АНОНИМНОСТТА е маска за прикриване на злонамереността или на страха на послужилия си с писано слово да съобщи нещо на нечий адрес.
По времето на социализма, когато практикувах журналистическия занаят, имаше правило: на неподписани, на лишени от авторство сигнали не се отговаряше. Изключенията бяха редки. Ако „доброжелателят” или „будният гражданин” повдигаше въпрос, преценен от началството за обществено значим, случаят се проверяваше.
В годините на така наречения преход се пръкна едно ново проявление на анонимността. В страната нахлуха западни компании, които явно не обичат да афишират кадрите си. В сферата на услугите, където на българина ежедневно, ежечасно се налага да търси контакт отговорните служители, началствата са просто скрити за него. Принуден е да общува единствено с изпълнителите от най-долен ранг. Отворете сайта на някой мобилен оператор да речем. Няма нито едно име. Няма управител, няма директори, няма завеждащи. Няколко телефона, един-два имейла и това е. Оплачи се, както казва народът, на арменския поп. Но като оставим настрана фолклорната митология, арменският поп е фигура реална, известна и през турско е помагал на българите.
Анонимността в този случай с чужбинските компании едно на ръка пази рахатлъка на началствата, но е и фрапантен израз на неуважение, на презрение към обикновения българин. Отношение като към крепостен. Определението е точно, тъй като обикновено става дума за предприятия монополисти. Нямаш избор. Ще се гънеш, ще преглъщаш щетата от търговските им шмекерии. И дори не знаеш кого да напсуваш.
А в Япония, казват, в някои предприятия във входните предверия работниците ги „посрещат” като идват за поредната смяна чучела на началниците им. Недоволен ли си от някой шеф – юмрук по сурата. Електронна система отчита броя и силата на ударите. По този показател (и по него) се оценява работата на ръководителя.
Как ви се струва? Къде сме ние? Защо търпим унижението?
Няма коментари:
Публикуване на коментар