ТАТУИРОВКАТА за мене е лакмус за характера, интелигентността и умствения багаж на непознатия. Не приемам, разбира се, за глупаци всички изографисани, които срещам в ежедневието. Някои си носят неизтриваемо наследство от юношеските години, когато са били съвсем млади-зелени, наивно са се подвеждали по модата и примера на възрастните. Пораснали, помъдрели, мнозина от тях съжаляват за детинското си подражателско увлечение, а някои навярно и се срамуват, тъй като (знам такива случаи) крият татуировките си. И никога, дори в най-горещите летни дни не обличат къси панталонки.
В тази връзка ми идва на ум една странна особеност в облеклото на известния навремето знаменит артист Константин Кисимов. За него в театралните среди се носеше приказката, че отказал да приеме роля в пиеса, в която героят е по къси горни гащи, ако режисьорът не му позволи да играе с дълъг панталон. Кисимов винаги и зиме и лете ходел под него с ватирани долни гащи, които наричахме на времето наполеонки. Според мълвата той ги смятал за талисман, носели му късмет. От години едни и същи, протрити, кърпени, но несменяеми.
Кисимов си беше особняк. Но наполеонките могат просто да се изхвърлят на бунището, а с татуировката си като дамгосан за цял живот.
Според уикипедията етимологията на „тату” идва от Полинезия. На един от тамошните езици това буквално означава „нанасяне на рани”. Древен обичай, навярно още от пещерната епоха. Далечните ни предци, (изглежда все още е практика и сега сред някои от така наречените първобитни племена), по суеверни съображения сами са си нанасяли рани. Да се предпазят от уроки, да възпират злите духове и пр.
Изглежда тази традиция е придобила постепенно по-мек вариант – замяна с рисунки върху кожата. А те са имали и друго значение: показвали са мястото ти в социалната йерархия или принадлежността към някаква общност.
Днес татуирането в така наречения цивилизован свят си е просто мода и нищо повече. Израз на перчене, на демонстрация на кумирите ти, на увлеченията ти, а често и опит да се представиш такъв какъвто не си и не можеш да бъдеш.
Модата е като грипните епидемии, изглежда неизтребима. Проблемът в случая е друг – да се предпазят децата и юношите от сляпо подражание, та на зрели години да не съжаляват и да не страдат.
С нравоучения, със заплахи от опасност да прихванеш хепатит или рак на кожата това не може да се постигне. Цигарените кутии от години се произвеждат със застрашителни текстове и картинки, които, бъдете сигурни, не са отказали нито един пушач. Как тогава, по какъв начин да убедим малките в безсмислието и вредността на татуирането?
Струва ми се нещата опират и до домашното възпитание и до училището. С някакво специално „мероприятие” нищо не може да се постигне. Като се има предвид виртуалната среда, в която растат децата ни, буквално бълваща простотии, пошлости и вулгарност, изглежда трудна задача, ако не и невъзможна.
Редно е да се наложи пълна забрана за татуиране до навършването на пълнолетие. Както е да речем с продажбата на цигари и алкохол. Тази забрана по понятни причини лесно се заобикаля. Но срещу татуирането тя може да бъде напълно ефикасна – неизтриваемата рисунка не може като цигарената кутия да се скрие в джоба. Солената глоба за притежателите на татуателиетата ще свърши работа.
Но как да противодействаме на всеизвестното правило, че забраненият плод е най-сладък? Има лек, много е просто: на юношите да им се позволи да се кипрят с изтриваемо тату.
Защо стигнахме до тук? Татуирането не е единствената и не главната беда. Ами насилието, наркотиците, привикването към готованство и втълпяването в младежкото съзнание на консуматорската философия всички удоволствия на куп и веднага?
Татуировките просто подсказват тъмната страна на тази действителност.
Обречено ли е днешното младо поколение, наша отмяна за утрешния ден?
