Повод за тези редове е уникалната социална норма в едно племе на Папуа-Нова Гвинея. Починалите членове на семейството не се погребват, а се изяждат от най-близките роднини. Очевидно вековна традиция, подхранвана от древно суеверие за приемане по този начин на качествата на покойника.
Пишещи по този повод във виртуалното пространство определят явлението и като канибализъм. Наистина канибализмът е на основата на човекоядството, но е нещо съвсем друго – насилствено осигуряване за трапезата ти на врагове или просто членове на други общности. В случая с папуасите никой не е ощетен, не е насилван. На мъртвия, както се казва, му е все едно дали ще бъде заровен с почести или излапан от роднините си. Което, разбира се у цивилизования европеец предизвиква емоционална реакция от почуда до отврата. Сега, казват, в Папуа-Нова Гвинея върви акция за отучване на въпросното племе от тази практика. Специалисти твърдят, че вирусна зараза, поета от труповете, предизвиква смъртоносна болест и намалява числеността на малката общност. Струва ми се, това е просто начин за сплашване. Въпросната социална норма, практикувана от векове, а може би от хилядолетия, неминуемо води до имунитет. Ако наистина е налице повишена смъртност, не е изключено вирусът да е пришълец, сиреч донесен от цивилизованите „спасители”. Спомнете си случая с едрата шарка след нашествието в Америка на испанските конкистадори.
Да, в Папуа-Нова Гвинея все още има случаи на канибализъм, които вече се преследват от закона. Но да не забравяме, че в тази страна се говори на 800 езика, а съвременните цивилизационни норми се насаждат едва от петдесетина години насам.
Канибали се срещат и в така наречения модерен свят. Има ги и в Русия и в САЩ и в ред други страни. Кое е по-противно от морална гледна точка, кое е за осъждане – апетитът на Чекатило или социалната практика на споменатото папуаско племе?
Обект на канибализма/човекоядството/ е тленната ни част, материалното тяло. А душата? Нима тя не е подлагана в едно или друго отношение перманентно на ерозия в цялата цивилизационна история на човечеството. А в наше време и то само от няколко десетилетия насам и то доста успешно в англоезичния свят, в доста европейски и ред други страни (заразата се шири с епидемична скорост) върви тотален процес на умъртвяване на изконни човешки ценности. Насажда се потребителски индивидуализъм, джендърска патология. Ерозията е не само виртуална, тук и там тя вече е облечена в законова форма.
Какво още ни чака? Папуасите ли да спасяваме или себе си?
