Отиде си Цветан Пешев.
Узнах го на 7 т. м. Съобщи ми го след погребението в Кнежа по телефона Силвана Дикова, негова почитателка и приятелка, един от малкото хора в Кнежа, ако не и единственият човек, с когото Цветан можеше да общува на равнище далеч от битовите баналности.
На следващата заран първата ми работа бе да изпратя на Георги Ангелов, собственика на електронното литературно списание ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ следния текст: „На 6 т. м. след кратко боледуване почина Цветан Пешев. Отиде си талантлив майстор на перото, смехотворецът с изключителна дарба за импровизация. Спря да тупти сърцето на бащата на каднудите, на автора на „Коза ли си, риба ли си”, който притежаваше рядката дарба да съпреживява, да вдъхва на близки и на непознати оптимизъм и вяра в доброто. Цветан Пешев беше душата на знаменитата на времето „тройка” от софийската бохема наред с Кольо Николов и Илко Дундаков. Вечна му памет!”
Имах опасение, че този текст ще бъде „редактиран”, но той беше просто захвърлен в кошчето. Ангелов съчинил некролог по тертипа на всички останали за писатели: роден, учил, издал, награди, членство тук и там. Само наградите липсваха. Цветан ги имаше, но никога не ги поменаваше, тулеше ги. Печалното тук е, че този „сух”, някак по чиновнически стъкмен некролог е писан от поет.
Приятелството ни с Цветан е от далечната 1960-та, когато съдбата ме срещна с него и Славчо Донков в Пловдив където като войничета карахме курс за библиотекари. Говорехме предимно за поезия, крояхме планове какво и как след уволнението от казармата. Между другото си наричахме като станем студенти в София да ухажваме поетесата Виринея Вихра. Идеята беше на Цветан, който смяташе, че тя е млада и хубава. Оказа се, че е възрастна жена, чието най-голямо поетическо достойнство бе псевдонимът. Бяхме тогава безбожно млади, оптимисти с дръзки мечти, с една дума всичко беше пред нас.
Сетне полека лека почти всичко остана зад нас. Пръв си отиде Славчо, даровитият и мъдър веселяк. След пенсионирането си подобно на повечето писатели преминали „на заслужен отдих” Цветан отиде да живее в родната си Бреница, голямо – някога – врачанско село. Там той трудно свързваше двата края с мизерната си пенсия. Но голямата му мъка беше липсата на среда, на хора, с които да общува пълноценно. Простотията и грубият практицизъм го душаха.
През юли 2016-та Цветан ми гостува във Варна за кратко. (Само четири дни, през които не успяхме да се наприказваме.) Той живееше вече в Кнежа, където е преминало част от детството му и е учил в местна гимназия. Каза ми, че и в десетхилядното градче властва грижата за материалното и бездуховността. Тук да отбележа, че в едно отношение ние с него сме твърде различни. Аз съм интраверт, предпочитам да наблюдавам. Цветан обратното, като екстраверт бе в стихията си сред приятели, с колеги, с непознати. Според баналния, но точен израз той бе душата на компанията с неизчерпаемата си способност да импровизира, да се шегува беззлобно, да „мистифицира”.
Цветан се отнасяше много сериозно към шегата. Да се майтапи, както се казва в просторечието, му идваше отвътре. Пазя негово писмо от 1985 г,, което започва така: „Вътре си, братко.” Бях предложил ръкопис на детска книжка в издателство „Отечество”, където работеше той. На българина да му кажеш вътре си, означава спукана ти е работата. Значи, рекох си тогава във Варна, отхвърлили са предложението ми. Сетне писмото уточняваше, че заглавието е „вътре” в плана на издателството за следващата година. През 1986-та книгата излезе и донесе не по-малка радост и и на редактора Цветан Пешев.
Лишен от възможността да е в обичайната си среда, той бе намерил заместител: два телефона. Докато бе във Варна и в село Круша (част от времето на гостуването му прекарахме там) ту от джоба на панталона му, ту от джобчето на жилетката му, която той не сваляше и в най-голямата жега, се носеше звън. Самият той рядко търсеше някого по телефона. Както сетне узнах – звъни когато е проверил нещо, узнал нещо ново за човека някъде там в Русе или в Пловдив, където и да е, или някой е в тежко душевно притеснение. Да го ободри.
Година преди кончината му в телефонен разговор по моя инициатива чух от Кнежа горчива констатация: омръзнало му, не иска повече да е утешител, успокоител, да съпреживява чужди болки и несрети. Тези думи ме стреснаха – Цветан не обичаше да се оплаква. Види се много му е нагорчало от самотата и от старческите болежки. Колената му не го държаха, последните две години на измислената пандемия той бе почти като затворник в къщата на сина си на улица Солун. Можеше да се оперира, безопасна рутинна медицинска намеса и да възстанови подвижността си. Не го направи. Продаде наследствените си ниви и даде парите на сина си да погаси кредита си във фалиралата банка на Цветан Василев.
Но умът му си остана бистър – до края. Не беше загубил желание да пише, макар да твърдеше, че му е трудно, че често сяда зад пишещата машинка, която предпочиташе пред компютър и просто седи замислен без да докосва клавишите. Когато живееше на село подхвана събирането на местни думи и изрази, започна да пише „Бренишки буквар”. Идеята му бе великолепна – да съпровожда бисерите на тамошния диалект с истински, „съзвучни” на лексиката случки от ежедневието в селото. При гостуването си във Варна ми каза, че работата над „буквара” я е занемарил. Но едва ли я е спрял. През следващата 2017-та той ме помоли да го свържа с Турхан Расиев. Купи от него двата му речника (книжки самиздат, които в книжарница не могат да се намерят). Цветан имаше невероятен усет към словото. Беше точен, с чувство за мярка, икономичен (многословието го огорчаваше). В неговите книги няма да намерите нито една дума употребена не на място.
Според госпожа Дикова, която вече споменах, напоследък Цветан е работел сериозно над „Речник на каднудите”.
Може би унинието, колебанията му по отношение на авторската му работа се дължат на извънредната самовзискателност, на съзнанието за високата мисия на писателя. Цветан се отнасяше с изключително уважение към събратята си по перо – предходници и съвременници. През годините, когато живееше и работеше в София, той с колекционерска страст събираше книги на български писатели с авторски автограф. Но не бе колекционер. Правеше го не за себе си. След пенсионирането си сбирка от 100 такива книги той подари на библиотеката в Кнежа. Съдбата ѝ обаче е неизвестна. Цветан допускаше, че са откраднати. Явно му се искаше да е така, но викаше едва ли, българинът не чете. Така е, съгласих се, новото време, време на потребителски прагматизъм го отучи от този навик. Нищо подобно, рече той, българинът не чете от времето на хан Аспарух.
Тези думи не са само израз на слабост към хиперболата. Да не забравяме, че литературата като част от изкуството, най-синтетичното ѝ проявление, е елитарно явление. Колкото по-дълбок, по-стойностен е един писател, толкова по-малко са читателите му. Сравнете Камю с Агата Кристи. Французинът е далеч назад от авторката на криминалета по тиражи и библиотечен оборот.
През май, когато близките на Цветан огледат архива му, ще разберем дали е довършил „Бренишкия буквар”, докъде е стигнал с „Речника на каднудите”. Но и да не се намери цялостно ново непубликувано произведение, Цветан Пешев оставя след себе си дълбока следа и с творчеството си и с обаятелния си образ, въплъщение на скромността, толерантността, човечността и добротата.
