Пиша тези редове преди повторното посрещане на волейболистите ни след обяд на площада пред храм-паметника Александър Невски. Случилото се на летището бе не по-малко грандиозно от планирания спектакъл в центъра на София.
На волейболистите ни бяха отдадени почести като на някои царствени особи (протоколен сценарий) или на наши бойци, спечелили решително сражение и спасили родината. Не знам как са се чувствали момчетата когато им окачиха на вратовете и лаврови венци. Дали са се досетили, че тази чест се полага на победителите? Все пак те са втори. Това ми напомни един стар анекдот за състезание на 100 метра гладко бягане между Леонид Брежнев и Джими Картър. Съветската пропаганда представила резултата като голяма победа на съветския лидер, тъй като американският президент бил едва предпоследен!
Всичко това ми прилича на израз на синдрома на мъника. Да, малки сме, успехът на волейболистите е голям, но чак такова непремерено изхвърляне?! Не ставаме ли смешни пред останалия свят? А има и нещо друго: става дума за спорт, за игра. Тя не ни носи нито духовна, нито материална храна. Престиж - да. Но с това прекомерно пъчене той не може да стане по-голям.
Като няма на какво друго да се радваме - ликуй, народе.
И още - помислете, не правим ли лоша услуга с този непомерен салтанат на талантливите ни младежи? Все пак те са в първа младост и са само спортисти…
