ОБЕЗБЪЛГАРЯВАНЕ

 

 

 

 

Месеци наред ни проглушаваха ушите с предимствата на еврото, та по-лесно да преглътнем загубата на националната си валута. Малцината трезви гласове на авторитети и протестите на обикновените българи просто бяха игнорирани. Никой в общественото пространство не обърна внимание (може да е мой пропуск), че Полша, Чехия, Дания, Унгария са извън еврозоната. Техните управленци по-прости ли са от нашите политици? Нашите властимащи по-умни ли са от Стив Ханке, световен авторитет автор на валутния ни борд, който нарече приемането на еврото от България  глупост?

Докарахме я до там мнозина нашенци да кътат в албуми родните банкноти и дори в рамки да ги поставят на стените вместо картини.

Нашето чуждопоклонство, стремежът ни към безогледни заемки от странство са пословични. Спирам се вкратце само на един друг пример - названията на българските книгоиздателства. В сайта на СТОРЕ има списък на всички, чиито книги продава този търговски субект: 721. От тях 224 названия са на латиница и стоят в челото на списъка - кирилицата, като по-маловажна е отзад. Изглежда, може би с малки изключения, латиноезичните са на български издатeлства. Само един пример: The Best Books e представено с 8 книги на български, на 7 от които автор е Олга Михова, вероятно собственикът. От 497 изписани с кирилица издателства с български  названия са само 128. Като притурим университетските, назованите на собствениците и на наши значими исторически личности бройката остава далеч под 200.

Както се казва коментар не е нужен.

Ако се вгледате в продукцията предлагана на пазара от тези издателства, ще забележите нарастването на дела  на продукти, които или нямат нищо общо с книгата или са с косвено отношение към нея: чанти, глобуси, игри, ученически принадлежности, календари и пр. И - забележете - таблети разказвачи на приказки. Засега - само на приказки. Но тенденцията е ясна, ще ни докарат до положението на американските студенти, за които казват че учат за изпити слухово с визуалната "подкрепа" на снимки, таблици и прочее изображения. Не е нужно дори да познаваш азбуката, излягаш се на фотьойла и  пускаш четящото устройство. Шапка на кривак, както казва народът.

Като притурим и тягата към чужзоезичното нищо чудно българската книга да я сполети съдбата на лева…

    

ГРАНДИОЗНО, БОЖЕСТВЕНО...

 

 

В Калкута (Индия) открили завчера паметник на аржентинския футболист Меси. С височината си от 21 метра той съперничи на паметниците на Буда и Христос. Жена ми попита - защо в Индия? Не знам. Странна работа, пишат, че в района на Калкута футболът не е популярен спорт. И каква скромност от страна на футболиста - открил собственото си изваяние при тридневното си посещение в страната. Паметникът вероятно е кух като топката, която Меси рита според мнозина най-сръчно и поради това му умение е възвеличан. Засега - в Индия, подобно грандиозно творение подготвят и пред стадиона на Барселона.

Паметници на футболисти вече има и у нас. И те очевидно ще се роят.

С футболистите вече не могат да се сравняват нито интелектуалците, нито учените, нито политиците. Имената на футболистите и почитта към тях надминават по популярност всички други.

Каква показателна мярка за ценностната система на днешната ни цивилизация!

 

НЕВИННОТО МАГАРЕ

 

 Димитър Банов от село Търпище реши да съди съседката си Бона Цанева за поразиите, сторени от магарето на съседите в градината му. Влязлото без негово знание и разрешение животно бе опасло половината току що засаден пипер, похапнало здраво от още нецъфналите тикви, изпотъпкало фитарите.

Като съвестен човек той предупреди баба Бонка за намерението си. Тя не му повярва, та като получи след време призовка от съда направо изригна. Засипа го с упреци и проклятия през оградата.

– Марко е невинен! Да не си оставял външната врата към улицата отворена.

– Не беше отворена, а открехната, да могат кокошките да се приберат. Магарето ви я  е отворило. Какво дири на улицата? Защо си го пуснала навън?

– Пуснала съм го да се напасе. Марко пасе винаги в дола отсреща.

– Ами ти си го пратила в градината ми!

Това нелепо обвинение потресе съседката. Гневът ѝ отприщи още по-люти клетви, които не пощадиха и кокошките на Банов. Препирнята продължи в този дух без никой от двамата да отстъпи или поне да потърси повод за примирие. Разрешението на спора остана, както се изразяват вестникарите, в ръцете на Темида.

В деня на съдебното заседание двамата пристигнаха рано-рано в града в сградата на Районния съд. От нямане какво да правят докато им дойде редът те  ту влизаха вътре, ту излизаха: Димитър да запали цигара, баба Бонка да погледа градската суетня. (В онова толкова обругавано днес време на социализма, уважаеми читателю, достъпът до съда беше свободен. Може да не е за вярване, но е истина: дори коридорите с кабинетите на магистратите не се заключваха.)

Съдията, възрастен мъж с очила, кацнали на върха на носа му, ги попита къде са им адвокатите.

– Нямате ли?... Не е редно така. Аз мога и да отложа делото.

Повдигнал над носа си очилата, той поразлисти тъничката папка пред себе си.

–  Правя изключение, защото сте от далечно село. Така… Ищец Димитър Банов, изложи накратко мотивите си.

– Ами то там, в заявлението е написано. Адвокат го съчини.

– Адвокатът ти го няма, тебе питам.

Банов описа поразиите на магарето Марко, като обяви за виновница съседката си.

– Не съм крива. Ти си оставил външната врата отворена. Ако, другарю съдия, видите на улицата да се търкаля златна монета, няма ли да я вземете?

– Тук въпроси задавам аз. Ответникът има право да пита само ищеца. Разбра ли ме?

– Майче разбрах, но нека се знае: аз в момента съм сама жена, дядото е в болница. А магарето Марко е много добро животно. Не прави бели. Нося и документ за доказателство.

– Какъв документ? Има ли го в делото?

– Ами аз вчера го взех от председателя на офето, другарю съдия. Председателят на офето вчера го подписа.

– Дай да го видим.

Поел листа от ръцете на ответницата съдията намести очилата си и започна да чете на ум: "Марко е известен в село Търпище с добротата и кротостта си. Не е вършил злини, не посяга на чуждото…" Колкото напредваше с изложението, толкова и растеше учудването на съдията. А краят на отечественофронтовската препоръка окончателно го срази: "Марко е правилно идейно ориентиран, винаги подкрепя инициативите на народната власт".

– Ищец Банов, от ответницата ти искаш петдесет лева?...

– Другарю съдия, за трийсет скланях, трийсет казах на адвоката, но той за солидност написа петдесет.

– Прекратявам делото поради маловажност. Разберете се там като хората, съседи сте.

Двамата, ищец и ответница, се спогледаха и напуснаха малката заседателна зала. На излизане от нея съдията видя старицата седнала  умислена на пейката.

– Бабо Бонке, как се казва дядото ти?

– Марко.

 

 

 

 

 

 

 

 

А КАРАКОНДЖУЛИТЕ КЪДЕ СА?

 

 

 

 Тези дни публикуваха резултатите от любопитно проучване. Два милиона българи според него посещават врачка! Стряскащо число: ще рече всеки втори-трети възрастен се доверява на нерационалното, на магията. Подкрепя го твърдението, че 56 процента от нашенци вярват в проклятия и урочасване.

Според проучването българинът смята, че още от самото му раждане бъдещето му е предопределено. Каквото да правиш, каквото да струваш случва ти се това, което ти е писано. Само 10 процента от българите не вярват в кармата!

Над една трета (34 процента от анкетираните) са убедени, че има живот след смъртта. А 31 процента вярват, че след смъртта си човек се преражда. Не се сочи колко от днешните българи се смятат за преродени.

Няма данни и за отношението към митичните персонажи от родния фолклор. Колко, например, вярват в съществуването на караконджули?

Какъв пропуск!

Прочее, ако тези данни не са обикновена манипулация, излиза че според националното си самосъзнание ние живеем в Средновековието!

 

ЩЕ БРОИМ КЛОШАРИТЕ

 

 

   

След комарите, врабчетата и зайците дойде и техният ред. Вярно, зайците ги броихме на времето на ужким, в една забележителна комедия, но комично е и броенето на врабчетата и на комарите. Резултат  - никакъв. Нито в количествен, нито в социален аспект.

Клошари има навсякъде по света, дори и в най-богатите държави. Те са неизтребима порода. На времето в една тежка мразовита зима във Варна прибраха в домовете за временно настаняване доста от тях. Почти всичките избягаха. Предпочетоха свободата си, макар в студа.

Какво ще излезе от преброяването на клошарите е пределно ясно. Думба лумба - празна Мара тъпан била. Като изключим, разбира се паричките, които ще усвоят точните хора.