БИРАТА СРЕЩУ ПОЕЗИЯТА

 

 

 

През миналата (2024-та) година председателят на Съюза на независимите писатели в България Марин Кадиев отправил писмено предложение до собствениците на „Гинес” сред рекордите да намери място името на български автор написал 4 600 сонета. Предварително проучване показало, че друг подобен случай в света няма. Получил се отрицателен отговор. Обосновка: в известната книга на рекордите нямало такъв раздел. Сиреч поезията не представлява интерес за събирачите на рекорди.

Премълчавам името на нашенския автор по едно единствено съображение – предпазване от недоброжелателни коментари, които такова стихотворно изобилие непременно ще предизвика. Но то е факт, който няма нищо общо с преднамерено (заради „рекорда”) графоманско съчинителство. Става дума за стойностни творби, гаранция за което е името на г–н Кадиев и фактът, че стотици сонети на българския автор са преведени на множество чужди езици. Сред тях например е луксозно издание на сборник на иврит, език на който малцина наши автори са били представяни по такъв начин.

Речено вкратце шанс да попаднете сред рекордите на Гинес имате, ако сте гълтач на мечове, ако стреляте с лък с краката си, ако сте притежател на най-тлъстата (най-тежката) котка в света и прочия от този род. И най-паче – ако можете да изпиете най-много бира. Зер създателите на въпросната книга на рекордите са производители на бира. Гинес е ирландско пиво.

Наздраве!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДА ПРОДАВАШ ИМЕТО СИ

 

 

 

              или що е то комерческа проституция

 

За мнозина определението проституция, когато става дума за участие в реклама, може да е пресилено. Но нека се уточним.

Повод за тези редове е завчерашната информация в интернет за два случая с тежки здравословни последици след употребата на хранителната добавка авирон рапид. Млада жена, която твърди, че е взела само едно хапче, е лекувана цяла седмица в „Пирогов”. Причината – тежка алергична реакция на организма. Със същото оплакване е  потърсил медицинска помощ и мъж на средна възраст, който едва не получил анафилактичен шок. Твърди се и за ред други подобни случаи.

Въпросната хранителна добавка ударно се рекламира в медиите.  Видеосюжетът е с участието на  Милица Гладнишка, която сайтът MEDIDMALL (няма българско заглавие на кирилица) нарича „шупналата през последните години актриса”. Партнира ѝ друга актриса - Невяна Бозукова. Елементарна баналност: вземаш едно хапче и кашлицата (настинката) престава. Разчита се, разбира се, на внушението, което носи едно толкова популярно напоследък име.

Напоследък, прочее, търговците привличат за рекламите си все повече известни имена от артистичните среди. Рекордьор по участие навярно е Христо Стоичков. Той е готов да ни препоръча със заучени фрази и режисирана усмивка всичко що се яде и всяка джунджурийка от рафтовете на „Кауфланд”. Човек с нисък интелект и смътна представа за достойнството на личност, обявена за национална гордост, е готов на всичко, за да продаде името си. Него, името му, може да го тъпчете например ако носите чорапи „Христо Стоичков” (изписано също на латиница). Дали заради допълнителна популярност, дали заради тлъстите хонорари, мнозина се поддават на тази съблазън. Което на практика означава, че съзнават ли го или не участват, обикновено,  в някаква измама.

Слава богу има и личности, като Лили Иванова например, които няма да видите как кихат и гълтат вълшебните, а всъщност понякога отровни хапчета. Да си призная напоследък се разочаровах от Орлин Горанов, когото смятах за мъж с достойнство, с аристократичен дух, но и той се съблазни от хапчета. (Дано поне неговите  са безвредни.)

Каква е разликата между така наречените жрици на любовта, които продават телата си и известни тачени личности, които продават имената си? От морална гледна точка няма разлика. По същество  има и тя не е в полза на кихащата актриса и сие. Амуровата труженичка предлага нещо познато, относително безопасно (опасността от зараза никой не отрича, достатъчно е да си средно грамотен). Продаващият името си да не казвам винаги, но най-често няма представа какво ни внушава да купуваме. Паметта ми пази американски клип с холивудска актриса, която си признава, че хвали колко вкусна е храна, от която се гнуси, никога не я е опитвала.

У нас такава откровеност едва ли е възможна. Няма ли да се намери телевизионен репортер, който да попита Гладнишка гълтала ли е наистина отровата авирон рапид и как се чувства след оповестените нещастни случаи?

Наивен въпрос, нали…

 

БЕБЕТАТА КАТО РАЗМЕННА МОНЕТА

 

 

 

 

 

Танцуващи жени с бебета в ръцете. Картината от родилен дом, която медиите разпространиха тези дни, на някои може да изглежда просто забавна. Но не е. За мене тя се превърна в подтик (в подтик, а не причина) да подхвана темата за бъркотията наречена размяна на бебета.

Появилият се нов живот е напълно зависим в зората на своето съществуване от нас, възрастните, на първо време от медицинските лица и майките. Но какво става в родилните домове? Този дивашки танц случайност ли е? Размяната от началото на миналата година  в родилния дом на „Шейново” единичен случай ли е?

Да погледнем какво е положението по света. В Германия през 2008-та е правено проучване в една провинция. За година са установени 12 случая на разменени бебета! В доклада е отбелязано, че със сигурност те са повече. Отделни такива „грешки” са оповестявани нееднократно в Англия, Южна Корея, Виетнам… Ако сте търпеливи и се „поразровите” в интернет ще откриете и други. Случаят от 2013 година във Виетнам е куриозен: родилка получава момченце, макар да е родила момиченце!

Като имаме предвид, че у нас в такива „затворени” области за широката публика е обикновение да не се огласяват негативни данни, бъдете сигурни: случаят Шейново не е нито изключителен, нито екзотична рядкост.

Интересно, защо бебетата са в кошарки с картончета, които лесно могат да се разменят? Защо не са при майките си? От родилката те трябва да бъдат отделяни временно само когато се налага спешна медицинска помощ в кувьоз. Освен за избягване на бъркотията да не забравяме много важното съображение за благотворното влияние на майчината прегръдка върху състоянието на бебето.

Докога ще търпим тази порочна практика?

Много родителски сътресения могат да бъдат избягнати.

 Да приключа със случай от обединеното кралство. В английско семейство за размяната на двете им момиченца разбрали след…55 години! Трагичното изживяване на вече очевидно престарелите родители е могло да бъде спестено. При размяната, волна или неволна, поведението ни се води от два ефекта: генната стойност и социалната стойност. Ако са минали години и съзнанието на порасналото вече дете е здраво свързано с отгледалите го приемни родители, то генната  стойност се „губи”. Тя вече няма значение. Човек е такъв, какъвто се осъзнава. Не бива да се връщаме назад и да припомняме на порасналото дете и родителите миналата реалност.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЧУЙ ПЛАЧА

 

 

 

 

Тази история я знам от мой земляк, съученик от някогашната ни селска гимназия, където търкахме чиновете преди много-много години и залягахме над учебниците с надеждата на родителите ни, както те се изразяваха, да прокопсаме. Не бях го виждал от половин век. Цяло чудо е, че се познахме в навалицата пред някогашното казино в Морската градина. Недялко от последния чин.

Седнахме на пейка пред казиното и се отворихме на приказка, но ако мислите, че сме си разправяли кой как е „прокопсал”, грешите. Наборе, вика Недялко, чувал съм, че отдавна живееш във Варна, ама ето, виж, не сме се засекли ни веднъж. Чудно нещо е животът – не знаеш кога, от къде, с кого, какво, как… А по-лошото е, че и паметта ни е накърнена, ощетена. Миналото крие тъмни, непрогледни кътчета, които понякога не ни се откриват до самия край.

Така рече: накърнена, ощетена. В ония далечни ученически години той беше малко нещо отнесен, такъв изглежда си е останал. Накъде биеш, наборе, а той вдига нагоре показалец: Чуй плача!

А наоколо смях, гълчава, никой не плаче.

Пръстът му сочи не отвесно; към хоризонта е боднат, натам където морскосиньото допира небесното светлосиньо. И повтаря: Чуй плача!

Бре, викам си, моят някогашен съученик я мистик е станал, я съвсем е мръднал.

Не съм побъркан, клати глава той, сякаш усетил какво си мисля, даже склерозата все още ме щади. Не го чуваме ние, много често не го чуваме…

Вперил поглед в линията на хоризонта, Недялко замълчава. Сетне кимва: сега ще ти разправя  една чудна и много, много отдавнашна случка, без която нямаше да седим сега тук двамата с тебе. Една история, която не съм знаел и съм могъл да не я узная.

Случката, започва Недялко, е от лятото на 1877 година. Знаеш, тогава Русия обявява война на Турция. Казаците прецапват Дунава и към Балкана. Главните им сили са били към Плевен, после идва Шипка и така нататък, но и по нашия край е имало сражение, наречено Малката Шипка. Петстотин солдати са паднали там, на Керчан баир, три пъти напредват повече били жертвите от турския аскер.

По него време са върлували черкезки банди, плъпнал слух и че налита башибозук. Нашенци от страх да не ги бастисат и изпотрепят, мало и голямо хукнали на север към Русчук, както тогава са викали на Русе. Моят дядо по бащина линия тогава е бил петгодишен и бягал наред с възрастните, а баба ми, бебе на три месеца, майка ѝ, сиреч прабаба ми я носела на гръб в шарена люлка от тъкан вълнен плат.

Бягали нашенци през гората, на закрито. При първата почивка хапнали, пийнали водица, майките накърмили бебетата. Полегнали бегълците на тревата да подремнат. Баба ми, тримесечно пеленаче,  я вързали на два клона, те са като цедилки тези някогашни люлки, знам ги, защото и мене са ме дундуркали в такава. Наблизо имало коларски път, черен път и от там по едно време се донесъл тропот на конски копита. И мъжки гласове, чужди гласове. Скокнали нашенци и го удари на бяг. В паниката изоставили и храна и дрешки, между дърветата се валяли козиняви торби с дребна покъщнина. Изоставили всичко, що смогнали да вземат на ръце от домовете си в селото. Останало и тримесечното пеленаче сладко да спи в люлката си. Бягали, що бягали, майката, демек прабаба ми се сапикясала  и като писнала, като ревнала, горката аз, затрих си рожбата, отиде ми детето. Сгълчали я мъжете да не вика, да не чуят душманите и се повърнали назад по следата на отъпканата трева. Ха насам, ха натам, сред драките и трънака види се объркали посоката. Дълго се мотали из гората, докато по едно време не излезли на коларския път, а насреща им – конници. Солдати. Най-отпред – началникът им. От една страна на коня се подмята сабята му, от другата виси здраво захваната люлката с тримесечното пеленаче. То не било радост, то не били благодарности, нашите ръце им целували на руските войници. А те, рекли, по плача открили бебето. Всеки, рекли, на наше място би го сторил.

Е, не всеки би постъпил така, но хайде да не се отвличам.

Точно тези солдати, наборе, дето спасили баба ми, сетне черкезите им сторили засада и до крак ги изтрепали. Те са погребани на мястото, където през ученическите ни години бе дворът на гимназията. Сигурно помниш, през междучасията седяхме с тебе там до паметната плоча и гадаехме що за момчета си били, от кои краища на необятната руска земя. После плочата някъде се загубила. Узнах го от нашенец, но истина ли е, какво точно е станало не знам тъй като отдавна бях напуснал родното ни място.

Не подозирахме ние с тебе, че с тази плоча, с имената на нея е свързан нашият живот, защото ако не са били тези руски момчета мене нямаше да ме има на белия свят. Не го знаехме тогава. Баба ни, бог да я прости, го открила на братовчед ми чак пред хиляда деветстотин четиридесет и девета година, след като узнала за смъртта на мъжа си, демек на дядо ми, в Бразилия. Преди мълчала. Дядо Стоил бил против поменаването на тази история. Не ми е харно, викал, да знаят какво се е случило тогава и да ти излезе име Изгубена Станка.

Минаха още години, докато и аз го узная. Родата ни се бе пръснала по белия свят.

Дядо Стоил, сигурно знаеш, е бил най-заможният човек в околията. Имал фабричка, та народната власт го броеше за капиталист, сиреч за неин враг. А той е фалирал през голямата депресия и в 1930-та заминал на гурбет в Бразилия. Аз си смених фамилията и учителствах двадесетина години в Делиормана, сиреч в Лудогорието. Учех турчетата на български език. Сетне дойдох във Варна, цаних се за хамалин на пристанището, но не ме приеха: висшисти, рекоха, не стават за докери. Затраях си, защото висшето го изкарах с фалшива препоръка от офето. Хванах се на работа в новото певеце в Девня, завода който през 1986-та гръмна та разтресе и Варна. На село избягвам да ходя. Никой от родата не остана там.  Дъщерите ми и внуците се пръснаха като пилци по света. На времето мислехме по-далечно от Бразилия няма, а гледай сега. Малката ми щерка от години живее в Чили, там сви семейно гнездо. На братовчеда внукът е в Нова Зеландия. А по тези  места, знаеш, хората ходят с краката нагоре. От нашата гледна точка.  

Ако в странство са щастливи, добре. Но на чужда земя човек е като дърво без корен. Родените там с български имена ще ги изкълчат по тертипа на тамошния език. И какво ще знаят за родния край на бащите и майките си?

Дядо ми Стоил на стари години успял да посъбере парици, стегнал багажа в Сао Пауло и си купил билет за кораб до Хамбург, та от там да се прибере в родината. Но билетът му изгорял, тръшнала го дядо ми коварна скоротечна болест и го довършила на самото пристанище. Защо ти го споменавам това? Питам се дали така като него ще ги потегли след време към родния край нашенските гурбетчии и заселници по чужди краища. Навярно мнозина ще се отродят, ще им остане само смътен спомен за  земята на дедите ни.  Ще се чуждеят от нас..

Планетата, наборе, ни отесня, но хората вместо да си станат по-близки, все пò се смразяват. Все пò се чуждеят и губят способност да чуят плача.

Накрая Недялко ми обади, че в родното ни място са направили параклис, който бил завършек на историята с бягството, която ми разказа. Знаел за него пак от други, сам не го бил виждал. Разменихме си телефоните и се договорихме да отидем да го видим параклиса  в сгодно и за двамата време.

Дали поради старческа разсеяност,  дали поради неизбежните ни болежки все го отлагахме това пътуване. Докато се наканим се изтърколи година, а Недялко си замина от грешния ни свят.

Пътувах сам. Не можех да не отида. То беше като дължим знак от моя страна да почета паметта на някогашния ми съученик, патил и препатил по време на червената власт и омъдрял.

От гарата – право към параклиса.

И виждам, плочата не била загубена. Два ангела я държат в небесата, е, не точно нея, а нещо като книга с едновремешен шрифт изписана: ГОСПОДИ, ИСУСЕ ХРИСТЕ И ТИ ПРЕСВЕТА БОГОРОДИТЕ, ПОМИЛУЙТЕ И СПАСИТЕ ДУШИТЕ НА СВОИТЕ ЧЕДА РУСКИТЕ ВОЙНИЦИ ДАЛИ И ИЗПЪЛНИЛИ СВОЯ ОБЕТ ДА СЕ СРАЖАВАТ ЗА СВОБОДАТА НА ЕДИН ПОРОБЕН НАРОД И ЖЕРТВАЛИ ЖИВОТА СИ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО МУ ПРЕЗ 1877-1878 ГОДИНА. А отстрани други небесни ангели държат още две книги с имената на загиналите през оня далечен август: прапоршчици Григорий Шхац и Антон Вишневский, унтер-офицери Влас Приступа и Осип Семенюк, редници Осип Данченко, Иван Дишевой, Доментий Матвейчук, Онуфрий Максименко, Василий Сиротин… Наброявам над тридесет имена, всичките от 43 Охотски пехотен полк. И чак тогава забелязвам образа на Свети Георги Победоносец, чието име носи параклисът. Изписан както си е по другите икони, но не съвсем: отдолу вместо змей копието му пробожда човешка фигура. Ще да е образа на агарянина поробител.

Не съм вярващ, но се прекръствам. Ръката ми сама се вдигна.

Излизам навън. И чувам: от някоя от близките къщи проплаква бебе. Някак си на пресекулки, неуверено, сетне се разревава на воля.

Нов живот.

Какво ли му предстои?