ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






вторник, 5 ноември 2019 г.

КАЧВАНЕТО И СЛИЗАНЕТО ОТ БАЛКАНА











КАЧВАНЕТО И СЛИЗАНЕТО ОТ БАЛКАНА

СПОРЕД ОЛИМПИЕЦА БЕБО1

или за „грешката” на Йордан Йовков


За българина истината излязла от устата на крокодила е нещо във висша степен съмнително. Зер на крокодилски сълзи никой не вярва, крокодилските сълзи са чисто физиологичен акт, предизвикан от напрежението при поглъщането на прекалено едра плячка. Понятен, закономерен ако щете скептицизъм. По-лошото е, че нашенецът приема за чиста монета всяка нелепица, щом я е изрекъл авторитет. Дори да съзира безсмислицата, простосмъртният слушател/читател кима съгласно, стъписан от званията, титлите и общественото признание. Иначе, възрази ли, рискува да бъде сразен с кратичкия въпрос „А ти кой си?!”, с който са решавали всички спорове помежду си Паниковски и Балаганов2. И това е по нашенски: вместо аргументи по същество – търсене на съмнителни подбуди, като че ли другомислието ти е породено от някакъв хищнически инстинкт да „схрускаш” доброто име на авторитета. Когото у нас обикновено смятат  за непогрешим.
Така или иначе истината не бива да става заложник на едно утвърдено име, па било то и Светлозар Игов. А в случая – поводът за тези редове е статията му „Слизането от Балкана” – той се разминава тотално с нея. Попаднах на този текст в електронното издание ЛИТЕРНЕТ, където тя е „качена” през 2008 г. Подзаглавието е интригуващо: „Интенционалната заблуда на Йордан Йовков”. Изкушеният „литературно” няма как да я подмине. След встъпителните 2-3 страници идва  озадачението и стъписването. Авторът прави „откритието” си на базата на съпоставянето на несравними неща – подвига на Ботев  и хайдутите, Йовкови герои от известния цикъл, като ги поставя, образно казано на един кантар. Уточнявам:
- Ботев не е хайдутин;
- хайдутите не са бунтовници/революционери;
- „изкачването” на планината от Ботев като житейско поведение е несъпоставимо с деянията на героите от „Старопланински легенди”, тъй като логиката на реалния живот е различна от логиката на литературното произведение.
За тази разлика Игов би трябвало да е наясно, но той просто я пренебрегва, очевидно тя не приляга на тезата му. Наистина, той говори за лирическия герой „там, на Балкана”, позовава се на общоизвестни констатации, отнасящи се както за него, лирическия герой, така и за автора му. А при Ботев според общоприетото схващане личността на поета-революционер и на лирическия герой са почти идентични. Да не забравяме, че и лирическият герой в едно от най-популярните христоматийни стихотворения на поета е личност реална, личност историческа. Той не е героизиран, защото – да си послужа с една от любимите чуждици на Игов – героизмът е негова иманентна черта. Той е просто възпят. Така да се каже ситуационно – „там, на Балкана” след тежкото му раняване.
Известният ни литературовед и проникновен тълкувател на художествената литература (не иронизирам, сред творците на словото, а и в общественото съзнание това утвърдило се отдавна признание си има своите основания) изхожда от предпоставката, че Йовков ни представя в „Старопланински легенди” също такива герои. Или поне е имал такова намерение. Но, уви, нещо се е объркал. Игов нарича тази „грешка” на прозаика интенционална заблуда. „Откритието” му си е чисто негово и е представено всъщност не като хипотеза, а като аксиома. Да се чуди човек как никой от многобройните   изследователи на Йовковото творчество, за което писаното от тях по обем надхвърля литературното му наследство, не е забелязал този съществен момент. Как от проникновения взор на критиците е убягнала „грешката”, заблудата Йовкова.
Едно възнамерявал, захващайки „Старопланинските легенди”, друго се получило – така е кратичко и простичко определено „откритието” на Игов. И го доказва съвсем нагледно с, както сам я нарича, антитезна бинарна табличка. Привеждам я дословно:

у Ботев:

у Йовков:
РАЗДЯЛА
с любимата
СРЕЩА
КАЧВАНЕ
на Балкана
СЛИЗАНЕ
НАГОРЕ
Път
НАДОЛУ
ВЪОРЪЖАВАНЕ
метод на действие
РАЗОРЪЖАВАНЕ
ОТЕЧЕСТВОТО
смърт в името на..., мотвировка на действията
ЛЮБОВТА
За втори бинарен елемент е послужил образът (действията) на Шибил от първата легенда на сборника. Всички останали герои от другите 9 творби не се вместват в тази елементарничка схема, за тях тя е като прокрустово ложе, но с разни уговорки и „пасващи” на тезата тълкувания (на някои от тях ще  се спра по-нататък) Йовковият критик със завидна страст отстоява „откритието” си. Ключови елементи в табличката са два, съпоставките „качване – слизане” и „нагоре – надолу”. Символиката тук е прозрачна. Времево-мотивационната аргументация в тълкуванието на професора е едностранчива. Зер и хайдутинът, визираме естествено литературния образ от легендите, се е качвал на Балкана. Но качването му Игов подминава, само отбелязва мотива на „личния порив”, „индивидуалния човешки бунт” – причината да се озове там. Започва да го сравнява от „слизането”, при него няма „качване” и „нагоре”, защото високото е възвисяване, а то не приляга на образа му. Лирическият герой/Ботев се озовава на Балкана по понятна и за малките деца причина – да се бори за народна свобода. Готов на саможертва. Четейки пространното тълкувателно изложение на Игов човек неволно остава с впечатлението, че изкачването, Балкана,  а и самата саможертва са нещо неотменимо, неотделимо от високата цел. Такова е внушението на авторовия патос. Фатализъм – отиваме да мрем. Като че ли става дума за Христовата саможертва. А лирическият – и реален! - герой на Ботев от известното вече поменато стихотворение се озовава там по силата на обстоятелствата. Сиреч не непременно да се „възвисява” и да загине в битка, а по простата причина, че в равнината четата няма никакъв шанс, тя е обречена. Балкана, възпяван и като закрилник, му дава някаква възможност да продължи борбата, казано на съвременен език, да води партизанска война. Самият Ботев се озовава в планината, сиреч имаме „качване”, по принуда. Тя не е негова цел. Какво ще дири по голите чукари и в горите, след като е тръгнал да се влее в редиците на въстаниците, вдъхновен от долитащите до Влашко вести, представящи както обикновено става в такива случаи  желаното за действителност.
От висотата на своя литературен Олимп Игов сякаш не забелязва „дребните” обстоятелства и факти, съпътстващи и обуславящи „пътя”. На темпераментното му патосно изложение убягва главното, което роднѝ двете страни на бинарната му антитеза – трагиката.  От чисто човешко гледище няма никакво значение причината, не е коректно да се противопоставя нещастната любов на покрусата от неслучилото се въстание. Ботев слиза на българския бряг с  тесни, стягащи до болка краката му ботуши. Те са били по мярка и предназначени за друг, за един от старите войводи, който отказва да води четата, предпочел гечинмека си според думите на Захари Стоянов. Ботев не е имал амбицията да бъде водач3, нужен е бил човек с военен опит, какъвто той няма.  Още след първите часове на родна земя той разбира горчивата истина. Във Врачанския революционен окръг не е пукнала нито една въстаническа пушка. И без да знае, че Стоян Заимов като жалък страхливец е напуснал града преоблечен в женски дрехи, Ботев несъмнено се е чувствал предаден. Какво друго му е оставало освен да се опита да съхрани четата си от неизбежните потери. И следва принудителното „качване”. Нагоре. В Балкана. Не за да си „найде гроба” там, а за да продължи борбата.
Но у Игов имаме формализиране в рамките на простичка схема. И тъй като у Ботев всичко му изглежда ясно (символно-величаво!) в сравнението с Йовков разказвачът е подложен на жестока „дисекция”, разказ по разказ.. А сравненията са по метода на уподобяването и буквализма, съвсем повърхностни, въпреки богатата наситеност на аналитичния текст с философско-идейни „подплънки”. Шибил отива да се предаде и този негов акт според Игов е предателство, което „е най-страшното престъпление за хайдутина и заслужава най-суровото наказание”(?!). Нелепица. Да пожертваш себе си, па макар и в името на любовта, без да пострада никой друг, без да си издал, наклеветил и пр. когото и да е, е нещо съвършено различно и не се нуждае от обяснение. В анализа на деянията на всички хайдути от легендите Игов изхожда от тезата, че юнак не може да бъде този, който е вдигнал оръжие за лично отмъщение, като проява на индивидуален бунт. Понятието „юнак” в българския език се употребява в твърде широк смислов диапазон, но тук то е сведено до еднозначност, до крайно стеснен смисъл от рамката на личния мотив.
Дори и описанието на смъртта е принизено. Само един пример. Индже, както отбелязва Игов, от кърджалия насилник са превръща в крило на сиромасите. Но и след това нравствено преображение социалната му роля не се била променила, защото е убит от „осакатения си изоставен син”. Сиреч той не е истински герой (юнак). Поредната нелепица. Излиза, че ако е загинал от ръката на някой кърсердарин или на заптие, можем заслужено да го величаем. Ами ако приложим тази Игова мярка към образа на Ботев? Героична ли е неговата смърт, след като не е убит от враг? Игов, разбира се, отдавна знае чия ръка е изстреляла фаталния куршум.   
Изненадващо, поне за мене, дори конфузно за такъв автор с името и самочувствието на литературен олимпиец е и терминологичната му непрецизност. В „Старопланински легенди”, отбелязва той, имало много смърти. Това съществително в българския език се употребява  само в единствено число. Смъртта е една. Честотата на случването ѝ – друго нещо. Истински куриоз е следното твърдение: „…ценностите и нормите на живот у персонажите на Йовков и Ботев са не само различни, но и антиетични”.  Антиетични буквално означава неморални. Лапсусът може да е от недоглеждане, но с него нещата не приключват. Бие на очи свободната, почти повсеместно произволна употреба на понятието антропоцентризъм и производните му. Този термин се отнася до отношението на хомо сапиенс към животните, природните дадености и Вселената, ако щете, а у Игов той визира  междуличностни и социални отношения. Знам,  и други си служат с такъв недомислен смислов пълнеж на категорията антропоцентризъм, но и професорите би трябвало от време на време да надничат в речника. Здравословно е.
Особено голяма е бърканицата с онова, което той отпърво нарича „Ботевата „хайдушка” традиция за „юнашка смърт” на Балкана”. В какво се състои тази „традиция” само авторът си знае. По-нататък в текста срещаме формулата „ценностен „хайдушко-юнашки” образец”. Другаде четем категоричното определение за хайдутството като „национално-освободително движение” - така било според Ботевата поезия. Това произволно, спекулативно твърдение може да се сравни само с твърдението на гламави идеолози от соцепохата, че Ботев бил комунист. (Доказвало го поздравлението му към парижките комунари.) Дори твърдението на Игов, че хайдутството като борческо движение против поробителя е традиция звучи наивно. Ако в Османската империя, в чийто ярем са били дедите ни пет века, е съществувала някаква „традиция”,  то ще да е перманентното наличие на разбойничеството. Разбойници са били и хайдутите. Иван Хаджийски ги нарича кокошкари. Османлиите не са ги приемали като душмани на властта. Малко известен факт е, че те са ограбвали и българските търговци, че са се сдружавали и с турци – „нагледно” това си личи от разнородния етнос на кърджалийските дружини в пика на големия смут от разбойническия разгул в империята (1792-1808 г.). Митът за хайдутина закрилник на сиромасите, за защитник на българите4 възниква, струва ми се, по две причини: робът едноверец хваща гората с оръжие в ръка да мъсти на поробителя и второ – част от ограбеното е отивало в сиромашата кесия. Малка част,  но е факт, че предателства са се случвали по изключение за разлика от повсеместните „масови” издайничества по време на Априлското въстание и насетне до освобождението. Не от милозливост, не от солидарност са отделяли част от плячката си хайдутите, а от чист прагматизъм. Хайдутството е било сезонно занятие, пред зимата „юнаците” са слизали (надолу според Игов) от Балкана на топличко и безопасно място до пукването на пролетта. Нека отбележим, че този нашенски мит не е българско явление, срещаме го дори у народи, които не са били под чуждо робство. Типичен е примерът с Робин Худ в Англия.  Между другото и той е давал парици но – забележете – като лихвар5. Митът за хайдутина народен закрилник, дълбоко вкоренен в съзнанието на предците ни, придобива  необикновена жизненост. (Не е развенчан напълно и днес, както личи от въпросната статия на Игов.) На какво друго е можел да се надява българинът? Митът за дядо Иван6, който ще го избави от агарянското иго, тук няма да обсъждаме. Ботев е живял в Русия и не е бил „заразен” с тази илюзия. Като Левски – съидейник и приятел – той е смятал, че трябва да разчитаме на собствените си сили. Който и да дойде отвън да ни освобождава от властта на султана, ще ни наложи своята власт. Съвсем друго е отношението на Ботев към хайдушкия мит. И тук няма значение дали го е приемал като светата истина или е – най-вероятно – разбирал легендарно-наивната му същност. Без съмнение от малък той е бил закърмен с преданията и песните за безстрашните харамии, бродещи в планината. В народностното съзнание образът на хайдутина се покрива с образа на бореца за свобода. Логично, неизбежно и „лирическият герой” на поета се „покрива” с него. За да е разбираем за тогавашните читатели, Ботев пише „Балканът пее хайдушка песен”, а не „Балканът пее бунтовна песен”, какъвто е смисълът на този стих. Или иначе речено  според усложнения академичен израз на Игов имаме „съобразяване с доминиращите рецептивни нагласи на българската публика”, приписвано в статията – предположително! – на Йовков.
Позволявам си да повторя: Ботев не е хайдутин!
В стремежа си да изглежда убедителен Игов  „впряга” в тезата си имената на Вазов, дядо Славейков, Димчо Дебелянов, Пенчо Славейков и, разбира се, споменавания под път и над път в публикациите му  негов любимец Иво Андрич. Асоциативните съпоставки са крайно неубедителни, пришити изкуствено към темата. След като гръмко обявява, че Йовков утвърждава „индивидуалистична ценностна система”(?!) с принизяването, със „слизането” на героя, той милозливо го сравнява с  образа на Алия Джерджелез, който създателят  му „сваля” от коня му на земята. С други думи Андрич има същия „грях”. Добре, но славословецът му не казва каква ценностна система утвърждава босненският нобелист с дивашкия натурализъм на скрупольозното описание на „технологиите” на османлийските джелати (набиването на кол в „Мостът на Дрина” заема цифром и словом седем страници!). Всичко у Игов се свежда до качването (възвисяване) и слизането (принизяване).
Само фиксирам още един шедьовър на неговото прозрение: заключението, че Йовков спорел с Ботев. На едно място професорът твърди, че го е вършил дискретно, на друго – предходно! – място в статията „дискретността” липсва. Ако именития ни писател можеше да го чуе според известния израз би се преобърнал в гроба си.
Галиматията е пълна. В крайна сметка интенционално заблуден се оказва авторът на този наукообразен и некоректен към паметта на големия ни прозаик опус.
Основанието му да ни го натрапва като проникновено свое откритие се съдържа в две-три изречения – той ги цитира – от писмо на Йовков до Владимир Василев: „като епилог, като заключителен мотив е 10-ият разказ „На Игликина поляна” На тая стр. свършва цялата книга и последните редове като се прочетат, трябва да се затвори. Защото там има юнашка смърт, умира възкресеното в книгата минало и „Балкана пее хайдушка песен”…” Поменаването бегло само на един стих от известното стихотворение за Игов е достатъчно основание да обяви, че Йовков  „подчертава връзката си с Ботевата традиция, с „хайдушката песен” на Ботевия „Балкан”. От което следва изводът, че Йовков в изображението си при работата над „легендите” следва тази измислена „традиция” (хем я следва, хем спори с поета). „Връзка” е твърде общо понятие, тук тя в действителност е чисто формална – с много по-голямо основание можем да съзрем намек за демитологизация на хайдутството („умира възкресеното…минало”). Споменаването на известния стих в този план е по-скоро израз и на самоирония. Тъй като познавам отлично характера и емоционалната нагласа на Игов, твърдя че на него и през ум не е минало подобно нещо.
С две думи целият му „откривателски” опус е изграден на пясъчна основа. Рухва цялата тази кабинетно-умозрителна стъкмистика.
Сега (2019-та) той е на 74 години. Статията е писана изглежда когато вече е прехвърлил 60-те. Времето на зрелостта, с която е в пълен контраст портретната представа на личността му в ЛИТЕРНЕТ.  Снимката му в профил е на 17-18 годишен юноша, от началото на 60-те на миналия век, когато  с него бяхме състуденти. В курса ни по славянска филология той получи прозвището Бебо – по-малък на възраст и от момичетата, слабичък, дребен на ръст, не служил в армията (като момичетата), с по-беден житейски опит. Тъй като всичко това контрастираше с будната му начетеност, сериозните познания в областта на литературата и асоциативното мислене, качества на които всички се възхищавахме, в това „бебешко” наричане имаше не само симпатия. Колежките буквално го взеха под своя закрила, а самият той стана нещо като техен паж. Те се грижеха за него, покровителстваха и ухажваха, а той им отвръщаше с готовност да угоди на всяко тяхно желание, разбира  се всичко това в чисто битов план. На Бебо тази роля му се хареса, тъй като момичетата бяха ревностни негови слушатели. Е, не приемаха всичките му фантазно-„теоретични” хрумвания, отнасяха се към тях снизходително-добродушно като към хлапешка прищявка. Но го слушаха  със същата благосклонност,  с която го глезеха като по-малък. Той с готовност ставаше да изтича за  вода докато всички почиваме на задължителната тогава студентска бригада, но не търпеше неодобрителен коментар за „концепциите” си.
Напълно лишен от чувство за самокритичност, болезнено възприемащ всяко мнение, противоречащо на неговото, благодарение на безспорния са талант и пословичен работохолизъм той си спечели „с бързи крачки” името на оригинален анализатор7. Предизвиканите от самия него леки трусове и несгоди от страна на комунистическите велможи не повлияха на професионалния му авторитет. Напротив, инцидентните му дръзки изхвърляния му спечелиха славата на „луд”. В тях  имаше  нещо „бебовско”, съвсем хлапашко и сега се питам дали     пък този негов опус не е  резултат  на  „бебовщината” – да провокира „закостенялото” мислене на нас, простосмъртните и за пореден път да доказва какъв проницателен мъдрец е. Самоувереността му в собствената непогрешимост при липсата на вътрешен, а вече и на външен коректив, състояние, което може да се нарече старческа бебовщина, му е изиграла лоша шега.
Прочее подбудите не са толкова важни, важен е резултатът. А той, независимо от желанието на автора, „налива вода” в „мелницата” на постмодернистите неолиберали, които полагат завидни усилия да захвърлят на бунището на историята родната традиция в изкуството. Захапали са и автора на „легендите” по позната вече схема – първо се омаловажава и принизява творчеството на класика, а сетне го гоним от паметта на българина. След Вазов, Ботев и Алеко идва ред и на Йовков да бъде лека полека изхвърлен от учебните програми.
Преди няколко години добруджанци връчиха на Игов литературната си награда на името на Йовков. Сигурно са били впечатлени от обема на писаното за класика и от оригиналния подход8. Нямам намерение да оспорвам това решение, но ми е трудно да го съвместя с явно незабележимата за мнозина тенденция да „принизи” големия ни класик, да накърни значимостта на делото му  със „свалянето” от Балкана в равнината, в чифлика, в ниското. Символиката – повтарям – е прозрачна, така очебийна в статията, повод за тези редове,  
В този свой шедьовър самият олимпиец Игов слиза от своята планина. В ниското. В най-ниското. Под морското равнище.

1 Състудентското прозвище на Светлозар Игов
2 Герои на Илф и Петров от „Златният телец”
3 Ботев и Йовков ги родни забележителна черта на характера – липсата на славолюбиво самоизтъкване, на съзнание за собственото величие, мания от която страдат повечето значими „пера” и то не само у нас
4 Колкото по-тежко и безизходно изглежда положението на един етнос, толкова по-буйно „разцъфтява” митологията. Да си припомним „кон до коня и юнак до юнака” на цар Иван Шишман, който не е дал нито едно сражение на османлиите и загива като жертвено агне. Да си припомним и легендарния образ на Крали Марко, клал на поразия едноверците християни
5 Според английска балада от 1500 г., на която се позовава Джон Пол Дейвис в книгата си „Робин Худ – неизвестният тамплиер”
6 Не е много ясно кога възниква този мит. Преди династията на Романови има четирима московски князе с такова име. Единият, четвъртият, е по-популярен с прозвището  Грозни (Страшни), напълно заслужено поради поголовната кървава сеч, на която подлага българите при превземането на Казан
7 Бързото му признание и възход в литературоведческите среди се дължи и на ред прозаични фактори, но това е друга тема.
8 Йордан Йовков е толкова ясен и близък до българския дух, че едва ли се нуждае от пространни тълкувания. Чети и се наслаждавай! Критическите анализи с литературоведските и социално-исторически съпоставки, които не интересуват обикновения читател,  са „храна” за интересите на една тънка  академична прослойка. Което, разбира се, не освобождава авторите от задължителната обективност и добросъвестност. От онова, което Ницше нарича интелектуална съвест и което у нас, да си го признаем, е дефицит.