ЩЕ БРОИМ КЛОШАРИТЕ

 

 

   

След комарите, врабчетата и зайците дойде и техният ред. Вярно, зайците ги броихме на времето на ужким, в една забележителна комедия, но комично е и броенето на врабчетата и на комарите. Резултат  - никакъв. Нито в количествен, нито в социален аспект.

Клошари има навсякъде по света, дори и в най-богатите държави. Те са неизтребима порода. На времето в една тежка мразовита зима във Варна прибраха в домовете за временно настаняване доста от тях. Почти всичките избягаха. Предпочетоха свободата си, макар в студа.

Какво ще излезе от преброяването на клошарите е пределно ясно. Думба лумба - празна Мара тъпан била. Като изключим, разбира се паричките, които ще усвоят точните хора.

 

   

ГРАНДИОЗЕН САЛТАНАТ

 

 

 

 

Пиша тези редове преди повторното посрещане на волейболистите ни след обяд на площада пред храм-паметника Александър Невски. Случилото се на летището бе не по-малко грандиозно от планирания спектакъл в центъра на София.

На волейболистите ни бяха отдадени почести като на някои царствени особи (протоколен сценарий) или на наши бойци, спечелили решително сражение и спасили родината. Не знам как са се чувствали момчетата когато им окачиха на вратовете и лаврови венци. Дали са се досетили, че тази чест се полага на победителите? Все пак те са втори. Това ми напомни един стар анекдот за състезание на 100 метра гладко бягане между Леонид Брежнев и Джими Картър. Съветската пропаганда представила резултата като голяма победа на съветския лидер, тъй като американският президент бил едва предпоследен!

Всичко това ми прилича на израз на синдрома на мъника. Да, малки сме, успехът на волейболистите е голям, но чак такова непремерено изхвърляне?! Не ставаме ли смешни пред останалия свят? А има и нещо друго: става дума за спорт, за игра. Тя не ни носи нито духовна, нито материална храна. Престиж - да. Но с това прекомерно пъчене той не може да стане по-голям.

Като няма на какво друго да се радваме - ликуй, народе.

И още - помислете, не правим ли лоша услуга с този непомерен салтанат на талантливите ни младежи? Все пак те са в първа младост и са само спортисти…

 

ВЕЛИЧИЕТО НА КУЧЕШКАТА ТОРТА

 

 

         Завчера ни зарадваха с вестта за нов световен рекорд, с който България трябвало да се гордее. Най-голямата на Земята кучешка торта била сътворена у нас. Цяла седмица някой си д-р Шанков, ветеринар и кучешки готвач (така го представят?!) с петима помощници се трудил, за да постигнат този кулинарен подвиг. Защо кучешка и защо торта, зер кучетата не си падат по пастите и тортите? Важно е да се влезе в книгата на Гинес, което и станало. Пивоварите несъмнено били впечатлени от размера и теглото: цели 305 кг и 800 грама. Велико постижение.  

Ликуй, народе!

ПРИНИЗЯВАНЕ НА ЖАНРА

 

 

 

 

 

Деян Енев е известно име, може би най-нашумелият нашенски  разказвач. Ако се съди по изобилието от анализи, комай все венцехвалителни (едва ли има литературен критик, който да го е подминал) той е цяло явление в съвременната ни проза. Определят го като майстор на късия разказ.

Но всъщност разкази ли пише той?

Кратките му прозаични творби са по-скоро документално-споменна публицистика, портретни ескизи със средствата на пътепис. Някои клонят към фейлетона или анекдота. Понякога, очевидно повлиян от Радичков, ни поднася елементи, смятани за част от арсенала на фантастиката, но всъщност самоцелни фантасмагории. Както е у кандидат нобелиста.

Енев несъмнено е талантлив човек. Владее словото, намира и изпипва точния детайл благодарение на наблюдателно око, умело използва богатия си житейски опит. Ако не беше даровит, не бих се захванал да излагам съображенията си за неговата проза. Но не мога да приема несмисленото изобилие от суперлативи на хвалителите му. Един  вижда в работите му епичност, която липсвала на съвременния ни роман. Друг го сравнява със скулптор, който "не добавя, не лепи, не снажда", а изчиства образа от излишния материал. Николай Фенерски обявява  прозаичните му опуси за "молитва…за всички истински хора".

Нелепото определение епичност едва ли се нуждае от опровержение. Всеки средноинтелигентен читател не може да не забележи еднозначната епизодичност, предаването на някакво състояние или случка, впечатлила автора. Отидох, видях, описах - повечето работи на Енев са плод на този тертип: фрагментарност, липса на конфликт, на някакво развитие, героите му не се променят.  И у Йовков понякога няма външен конфликт,  но той винаги поставя героя си в някаква нова ситуация. (Спомнете си само прелестния образ на неговия Люцкан от "Последна радост".)  

Сравнението с умелия скулптор, който не "лепи", а изчиства, изглажда образа, е недомислица. Героят му винаги е "слепен" от визуални подробности: ръст, облекло, физиономични  детайли, мимика, жестикулация и пр. Авторът много разчита на тях, както и на скрупульозно описаната обстановка. Тук възниква явен парадокс. Енев е любимец на нашите либералстващи (псевдо)модернисти. Но неговото писане съвсем не е модерно. Напротив, той е разказвач придържащ се към остарялата, непригодна за днешното динамично време обстоятелственост. Енев очевидно не е съблазнен и от клозетно-вулгарната стилистика най-ярко изявена у Георги Господинов. Но дори и всезнайкото Митко Новков, един полуграмотен, но смятан за вещ познавач "модернист" е сред възхвалителите му. Подозирам, че причината е в героите на Енев, те несъмнено се харесват на тази властваща на литературната ни нива пасмина. На времето Димитър Коруджиев съвсем точно определи същността на Еневите: те са маргиналите, унижените и оскърбените.

Та от тук и неизбежният въпрос: за кого е "молитвата"? Кои са "истинските хора"? Маргиналите ли?

В един от сайтовете има любопитен отзив на читател. Той признава, че това не са истински разкази, но чете текстовете с интерес и умиление. Дори се разплакал на един от епизодите.

Текстовете на Енев наистина са трогателни. Но всичко - обикновено - стига до емоцията. Перо - регистратор, плъзгане по повърхността. В "Секачите" той ни уверява, че работниците, които унищожават гората, осъзнават какво вършат, но майката ги оправдава с  репликата "Нали трябва да се яде". Така авторът завършва опуса си. Но това за истинския мъдър разказвач трябва да  е началото. От тук трябва да се започне и ако не ни казва нова дума, както са се изразявали на времето литературните критици, да стигне до "правилните", неочаквани за традиционното мислене въпроси.

Нека бъдем справедливи - Енев има и истински добри разкази като например "Бялата лястовица". Но те са по-скоро изключение, не определят образа му на разказвач. Повечето от епизодичните му описания от страничка и половина - две не са нито завършени скулптори, нито дори пъстроцветни картини, а по скоро черно-бели фотографии. Черно-бели, защото са фокусирани върху тъмната страна на действителността. Не е беда, разбира се, стига да съумяваш да се домогнеш до прозрения за същността на явлението, да провокираш въображението, мисълта на читателя.

Деян Енев е автор лишен от всякаква елитарност, каквато в една или друга степен е характерна, присъща на истинското изкуство. Автор на масовия читател. Явлението Деян Енев е рожба на медийната промяна след падането на комунизма. На времето вестниците публикуваха цели романи с продължение. Един от начините да се задържи вниманието на читателя, който от любопитство ще си купи и следващия брой да види какво се е случило по-нататък в повествованието. Днешните печатни ежедневници, тъй като коренно промениха вида си (бъкат от реклами, илюстрациите от снимки, шаржове, карикатури, рисунки и пр. често надхвърлят съотношението едно към три спрямо текста) залагат на кратката прозаична форма. Приблизително такова е положението и в електронните литературни сайтове. Като изключим хасковската награда за дебютна книга (не всички автори окичени с "Южна пролет" стават известни имена) Енев го издигнаха на гребена на вълната обилието от публикации в новата обстановка. Той прояви отличен нюх, ориентирайки се в променените условия и явно с охота снабдяваше и снабдява изданията с такива четива. Превърна се в  търсен автор и благодарение на необикновената му плодовитост  името му стана и си остава популярно. Наистина удивително изобилие от стотици заглавия!

Дали това се дължи само на изключителна работоспособност?

Разказ в класическия смисъл на това понятие се пише трудно,  по-трудно отколкото роман. Но Енев очевидно съчинява с лекота. Което също е показателно.

Не знам, може и да греша, но ми се струва, че той пропилява таланта си в гонитбата на лесна популярност. Славата е коварен пленител на съзнанието, притъпява способността му за самооценка. Колко сладко е да си обграден от ласкатели, наградите да се сипят като манна небесна. Да те превеждат в чужбина! Малко смущаващо е заглавието на сборника излязъл в Италия "Цирк България". Заглавието е от творба на Енев, но в италианския вариант България не е в кавички.

 За мене най-големият му, безспорен принос  е възкресяването на едно незаслужено забравено име: Георги Божинов. "Калуна Каля" е великолепна творба, плътна проза с дълбоки прозрения за националния характер и съдба, все неща които, уви, липсват на Енев. Тези въпроси наистина го тревожат, но за тях той само намеква, както се казва в пубертетно състояние.

В крайна сметка реализацията на таланта до голяма степен си е личен въпрос. Но явлението Деян Енев ме подсеща за проблем, който като че ли не занимава, не тревожи съвременната ни критика: съдбата на разказа в неговата традиционна същност.

Истински разкази сега се появяват и то рядко в електронните издания. По-често в тях срещаме текстове представяни за разкази, но всъщност или четива "с неочакван край" или случки и преживявания от типа на Еневите работи, но отличаващи се с излишна словоохотливост. Публикува се това, което налага модата. Българският писател е в положението на секачите  с малко по-друг мотив: "Трябва да се публикувам".

Наред с отродителните процеси, които душат литературната ни действителност, върви и внесеното от запад помитане на традицията.

Дали в българската литература ще го има утре класическият разказ?

Ще оцелее ли под натиска на този невиждан рушителен разгул?

 

 

 

ФАЛШИВА ЛИ Е НЕФЕРТИТИ

 

Става дума, разбира се, за бюста на фараоновата съпруга, чийто образ се смята за еталон на женската красота. Самото ѝ име се превежда така: "идващата красота".

Повод за тези редове е документален филм излъчван от американската телевизия "The World". Покрай историята за откритието на скулптурата (1912 г) от немеца Бурхарт и "митарствата" и до днешното местонахождение в музея в Берлин целият дикторски  коментар се върти около въпроса оригинално творение на придворния скулптор Тутмос ли е или е фалшификат. Гледах повторно филма, за да преценя плюсовете и минусите на доводите на двете страни. В съзнанието ми неволно възникна въпрос, за който американските автори не са се досетили: ако бюстът е фалшификат, сиреч копие, къде е оригиналът? А такъв би трябвало да има, тъй като на фалшификатора е нужен образец. Запазеният, вероятно недовършен, скулпторен портрет на главата на царицата е блед намек за хубост, а в изображенията на Ехнатон и съпругата му по стените  на древните сгради лицата им са издължени.

Привържениците на хипотезата фалшификат оборват довода за истинност, основаващ се на материалите (варовик, гипс, багрила) характерни за Амарна, тъй като майсторът мистификатор е могъл лесно да отиде до останките от древната столица и си ги вземе от там. Представете си, че сте на мястото на скулптора имитатор по поръчка на древни образи. Ателието ви е в Кайро - гипс може да купите в града, а съвсем в съседство платото Гиза изобилства от варовик. За да тръгнете към руините на Амарна за автентичен материал би трябвало преди около век и половина да сте предвидили днешните постижения на науката и техниката, чиито методи позволяват точното определение на източниците на ингредиентите.

Така че въображаемото пътуване за материал до древната столица на Ехнатон е забавна нелепица. Нищо ново като подход от страна на създателите на филма в стремежа да се придава загадъчност на историята. Да е по-интересно.

А същественият въпрос е съвсем друг.

След откритието си Бурхард изнася тайно от тогавашните египетски власти бюста. Незаконно. Идващата в Германия красота се озовава там благодарение на една префинена кражба. Десетина години немският археолог крие находката си - показва я на публиката през 1923 г.

Десетилетия наред съвременен Египет прави безплодни опити да си върне бюста. Нефертити, разбира се, трябва да е на постоянно "местожителство" в родината си.

А в берлинския музей - копие на великолепното изваяние.

 

 

 

РОДОЛЮБИЕ ПОД ПОДМЕТКИ

 

 

 

В БТВ от доста време тече за поредна година предаването "Аз обичам България". Не е нещо ново, похвално по замисъл. Но по отношение на визуалното оформление боде очите досадна, ако щете и унизителна нелепица.

Още в първите кадри на пода се появява фотосът (заставката) в чрезмерно пъстър вариант. И по него, сиреч и по гръмкото название "Аз обичам България" тече състезанието. След минути пак на пода се появява графично изображение на границите на държавата ни. И по този символ се носят състезателите без никакво притеснение. Сиреч подметките им тъпчат обичното отечество.

Това ми напомня една практика на едновремешния туристически мастодонт "Балкантурист" от годините на социализма. По салфетките му в ресторантите бе изобразен същия символ с очертанията на държавните ни граници. Ядеш и си бършеш устата със символа на отечеството. Веднъж в заведение на Слънчев бряг станах свидетел на бучнати в нужника вместо тоалетна хартия (явно бе свършила) такива ресторантски салфетки. Някой бе решил че тя става, както се изразяваме в просторечието и за задни цели.

Та така, толкова време мина от началото на тазгодишното излъчване, а изглежда никой не забелязва тази унизително-нелепа подробност. Ни съм чул ни съм видял някаква реакция на неодобрение. Под несменяемата артистична усмивка на водещата Сърчаджиева играчите продължават без притеснение да тъпчат символа.

Защо на пода бе, родолюбиви телевизионери?