ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






петък, 3 февруари 2012 г.

ОТ ВАРНЕНСКОТО ЕЗЕРО ДО АНДИТЕ ИЛИ ОЩЕ ЗА ИЗВЪНЗЕМНИТЕ



Тези редове са провокирани от статията „Контакт на извънземна цивилизация и планетата Земя?”. Нищо ново, нищо изненадващо не открих в нея за себе си. Озадачи ме единствено решението на автора да се скрие зад някакъв англоезичен псевдоним. Вероятно е имал сериозни притеснения: такъв контакт в действителност не е имало (въпросът в заглавието е чисто риторичен), несериозно е да се „доказва” такова нещо с метод близък до нумерологията – нагаждане на числа към знакови характеристики и то с приближения. (Похватът е известен още от свободните интерпретации на размерите и ориентацията на Хеопсовата пирамида. Да не говорим за древните елински философи.) А и в крайна сметка учените отдавна не се занимават с въпросния сигнал – който се интересува за повече подробности, може да ги намери у такъв авторитет като Карл Сейгън. Тук ще си позволя само да отбележа, че дори да има доказателство за извънземен произход на част от сигнала, това не доказва, че той е с „изкуствен” произход. Земята, както и останалите небесни тела е под постоянна – в буквалния смисъл на думата – бомбардировка на радиосигнали във всевъзможни честоти. Идващи от космоса. Сиреч извънземни. Тези сигнали от най-различни източници по правило са непроменливи и монотонни – на една и съща честота с една и съща периодичност. Ако високоразвит интелект праща някакво съобщение (то, впрочем, едва ли ще е адресирано точно към нас), сигналът би трябвало да е различен. Ето, тук е „заринат” заекът. Понеже въпросният сигнал от 1977 г. не е „тривиален”, неизясненият му характер подхранва разни спекулации (свободни интерпретации).
Е, като провокация, като предизвикателство към хората на перото, статията може и да върши работа. Накара ме да се замисля, всъщност, редакторската бележка под авторския текст. Някак си унило и тъжно, да не казвам страшно звучи констатацията, че „в съвременната българска литература отсъстват значимите, съдбоносните теми, които занимават човечеството”. Сигурно в КНИГИ-NEWS са по-добре осведомени от мене. Поради хаоса в книгоиздаването и книгоразпространението, а и поради ограничените си възможности моя милост не е в състояние да следи всички нови заглавия. Но някак си не ми се ще да вярвам, че след Емил Манов (един незаслужено почти забравен автор), Павел Вежинов, Любен Дилов, да не изреждам други имена от близкото минало, има ги, тази територия на „съдбоносните теми” , на „науката”, „теориите и хипотезите”, е изоставена от родната литература. Наистина ли нивата на благодатния чернозем буренясва за сметка на отровния татул и магарешките бодили на псевдомодерността, обикновената вулгарност и тривиалното бездарие?
Нещо вътре у мене се разбунтува и възражението ми не е на чисто емоционална основа. Все пак и моя милост, колкото нескромно да звучи, се труди на тази същата нива, където са „съдбоносните теми”, където е и науката. Не говоря за качеството, а и не е редно да занимавам читателите със себе си, затова ще си послужа с друг пример - събрат по перо. Познавам го отлично, приятел ми е. Живее само на няколко километра от моя дом, между Варненското езеро и морето. И е може би единственият български автор, за когото мога да твърдя със сигурност, че съм прочел всеки написан от него ред. А това е голямо предимство. Разбира се, в такива случаи оценката е винаги малко или много субективна, но кой не е пристрастен и към непознатите лично? Та на думата си. Имах привилегията да прочета последния му роман – ръкопис над 400 страници със заглавие „Цвете от Андите”. Четох го с такова удоволствие, с каквото слушам петата симфония на Бетховен или гледам картина на Димитър Казаков.
Безсилен съм, признавам си, да определя „жанра”. Той е и трилър и екшън и научна фантастика и фентъзи и дори ако щете, романтична семейна сага. Не обичам класификациите, които са измислени от критиците за удобство. Голямата творба не може да се смести и в най-фино изработения калъп.
Главните герои на романа са българи и в същото време граждани на света (да не се бърка с интернационализма и модния днес глобализъм). В един момент дори може да ги възприемате и като извънземни. Имам предвид характерите, делата им и общата интелектуална извисеност на текста, дълбочината на внушенията, постигнати от автора в тъканта на едно леко, занимателно, просто блестящо повествование. Търпят ли сравнение набързо написаните (на галоп, личи си, че човекът е „гонел” срокове) романи на Дан Браун, несъмнено сръчен фабулатор, но с твърде лековато отношение към историческите факти и с доста повърхностно отношение към науката? Спекулативността неизбежно лъсва. А в „Цветето” ненатрапчиво ти поднасят и куп интересни хипотези и великолепни научни прозрения. Само един пример, записал съм си го, защото според мене би засрамило и Айнщайн: „Времето е субективен модел на причинната връзка, доколкото причината предхожда следствието.” Вижте какъв финес, как елегантно е формулирано!
Необремененият с по-сериозен интерес към науката, към големите въпроси на битието и космоса, читател просто ще го подмине. Така както да речем зрителят Х. може да се радва само на фактурата на една чудесна картина, но не забелязва символните фрагменти, детайлите, които носят „скрити” внушения достъпни за зрителя У. Какво ли няма в „Цветето...”...
А защо от Андите? Подозирам две причини. Едната ще я споделя. Там е обсерваторията Аресито, с чийто радиотелескоп през 1974-та (дано да не бъркам годината) бе изпратен сигнал до обект, отстоящ на 24 000 светлинни години от Земята. С това всъщност и започна програмата SETI за търсене на извънземен разум. Ако него наистина го има и ако адресатът не се пипка и ни отговори веднага, ще получим ответното му послание само след 47 962 земни години. Отчайващо ли звучи? Е, но нали изкуството е и заради това – да „сгъстява” времето и „скъсява” разстоянията!
Вярно, в наше време нещата се поомешаха. Така наречената теоретична наука някак си обсеби, имплантира в себе си литературната фантастика. А фантастиката като че ли е вече в неформален развод с прогностичните и футурологични тежнения на авторите. Днес фаворит е вече така нареченото фентъзи. Как и защо – друг въпрос. На фона на тези промени и общия упадък в изкуството роман като „Цвете от Андите” носи известна доза оптимизъм за бъдещето на цивилизацията ни, а и придобива по-висока стойност.
Така мисля. Макар да не съм съвсем точен. Защото примерът ми е като за един неоткъснат от лозата и неопитан грозд. Макар и зрял. Става дума за ръкопис. „Цвете от Андите” не е издаден и един господ знае кога ще го огрее.
В това е проблемът. И не е ли тъкмо в него причината за тъжната констатация от въпросната редакторска бележка?
Ще попитате, естествено, кой е споменатият автор.
Казва се Веселин Касабов. Запомнете това име.
Едва ли той е последният мохикан. Сигурен съм – има и други....





Няма коментари:

Публикуване на коментар