РОДОЛЮБИЕ ПОД ПОДМЕТКИ

 

 

 

В БТВ от доста време тече за поредна година предаването "Аз обичам България". Не е нещо ново, похвално по замисъл. Но по отношение на визуалното оформление боде очите досадна, ако щете и унизителна нелепица.

Още в първите кадри на пода се появява фотосът (заставката) в чрезмерно пъстър вариант. И по него, сиреч и по гръмкото название "Аз обичам България" тече състезанието. След минути пак на пода се появява графично изображение на границите на държавата ни. И по този символ се носят състезателите без никакво притеснение. Сиреч подметките им тъпчат обичното отечество.

Това ми напомня една практика на едновремешния туристически мастодонт "Балкантурист" от годините на социализма. По салфетките му в ресторантите бе изобразен същия символ с очертанията на държавните ни граници. Ядеш и си бършеш устата със символа на отечеството. Веднъж в заведение на Слънчев бряг станах свидетел на бучнати в нужника вместо тоалетна хартия (явно бе свършила) такива ресторантски салфетки. Някой бе решил че тя става, както се изразяваме в просторечието и за задни цели.

Та така, толкова време мина от началото на тазгодишното излъчване, а изглежда никой не забелязва тази унизително-нелепа подробност. Ни съм чул ни съм видял някаква реакция на неодобрение. Под несменяемата артистична усмивка на водещата Сърчаджиева играчите продължават без притеснение да тъпчат символа.

Защо на пода бе, родолюбиви телевизионери?

БЕЗЧОВЕЧИЕТО - НОРМА

 

 

 

Така е у нас. Такива сме. И то не от вчера.

Няма нищо ново и необичайно в подробностите, които тези дни телевизионни репортери с разобличителна страст, с почти сладострастно упоение ни изброяваха за мизерните условия и насилието в Ягода и другите старчески домове. Сигурно  не съм изгледал  всички репортажи, нито съм изчел написаното тук и там, но изглежда никой не потърси децата на тези мъченици да ги попита защо не са спохождали родителите си и - ако са го правили - защо са си мълчали. Никой не попита двамата ни  министри и шефовете на социални служби кои са истинските собственици. Като че ли в общественото пространство се бе пръкнало неочаквано нещо незнайно, непонятно.

Сигурен съм, че и на социалните служби и на разследващите служби всичко това е било известно. Просто след като от Ягода се разнесе противната миризма, за да тушират зловонието в национален мащаб се разприпкаха началници от всякакъв калибър. Да ни убеждават, че ще пресекат корена на злото и попътно да си направят пиар. До вчера - ни чули, ни видели.

Като млад журналист в края на шестдесетте години на миналия век от редакцията на вестник "Народна младеж" ме командироваха в Ямбол за проверка по писмо на възмутени граждани.  Възмутени от нечовешките условия, в които съседи държали без никаква грижа престарелия си баща. Картината бе потресаваща: в стая миришеща на урина на легло с мръсни завивки лежеше старец с изцъклени в тавана немигащи очи, с врат покрит със струпеи между които лазеха и похапваха жива плът червеи.

Повече бях поразен от реакцията на домакините, син и снаха, които без всякакво притеснение ми рекоха "Какво можем да направим, той така и така си отива."

За себе си реших, че това е някакъв уникален патологичен случай. Животът през следващите години многократно ме опроверга. Ще спомена само един факт, тъй като става дума за старчески дом. През осемдесетте години на миналия век имаше такова заведение близо до градчето Вълчи дол. Знаех какво става там - полугладно съществуване, побоища. Но като журналист нищо не можех да направя - политиката на БКП бе политика на розовата тишина. След дворцовия преврат в края на 1989-та, когато преминах на работа във вестник "Демокрация" пратих там моя млада сътрудничка, която описа картината, картина на един малък ад. Но усилията ми да прокарам на страниците на вестника дописката бяха напразни. Изглежда колегите в редакцията не са били впечатлени, приели са го  за обичаен, дребен случай.

За петдесетина години по морските ни курорти многократно съм виждал чуждестранни летовници, предимно немци (немскоезичните туристи бяха най-много), да  разхождат из алеите свои близки в инвалидни колички. Не помня да съм срещал българин да тика инвалидна количка.

За мнозина нашенци грижата за престарелия родител е тегоба. Предпочитат да го настанят в старчески дом и спокойно да чакат деня, когато ще получат наследството.

Къде приключи житейския си път Елисавета Багряна? В старчески дом. В Берковица, ако не греша. Но кога узнахме? Тук съм съвсем точен:  от Съюза на българските писатели ни го съобщиха на петия ден след смъртта ѝ. Факт, който не се нуждае от коментар.

Елка Константинова угасна в старчески дом в Хасково, забравена от сина си.

Същата участ имаше и Кольо Николов, който се спомина в САЩ в хоспис (старчески дом). От неговия пръв приятел Цветан Пешев знам, че синът му е скаран с баща си и нехае за него.

Защо сме такива? Генът ни ли е сбъркан или сме прокълнати в безпаметство?

 

ПАРОДИЯ НА КОНКУРС

 

 

На 25.12.2024, спазвайки крайния срок, изпратих разказ за конкурса на великотърновската регионална библиотека „Не/разкритият случай.” Тъй като не получих обичайното в такива случаи известие от организаторите за  приемането на творбата, бях забравил за него. Миналия месец (април) надничайки в сайта на библиотеката по друг повод, узнах любопитни куриозни подробности.

Първо бях озадачен от твърдението, че най-възрастният участник в конкурса  е от Русе на 77 години. Моя милост е с 6 лазарника отгоре. От което следва, че организаторите или са ме приели за твърде стар или не са харесали името ми или просто, както се казва, са хвърлили в коша за боклук разказа ми. На 11 април т. г. отправих по елпощата запитване по този повод към директорката на библиотеката Калина Иванова. В сайта тя е представена като „доц. д-р”, което предполага висока интелигентност, а и по презумпция би трябвало да е етичен човек. Но отговор не получих. Тъй като предположих, че може да е била болна или да речем в командировка в чужбина, отправих второ подсещащо писмо на 22 април. Ядец. А се надявах поне на извинение. Пренебрежително-гузно замълчаване.

Прието е в такива случаи членовете на журито да са нечетно число, обикновено трима души. В случая се оказва, че са четирима. Прието е за  членове на журито да се привличат авторитетни имена. Съставът му е, меко казано озадачаващ: двама библиотечни служители (Момчил Шивачев и Стела Димитрова) и двама души – Е. Чамуркова и З. Пеев – представени за писатели. Допускам да са много талантливи люде, но не открих в интернет нито ред за творчеството им. Е, как така автори, за които няма никаква оценка, ще оценяват разказите на участниците  и то в национален конкурс? Е, за сметка на това четиримата са проявили истинска щедрост: награди са получили двадесетина души, около половината от участниците.

На разговорен език на това му викат нагласена работа. Но не, пародия не е точното определение. Пародират се стойностни неща. А тук – скалъпена и то грубичко дилетантщина.

 

УНИФИКАЦИЯТА - ЗАПЛАХА ЗА ЧОВЕЧЕСТВОТО

 

 

 

В условията на глобализацията  безразсъдното повсеместно налагане на технологичните новости и на така наречената зелена енергия се превръщат в застрашителен бумеранг за нормалното битие на съвременното човечество. Случилото се вчера с прекъсването на тока в Испания, Португалия, Франция, Андора, предизвикало незапомнен хаос, би трябвало да стресне политиците и представителите на големия бизнес. Но такива признаци няма. Слушаме само уверения, че проблемът ще се реши.

Причината? Неизвестна. Денонощие след срива половин Испания е на тъмно. Вината предположително се хвърля на някакво необичайно природно явление. Какво е то? А бедата несъмнено се корени във факта, че Испания изцяло премина на „зелена” енергия, сиреч получава електричество от соларни панели и ветреници. Специалистите отдавна предупреждават за негативите, за опасностите от пълния отказ от атома, въглищата и другите традиционни методи. Казва че в Китай на всеки  3 дни се пуска в експлоатация нова ТЕЦ на въглища. Глупави ли са китайците, та продават на Европа и на останалия свят огромната част от произведените си съоръжения за „зелена” енергия?

Следва ефектът на доминото при наличието на повсеместната електронизация. В магазини, които нямат свое собствено елзахранване (генератори) не можеш да си купиш дори хляб, тъй като там се пазарува с кредитна карта. Мобилните телефони „онемяват”, светофарите гаснат, останалите на тъмно в метрото пътници, тъй като вратите се отварят автоматично, ги спасяват вероятно с помощта на „кози крак”. Въздушният и наземен транспорт и асансьорите са парализирани. В болниците спират операциите, в аптеките лекарствата стават недостъпни за болните. И т. н. и т. н. Картината е не просто мрачна, тя е ужасяваща.

Симптоми за предстоящи беди има и у нас. Завчера пропадна интернетът на Виваком, днес (29.04) се появи съобщение за срив в ситемата на А1…

Докарахме я до там, че оставяме електрониката без алтернатива. От раждането до смъртта си човек става напълно зависим от виртуалното.

Дали няма да дойде ден на носталгия по епохата на дилижансите?

Не виждам основание за оптимизъм. Така ще е докато решенията на политиците ги диктуват интересите на жадните за печалби глобални играчи в икономиката.

 

 

 

 

 

БИРАТА СРЕЩУ ПОЕЗИЯТА

 

 

 

През миналата (2024-та) година председателят на Съюза на независимите писатели в България Марин Кадиев отправил писмено предложение до собствениците на „Гинес” сред рекордите да намери място името на български автор написал 4 600 сонета. Предварително проучване показало, че друг подобен случай в света няма. Получил се отрицателен отговор. Обосновка: в известната книга на рекордите нямало такъв раздел. Сиреч поезията не представлява интерес за събирачите на рекорди.

Премълчавам името на нашенския автор по едно единствено съображение – предпазване от недоброжелателни коментари, които такова стихотворно изобилие непременно ще предизвика. Но то е факт, който няма нищо общо с преднамерено (заради „рекорда”) графоманско съчинителство. Става дума за стойностни творби, гаранция за което е името на г–н Кадиев и фактът, че стотици сонети на българския автор са преведени на множество чужди езици. Сред тях например е луксозно издание на сборник на иврит, език на който малцина наши автори са били представяни по такъв начин.

Речено вкратце шанс да попаднете сред рекордите на Гинес имате, ако сте гълтач на мечове, ако стреляте с лък с краката си, ако сте притежател на най-тлъстата (най-тежката) котка в света и прочия от този род. И най-паче – ако можете да изпиете най-много бира. Зер създателите на въпросната книга на рекордите са производители на бира. Гинес е ирландско пиво.

Наздраве!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДА ПРОДАВАШ ИМЕТО СИ

 

 

 

              или що е то комерческа проституция

 

За мнозина определението проституция, когато става дума за участие в реклама, може да е пресилено. Но нека се уточним.

Повод за тези редове е завчерашната информация в интернет за два случая с тежки здравословни последици след употребата на хранителната добавка авирон рапид. Млада жена, която твърди, че е взела само едно хапче, е лекувана цяла седмица в „Пирогов”. Причината – тежка алергична реакция на организма. Със същото оплакване е  потърсил медицинска помощ и мъж на средна възраст, който едва не получил анафилактичен шок. Твърди се и за ред други подобни случаи.

Въпросната хранителна добавка ударно се рекламира в медиите.  Видеосюжетът е с участието на  Милица Гладнишка, която сайтът MEDIDMALL (няма българско заглавие на кирилица) нарича „шупналата през последните години актриса”. Партнира ѝ друга актриса - Невяна Бозукова. Елементарна баналност: вземаш едно хапче и кашлицата (настинката) престава. Разчита се, разбира се, на внушението, което носи едно толкова популярно напоследък име.

Напоследък, прочее, търговците привличат за рекламите си все повече известни имена от артистичните среди. Рекордьор по участие навярно е Христо Стоичков. Той е готов да ни препоръча със заучени фрази и режисирана усмивка всичко що се яде и всяка джунджурийка от рафтовете на „Кауфланд”. Човек с нисък интелект и смътна представа за достойнството на личност, обявена за национална гордост, е готов на всичко, за да продаде името си. Него, името му, може да го тъпчете например ако носите чорапи „Христо Стоичков” (изписано също на латиница). Дали заради допълнителна популярност, дали заради тлъстите хонорари, мнозина се поддават на тази съблазън. Което на практика означава, че съзнават ли го или не участват, обикновено,  в някаква измама.

Слава богу има и личности, като Лили Иванова например, които няма да видите как кихат и гълтат вълшебните, а всъщност понякога отровни хапчета. Да си призная напоследък се разочаровах от Орлин Горанов, когото смятах за мъж с достойнство, с аристократичен дух, но и той се съблазни от хапчета. (Дано поне неговите  са безвредни.)

Каква е разликата между така наречените жрици на любовта, които продават телата си и известни тачени личности, които продават имената си? От морална гледна точка няма разлика. По същество  има и тя не е в полза на кихащата актриса и сие. Амуровата труженичка предлага нещо познато, относително безопасно (опасността от зараза никой не отрича, достатъчно е да си средно грамотен). Продаващият името си да не казвам винаги, но най-често няма представа какво ни внушава да купуваме. Паметта ми пази американски клип с холивудска актриса, която си признава, че хвали колко вкусна е храна, от която се гнуси, никога не я е опитвала.

У нас такава откровеност едва ли е възможна. Няма ли да се намери телевизионен репортер, който да попита Гладнишка гълтала ли е наистина отровата авирон рапид и как се чувства след оповестените нещастни случаи?

Наивен въпрос, нали…