БОЖЕ, КОЛКО МНОГО ГЛУПАЦИ!

 

 

 

 

Като ученици в средната смесена гимназия в ония далечни вече времена на петдесетте в миналия век ни водиха на екскурзия да опознаем родината. Ние, лудите и любознателни хлапета, си измислихме своя „опознавателна” игра: тайно от водачите си учители брояхме бременните жени, които срещахме по пътя си. Навред където отсядахме, разглеждахме забележителности и когато пътувахме. И се радвахме – брей, колко много българчета ще се родят, ще станем голям народ. И се възмущавахме, разбира се, зърнали трудна жена да пуши. Макар самите ние, повечето от нас, да дърпахме качак, сертливия „Ударник” и дори изсушена царевична коса. (викахме ѝ кикя.) Но го правехме скришно. Знаехме вече – пушенето е вредно за здравето.

Сега на склона на осемдесетте лазарника крача по варненските улици и броя срещнатите с маска на лицето. На открито. Което не е задължително. Унила, потискаща картинка: всеки трети или четвърти е „маскиран”. А се надявах след година и половина ковид-терор и най-невежите да уразумеят, че парцалчето не пази от нищо.

Помните ли недавнашните времена, когато плъзнеше ли някаква епидемия, лекарите и властниците ни успокояваха от телевизора и от вестникарските страници. Сега ни плашат. С един измислен злодей. И нито дума – вече – за истинските бичове за здравето ни: рака, хипертонията, инфарктите, инсултите, дори „дежурният” сезонно грип като че ли се е изпарил от планетата яко дим.

Днес попаднах на изявление да д-р Панчо Панайотов. (Помните ли го, някогашния прекрасен кмет на Дупница, когото седесарите изритаха от политиката, защо се грижеше за хората, а не за партийните интереси?) Ето: „Смъртността от ковид е измислена. Никой не може да твърди, че този е починал от ковид. Естествено това право и знание имат патолозите. Никой друг. А нито едно от тези съобщения за смърт не е направено от патолог.” Убийствено точно и ясно!

Стряскащата статистика на починалите от злодея ковид очевидно е взета „назаем” от бройките на поразените от истинските бичове за здравето ни. Или просто се стъкмява на тъмно. Сиреч е измислена. Най-вероятно, тъй като напоследък числата растат  устремно нагоре, да се оправдае призрачната трета вълна. А масата от така наречените средностатистически граждани реагира първосигнално. Истинските, правдивите будители като д-р Панайотов са единици. А и колцина ги четат и слушат? Мижавите протести тук и там нищо няма да променят. Мислещите са малцинство, незначително малцинство. Уви.

Историята доказва, че рано или късно човечеството е в състояние да се пребори и с най-свирепите пандемии.

Очевидно не и когато заразата е фалшименто.

Прочее, истинската голяма напаст е друга. Няма нищо по-страшно от глупостта в съдружие със страха!

 

ГЛОБАЛИЗЪМ = ФАШИЗЪМ

 

 

 

 

 

Тези дни интернет корпорацията „Гугъл” обяви, че от ноември няма да допуска и ще санкционира потребители, които отричат климатичните промени. В унисон със „смекчения” тон на политици и „зелени” специалисти понятието „глобално затопляне” е заменено с „климатични промени”. Набеденият за злодей въглероден двуокис не се споменава в съобщението. Но и дебил да си не може да не се досетиш, че ще ти затварят устата и удрят шамара, ако отричаш опасността от излъчвания от човешката дейност СО₂. Климатичните промени и що годе грамотният лаик не може да отрича – имало ги е в цялата геологична история на Земята и ще ги има. Те зависят от активността на слънцето, промяната в наклона на земната ос, вулканичната дейност и ред други фактори, известни на науката не от вчера. Целта е да не се демаскира измамата. Да, парниковите газове допринасят за затоплянето, но най-голям е делът на водните пàри – над 45 %. А делът на въглеродния двуокис, изпускан в атмосферата в резултат на човешката дейност е не повече от 2 %  от общото количество, отделящо се от земната повърхност. (Океаните не само че не го изпускат, но и го поглъщат в огромни количества, нужни за морската флора и фауна!)

Очевидно начева поредният лов на вещици. След холокоста, политкоректността, джендърството, еднополовите бракове, „роенето” на половете, феминизма (ако съм пропуснал нещо, да ми е простено) и изразяването на различно от официализираното  мнение за злодея СО₂ става табу.

Подобно е положението с другия голям „злодей”, натрапен глобално на човечеството преди почти две години – вирусчето ковид-19. В социалните мрежи вече не се допуска другомислие по отношение на ваксините. В публичното пространство у нас малцина са специалистите (доцент Мангъров, д-р Първанова…), които аргументирано демаскират заблудите около така наречената пандемия. И защищават конституционното право на всеки сам да решава как да се грижи за здравето си. Самият факт, че се обсъжда възможността от въвеждане на задължително ваксиниране е потресаващ. „Отделянето” с разни привилегии и дори с награди (лотарията) на ваксинираните някой вече сравни със задължителното носене на звездата на Давид, въведено от нацистите. Днес се появи официална информация – цитирам заглавието: - „Над 90 процента от новозаразените и починалите с ковид-19 са били неваксинирани”. Излиза, че 10 процента се падат на ваксинираните. А у нас пак по официални данни те са само 15.5 процента. Съотношението е стряскащо. От какво ни пазят тогава ваксините? Да не говорим  за страничните ефекти за здравето ни.

Зомбирането – най-лесно е да уплашиш човека – продължава.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Току що в сайта „Афера” се появи документ, в който здравното министерство фактически си признава, че не води статистика на починалите с ковид-19. Е? Излиза, всички тези страховити „набъбващи” катадневно числа са си чиста измислица…

 

 

 

КОЛКО СТРУВА ЕДИН ЧОВЕШКИ КРАК

 

 

 

Само 800 лева. Толкова дава здравната каса по „пътеката” за ампутация.

Неотдавна мой добър познат във Варна насмалко да остане еднокрак. Благодарение на интелигентността си и познанствата си сред медицинските среди след консултация с други специалисти той избягна тази участ. Оказало се, че има по-приемливо лечение.

За лекаря, който искал и бил готов да отреже крака му, цената е значително по-ниска – за „оздравителната” си ампутация той щял да получи някъде около 100 лева.

Представям си какво би се получило, ако на мястото на моя познат беше някой полуграмотен байчо. Сега той щеше да е в инвалидна количка. С един крак. Като котарака от полузабравената едновремешна детска песничка.

Нямаше да пиша за тази случка, ако тя бе изключение, някакъв рядък куриоз. Безумната „реформа” в здравеопазването ни превърна в ежедневие излишните операции, тромавата организация, разиграването на болните. Стимулира бездушието и алчността на белите престилки.

Има ли, прочее, у нас някой наказан за нарушаване на хипократовата клетва?

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

 

ВСЕКИ БОЖИ ДЕН ПЪТУВАМ КЪМ ГОРНА ОРЯХОВИЦА. АКО ИВАНКА ПЕНЧЕВА ОТ ДОМ „БОДРА СМЯНА”, МЕ ЧЕТЕ, НЕКА СЕ ОБАДИ ПО ЕЛПОЩАТА -  lijev@abv.bg

 

 

 

МЕСИ ИЛИ СЪЛЗИ ПО-СКЪПИ ОТ ЧОРАПИТЕ НА НАПОЛЕОН

 

 

 

Потресаваща новина: кърпичката, с която си е бърсал сълзите Лионел Меси при раздялата  с „Барселона” ще предлагат на търг с начална цена милион евро! Дори да е журналистически фалш, самото допускане на такава възможност е показателно за състоянието на днешните обществени нрави и светоглед.

Нека първо отбележим скептицизма  на мнозина любители на футбола, съмняващи се, макар да не го пишат във „фейсбуците”, в искреността на тези сълзи. Забелязали сте навярно, известните футболисти често плачат. Все по морални причини. Най-често поради раздялата с любимия клуб. Поради външни обстоятелства, организационни правила и пр. Етичните съображения за плача в действителност са на последно място. Всичко в поведението им диктуват парите. Вижте с каква лекота повечето от тях за кратката си професионална кариера на ритнитопковци – 10-15 години – сменят множество отбори в различни страни. Е, Меси го прави за пръв път. Но наистина ли е принудително? Та миналото лято той сам искаше да напусне каталунците. Сетне им се вричаше отново  във вярност, но защо не подписа нов договор до края на първенството? Сълзите му бяха продиктувани от недоволството, че не всичко се случва както се казва по неговия дерт. Сълзите са за пред публиката.

Обявиха го за гений. За най-великия футболист на всички времена. Никой, разбира се, не оспорва дарбата му да играе с топката, но не е ли това чрезмерно величаене продукт на превръщането на футбола и то само за няколко десетилетия в индустрия за печелене на милиарди? Нима Диди, Вава, Гаринча, доктор Сократес и куп още футболисти от миналото са били по-нефелни от него? Споменавам тук бразилците, защото футболът, дошъл от страната на кариоките бе зрелищен, атрактивен, футбол на импровизацията и въображението. Той вече и в Бразилия не се практикува след катеначото, тоталния, пресинга. Наложили се заради победата на всяка цена, носеща освен слава и – преди всичко - безумно много пари.

През 2010 г. в Париж предложиха за продан на търг 420 вещи, принадлежали на Наполеон Бонапарт. Чорапите на императора бяха с начална цена 20 000 евро. Нищожна, жалка сума в сравнение с този милион за кърпичката на Меси. Е, по отношение на историческата значимост на двете личности разликата е обратно пропорционална. Но явлението е едно и също – фетишизъм. Ще речете не е за чудене след като продаваха на търг изкуствено чене (едно от многобройните негови) на Уинстън Чърчил, рентгенова снимка на белите дробове на   Мерилин Монро, ръкавица (един брой, без еш) на Майкъл Джексън и т. н. и т. н. Но сумите за тях бяха петзначни. А сега – милион за кърпичка с изсъхнал очен секрет. Какъв напредък!

Нужно ли е да обясняваме какво представлява фетишизмът и как той в духовен план ни връща в езическата предистория на човечеството? В пещерата.

С умилително-скръбен тон ни съобщаваха как стотици запалянковци на „Барселона” леели сълзи пред стадиона  след новината за напускането на техния идол. Със сигурност никой от тях не е в състояние да извади не милион, а само  някоя и друга хилядарка за ченето на Чърчил.

 

ПО НЕКРОЛОЗИТЕ ЩЕ ГИ ПОЗНАЕТЕ

 

 

 

Думата ми е за селското площадче, което на времето наричахме мегдан. На времето там лепяха плакати и афиши, включая за предстоящи културни събития в читалището. Сега там стърчи самотно голямо табло, черно табло с плътно наредени некролози. Някои – според новата мода – цветни. Което по същество не променя картината.

Къде това, ще речете, за кое село става дума? Ами така е да речем в Китка, община Аврен. Ако пътят ви е през него, не можете да не забележите таблото с некролозите, защото сте принуден да карате колата си с костенурча скорост – площадчено (мегданчето) е дупка до дупка със следи от асфалт навярно от времето на славната соцепоха. Подобна гледка (наистина с доста по.малко дупки в асфалта) ви очаква в съседното Болярци. В съседното на Болярци пък Равна гора таблото не е побрало всичките известния за отишли си от грешния ни свят, та над дузина некролози са окичили ствола на огромния крив чинар пред селския магазин.

В  Круша, в същия район, таблата са две: едното пред параклиса, другото в съседство пред автобусната спирка. Прочее тя, автобусната спирка, има подобна на некролог функция – напомня ни, че от почти две години малките бусчета от и до Варна не пътуват. Спрени са. Затворена е  малката библиотека на формално съществуващото читалище. Лани хлопна гишето и на единственото магазинче. Снабдяването с хранителни продукти става с подвижна, пътуваща лавка, колата идва само в понеделник. Който не притежава автомобил, но има велосипед и е в състояние да го кара, пазарува в съседното Китка.

Такава е картината във варненския край. Навярно и другаде в малките селища на многострадалното ни отечество. Некролозите (странен за чужденеца български обичай) никой, разбира се, не ги чете. Местните не им обръщат внимание, свикнали са с тях както с дупките в асфалта – където го има.  За пришълеца, който нищо не знае за селото, те обаче свидетелстват, дават представа за броя и възрастта на местните жители. Внушителната за селце бройка на едно място,. 20-30 некролога, е измамна. Повечето от тях обират прахоляка от години, че и от десетилетия. В Круша за последните две години са починали двама души. И двамата – пришълци от други краища. Постоянно в селцето живеят 39 души, половината – преселници. Знам го, тъй като от двадесетина години имам градинка с паянтова къщичка до гробището и гората. От некролозите си личи, че си отиват все възрастни хора. И все по-рядко камбаната на параклиса бие на умряло.

Двамата, за които споменах, носеха едно и също име – Младен. Единият ми беше съсед и обичаше да се шегува – името му лъжело, тъй като отдавна е бил млад. Е, преди това, казваше, съм се раждал, бил съм и дете.

Сега и то от доста години тук никой не се ражда. Тук само умират. Но и смъртта вече е рядък гост. Така е навсякъде в гаснещите, отиващи си български села. Амин.