Преди няколко дни загина в автомобилна катастрофа английски футболист. Медийното пространство се изпъстри с жалейни дописки. Голяма загуба. Но сега не мога да си спомня името му, то скропостижно изчезна от новинарските сайтове. Логично, все пак става дума за футболист, по простому речено ритнитопковец.
Жалейките за него смени вестта за смъртта на Ози Осбърн. Плачи, народе, отишъл си е великанът на рока, принцът на мрака. Като че ли никого не впечатли, че все пак става дума за старец. Изтъкнат бе забележителен епизод от живота му - едва на 60-годишна възраст успял да вземе шофьорска книжка. След като 19 пъти го "късали" на изпита. Образец на упорит характер.
А завчера - нова тъжна вест, този път за Хълк Хоган. Кечист. Дори президентът Тръмп изрази скръбта си. Не е за чудене. В Щатите мускулите са на почит. Насилието се възпява.
Новинарските емисии и сайтове, всички средства за осведомяване тези дни бъкат от такива дописки. В сянка останаха протестите на младите лекари и редица други събития, които засягат целокупното население. Все пак запалянковците, поклонниците на хеви метъла, любителите на безобразното насилие наречено кеч са измерими в цифрови проценти.
Поднесоха ни тези дни и нашенска трагична новина - кончината на Тодор Славков. Име, което тънеше в забрава, от години не бе се появявало в общественото пространство. И изведнъж се оказа, че за България това е голяма загуба. Защото бил много добър човек, прекрасен приятел и бохем. Един известен нашенски лорд (с купена титла) го нарече последния автентичен бохем. От което следва, че останалите бохеми у нас не са истински бохеми. Какво друго изтъкнаха множеството, пълноводни потоци, от жалейни дописки? Бил участник в пошлия телевизионен цирк Биг Брадър. Никой никъде не спомена с какво се е занимавал, какво е работил, с какво се е прехранвал след като сам твърдеше, че от баща си е наследил само един часовник. Но пък бохем!
Бохем е бил например Сергей Есенин. Но е оставил не спомен за алкохолни запои, а прекрасна, световнопризната поезия.
Какво ни оставя Тодор Славков? Да си го кажем направо - ако не бе внук на Т. Живков, никой освен близките му нямаше да забележи кончината му.
При поклонението - съобщават ни - го изпратили с аплодисменти.
Щях да напиша, че съм шокиран от ръкопляскането, ако не бях се нагледал на ритуала по европейските стадиони за отдаване на почит към починали футболисти или футболни деятели преди започването на поредния мач. След едноминутното мълчание следва ръкопляскане. Ръкопляскат и футболисти и зрители.
Странно нововъведение, като имаме предвид, че да пляскаш с длани е израз на радост, на възторг. Само японците, доколкото ми е известно, изразяват тези чувства по друг начин - със спонтанно провикване "ууу"!
Този японски обичай струва ми се е подходящ за поменатите случаи в цивилизационна Европа.
