КЕВОРК, А ПРИЧИНИТЕ?

 

 

 

 

 СТАРЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ ЗА МЛАДЕЖКИ БОЛЕЖКИ `(2)

 

Наричат Кеворк Кеворкян легендарен журналист. Малко смущаващо звучи – той все още е жив. Подозирам възвеличаването да е  от млад автор, младите обичат суперлативите  или както се изразяват в просторечието – да се изхвърлят. Да, става дума за емблематична фигура, Кеворкян безспорно е най-добрият ни телевизионен водещ, а като публицист с блестящото си перо е на върха, сред най-кадърните.  Но тук думата ми е за друго, за „подплънката” на констатациите в публикациите му. За неизказаното, премълчаното, утаеното или просто невидяното, убягващото от зоркия поглед на автора. Дори гениите понякога се заблуждават, грешат или просто сляпо робуват на предубежденията си и на очевидното, на онова което е на повърхността. А в случая все пак става дума за обикновен, макар и вещ труженик на словото.

От години не чета целите му статии. Преглеждам ги, както се изразяваше на времето поетът Петър Алипиев, по диагонала. Търся неизвестни за себе си факти. Оценките му обикновено не се различават от моето схващане по темата, с която се е захванал. Като високоерудиран автор Кеворкян  подкрепя позицията си с цитати от световни знаменитости, с аналогии от близкото и далечно минало. „Подпорките” му най-често са удачни, придават му убедителност.   

Липсва дълбокият анализ за причините за едно или друго явление.

 Публицистиката на Кеворкян общо взето точно и правдиво ни поднася злободневните факти и явления, но не ни обяснява защо те са тъкмо такива. Позоваването на външни влияния, на авторитети в областта на народопсихологията е с твърде общ характер, когато става дума за актуално събитие.

Това по мое мнение си е слабост на нашата родна публицистика. А може би не само на нашата. Обяснявам си го с всеобщата тенденция тя да придобива все повече пропаганден характер. Донякъде сигурно е така. В случая с Кеворкян ми се струва, че го подвежда изграденото му отдавна самомнение на всевиждащ обективен арбитър, едва ли не на последна инстанция. То кой ли от нас, пишещите, не робува на някакви парадигми, лошото е когато не съумяваш да промениш мнението си. Спомням си два епизода от „Всяка неделя”, всенародния телевизионен любимец на времето. Водещият ни представи изобретател с непризнато, отхвърляно отвсякъде творение. Кеворкян ентусиазирано се захвана с неговата защита, което тогава доста ме учуди. Ставаше несъмнено дума за вечен двигател. Е, не си физик, но като имаш толкова много приятели и то не само от артистичните среди, никой ли не ти подшушна, че е нелепост? Да се търси вината в бюрократичните спънки и недоверието към непознатото име е погрешно – вечният двигател е стародавна глупост. И какво се получи във „Всяка неделя”? Празна Мара тъпан бѝла. (Позволявам си този израз по подобие на Кеворкяновия стил на изразяване.)

Другият случай е от предаване, в което за събеседник бе поканен Димитър Казаков. Камерата ни показа картини на художника, окачени по дърветата в неговата градина. Кеворкян задаваше такива въпроси на Казаков с едва прикрит иронично-присмехулен тон, та неволно да помислим дали събеседникът му е напълно с ума си. Художникът не се подведе, опита се да обясни защо и как. Да обясни кредото си, естетическия си идеал. Но водещият не схвана метафората. За него събеседникът му имаше вид на  някакъв несмислен ексцентрик. Е, да, гениите са си и малко луди, но тяхната лудост не е от психиатрично естество.

Никой – банална истина – не е предпазен от грешки. Важното е да съумяваш да ги осъзнаеш, да не криеш главата си в пясъка като в приказката за щрауса. Изпитвам истинска симпатия към Явор Дачков заради доблестта му да се отрече от минали залитания, да си признае заблудите. Но колко са като него от известните пера? Във всеки случай нямам спомен Кеворкян да е рекъл или написал:  не бях прав, подведох ви. Когато в края на октомври т. г. прочетох статията му „Веднъж поне играйте за народа” (прочетох я от „а” до „я”) неволно си помислих, че той никога няма да промени мнението си за лицето Бойко Борисов. Ако ще да  съдят и осъдят бившия ни премиер (което няма да се случи докато сме под диктата на чичо Сам), ако ще партията ГЕРБ да се скапе, да се стопи като политическото отроче на един бивш монарх.

„Играйте…” е адресирано към политиците ни. На пръв поглед – към всички. Сред „измамниците кирчовци”, „страхливците” и пр. обаче се отделя антиподно фигурата на „генерала”, полюбовно наричан Бойко (както във всички останали публикации на Кеворкян, където срещаме фигурата му). Генерала, който не бил страхливец, генерала, ремонтирал толкова „манастири и църкви”. Намерението на автора уж завоалирано, изглежда прозрачно: да ни внуши, че смелчагата благотворител с генералски пагон може да оправи играта. Да приемем, че авторът изразява едно свое твърдо убеждение. Но защо интелект като него заобикаля куп, както се казваше едно време, животрептящи въпроси, довели до сегашната патова ситуация? Какви са причините за видимата и с просто око безизходица в политическата игра по върховете? Да оставим настрана манипулативното внушение около ремонтите на манастири и църкви, зер те са свършени не с пачките от прословутото чекмедже в спалнята, а с нашите, с парите на данъкоплатците.

Причините, Кеворк, причините са важни.

Защо например се стигна  до появата и „продължаването” на „промяната”? Защо в станалите вече сезонни избори участват все по-малко нашенци? Защо макар и сред оределите редици на избирателите най-много дават предпочитание на ГЕРБ? Къде я тогава промяната (не говоря за партията на харвардските гастрольори)?

И в крайна сметка какво ни чака?

Кеворк Кеворкян е от моето поколение, което образно казано е навлязло в късната си есен. Заложеното днес в политиката, плодовете му ще берат днешните млади. Ако продължаваме да се варим в този адски котел, подклаждан от личностна омраза сред политиците, от унизително послушание към силния на деня и банално отцепродажничество, то плодовете ще бъдат горчиви. Много-много по-горчиви от досегашния ни хал. Но ако досега младите намираха изход като се отказват да ги ядат и се изнасяха на Запад, търсейки спасение в гурбетчилъка, утре няма да е така. Загниващата либерална трансджендърска Европа се тресе от кризи, от мигрантски натиск и едва ли ще се нуждае от повече евтина работна ръка.

Та за младите ми е думата. Те трябва да знаят истината и да са готови сами да поемат юздите на държавното управление. Сегашният така наречен политически елит хич не го е еня за народа и призивът поне веднъж да се потруди за него е напълно безсмислен. Празна риторика.

 А фамилиарниченето с една спорна, компрометирана публична фигура накърнява доверието към автора, който и да е той.