ТАТУ - САМО ЗА ВЪЗРАСТНИ МАНИАЦИ

 

 

ТАТУИРОВКАТА за мене е лакмус за характера, интелигентността и умствения багаж на непознатия. Не приемам, разбира се, за глупаци всички изографисани, които срещам в ежедневието. Някои си носят неизтриваемо наследство от юношеските години, когато са били съвсем млади-зелени, наивно са се подвеждали по модата и примера на възрастните. Пораснали, помъдрели, мнозина от тях съжаляват за детинското си подражателско увлечение, а някои навярно и се срамуват, тъй като (знам такива случаи) крият татуировките си. И никога, дори в най-горещите летни дни не обличат къси панталонки.

В тази връзка ми идва на ум една странна особеност в облеклото на известния навремето знаменит артист Константин Кисимов. За него в театралните среди се носеше приказката, че отказал да приеме роля в пиеса, в която героят е по къси горни гащи, ако режисьорът не му позволи да играе с дълъг панталон. Кисимов винаги и зиме и лете ходел под него с ватирани долни гащи, които наричахме на времето наполеонки. Според мълвата той ги смятал за талисман, носели му късмет. От години едни и същи, протрити, кърпени, но несменяеми.

Кисимов си беше особняк. Но наполеонките могат просто да се изхвърлят на бунището, а с татуировката си като дамгосан за цял живот.

Според уикипедията етимологията на „тату” идва от Полинезия. На един от тамошните езици това буквално означава „нанасяне на рани”. Древен обичай, навярно още от пещерната епоха.  Далечните ни предци, (изглежда все още е практика и сега сред някои от така наречените първобитни племена), по суеверни съображения сами са си нанасяли рани. Да се предпазят от уроки, да възпират злите духове и пр.

Изглежда тази традиция е придобила постепенно по-мек вариант – замяна с рисунки върху кожата. А те са имали и друго значение: показвали са мястото ти в социалната йерархия или принадлежността към някаква общност.

Днес татуирането в така наречения цивилизован свят си е просто мода и нищо повече. Израз на перчене, на демонстрация на кумирите ти, на увлеченията ти, а често и опит да се представиш такъв какъвто не си и не можеш да бъдеш.

Модата е като грипните епидемии, изглежда неизтребима. Проблемът в случая е друг – да се предпазят децата и юношите от сляпо подражание, та на зрели години да не съжаляват и да не страдат.

С нравоучения, със заплахи от опасност да прихванеш хепатит или рак на кожата това не може да се постигне. Цигарените кутии от години се произвеждат със застрашителни текстове и картинки, които, бъдете сигурни, не са отказали нито един пушач. Как тогава, по какъв начин да убедим малките в безсмислието и вредността на татуирането?

Струва ми се нещата опират и до домашното възпитание и до училището. С някакво специално „мероприятие” нищо не може да се постигне. Като се има предвид виртуалната среда, в която растат децата ни, буквално бълваща простотии, пошлости и вулгарност, изглежда трудна задача, ако не и невъзможна.

Редно е да се наложи пълна забрана за татуиране до навършването на пълнолетие. Както е да речем с продажбата на цигари и алкохол. Тази забрана по понятни причини лесно се заобикаля. Но срещу татуирането тя може да бъде напълно ефикасна – неизтриваемата рисунка не може като цигарената кутия да се скрие в джоба. Солената глоба за притежателите на татуателиетата ще свърши работа.

Но как да противодействаме на всеизвестното правило, че забраненият плод е най-сладък? Има лек, много е просто: на юношите да им се позволи да се кипрят с изтриваемо тату.

Защо стигнахме до тук? Татуирането не е единствената и не главната беда. Ами насилието, наркотиците, привикването към готованство и втълпяването в младежкото съзнание на консуматорската философия всички удоволствия на куп и веднага?

 Татуировките просто подсказват тъмната страна на тази действителност.

Обречено ли е днешното младо поколение, наша отмяна за утрешния ден?

 

                                                                               

 

 

 

УНИЖЕНИЕТО НА РОДНОТО АЗ-БУКИ

 

 

КИРИЛИЦАТА е под безпрецедентен натиск.

Процесът не е нов. Преди двадесетина години един бракоразводен адвокат, когото бяхме избрали за президент, безочливо заяви, че трябва да преминем към латиницата. Неминуемо било.  Сиреч той беше готов да се отречем от делото на светите солунски братя и в малко по-общ план – от националната си идентичност.

Навремето, преди доста години още при социализма един надпис на насочваща със стрелка табелка във Варна просто ме стресна: „ZP гара”. Сега подобна нелепа „симбиоза” е вече нещо обичайно. А най-често нашенски названия се кипрят изписани с латиница по билбордове, плакати, фирмени названия, опаковки, реклами. Напоследък телевизионната реклама забележимо преминава и при изписването и при коментара към латиноезичието. Малко странно наистина, защото написаното и изговореното на чист български предоставя по-голям шанс за предизвикване на интерес.

Наред с агресивното нахлуване на чуждици, предимно англицизми, дошли на смяна на русизмите, българоезичната среда все по-усилено се замърсява с подмяна на азбуката ни с латиница. Най-тревожно е това явление при децата и внуците ни,  които мешат произволно знаците на двете азбуки а някои изцяло са преминали на латиница и цифри (масово например в интернет „ч” се изписва като „4”). Напоследък, забелязвам, „внедрителите” на нови непознати още за нас термини от Запад, дори не си правят труда да обясняват смисъла им и навярно и през ум не им минава мисълта да търсят съответствие в българския. В увлечението си и преклонението пред авторитетното западняшко нашенецът стига до самозабрава. Чуждата кокошка е патка!

Румен Стоянов, навярно най-изявеният ни радетел за чистотата на родното слово се вайка, че нямаме Закон за българския език. Печален факт при сегашното трагично положение на нещата. Но и да го имаше, щеше ли някой да го спазва? Спомняте ли си, в края на миналия век на два пъти Народно събрание приемаше решение надписите (табелите) на обществени места да са на български,  изписани с кирилица; допълнителният надпис с латиница отдолу, с по-дребен шрифт. Минете по главните улици на вашия град и се огледайте. Ще установите тъкмо обратното.

На политиците си, които не се отличават с особена грамотност и с родолюбие, явно не можем да разчитаме за промяна  на това унизително положение.

А интелектуалците? Те защо мълчат?

Защо от Института по български език не надигат глас? Слепци ли са? С какво се занимават в този институт, български ли е той?

 

 

КЕВОРК, А ПРИЧИНИТЕ?

 

 

 

 

 СТАРЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ ЗА МЛАДЕЖКИ БОЛЕЖКИ `(2)

 

Наричат Кеворк Кеворкян легендарен журналист. Малко смущаващо звучи – той все още е жив. Подозирам възвеличаването да е  от млад автор, младите обичат суперлативите  или както се изразяват в просторечието – да се изхвърлят. Да, става дума за емблематична фигура, Кеворкян безспорно е най-добрият ни телевизионен водещ, а като публицист с блестящото си перо е на върха, сред най-кадърните.  Но тук думата ми е за друго, за „подплънката” на констатациите в публикациите му. За неизказаното, премълчаното, утаеното или просто невидяното, убягващото от зоркия поглед на автора. Дори гениите понякога се заблуждават, грешат или просто сляпо робуват на предубежденията си и на очевидното, на онова което е на повърхността. А в случая все пак става дума за обикновен, макар и вещ труженик на словото.

От години не чета целите му статии. Преглеждам ги, както се изразяваше на времето поетът Петър Алипиев, по диагонала. Търся неизвестни за себе си факти. Оценките му обикновено не се различават от моето схващане по темата, с която се е захванал. Като високоерудиран автор Кеворкян  подкрепя позицията си с цитати от световни знаменитости, с аналогии от близкото и далечно минало. „Подпорките” му най-често са удачни, придават му убедителност.   

Липсва дълбокият анализ за причините за едно или друго явление.

 Публицистиката на Кеворкян общо взето точно и правдиво ни поднася злободневните факти и явления, но не ни обяснява защо те са тъкмо такива. Позоваването на външни влияния, на авторитети в областта на народопсихологията е с твърде общ характер, когато става дума за актуално събитие.

Това по мое мнение си е слабост на нашата родна публицистика. А може би не само на нашата. Обяснявам си го с всеобщата тенденция тя да придобива все повече пропаганден характер. Донякъде сигурно е така. В случая с Кеворкян ми се струва, че го подвежда изграденото му отдавна самомнение на всевиждащ обективен арбитър, едва ли не на последна инстанция. То кой ли от нас, пишещите, не робува на някакви парадигми, лошото е когато не съумяваш да промениш мнението си. Спомням си два епизода от „Всяка неделя”, всенародния телевизионен любимец на времето. Водещият ни представи изобретател с непризнато, отхвърляно отвсякъде творение. Кеворкян ентусиазирано се захвана с неговата защита, което тогава доста ме учуди. Ставаше несъмнено дума за вечен двигател. Е, не си физик, но като имаш толкова много приятели и то не само от артистичните среди, никой ли не ти подшушна, че е нелепост? Да се търси вината в бюрократичните спънки и недоверието към непознатото име е погрешно – вечният двигател е стародавна глупост. И какво се получи във „Всяка неделя”? Празна Мара тъпан бѝла. (Позволявам си този израз по подобие на Кеворкяновия стил на изразяване.)

Другият случай е от предаване, в което за събеседник бе поканен Димитър Казаков. Камерата ни показа картини на художника, окачени по дърветата в неговата градина. Кеворкян задаваше такива въпроси на Казаков с едва прикрит иронично-присмехулен тон, та неволно да помислим дали събеседникът му е напълно с ума си. Художникът не се подведе, опита се да обясни защо и как. Да обясни кредото си, естетическия си идеал. Но водещият не схвана метафората. За него събеседникът му имаше вид на  някакъв несмислен ексцентрик. Е, да, гениите са си и малко луди, но тяхната лудост не е от психиатрично естество.

Никой – банална истина – не е предпазен от грешки. Важното е да съумяваш да ги осъзнаеш, да не криеш главата си в пясъка като в приказката за щрауса. Изпитвам истинска симпатия към Явор Дачков заради доблестта му да се отрече от минали залитания, да си признае заблудите. Но колко са като него от известните пера? Във всеки случай нямам спомен Кеворкян да е рекъл или написал:  не бях прав, подведох ви. Когато в края на октомври т. г. прочетох статията му „Веднъж поне играйте за народа” (прочетох я от „а” до „я”) неволно си помислих, че той никога няма да промени мнението си за лицето Бойко Борисов. Ако ще да  съдят и осъдят бившия ни премиер (което няма да се случи докато сме под диктата на чичо Сам), ако ще партията ГЕРБ да се скапе, да се стопи като политическото отроче на един бивш монарх.

„Играйте…” е адресирано към политиците ни. На пръв поглед – към всички. Сред „измамниците кирчовци”, „страхливците” и пр. обаче се отделя антиподно фигурата на „генерала”, полюбовно наричан Бойко (както във всички останали публикации на Кеворкян, където срещаме фигурата му). Генерала, който не бил страхливец, генерала, ремонтирал толкова „манастири и църкви”. Намерението на автора уж завоалирано, изглежда прозрачно: да ни внуши, че смелчагата благотворител с генералски пагон може да оправи играта. Да приемем, че авторът изразява едно свое твърдо убеждение. Но защо интелект като него заобикаля куп, както се казваше едно време, животрептящи въпроси, довели до сегашната патова ситуация? Какви са причините за видимата и с просто око безизходица в политическата игра по върховете? Да оставим настрана манипулативното внушение около ремонтите на манастири и църкви, зер те са свършени не с пачките от прословутото чекмедже в спалнята, а с нашите, с парите на данъкоплатците.

Причините, Кеворк, причините са важни.

Защо например се стигна  до появата и „продължаването” на „промяната”? Защо в станалите вече сезонни избори участват все по-малко нашенци? Защо макар и сред оределите редици на избирателите най-много дават предпочитание на ГЕРБ? Къде я тогава промяната (не говоря за партията на харвардските гастрольори)?

И в крайна сметка какво ни чака?

Кеворк Кеворкян е от моето поколение, което образно казано е навлязло в късната си есен. Заложеното днес в политиката, плодовете му ще берат днешните млади. Ако продължаваме да се варим в този адски котел, подклаждан от личностна омраза сред политиците, от унизително послушание към силния на деня и банално отцепродажничество, то плодовете ще бъдат горчиви. Много-много по-горчиви от досегашния ни хал. Но ако досега младите намираха изход като се отказват да ги ядат и се изнасяха на Запад, търсейки спасение в гурбетчилъка, утре няма да е така. Загниващата либерална трансджендърска Европа се тресе от кризи, от мигрантски натиск и едва ли ще се нуждае от повече евтина работна ръка.

Та за младите ми е думата. Те трябва да знаят истината и да са готови сами да поемат юздите на държавното управление. Сегашният така наречен политически елит хич не го е еня за народа и призивът поне веднъж да се потруди за него е напълно безсмислен. Празна риторика.

 А фамилиарниченето с една спорна, компрометирана публична фигура накърнява доверието към автора, който и да е той.

 

 

НАД ПРОКЪЛНАТИЯ ХЪЛМ

 На 31 май се навършват 10 години от смъртта на един непризнат, неизвестен на широката общественост български гений. Този текст написах тогава и публикувах в електронното списание "Литературен свят" - публикация останала без отзвук...

 

Един негов герой от разказ, дал името на първата му книга, млад, пълен с енергия селски чудак, сади лозе от изхвърлени, бракувани пръчки на гол, безжизнен хълм. На всичко отгоре случва сушава година и едва вкоренилите се, пуснали крехки ластари лози, започват да съхнат. По всичко изглежда неприветливата височина ще остане само – и все така – място, което катагодишно атакуват войниците. И го  превземат. Винаги. И винаги, след всяка атака, хълмът остава непроменен – същият сив, безплоден силует над селото.

Героят е назован Чолаковото момче. Той, досещате се навярно,  има къси пръсти – като баща си, като дядо си. Сякаш носи някаква прокоба, подобно на голия безжизнен хълм, който героят на разказа си е наумил да надвие и пробуди към живот. Чолаковото момче само занича в салона, където под звуците на „Истанбул Константинополис” селските младежи танцуват в самозабрава. (Имаше такава мелодия, много популярна, имаше и много забави на село в първите години след войната – докато имаше младежи.) Надвило съблазънта на общото веселие, Чолаковото момче се втурва...да пръска лозето.

Паднал е най-сетне толкова дълго чаканият дъжд.

„Наесен лозето щеше да роди първите гроздове. И те щяха да бъдат по-сладки от другите, защото това лозе беше садено от пръчките, които всички бяха изхвърлили, върху земя, която всички бяха прокълнали...”

Не, разказът не завършва така. „А може би това не е важно – добавя авторът. – Вече войниците никога няма да превземат прокълнатия хълм. На него като квадратен оазис ще се зеленее лозето.”

Как е станало, кой го е сторил – човешката памет не винаги пази спомен. Важна е промяната, резултатът от усилието да  сториш невъзможното реалност.

Чолаковото момче е само един символ. Както и почти всеки детайл, всяка сцена от този малък, непретенциозен на пръв поглед, но мъдър разказ за човешкия порив към съзидание, за твореца и творчеството, за съдбата им.

Авторът го е писал в разцвета на силите си, преди да закръгли 30-те, когато е имал всичко: нормални пръсти (здраве), жизнерадостен и жизнелюбив дух, понатрупан житейски опит, стилно перо (резултат от – банално, но вярно – къртовски труд над словото), евристично мислене, „поетическо виждане и оригинален романтичен подход към човешките характери и към явленията от действителността”. (Цитатът е от предговора на Ефрем Каранфилов към дебютната книга.)

Макар да казват, че авторът влага във всеки свой герой по нещо от себе си, когато е писал „На прокълнатия хълм”, едва ли е допускал, че съдбата му по нещо ще го сродни с Чолаковото момче. А става точно така. На 30, прекрасната възраст, съчетаваща  младостта и зрелостта, след едно дръзко и глупаво надбягване по улиците на София със свой колега от телевизията, той се строполява на стълбите пред известната на всички сграда на „Сан Стефано”. Пристигнал е пръв, но победата му струва тежка, нелечима астма. Животът му се превръща в низ от редуващи се, непредвидими и мъчителни кризи, когато важно е само едно – глътката въздух. И така – до края, до началото на тазгодишното лято, когато дойде неизбежното. Наричат го преселение в отвъдното. С което той приживе обичаше да се шегува. Както и с всички, „приповдигнати”, белязани отдавна с белега на тривиалността метафори.

Името му е Веселин Касабов.

Не е известно. Не е било никога „на гребена на вълната”. Изглежда е познато само на най-запалените библиофили, ценители на българската проза. Може би причината е в малкото – само три – издадени приживе книги: „На прокълнатия хълм”, „Представление с коне” и „Посоката на вятъра”. Два готови ръкописа останаха в бюрото му в малката къща до варненската железопътна гара, където прекара последните осем години от живота си. Като затворник. Лекарството, което „отпушваше” дробовете му, съсипа другите му органи и границите на неговия свят бяха очертани от оградата на миниатюрното дворче.

Знайно е – за духа няма прегради. Тези последни осем години бяха особено плодоносни за него. И за литературните, и за научните му занимания. Касабов беше, впрочем Е изключително рядко явление за нашето време на тясна специализация, време, в което колегите от различни клонове на една и съща наука не знаят с какво се занимават съседите и дори не проумяват същината на идеите им. Казват, че хората по отношение на творчеството са два типа – едните с образно мислене, годни да се сродят с изкуството, другите – с аналитично, строго рационалистично. Годни за науката. Касабов притежаваше и двете и то в еднаква и то във висока степен. Като литератор има брилянтен стил, пестелив и точен със словото (мисля, тук той е продължител на Йовковата традиция), изключителен вкус към детайла, великолепно фабулира и гради характери,  ненатрапчиво води читателя към онова, което критиците наричат поанта. Притежаваше рядкото умение да създава романтично - героичен образ и в същото време да го „приземява”, да дегероизира.

В науката той е енциклопедист: владееше отлично математическия апарат, познаваше всички течения и школи във философията, теоретичната физика за него беше като първолашки буквар за студент, в който той виждаше празнините и грешно подредените думи и знаци. В биологията лентата на Мьобиус му бе подсказала една – може би гениална – догадка за произхода на живота. Като теолог (не беше вярващ) направи превъзходен оригинален анализ – съпоставка на четвероевангелието. Уви и тази му работа, както и ред други предимно в областта на теоретичната физика останаха приживе непубликувани. (Три малки статии се появиха единствено в ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ и списание  8 (ОСЕМ) в последните години на живота му.)

       Исус бе единственото име от хилядолетната памет на човечеството, чиито слова цитираше и то с охота, когато възникваше спор или някакво недоразумение.  Мечтата му да посети библейските места така и остана неосъществена.  Той отдавна съзнаваше, че няма да има такъв шанс и не криеше съжалението си. Но станеше ли дума за отхвърлените ръкописи, само махваше с досада – не е толкова важно. Не обичаше да говори за идеите, работата, прозренията,  откритията си. Малцина допускаше до „кухнята” и то за кратко, едва-едва открехвайки вратата. Не членуваше в никакъв творчески съюз или сдружение. Не търсеше подкрепата на влиятелни и властни люде. Не прекрачваше ничий праг неканен. Сега се сещам за една любопитна подробност: не ходеше и на срещи с читатели. Поне не помня такъв случай, а и нямаше как да стане.  Само на петдесетина метра над дома му в къщата на варненските писатели водачите на местните пишещи братя тъкмяха планове, графици, прошения към общината за някое и друго левче, без да подозират, че на крачка от тях, както се казва под носа им един голям талант заляга над лебедовата си песен. И бавно гасне, запазил за щастие непокътнат интелекта и ясния си ум.

Като Чолаковото момче той смяташе, че не е нужно да се шуми – другите сами могат да видят как на безплодния хълм се ражда невъзможната свежа зеленина, как се налива плодът.

Уви, у нас не е така. Не ни е в нрава, в характера да забелязваме и ценим стойността на постигнатото от другите. Особено когато са от нашето село. При това, колкото парадоксално да изглежда, по-скоро сме склонни да отдадем дължимото на малкия хълм, който и за нас  самите изглежда достижим, отколкото да погледнем към високия връх. А когато си стигнал още по-нагоре, когато си стигнал звездите, е, тогава шансът ти на практика е нулев. Признаването на звездните висини е смутително за душата и принизява собствената ни значимост.

Когато прочетох в ръкопис последния роман на Касабов „Цвете от Андите”, първия въпрос, който си зададох, бе защо е прибягнал до средствата и формата на фантастиката. Отговорът не бе труден – в тъканта на повествованието той бе „вплел” всичките си научни идеи. Казах му го. Той ме погледна с обичайната си иронично-лукава усмивка и попита: „Защо смяташ, че са всичките? Аз имам още.”

Сигурно, сигурно е така, но те си заминаха с него в последния майски ден на 2012-та. В такива случаи е прието да се завършва оптимистично: има и зрели плодове и рано или късно те ще стигнат до всички. Но не го мисля. Песимист съм. Кой ще издаде непубликуваното в тоя битпазар, в който е превърната културата ни? Кой ще го оцени в нашето село, където всеки е обсебен от мисълта за оцеляването си и чак сетне – за самоутвърждаването си, неспособен да вижда по-далеч от най-близкия хълм.

И се питам – зла орис ли е, прокоба ли е да си родèн творец в България?