ПРИНИЗЯВАНЕ НА ЖАНРА

 

 

 

 

 

Деян Енев е известно име, може би най-нашумелият нашенски  разказвач. Ако се съди по изобилието от анализи, комай все венцехвалителни (едва ли има литературен критик, който да го е подминал) той е цяло явление в съвременната ни проза. Определят го като майстор на късия разказ.

Но всъщност разкази ли пише той?

Кратките му прозаични творби са по-скоро документално-споменна публицистика, портретни ескизи със средствата на пътепис. Някои клонят към фейлетона или анекдота. Понякога, очевидно повлиян от Радичков, ни поднася елементи, смятани за част от арсенала на фантастиката, но всъщност самоцелни фантасмагории. Както е у кандидат нобелиста.

Енев несъмнено е талантлив човек. Владее словото, намира и изпипва точния детайл благодарение на наблюдателно око, умело използва богатия си житейски опит. Ако не беше даровит, не бих се захванал да излагам съображенията си за неговата проза. Но не мога да приема несмисленото изобилие от суперлативи на хвалителите му. Един  вижда в работите му епичност, която липсвала на съвременния ни роман. Друг го сравнява със скулптор, който "не добавя, не лепи, не снажда", а изчиства образа от излишния материал. Николай Фенерски обявява  прозаичните му опуси за "молитва…за всички истински хора".

Нелепото определение епичност едва ли се нуждае от опровержение. Всеки средноинтелигентен читател не може да не забележи еднозначната епизодичност, предаването на някакво състояние или случка, впечатлила автора. Отидох, видях, описах - повечето работи на Енев са плод на този тертип: фрагментарност, липса на конфликт, на някакво развитие, героите му не се променят.  И у Йовков понякога няма външен конфликт,  но той винаги поставя героя си в някаква нова ситуация. (Спомнете си само прелестния образ на неговия Люцкан от "Последна радост".)  

Сравнението с умелия скулптор, който не "лепи", а изчиства, изглажда образа, е недомислица. Героят му винаги е "слепен" от визуални подробности: ръст, облекло, физиономични  детайли, мимика, жестикулация и пр. Авторът много разчита на тях, както и на скрупульозно описаната обстановка. Тук възниква явен парадокс. Енев е любимец на нашите либералстващи (псевдо)модернисти. Но неговото писане съвсем не е модерно. Напротив, той е разказвач придържащ се към остарялата, непригодна за днешното динамично време обстоятелственост. Енев очевидно не е съблазнен и от клозетно-вулгарната стилистика най-ярко изявена у Георги Господинов. Но дори и всезнайкото Митко Новков, един полуграмотен, но смятан за вещ познавач "модернист" е сред възхвалителите му. Подозирам, че причината е в героите на Енев, те несъмнено се харесват на тази властваща на литературната ни нива пасмина. На времето Димитър Коруджиев съвсем точно определи същността на Еневите: те са маргиналите, унижените и оскърбените.

Та от тук и неизбежният въпрос: за кого е "молитвата"? Кои са "истинските хора"? Маргиналите ли?

В един от сайтовете има любопитен отзив на читател. Той признава, че това не са истински разкази, но чете текстовете с интерес и умиление. Дори се разплакал на един от епизодите.

Текстовете на Енев наистина са трогателни. Но всичко - обикновено - стига до емоцията. Перо - регистратор, плъзгане по повърхността. В "Секачите" той ни уверява, че работниците, които унищожават гората, осъзнават какво вършат, но майката ги оправдава с  репликата "Нали трябва да се яде". Така авторът завършва опуса си. Но това за истинския мъдър разказвач трябва да  е началото. От тук трябва да се започне и ако не ни казва нова дума, както са се изразявали на времето литературните критици, да стигне до "правилните", неочаквани за традиционното мислене въпроси.

Нека бъдем справедливи - Енев има и истински добри разкази като например "Бялата лястовица". Но те са по-скоро изключение, не определят образа му на разказвач. Повечето от епизодичните му описания от страничка и половина - две не са нито завършени скулптори, нито дори пъстроцветни картини, а по скоро черно-бели фотографии. Черно-бели, защото са фокусирани върху тъмната страна на действителността. Не е беда, разбира се, стига да съумяваш да се домогнеш до прозрения за същността на явлението, да провокираш въображението, мисълта на читателя.

Деян Енев е автор лишен от всякаква елитарност, каквато в една или друга степен е характерна, присъща на истинското изкуство. Автор на масовия читател. Явлението Деян Енев е рожба на медийната промяна след падането на комунизма. На времето вестниците публикуваха цели романи с продължение. Един от начините да се задържи вниманието на читателя, който от любопитство ще си купи и следващия брой да види какво се е случило по-нататък в повествованието. Днешните печатни ежедневници, тъй като коренно промениха вида си (бъкат от реклами, илюстрациите от снимки, шаржове, карикатури, рисунки и пр. често надхвърлят съотношението едно към три спрямо текста) залагат на кратката прозаична форма. Приблизително такова е положението и в електронните литературни сайтове. Като изключим хасковската награда за дебютна книга (не всички автори окичени с "Южна пролет" стават известни имена) Енев го издигнаха на гребена на вълната обилието от публикации в новата обстановка. Той прояви отличен нюх, ориентирайки се в променените условия и явно с охота снабдяваше и снабдява изданията с такива четива. Превърна се в  търсен автор и благодарение на необикновената му плодовитост  името му стана и си остава популярно. Наистина удивително изобилие от стотици заглавия!

Дали това се дължи само на изключителна работоспособност?

Разказ в класическия смисъл на това понятие се пише трудно,  по-трудно отколкото роман. Но Енев очевидно съчинява с лекота. Което също е показателно.

Не знам, може и да греша, но ми се струва, че той пропилява таланта си в гонитбата на лесна популярност. Славата е коварен пленител на съзнанието, притъпява способността му за самооценка. Колко сладко е да си обграден от ласкатели, наградите да се сипят като манна небесна. Да те превеждат в чужбина! Малко смущаващо е заглавието на сборника излязъл в Италия "Цирк България". Заглавието е от творба на Енев, но в италианския вариант България не е в кавички.

 За мене най-големият му, безспорен принос  е възкресяването на едно незаслужено забравено име: Георги Божинов. "Калуна Каля" е великолепна творба, плътна проза с дълбоки прозрения за националния характер и съдба, все неща които, уви, липсват на Енев. Тези въпроси наистина го тревожат, но за тях той само намеква, както се казва в пубертетно състояние.

В крайна сметка реализацията на таланта до голяма степен си е личен въпрос. Но явлението Деян Енев ме подсеща за проблем, който като че ли не занимава, не тревожи съвременната ни критика: съдбата на разказа в неговата традиционна същност.

Истински разкази сега се появяват и то рядко в електронните издания. По-често в тях срещаме текстове представяни за разкази, но всъщност или четива "с неочакван край" или случки и преживявания от типа на Еневите работи, но отличаващи се с излишна словоохотливост. Публикува се това, което налага модата. Българският писател е в положението на секачите  с малко по-друг мотив: "Трябва да се публикувам".

Наред с отродителните процеси, които душат литературната ни действителност, върви и внесеното от запад помитане на традицията.

Дали в българската литература ще го има утре класическият разказ?

Ще оцелее ли под натиска на този невиждан рушителен разгул?

 

 

 

ФАЛШИВА ЛИ Е НЕФЕРТИТИ

 

Става дума, разбира се, за бюста на фараоновата съпруга, чийто образ се смята за еталон на женската красота. Самото ѝ име се превежда така: "идващата красота".

Повод за тези редове е документален филм излъчван от американската телевизия "The World". Покрай историята за откритието на скулптурата (1912 г) от немеца Бурхарт и "митарствата" и до днешното местонахождение в музея в Берлин целият дикторски  коментар се върти около въпроса оригинално творение на придворния скулптор Тутмос ли е или е фалшификат. Гледах повторно филма, за да преценя плюсовете и минусите на доводите на двете страни. В съзнанието ми неволно възникна въпрос, за който американските автори не са се досетили: ако бюстът е фалшификат, сиреч копие, къде е оригиналът? А такъв би трябвало да има, тъй като на фалшификатора е нужен образец. Запазеният, вероятно недовършен, скулпторен портрет на главата на царицата е блед намек за хубост, а в изображенията на Ехнатон и съпругата му по стените  на древните сгради лицата им са издължени.

Привържениците на хипотезата фалшификат оборват довода за истинност, основаващ се на материалите (варовик, гипс, багрила) характерни за Амарна, тъй като майсторът мистификатор е могъл лесно да отиде до останките от древната столица и си ги вземе от там. Представете си, че сте на мястото на скулптора имитатор по поръчка на древни образи. Ателието ви е в Кайро - гипс може да купите в града, а съвсем в съседство платото Гиза изобилства от варовик. За да тръгнете към руините на Амарна за автентичен материал би трябвало преди около век и половина да сте предвидили днешните постижения на науката и техниката, чиито методи позволяват точното определение на източниците на ингредиентите.

Така че въображаемото пътуване за материал до древната столица на Ехнатон е забавна нелепица. Нищо ново като подход от страна на създателите на филма в стремежа да се придава загадъчност на историята. Да е по-интересно.

А същественият въпрос е съвсем друг.

След откритието си Бурхард изнася тайно от тогавашните египетски власти бюста. Незаконно. Идващата в Германия красота се озовава там благодарение на една префинена кражба. Десетина години немският археолог крие находката си - показва я на публиката през 1923 г.

Десетилетия наред съвременен Египет прави безплодни опити да си върне бюста. Нефертити, разбира се, трябва да е на постоянно "местожителство" в родината си.

А в берлинския музей - копие на великолепното изваяние.

 

 

 

РОДОЛЮБИЕ ПОД ПОДМЕТКИ

 

 

 

В БТВ от доста време тече за поредна година предаването "Аз обичам България". Не е нещо ново, похвално по замисъл. Но по отношение на визуалното оформление боде очите досадна, ако щете и унизителна нелепица.

Още в първите кадри на пода се появява фотосът (заставката) в чрезмерно пъстър вариант. И по него, сиреч и по гръмкото название "Аз обичам България" тече състезанието. След минути пак на пода се появява графично изображение на границите на държавата ни. И по този символ се носят състезателите без никакво притеснение. Сиреч подметките им тъпчат обичното отечество.

Това ми напомня една практика на едновремешния туристически мастодонт "Балкантурист" от годините на социализма. По салфетките му в ресторантите бе изобразен същия символ с очертанията на държавните ни граници. Ядеш и си бършеш устата със символа на отечеството. Веднъж в заведение на Слънчев бряг станах свидетел на бучнати в нужника вместо тоалетна хартия (явно бе свършила) такива ресторантски салфетки. Някой бе решил че тя става, както се изразяваме в просторечието и за задни цели.

Та така, толкова време мина от началото на тазгодишното излъчване, а изглежда никой не забелязва тази унизително-нелепа подробност. Ни съм чул ни съм видял някаква реакция на неодобрение. Под несменяемата артистична усмивка на водещата Сърчаджиева играчите продължават без притеснение да тъпчат символа.

Защо на пода бе, родолюбиви телевизионери?

БЕЗЧОВЕЧИЕТО - НОРМА

 

 

 

Така е у нас. Такива сме. И то не от вчера.

Няма нищо ново и необичайно в подробностите, които тези дни телевизионни репортери с разобличителна страст, с почти сладострастно упоение ни изброяваха за мизерните условия и насилието в Ягода и другите старчески домове. Сигурно  не съм изгледал  всички репортажи, нито съм изчел написаното тук и там, но изглежда никой не потърси децата на тези мъченици да ги попита защо не са спохождали родителите си и - ако са го правили - защо са си мълчали. Никой не попита двамата ни  министри и шефовете на социални служби кои са истинските собственици. Като че ли в общественото пространство се бе пръкнало неочаквано нещо незнайно, непонятно.

Сигурен съм, че и на социалните служби и на разследващите служби всичко това е било известно. Просто след като от Ягода се разнесе противната миризма, за да тушират зловонието в национален мащаб се разприпкаха началници от всякакъв калибър. Да ни убеждават, че ще пресекат корена на злото и попътно да си направят пиар. До вчера - ни чули, ни видели.

Като млад журналист в края на шестдесетте години на миналия век от редакцията на вестник "Народна младеж" ме командироваха в Ямбол за проверка по писмо на възмутени граждани.  Възмутени от нечовешките условия, в които съседи държали без никаква грижа престарелия си баща. Картината бе потресаваща: в стая миришеща на урина на легло с мръсни завивки лежеше старец с изцъклени в тавана немигащи очи, с врат покрит със струпеи между които лазеха и похапваха жива плът червеи.

Повече бях поразен от реакцията на домакините, син и снаха, които без всякакво притеснение ми рекоха "Какво можем да направим, той така и така си отива."

За себе си реших, че това е някакъв уникален патологичен случай. Животът през следващите години многократно ме опроверга. Ще спомена само един факт, тъй като става дума за старчески дом. През осемдесетте години на миналия век имаше такова заведение близо до градчето Вълчи дол. Знаех какво става там - полугладно съществуване, побоища. Но като журналист нищо не можех да направя - политиката на БКП бе политика на розовата тишина. След дворцовия преврат в края на 1989-та, когато преминах на работа във вестник "Демокрация" пратих там моя млада сътрудничка, която описа картината, картина на един малък ад. Но усилията ми да прокарам на страниците на вестника дописката бяха напразни. Изглежда колегите в редакцията не са били впечатлени, приели са го  за обичаен, дребен случай.

За петдесетина години по морските ни курорти многократно съм виждал чуждестранни летовници, предимно немци (немскоезичните туристи бяха най-много), да  разхождат из алеите свои близки в инвалидни колички. Не помня да съм срещал българин да тика инвалидна количка.

За мнозина нашенци грижата за престарелия родител е тегоба. Предпочитат да го настанят в старчески дом и спокойно да чакат деня, когато ще получат наследството.

Къде приключи житейския си път Елисавета Багряна? В старчески дом. В Берковица, ако не греша. Но кога узнахме? Тук съм съвсем точен:  от Съюза на българските писатели ни го съобщиха на петия ден след смъртта ѝ. Факт, който не се нуждае от коментар.

Елка Константинова угасна в старчески дом в Хасково, забравена от сина си.

Същата участ имаше и Кольо Николов, който се спомина в САЩ в хоспис (старчески дом). От неговия пръв приятел Цветан Пешев знам, че синът му е скаран с баща си и нехае за него.

Защо сме такива? Генът ни ли е сбъркан или сме прокълнати в безпаметство?

 

УНИФИКАЦИЯТА - ЗАПЛАХА ЗА ЧОВЕЧЕСТВОТО

 

 

 

В условията на глобализацията  безразсъдното повсеместно налагане на технологичните новости и на така наречената зелена енергия се превръщат в застрашителен бумеранг за нормалното битие на съвременното човечество. Случилото се вчера с прекъсването на тока в Испания, Португалия, Франция, Андора, предизвикало незапомнен хаос, би трябвало да стресне политиците и представителите на големия бизнес. Но такива признаци няма. Слушаме само уверения, че проблемът ще се реши.

Причината? Неизвестна. Денонощие след срива половин Испания е на тъмно. Вината предположително се хвърля на някакво необичайно природно явление. Какво е то? А бедата несъмнено се корени във факта, че Испания изцяло премина на „зелена” енергия, сиреч получава електричество от соларни панели и ветреници. Специалистите отдавна предупреждават за негативите, за опасностите от пълния отказ от атома, въглищата и другите традиционни методи. Казва че в Китай на всеки  3 дни се пуска в експлоатация нова ТЕЦ на въглища. Глупави ли са китайците, та продават на Европа и на останалия свят огромната част от произведените си съоръжения за „зелена” енергия?

Следва ефектът на доминото при наличието на повсеместната електронизация. В магазини, които нямат свое собствено елзахранване (генератори) не можеш да си купиш дори хляб, тъй като там се пазарува с кредитна карта. Мобилните телефони „онемяват”, светофарите гаснат, останалите на тъмно в метрото пътници, тъй като вратите се отварят автоматично, ги спасяват вероятно с помощта на „кози крак”. Въздушният и наземен транспорт и асансьорите са парализирани. В болниците спират операциите, в аптеките лекарствата стават недостъпни за болните. И т. н. и т. н. Картината е не просто мрачна, тя е ужасяваща.

Симптоми за предстоящи беди има и у нас. Завчера пропадна интернетът на Виваком, днес (29.04) се появи съобщение за срив в ситемата на А1…

Докарахме я до там, че оставяме електрониката без алтернатива. От раждането до смъртта си човек става напълно зависим от виртуалното.

Дали няма да дойде ден на носталгия по епохата на дилижансите?

Не виждам основание за оптимизъм. Така ще е докато решенията на политиците ги диктуват интересите на жадните за печалби глобални играчи в икономиката.

 

 

 

 

 

ДА ПРОДАВАШ ИМЕТО СИ

 

 

 

              или що е то комерческа проституция

 

За мнозина определението проституция, когато става дума за участие в реклама, може да е пресилено. Но нека се уточним.

Повод за тези редове е завчерашната информация в интернет за два случая с тежки здравословни последици след употребата на хранителната добавка авирон рапид. Млада жена, която твърди, че е взела само едно хапче, е лекувана цяла седмица в „Пирогов”. Причината – тежка алергична реакция на организма. Със същото оплакване е  потърсил медицинска помощ и мъж на средна възраст, който едва не получил анафилактичен шок. Твърди се и за ред други подобни случаи.

Въпросната хранителна добавка ударно се рекламира в медиите.  Видеосюжетът е с участието на  Милица Гладнишка, която сайтът MEDIDMALL (няма българско заглавие на кирилица) нарича „шупналата през последните години актриса”. Партнира ѝ друга актриса - Невяна Бозукова. Елементарна баналност: вземаш едно хапче и кашлицата (настинката) престава. Разчита се, разбира се, на внушението, което носи едно толкова популярно напоследък име.

Напоследък, прочее, търговците привличат за рекламите си все повече известни имена от артистичните среди. Рекордьор по участие навярно е Христо Стоичков. Той е готов да ни препоръча със заучени фрази и режисирана усмивка всичко що се яде и всяка джунджурийка от рафтовете на „Кауфланд”. Човек с нисък интелект и смътна представа за достойнството на личност, обявена за национална гордост, е готов на всичко, за да продаде името си. Него, името му, може да го тъпчете например ако носите чорапи „Христо Стоичков” (изписано също на латиница). Дали заради допълнителна популярност, дали заради тлъстите хонорари, мнозина се поддават на тази съблазън. Което на практика означава, че съзнават ли го или не участват, обикновено,  в някаква измама.

Слава богу има и личности, като Лили Иванова например, които няма да видите как кихат и гълтат вълшебните, а всъщност понякога отровни хапчета. Да си призная напоследък се разочаровах от Орлин Горанов, когото смятах за мъж с достойнство, с аристократичен дух, но и той се съблазни от хапчета. (Дано поне неговите  са безвредни.)

Каква е разликата между така наречените жрици на любовта, които продават телата си и известни тачени личности, които продават имената си? От морална гледна точка няма разлика. По същество  има и тя не е в полза на кихащата актриса и сие. Амуровата труженичка предлага нещо познато, относително безопасно (опасността от зараза никой не отрича, достатъчно е да си средно грамотен). Продаващият името си да не казвам винаги, но най-често няма представа какво ни внушава да купуваме. Паметта ми пази американски клип с холивудска актриса, която си признава, че хвали колко вкусна е храна, от която се гнуси, никога не я е опитвала.

У нас такава откровеност едва ли е възможна. Няма ли да се намери телевизионен репортер, който да попита Гладнишка гълтала ли е наистина отровата авирон рапид и как се чувства след оповестените нещастни случаи?

Наивен въпрос, нали…