ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






петък, 23 март 2012 г.

ЕДНО ЗАБРАВЕНО (ИЛИ НЕЗАБЕЛЯЗАНО) ПРЕСТЪПЛЕНИЕ


Повод за тези редове стана дребно наглед, случайно събитие – в ръцете ми тези дни попаднаха две отдавна изхвърлени книги. Останки от книги, пролежали години в мазето на обществена сграда, което прочиствали от ненужни вехтории. Това, което не бяха успели да сторят гризачите, бе довършила влагата: с известно усилие успях да разбера, че едната останка е била някога роман – „Вечният евреин” на Евгени Сю, - а другата - някакво медицинско помагало.
Питам се, всъщност, случайност ли е това „попадане”. Изглежда не. Щеше ли да го има, ако не бе случилото се преди две десетилетия – погромът над безчет библиотеки? Погром, станал някак си неусетно и като че ли незабелязан в смутните първи години след дворцовия преврат в 89-та.
В Х век везирът на Персия Абдул Касим Исмаил, за да не се разделя с книгите си (117 000 тома) при пътуване винаги ги носел със себе си. Носели ги на гърбовете си камили - цели 400 на брой. След седем века., когато в Европа йезуитският орден се разпада (1773 г.), част от книгите му били пренесени на съхранение в една празна църква. А там гъмжало от мишки. Наместили най-ценните заглавия в нефа по средата. Смятали, че мишките ще гризат другите, по ъглите, които са по-достъпни. Сметката им излязла крива. Но все пак не може да се отрече – йезуитите направили опит за спасяване, докато в наше време, по нашите земи, сиреч в милото ни отечество книги бяха целенасочено унищожавани. Хитлеристките аутодафета бледнеят пред това, което се случи за 3-4 години в началото на 90-те на ХХ в. с ведомствените библиотеки, библиотеките на големите предприятия, библиотеките на закритите домове на културата, голяма част от училищните библиотеки в България. Статистика няма, никой не e в състояние да каже какво богатство е погинало – може би стотици хиляди, може би милиони томове. Вероятно са милиони. Едни отидоха на претопяване, други просто ги захвърлиха в бараки и мазета. Единични бяха случаите на спасяване – тук-таме оцелелите библиотеки си попълниха фондовете. (И без това те вече не можеха да разчитат на достатъчно средства за тази цел.) Дойде ред на трудолюбивите и непретенциозни мишлета. Позорният и унизителен за ученолюбивата ни и книголюбива нация погром остава бяла страница в историята ни. Какво би казал Абдул Исмаил пред тази грозна картина? Наивен въпрос, разбира се. Във всеки случай екстравагантността е за предпочитане пред безхаберния вандализъм.
Свидетел бях на едно от тези „погребения” в края на 1993 г. на варненската улица Габрово. Там беше работната ми стая (кореспондентски пункт на в. „Демокрация”) в съседство с Дома на културата на ОКС (окръжен кооперативен съюз). Унищожението стана на два етапа. Най-напред пренесоха книгите от една сграда в друга – наместиха ги в 2-3 помещения, стаите на съкратените вече организатори. Директорката с неистови усилия успя да получи обещание за инвентаризация и предаване на фонда на отговорно пазене в една от производствените кооперации. Там имало обширно проветриво мазе. Книгите се озоваха в него, натъпкани в чували, инвентаризацията – напълно безсмислена при тази обреченост – им се размина. На 200-300 метра от дома на ОКС бе извършен друг погром – изчезна далеч по-богатата библиотека на жепейците. Казано съвсем точно – на Дома на културата на транспортните работници. Ликвидиран бе и той. Споменавам го, защото, банално казано, бе център на богат културен живот, разполагаше с разкошна база. Днес там се ширят канцелариите на морската администрация, а на мястото на Дома на културата на ОКС – магазини.
Това са само два примера. Беше си едно грандиозно престъпление, станало някак си тихомълком, почти незабелязано в суматохата на първите години на завърналия се капитализъм. Виновни няма, отговорност на никого не ще бъде потърсена, повече от сигурно е. Най-неясният, поне за мене, въпрос е къде отидоха читателите на стотиците унищожени библиотеки. Защо замълчаха? Какво стана с българина? Нали се пъчехме за едва ли не най-ученолюбивата и книголюбива нация?
Всъщност, с книгите се случи същото, което сполетя и създателите им. С изключение на една свръхтънка прослойка от отдавна утвърдени, придобили национална значимост имена (която по силата на биологичните закони се топи), на сменилите верността към партията (БКП) с „европейските ценности” (категория, която никой досега не е могъл да обясни вразумително) и прегърналите модернизма и космополитизма, всичко читаво вехне и крее в мизерия и забрава. Дилемата е една – или унизително скимтене за спонсорство или отшелничество. Културата е девета грижа на днешната власт и безхаберието често бие по главите дори богопомазаните. Да ме прощава моят приятел Турхан Расиев (автор не по-долу от равнището на Радой Ралин), който бе като абониран за общинските субсидии за издаване, но когато преди 3-4 години удари кризата и от общината затвориха кранчето, мина на самиздат. Преписваше на пишещата си машинка епиграмите си и раздаваше папките на приятели и познати – да не губи връзка с читателя.
Новото време ни отучи от доста неща, но като че ли най-лесно – от четенето. Блестящият импровизатор – и в живота и в литературата – Цветан Пешев, самозаточил се от 15 години в родното си врачанско село, измислил любопитен тест. На 19-та страница на всяка своя книга, която подарявал на познати и почитатели, вписвал телефона си и покана за почерпка! Щом е стигнал до там, според неговата логика, човекът ще прочете цялата книга. Като знам щедростта на Цветан и колко много приятели и добри познати има, съм сигурен, че за последните двадесетина години е подарил стотици екземпляри от свои книги. Резултатът от теста? Едно единствено обаждане на Лилия Рачева! Е, нека допуснем, че мнозина не са го направили от скромност – като знаят на какъв хал е писателят с мизерната си пенсия. (Той и до ден днешен работи на старата си разхлопана „Марица” и сигурно не от консерватизъм.)
Малък светъл лъч проблясна неотдавна в очите ми – във варненското село Круша, където от време на време се усамотявам, буквално се пробуди читалище „Пробуда”. И откриха библиотека! Чудо невидяно в наше време. Малка, скромна, събрана единствено от дарения, но затова пък истинска.
Дано да не е като в приказката за лястовичката и пролетта...

Няма коментари:

Публикуване на коментар