който гледа жонгльорите в цирка.
МОДАТА е диригентската палка на стадния инстинкт.
КОЛКОТО ПО-ГОЛЯМА Е ЕДНА ЛЪЖА, толкова повече се нуждае от разяснения.
ЗА ХОМО САПИЕНС човешкият мозък е по-голяма загадка от космоса.
ТЕХНОЛОГИЧНИТЕ НОВОВЪВЕДЕНИЯ са преди всичко „патерици” за лъжата и измамата. Пример – манипулацията със снимките, разхубавяване – в сайтовете за запознанства….
СЛУЧАЙНОСТТА е непозната закономерност.
ОТ БЛАГОДАТНОТО ПРЕЖИВЯВАНЕ, от щастливите мигове в края на краищата остават само спомени.
