ПАЗИ СЕ ОТ СЪДИЯТА!

 

 

 

 

Великолепният Елдар Рязанов беше озаглавил на времето един от първите си филми „Пази се от автомобила”. Смисълът е донякъде иносказателен. Намекът е много фин – пази се от системата. Преди две години, попадайки в дебрите на така нареченото гражданско съдопроизводство, лека-полека се убедих, че и от самия автомобил не можеш да се опазиш, ако зад волана е водач в черна тога, за когото правилата за движение са декоративно украшение на закона.

Цяла година диалогът ни със съдията бе задочен. Обладан явно от твърдото намерение да не допусне насрещния ми иск той ми го  връщаше да изправям „нередовностите”. Искаше точните дати месец по месец за два отоплителни сезона, когато съм си плащал сметките на варненската топлофикация. Е, плащани са, претенции няма, но като е по банков път и самият търговец едва ли може да ги посочи тези толкова важни дати. Искаше да посоча от кога до кога е действал  един срочен договор. Това лесно – все едно да те питат колко месеца има годината. Ами като ти поставят условие да предявиш 3 (словом три) иска?! А пък той си е един, за едно и също нещо: щети понесени от недобросъвестна и некомпетентна услуга чрез незаконно средство. Смили се сетне съдията, направи компромис: два да са исковете! Обаче за петитума – ни крачка назад. Е, в закона е изписана българската дума искане, но човекът знае латински термин  и нарежда така да е оформено. И т. н. и т. н. Три пъти обжалвах  в окръжния съд докато стигна до съдебна зала, доволен, че поне не ми е поискал свидетелство, че баба ми е изкарала курс за отглеждане на гъби.

Усмихна ми се сиреч късметът да го видя най-сетне този строг съдия: изправена стойка, резки черти, резки движения, суров поглед, фигура облъчваща ни със самочувствието на властовата му позиция. И още дето се вика не съм си отворил устата на втората дума той ме прекъсва и ми забранява да говоря. Няма значение, че съм страна по делото, имал съм си адвокат. И с жест на Цезар сочи към довереника ми. Молчать, не разсуждать. И се започва едно представление, ум да ти зайде.  Проектодокладът мигом като с вълшебна пръчица се превръща в доклад, в залата влизат две вещи лица с   готови експертизи. И започват дебатите. Дебатират вещо лице и представител на „Веолиа”, варненската топлофикация. Съвършенство на единомислието: колко редовна е фирмата и какъв неуредник е моя милост. Накрая – архангелско милосърдие – съдията пита моя адвокат има ли да каже нещо. Ами няма, какво може да речеш за  нещо, чието съществуване дори не си подозирал и виждаш едва сега.

Тортата, оказва се, има и други черешки, ще спомена само една, която ни сваля, мене и моя довереник, направо в нокдаун. Моят адвокат, отговаряйки на въпроса на представителя на търговеца как да докаже правотата си – не знае човекът, това е – му подсказва колко е просто: да покаже сертификатите на абонатната станция. Още недоизрекъл репликата си довереникът ми, от високата трибуна звучат два строги въпроса: какъв е номерът на сертификата, каква е датата му. Е, такива документи няма, абонатната е незаконна, но сетне в протокола съдията ще отхвърли този най-важен момент в спора – не бил индивидуализиран. Ако не друго, узнахме, че нищото може да се индивидуализира.

 Протоколът от първото заседание се оказва истински шедьовър и по форма и по съдържание: окастрени реплики, разместени по време действия, а вместо под формата на пряка реч всичко изговорено от съдията е предадено като белетристика: той УКАЗВА и постановява ОПРЕДЕЛЕНИЯ. Така е записано, с главни букви. И авторизирането, забележете, не е с обичайното, употребявано от колегите му СЪДИЯТА или СЪДИЯ плюс

фамилията, а СЪДЪТ! В заявлението си, където соча неточности и необходими поправки в протокола, пиша на съдията с удебелен шрифт: „Вие се деперсионализирате и се идентифицирате с институцията”. След три месеца е прослушването на аудиозаписа, траещ 40 минути. Само 3-4 минути слушаме някакъв тих гъгнещ звук, не е ясно кой и какво говори, но съдията прекъсва и решава – всичко е наред, няма нужда от промени. И начева второто заседание, на което великодушно е обещал да ми даде думата.

Ето какво успявам да изрека: „След като на предното заседание ми бе забранено да говоря, след като вие, господин съдия, си позволихте да извършите процесуални нарушения досежно чл. 8, чл.9, чл.10, чл. 145, чл. 146 и чл.154 от Гражданския процесуален кодекс, едната страна в настоящия съдебен спор е поставена в неравностойно положение и надеждата ѝ за обективен справедлив процес е просто ефимерна.” В този момент негово безпрекословно величество нервно прелиства законника. На това психолозите му викат реакция на заместване. И толкова – стоп! Нарежда ми в петдневен срок да представя писмена защита. Е, аз не съм обвиняем, нито се чувствам нападнат, но срещу ръжен рита ли се? Сега се чудя как ме е изтърпял да изслуша цяло изречение!

Такива дребни душици с грандоманско самочувствие, обладани от съзнанието за собствената си значимост, пред титулуваните и властимащите подвиват опашки и мъркат като писенца, а пред обикновения гражданин мятат лъвски гриви.

А името му е божеско: Михаил Михайлов, 21 състав на варненския районен съд. Архангел Михаил според християнската митология е борец против злото. Уви, само там.

Ако е един, с мед да го намажеш. От бедното си участие в граждански процеси (само два пъти) имам и такъв спомен: преди три години две негови колежки от същия варненски съд ми смениха пола. Писаха ме в два различни документа ищцата. Мъжкят род на този екзотичен юридически термин е ищец.

Пази боже от такива ангели, навлечени с черни тоги.

 

потърпевш: Тошо Лижев, български писател и журналист

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

САМОИЗНАСИЛВАНЕ

 

 

 

 

Определението изглежда неблагозвучно, но съдържа самата същина на явлението.

Става дума – бързам да отговоря на неизбежния първи въпрос – за биологичния вид, надарен (според самия него) с разум и обявил себе си за венец на природата.

В славната соцепоха, сиреч вчера, погледнато  в исторически план, ни учеха, че човекът е господар на природата. Внушаваха ни, втълпяваха ни, че сме способни да я преобразяваме по свой вкус и изгода. В мемоарните си записки Жорж Сименон, човек с изключително богат житейски опит, обиколил всички континенти, смята за истински човек голия човек, сиреч дивака, туземеца, както сме свикнали да го наричаме. За него бог е или някое дърво, или животно.

Цивилизованият е загубил реална представа за своето място в околната среда и се отнася към природата така, както невръстното дете се отнася с играчките си – прави си с тях каквото му хрумне. И става играчка-плачка. Учени твърдят, че 90 процента от природните бедствия (суши, наводнения, цунами, урагани и пр.) в наше време  са провокирани, предизвикани от човешка дейност.

Преди стотина години, когато понятието екология още не е съществувало, Никола Тесла вещае тежки проблеми за човечеството през ХХI век. Предвижданията му се сбъдват. Въпреки осъзнаването на пакостливия си нрав съвременникът, цивилизованият съвременник за разлика от голия човек продължава да се води в действията си от съображенията за моментната изгода. Насилието продължава.

През последните 30-40 години то придоби ново, нечувано, непознато в историята измерение, макар корените му да са в пръкналият се през ХIХ век феминизъм и в някои незначителни, третостепенни като влияние религиозни учения и практики. Сега насилието е насочено към самите нас, към същността ни – физиологична и духовна. Разбира се, тъй като човекът е част от природата, става дума за едно и също нещо. Ала това ново проявление на насилието поради бързото му разпространение подобно вирусна пандемия, поради денонощното облъчване от страна на могъщите, манипулиращи съзнанието ни масмедии изглежда по-непредвидимо като резултат от вилнеенето на цунами. След като хищнически сме изчерпали всички невъзобновяеми енергийни източници (въглища, нефт, газ), което явно ще се случи още през настоящия век, ще ни спасява слънцето. Предвижда го, между другото и самият Тесла. Но какво ще се случи, ако един ден, всички представители на венеца на природата се превърнат в джендъри, в смисъл с полова ориентация, различна от рождената ни, от реалността?

Имам познати, високоинтелигентни хора, които откровено споделят, че не им е ясно понятието харасмънт, а някои дори не бяха го чували. Рожденото място на термина със значение сексуално попълзновение е САЩ. Измислен е и въведен в употреба от феминистите. Отнася се, разбира се, за мъжете. За всичките, хетеросексуалните. Ненормалност. А нормалните – подразбира се – са хомосексуалните, лесбийките, транссексуалните. По едно време ни уверяваха, че всъщност съществуват не два, а няколко пола. Същевременно ни набиваха в главите, че всъщност между жените и мъжете няма разлика. Тези дни в медиите се появи съобщение, че в Холандия (Нидерландия, както ни задължават вече да я изписваме) в паспортите на гражданите ѝ ще отпадне графата „пол”. С една дума холандците (нидерландците) стават безполови същества. Как ви се струва?

Появиха се съобщения, че в някои страни от сферата на западната християнска цивилизация ще бъдат заличени от речниците понятията „баща” и „майка”. Ще ги заменят с „родител А” и „родител В” или нещо от този  род. В редица такива държави бяха узаконени така наречените гейбракове. Разрешиха ги преди 7-8 години дори в Уругвай по времето, когато неин президент бе – забележете -  бивш партизанин, маоист.  Понятието гейбрак  е трудносмилаемо за нормалния човешки разсъдък. Но напълно закономерно след като патологията е обявена за нормалност.

Традицията, самосъзнанието, което се определя преди всичко от природната даденост, трудно се променя. Види се радетелите за тези трансформации го разбират и са насочили атаката си към детското съзнание, което както се казва е табула раса и лесно се поддава на внушение. Този факт, не крия, най-много ме натъжава, да не изричам по-силна дума. Само един пример с Швеция. Там през 1998 г. в закона за образованието на всички училища бе наложено задължението да работят против половите стереотипи. В по-ново време се появиха детски градини в които е забранено произнасянето на „той” и „тя”. Децата ги учат да казват хен, понятие изразяващо нещо средно, както ни обясняват. Сиреч нито мъж, нито жена. Друго съобщение гласи, че в богатата либерална Швеция децата сами трябва да определят пола си. Дори като някаква игра на ужким не мога да го възприема, толкова е шокиращо за моето съзнание (може би наистина закостеняло, ретроградно).

Швеция с една дума е твърде напреднала. Свещенослужители извършват бракосъчетания в църквите си на еднополови двойки. В Норвегия е същото: такива венчавки са вече практика и в лутеранската  и в протестантската църква. Църквите на две християнски вероизповедания в Шотландия са широко отворени за подобен ритуал. От миналата, 2019 година, и евангелската църква в Австрия благославя еднополовите бракове.

Списъкът навярно е по-дълъг. Прочее, не знам, но ме смущава въпросът вярващите християни не се ли питат за мнението на Всевишния.

Няма да се учудя, ако един ден обявят, че Бог е хен или джендър.

Амин.

 

П.П.: Горното изложение има предимно констативен характер. По-сложен и по-важен е въпросът защо. Коя е причината (причините) за явлението. Тук трябва да се помисли здраво.

 

 

ПОСЕГНАХА И НА БАБА АГАТА

 

 

 

По книжарниците във Франция тези дни се е появило ново издание на „Десет малки негърчета”. Известният по цял свят криминален роман на Агата Кристи си е същият, само дето от текста са изчезнали негърчетата. Думата „негърче” в оригинала я има на 74 места, в новото издание липсва. Заличена е. С други думи няма никакви негърчета. Заглавието гласи „Те бяха десет”. Чиста работа.

Идеята, съобщават, била на правнук на именитата авторка на криминални четива. Въпросният правнук ще да е личност със съвременни разбирания и е „поправил” прародителката си воден от високохуманната идея да не се обидят носителите на тъмен цвят на кожата.

След като нашенските либералстващи модернисти „осъвремениха” терминологично най-великия български роман, французите пак ни забиха в земята, зер тук не посмяха да променят заглавието на „Под игото”. Французите открай врече се славят като пионери на модата, модерността и на всякакви нововъведения. Ред е на американците да ги последват, нали все пак от тях тръгна антипатията (и забраната) към привичното общоприето название на чернокожите. Първото заглавие, което ми идва на ум, е „Чичо Томовата колиба”.

И на французите очевидно им предстои много-много работа по прочистването на „неправилностите” и „нередностите” във френскоезичната литература. Само един пример – Жорж Сименон има роман „Негърът”. Заглавието може да се промени на „Той”. Но в контекста се налага далеч по-сложна работа. Сименон е доста по-дълбок автор от Агата Кристи. Навремето след като прочетох десетина нейни романа, стигнах до убеждението, че са написани по една и съща схема, за да се държи в напрежение читателя – разгадката на края. У Сименон главното е не кой е извършил престъплението, а защо го е извършил. Сименон, речено простичко, е по-скоро социален отколкото криминален разказвач. Но това е друга тема.

А гаврата ще е една и съща.

Както би рекъл един медик, налице е болестен симптом.

 

ПРАБАБАТА НА МЕДУЗАТА

ПРАБАБАТА НА МЕДУЗАТА

ЛЕНТАТА НА МЬОБИУС: МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА

В началото на миналия век^* расте интересът към тъй наречената „неевклидова” геометрия. Имената на Риман, Гаус, Лобачевски, Мелкадер и на други изтъкнати математици получават световна известност.  Сравнително по настрани от тях стои немецът Мьобиус, посветил се, между другото, на геометрията на повърхнините само с една страна, най-известен представител на които е лентата, носеща неговото име – едно ексцентрично построение, по общо мнение не обещаващо никаква полза

За да добиете представа за лентата на Мьобиус, вземете книжна ивица, оцветена от двете страни различно и я залепете пръстеновидно след усукване на 180 градуса.Така бялата страна ще се съедини с черната. Ако разцепим надлъжно лентата на Мьобиус, тя ще увеличи двойно дължината си, като се усуче още веднъж. След второто разцепване се получават два двойно усукани пръстена, включени неотделимо един в друг. След третото разцепване те вече са 4 и т.н., а общата им дължина  S можем да намерим по формулата S=2ⁿS1, където S1 е дължината на мьобиусовата лента преди делението, а n – броят на деленията.

Но да минем към същината на въпроса.

Според съвременното схващане появата и развитието на живота се предшества от милиарди години химико-биологична еволюция. Според Джон Бърнал „животът на Земята е най-вече функция от взаимодействието на нуклеиновите киселини и белтъците” (Произхождение жизни, Москва, 1969). Обаче идеята за едно тъй дълго качествено усъвършенстване на материалните системи крие подводни философски камъни. Трудно  приемливо е в продължение на милиарди години върху планетата да са се появявали тъкмо онези условия, които са били необходими, за да се мине към следващата фаза на усъвършенстването или с други думи – че в една точка от Вселената законът за ентропията по неизвестна причина е престанал да действа по отношение на определен вид саморазвиващи се системи за извънредно дълъг период от време.

Стойността на ДНК като генетичен код се определя от броя на нуклеотидите в молекулата. По хода на еволюцията, вървейки към по-сложни многоклетъчни организми, количеството им нараства многократно, което в структурно отношение се изразява с удължаване на ДНК-молекулата.  

Къде е началото?

Д. Голдсмит и Т. Оуен сочат, че „задачата е да се заставят молекулите да се обединят в  повтарящи се структури, т. е. да се осъществи процес на полимеризация. В случая с ДНК процесът би трябвало да доведе до развитието на удивителната двойна спирала. Как е станало това? Ние не знаем.” (Поиск жизни во вселеной, Москва, 1983).

Бихме могли да си представим една от възможните схеми на този процес, като се върнем към онази предполагаема фаза от историята на Земята, която академик Опарин нарича „първичен бульон”. Между множеството други органични съединения тогава са могли да се образуват и сравнително къси вериги ДНК със способност за реплициране чрез надлъжно разцепване и склонност към образуване на пръстеновидни молекули. Ако не като косвено доказателство, то поне като основание за предположение можем да възприемаме пръстеновидната молекула ДНК у някои фаги, вируси и едноклетъчни организми. Особено широко е разпространена двойноверижната осукана пръстеновидна молекула при плазмидите. Вижда се, че подобни структури не са редки.

Ако си представим, че една коацерватна капка, плуваща в първичния бульон, включи в себе си къса молекула от прото-ДНК, чиито краища се съединят във формата на мьобисуова лента и ако в началото тя е имала само 100 нуклеотида, след първото деление те  ще са 200, след второто – двата неотделими един от друг усукани пръстена ще съдържат общо 400 и т. н. На шестото деление нуклеотидите ще бъдат вече 6400, петнайсетото ще ни предложи комплекс с повече от 3 милиона нуклеотиди, способен при благоприятни обстоятелства да превърне една коацерватна капка в прабаба на амебата. При това в изчезващо кратък срок ние прескачаме от мъртвото в живото, което природата, според досегашните ни представи, е смогнала да направи по пътя на еволюция, траяла стотици милиони години.

Всъщност, колкото и да е голям броят на нуклеотидите в такъв комплекс, възникнал след репликацията на ДНК във формата на мьобиусова лента, той ще се състои от вплетени една в друга молекули. На определен етап от съществуването си  комплексът ще се разпадне, тъй като делението му, респективно неговото обемно нарастване не би могло да продължава безкрайно. Разкъсаните пръстени с еднаква подредба на нуклеотидите твърде е възможно да наподобят хромозомната картина на клетка по време на делене и копулация. Впоследствие отделните вече освободени вериги ДНК биха могли да се свържат  в нови конфигурации. От тук нататък думата има еволюцията, чийто вървеж ще се осъществява чрез разстройване на тази донякъде унила повторяемост в подредбата на нуклеотидите. Подчертаваме този момент, тъй като в него намираме едно от сериозните основания да предполагаме, че първоначалното възникване на живота е осъществено по мьобиусовата схема: съгласно последните проучвания в наследствената молекула нееднократно се откриват дълги участъци, в които подредбата на нуклеотидите се повтаря напълно.

Що се отнася до плазмидите и мьобиусовото деление, ако изобщо това деление е осъществимо в днешни условия, това би могло да стане навярно в динамичната фаза от съществуването им, например при тяхната репликация, при взаимно кръстосване на два плазмида, при досег с антибиотик или друг неблагоприятен агент и пр. Условието е броят на полуусукванията (на 180 градуса) в пръстеновидната им молекула да стане нечетно число, за да се задейства посоченият механизъм за стремително увеличаване на техния генетичен материал. Очевидно за клетката гостоприемник, в която е внедрен микробът с „дефектиралия”плазмид последиците ще бъдат съдбоносни. Хистологическото изследване за ядрени малформации (уголемено ядро, повече от две ядра в клетката и пр.) би ни отговорило дали механизмът на мьобиусовото деление не би могъл да ни даде и ключ към разбиране на скритата природа на рака.

Веселин КАСАБОВ

*Статията е писана в края на ХХ век, така че става дума за предходния ХIX

Приживе този текст на Веселин Касабов (1937-2012) не е публикуван. В архива на писателя съпругата му Люба Касабова пази и ред други невидели бял свят научни разработки от различни области на знанието. Касабов освен великолепен майстор на словото бе и енциклопедичен ум с широки интереси в областта на теоретичната физика, биологията, химията, библеистиката… Не бих нарекъл тази негова теза хипотеза, тъй като тя едва ли подлежи на експериментална проверка – какъв точно е бил първичният „бульон” не ни е известно, а и едва ли е възможно той да бъде „възпроизведен”. Макар след Опарин да са правени такива безплодни опити. По-скоро тук става дума за една според мене гениална догадка на Касабов.

Въпреки строго научния си стил, статията представлява интерес и за неспециалисти. Публикувам я и с надеждата, че може да подскаже на специалистите в тази област път към решаването на най-голямата загадка – загадката за произхода на живота на Земята.

Тошо Лижев