Деян Енев е известно име, може би най-нашумелият нашенски разказвач. Ако се съди по изобилието от анализи, комай все венцехвалителни (едва ли има литературен критик, който да го е подминал) той е цяло явление в съвременната ни проза. Определят го като майстор на късия разказ.
Но всъщност разкази ли пише той?
Кратките му прозаични творби са по-скоро документално-споменна публицистика, портретни ескизи със средствата на пътепис. Някои клонят към фейлетона или анекдота. Понякога, очевидно повлиян от Радичков, ни поднася елементи, смятани за част от арсенала на фантастиката, но всъщност самоцелни фантасмагории. Както е у кандидат нобелиста.
Енев несъмнено е талантлив човек. Владее словото, намира и изпипва точния детайл благодарение на наблюдателно око, умело използва богатия си житейски опит. Ако не беше даровит, не бих се захванал да излагам съображенията си за неговата проза. Но не мога да приема несмисленото изобилие от суперлативи на хвалителите му. Един вижда в работите му епичност, която липсвала на съвременния ни роман. Друг го сравнява със скулптор, който "не добавя, не лепи, не снажда", а изчиства образа от излишния материал. Николай Фенерски обявява прозаичните му опуси за "молитва…за всички истински хора".
Нелепото определение епичност едва ли се нуждае от опровержение. Всеки средноинтелигентен читател не може да не забележи еднозначната епизодичност, предаването на някакво състояние или случка, впечатлила автора. Отидох, видях, описах - повечето работи на Енев са плод на този тертип: фрагментарност, липса на конфликт, на някакво развитие, героите му не се променят. И у Йовков понякога няма външен конфликт, но той винаги поставя героя си в някаква нова ситуация. (Спомнете си само прелестния образ на неговия Люцкан от "Последна радост".)
Сравнението с умелия скулптор, който не "лепи", а изчиства, изглажда образа, е недомислица. Героят му винаги е "слепен" от визуални подробности: ръст, облекло, физиономични детайли, мимика, жестикулация и пр. Авторът много разчита на тях, както и на скрупульозно описаната обстановка. Тук възниква явен парадокс. Енев е любимец на нашите либералстващи (псевдо)модернисти. Но неговото писане съвсем не е модерно. Напротив, той е разказвач придържащ се към остарялата, непригодна за днешното динамично време обстоятелственост. Енев очевидно не е съблазнен и от клозетно-вулгарната стилистика най-ярко изявена у Георги Господинов. Но дори и всезнайкото Митко Новков, един полуграмотен, но смятан за вещ познавач "модернист" е сред възхвалителите му. Подозирам, че причината е в героите на Енев, те несъмнено се харесват на тази властваща на литературната ни нива пасмина. На времето Димитър Коруджиев съвсем точно определи същността на Еневите: те са маргиналите, унижените и оскърбените.
Та от тук и неизбежният въпрос: за кого е "молитвата"? Кои са "истинските хора"? Маргиналите ли?
В един от сайтовете има любопитен отзив на читател. Той признава, че това не са истински разкази, но чете текстовете с интерес и умиление. Дори се разплакал на един от епизодите.
Текстовете на Енев наистина са трогателни. Но всичко - обикновено - стига до емоцията. Перо - регистратор, плъзгане по повърхността. В "Секачите" той ни уверява, че работниците, които унищожават гората, осъзнават какво вършат, но майката ги оправдава с репликата "Нали трябва да се яде". Така авторът завършва опуса си. Но това за истинския мъдър разказвач трябва да е началото. От тук трябва да се започне и ако не ни казва нова дума, както са се изразявали на времето литературните критици, да стигне до "правилните", неочаквани за традиционното мислене въпроси.
Нека бъдем справедливи - Енев има и истински добри разкази като например "Бялата лястовица". Но те са по-скоро изключение, не определят образа му на разказвач. Повечето от епизодичните му описания от страничка и половина - две не са нито завършени скулптори, нито дори пъстроцветни картини, а по скоро черно-бели фотографии. Черно-бели, защото са фокусирани върху тъмната страна на действителността. Не е беда, разбира се, стига да съумяваш да се домогнеш до прозрения за същността на явлението, да провокираш въображението, мисълта на читателя.
Деян Енев е автор лишен от всякаква елитарност, каквато в една или друга степен е характерна, присъща на истинското изкуство. Автор на масовия читател. Явлението Деян Енев е рожба на медийната промяна след падането на комунизма. На времето вестниците публикуваха цели романи с продължение. Един от начините да се задържи вниманието на читателя, който от любопитство ще си купи и следващия брой да види какво се е случило по-нататък в повествованието. Днешните печатни ежедневници, тъй като коренно промениха вида си (бъкат от реклами, илюстрациите от снимки, шаржове, карикатури, рисунки и пр. често надхвърлят съотношението едно към три спрямо текста) залагат на кратката прозаична форма. Приблизително такова е положението и в електронните литературни сайтове. Като изключим хасковската награда за дебютна книга (не всички автори окичени с "Южна пролет" стават известни имена) Енев го издигнаха на гребена на вълната обилието от публикации в новата обстановка. Той прояви отличен нюх, ориентирайки се в променените условия и явно с охота снабдяваше и снабдява изданията с такива четива. Превърна се в търсен автор и благодарение на необикновената му плодовитост името му стана и си остава популярно. Наистина удивително изобилие от стотици заглавия!
Дали това се дължи само на изключителна работоспособност?
Разказ в класическия смисъл на това понятие се пише трудно, по-трудно отколкото роман. Но Енев очевидно съчинява с лекота. Което също е показателно.
Не знам, може и да греша, но ми се струва, че той пропилява таланта си в гонитбата на лесна популярност. Славата е коварен пленител на съзнанието, притъпява способността му за самооценка. Колко сладко е да си обграден от ласкатели, наградите да се сипят като манна небесна. Да те превеждат в чужбина! Малко смущаващо е заглавието на сборника излязъл в Италия "Цирк България". Заглавието е от творба на Енев, но в италианския вариант България не е в кавички.
За мене най-големият му, безспорен принос е възкресяването на едно незаслужено забравено име: Георги Божинов. "Калуна Каля" е великолепна творба, плътна проза с дълбоки прозрения за националния характер и съдба, все неща които, уви, липсват на Енев. Тези въпроси наистина го тревожат, но за тях той само намеква, както се казва в пубертетно състояние.
В крайна сметка реализацията на таланта до голяма степен си е личен въпрос. Но явлението Деян Енев ме подсеща за проблем, който като че ли не занимава, не тревожи съвременната ни критика: съдбата на разказа в неговата традиционна същност.
Истински разкази сега се появяват и то рядко в електронните издания. По-често в тях срещаме текстове представяни за разкази, но всъщност или четива "с неочакван край" или случки и преживявания от типа на Еневите работи, но отличаващи се с излишна словоохотливост. Публикува се това, което налага модата. Българският писател е в положението на секачите с малко по-друг мотив: "Трябва да се публикувам".
Наред с отродителните процеси, които душат литературната ни действителност, върви и внесеното от запад помитане на традицията.
Дали в българската литература ще го има утре класическият разказ?
Ще оцелее ли под натиска на този невиждан рушителен разгул?
