ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






вторник, 28 юни 2011 г.

БАЛОНЪТ ХОРХЕ БУКАЙ + ВЪЗХВАЛА НА ПРАЗНОСЛОВИЕТО = EРОЗИЯ НА ИЗКОННИ ЦЕННОСТИ


Не знам още ли обикаля многострадалната ни земица аржентинската знаменитост, за да раздава автографи и радва почитателите си. Във всеки случай индустрията за производство на „културни” идоли действа на пълна пара и нашите родни нейни придатъци не изостават назад. А и вероятно са по-пъргави. Как иначе, чуждата кокошка е патка! Аржентинската знаменитост гостува за втори път в България.
Представете си, че нашенец, български психотерапевт (Хорхе Букай е такъв според биографичните справки) напише нещо от рода на неговите нашумели четива. Шансът то да се появи като книга е близко до нулата (освен ако сам не си плати и зарадва някой закъсал издател), а да нашуми, да стане бестселър – вероятност с минусов знак. Несъмнено Хорхе е ловък човек, напипал е, както се казва, мекото на хляба: обещава да ни научи как да станем щастливи в любовта (кой не е петимен за такова нещо!), избира и оригинална, по-скоро необичайна форма. Поне на пръв поглед е така. Преди години прочетох някъде нещичко от него и по-скоро бях озадачен – реших просто да подминавам името му. Но тези дни покрай шумно разгласената повторна визита моя позната ми бутна в ръцете „Да се обичаме с отворени очи” със строгата заръка да я прочета и си кажа мнението.
Изпълнявам я, като си признавам, че четенето ми бе по-скучно и досадно от книжлетата на розовите серии със сълзливи любовни историйки. Макар авторът недвусмислено да твърди, че ни предлага роман, издателят (”Хермес”, Пловдив) не е поставил такова означение под заглавието. И справедливо. Писанието е еклектичен миш-маш с две основни съставки: описателна и кореспонденция по електронната поща. Описателната е направо трагична: досадно обстоятелствена, на места преситена от празнодумни размишления. Например героинята Лаура на цяла страница отваря вратата на стаята си, връща се при хладилника, после решава да пие чай, после я измъчва въпросът точно какъв да си избере, после си го приготвя и пие – на цяла страница. Е, Наташа Ростова се облича за първия си бал на доста повече страници, но там е все пак литература. А тук – словесен пълнеж. За да поддържа някаква интрига, авторът въвежда едно объркване, познато от старите комедийни филми. Там си сменят неволно чантите, тук галиматията е с адресите на електронните пощи. Върши работа, между другото.
Кореспонденцията е между двама психотерапевти и е строго професионална. Обсъждат се отношенията в „двойката” влюбени. Намесва се непрофесионалист, който става нещо като междинна пощенска кутия и подменя единия от кореспондентите – пише от негово име. (Във виртуалното епистолярно общуване такова нещо е не само възможно, то се практикува понякога, обикновено не за добро.) И тук авторът попада в собствения си капан. Дали го съзнава или не, не мога да кажа, вероятно разчита на несъобразителността на читателя. Наистина не всеки би го забелязал. Работата е там, че третият човек, „взломаджията”, е бизнесмен, няма нищо общо с медицината. Но кореспондентката му Лаура нито за миг не се усъмнява, че й пише старият й приятел и колега Фреди! Непрофесионалистът, лаикът Роберто компетентно обсъжда научни проблеми (тук трябва да има кавички, но – след малко), дава вещото си мнение и дори предизвиква сърдечни трепети у нея!
И всичко това не само изглежда, но и в действителност е напълно реалистично. Е, да речем, между един ортопед и един ангросист това е невъзможно, измамникът ще бъде от раз разпознат. Но в психоанализата няма точни критерии. Тя, да си го кажем направо, е псевдонаука. Татко Фройд на времето е градил разсъжденията си върху пясъчна основа – никакъв доказателствен материал няма да намерите в трудовете му. Така че една средна интелигентност и като „клъвнеш” оттук-оттам (въпросният Роберто, т. е. мнимият Фреди се изпраксва от четене на писмата между реалния Фреди и Лаура ) ти стигат да станеш „компетентен”.
Заглавието донякъде лъже. Пожеланието да се обича с отворени очи подсказва откритост, умение да се вниква в същността на партньора. Да, ама не. Става дума за нещо съвсем друго. Оставям настрана баналностите, всеизвестните истини от рода на приемай другия такъв какъвто е и безкрайните тавтологични „превъртания” – сиреч казваш същото, но с по-други думи и словоред. Впрочем, цялата съществена мъдрост, внушението, което явно е търсил авторът, може да се побере на 2-3 странички. Но всичко това е удавено в псевдонаучно и белетристично празнословие по две причини – иначе нямаше да има книга и читателят няма да се хване въдицата. Масовият читател, който изповядва изконните морални ценности, просто ще го отхвърли. А внушението чрез „отворените очи” в крайна сметка е съвсем друго: не се надявай партньорът ти да отговори на очакванията ти, на идеала ти за подходящия за тебе човек. Романтичната любов е мъртва. (Това, впрочем, е казано директно!) Аз съм аз, ти си ти, всеки за себе си. Връзката е просто да се изживее приятното, удоволствието от нея.
Коментар, очевидно, не е нужен.
След като затворих и последната страница се попитах: е, как така, с какво може да се обясни безкритичното приемане и масовото увлечение по подобни писания. Вероятно тук нещата стоят както при отношението на масовия потребител към модата – независимо дали новото му харесва или му отива, той го приема, за да не е различен от другите. Всички четат и превъзнасят Хорхе Букай, аз ли ще съм невежата! Сработва стадният рефлекс.
Сигурен съм, че малко или много – това не мога да преценя – от читателите са напълно наясно с реалната стойност на тариката аржентинец, но си мълчат. Дори препоръчват книгите му на познати! Да не забравяме, че тук влияе и една типично нашенска особеност на народностния ни характер. Ще си послужа с пример. С един куриозен случай.
Преди време, минавайки край Фестивалния комплекс във Варна, бях впечатлен от доста дълга опашка, имаше поне тридесетина души и то на място, където просто няма за какво да се чака. Челото й стигаше до едно тясно пространство между декоративни храсти и павилионче. Просто бе невъзможно да се вмъкнеш и разбереш заслужава ли си да се лепнеш отзад. На въпроса какво има там, всички, зърнали го, отговаряха загадъчно, че е много интересно и си заслужава да се види.
Промъкнах се от другата страна между храстите и изумен зърнах на земята един завит на кравай, явно пресен артефакт, който възпитано се назовава екскремент. Иначе речено лайно.
Това е.

Няма коментари:

Публикуване на коментар