ФАНТАСТИКА И РЕАЛНОСТ






неделя, 30 септември 2012 г.

ПЕНСИОНИРАНЕ НА СФИНКСА


(Мит ли е Големият взрив)


В началото на лятото почина Веселин Касабов. Освен писател, той беше и учен енциклопедист - явление толкова рядко в днешните времена на все по-тясна специализация. Беше голям, блестящ ум. Всъщност, защо в минало време? Той си е такъв. Написаното от него е останало - слава богу - в трите му издадени и в едната неиздадена книга- романа "Цвете от Андите", - в множеството, предимно невидели бял свят научни статии и разработки. Сред тях нека спомена оригиналното,хитроумно "налагане" на четирите канонични евангелия, от което се бе получил труд, който приятелите му наричаха "Евангелие по Касабов". С риск да допусна грешка, все пак като че ли дълбокия му прониквновен ум привличаше най-вече теоретичната физика. И тъй като схващанията му, еретични по отношение на съвременните "свещени крави", по правило не получаваха публичност (не беше настойчив, нямаше таланта на "пробивните" автори), си позволявам да публикувам една негова забележителна и отхвърляна отвсъкъде, където бе предлагана приживе, статия. Тя е основополагаща, фундаментална и при това пределно "концентрирана". Всеки друг автор, струва ми се,би изразил подобни идеи в книга от стотици страници - шега ли е да оборваш самия Айнщайн и следовниците му, които превърнаха релативността и следствията от нея в абсолютен диктатор в днешната теоретична мисъл. Четивото - предупреждавам - не е за любители с повърхностни знания. Давам гласност на този труд с пълното съзнание за микроскопическия шанс, който й дава моят блог да промени закоравелите "модерни" представи на днешната физика за Вселена, материята и енергията. Но има и по-лошо - простото замълчаване.
Т. Л.


Има в науката, наистина – малко, формули или математически изрази, които по още неизяснени психологически механизми притежават свойството да попиват емоционалната енергия на обществото. Основното им значение отива на втори план, а те започват да играят ролята почти на идоли, внушаващи, подобно на Сфинкса (въпреки откъртения си нос), усещане за вечност, макар това надвило вековете каменно изваяние да не е в състояние нито да ви ухапе, нито да ви целуне. Несъмнено първенство в това отношение държи популярната Айнщайнова формула Е = mc2. Но дори тази зависимост да бе формулирана в средата на века, пак Майкелсън щеше да бъде принуден да върти огледалата си на планината, понеже каквито и усилия да полагаме, няма да получим числовото значение на светлинната скорост чрез коренуване на частното от енергията върху масата.
При нулева маса (както се твърди за фотоните), изразът Е/m е лишен от смисъл, понеже деление на нула е невъзможно. Следователно формулата Е = mc2 при тези обстоятелства е неприложима към светлината.
Скоростта с = 3.105 км/сек на частиците енергия с нулева маса на покой е една от фундаменталните величини във физиката, тъй като се смята за пределна във Вселената. Всъщност понятието „частици” е употребена за квантите (фотоните) условно, тъй като се приема (основателно или не), че тяхната природа е само вълнова. Възгледът за природата им е така здраво вкоренен в науката, че поставянето му под съмнение би било признак едва ли не на лошо възпитание. Въпреки това, макар с почти свито сърце, ще си позволим да изкажем следното свое съмнение. Движението е присъщо свойство на цялата материя. Единствено при квантите енергията е принудена да претърпи пълна метаморфоза, превръщайки се от свойство, качество, в самостойна субстанция. Но ако в квантите откриваме тази самостойна природа на енергията, не сме ли длъжни да променим възгледа си и за материалните тела, възприемайки ги като симбиоза от две самостойно съжителстващи субстанции: енергия и материя?
От момента на появата си фотонът (електромагнитният квант) скъсва напълно връзката си с излъчилото го тяло и започва да се движи по права линия, докато не срещне някое препятствие. До нас достига и светлината от угаснали звезди, което ще рече, че моментното разположение на излъчваните от тях фотони ще е нелепо да възприемаме като части от полето на такива пребиваващи в небитието светила. Ще добавим, че дори след преобразованията на Лоренц и след формулиране на понятието вълнов поток, ние сме в състояние да проследим поне теоретически пътя на отделния фотон, а това ще рече, че той притежава качествата на индивидуално образувание.
Но аргументите ни срещу съществуването на „чиста” енергия не са само философски. Съвременните физически методи не позволяват да се открие наличието на маса под определен праг на нейните стойности. Не съществува никакъв смислен довод против възможността да екстраполираме принципа за неотделимост на маса от енергия върху цялата материя, още повече, че квантите притежават и двете свойства на масата: гравитационното и инерционното, формулирани на времето от Нютон. Принципът за еквивалентността им е възприет и от Айнщайн. Квантите, които се движат праволинейно, взаимодействат с големи гравитационни полета, променяйки посоката на движението си. Това не би било възможно, ако те бяха лишени напълно от гравитационна маса, а според вече споменатия принцип на еквивалентност на двете свойства на масата, можем с чиста съвест да признаем очевидното – че движението на квантите е инерционно. Друг е въпросът, че Айнщайн и последователите му предпочитат парадоксалното обяснение за гравитационно изкривяване на пространството, с което квантите, заедно с още няколко недостатъчно изследвани частици, се противопоставят на останалата системно структурирана материя (трудно бихме си представили въобще материална система без маса).
Хилядолетното концентрично развитие на науката – по известната схема на Хегел – от средата на 19 век поема по друг път. Слага се началото на опитите за принизяване на материята, за приписването й на вторичност. Квантовата теория на полето развива идеите на Фарадей и Максуел за „първична реалност на полетата”. Дори днес въпросната теория не намира проекцията си в макросвета, телата: от песъчинката до галактиката. Тук важи определението за енергията като мярка за материалното движение. Що се отнася до полето, практиката подсказва, че можем да възприемем по-проста дефиниция, изключваща постоянната му напрегнатост. Поле е ограничена част от пространството, където са възможни определени взаимодействия между тела.
Известно е, че микросветът засега се изследва опосредствено. Например основната част от експерименталните резултати в тази област е получена върху фотографски плаки, т. е. в състояние сме да проучваме предимно обекти и явления, въздействащи върху халогенното сребро. В момента не притежаваме ориентир, от който да съдим в каква степен съвременните представи за микросвета съответстват на неговата реална структура и свойства. Недостигът на знание не е причина да приписваме субстанционалност на енергията. В края на краищата ще се наложи да се примирим с разбирането, че квантите са материални частици с изчезващо малки маси и (относително) извънредно висок енергетичен потенциал.
Навярно в главата на мнозина изследователи е възниквала еретичната мисъл за някаква маса на фотона, но на пътя на тази идея е заставала мустакатата сянка на великия Айнщайн, постулирал скоростта на светлината като пределна във Вселената. Основанието е известно: при нарастване на скоростта на някое тяло, щом тя достигне определено значение, неговата маса би трябвало да е безкрайна. Към този момент твърдението, че масата на фотона (кванта) е нулева не е доказано абсолютно, а с приближение към 4.10-21 от електронната маса. Длъжни сме да приемем това значение (до доказване на противното), следователно квантовата маса би трябвало да е по-малка от посоченото приближение.
Обърнете внимание и на следния много важен принцип. Опитът показва, че взаимните трансформации на маса в енергия и обратно никога не са стопроцентови, както е невъзможно и превръщането на енергията от един вид изцяло в друг. Ще припомним, че дори след анихилация остава около 20 % от общата маса на участниците в реакцията. Във връзка със закономерността, че природата не търпи „чисти” превръщания (само от един вид), т. е. пълно (стопроцентово) преминаване на материя в енергия и обратно, явно е, че тя не е предвидила механизъм, с който да се получи лишена от енергия материя или енергия, лишена от материя. От тук идва и увереността ни, например, че при така наречения „дефект на масата”, когато излишъкът от свързваща енергия при сливане на две частици се излъчва под формата на квант непременно се съпровожда и от някаква маса. Във връзка с това се налага да обособим още един клас частици – с нищожни (по съвременните мерки) маси. Това може да се обоснове с преобразуваната формула на Айнщайн: c = √E/m, където m вече има определено значение, различно от нула (m>0). За по-добра нагледност ще представим формулата в следния вид: c = √1/m√E, при което   √ 1/m е постоянна величина, т. е. представлява константа (√1/m=k) за целия електромагнитен спектър. Виждаме, че в получената формула c = k√Е,променливата c е с функция на променливата Е, [c=f(E)], което означава, че скоростта на светлината не е постоянна, а зависи от енергията на фотоните (квантите).
Не можем да не забележим, че в преобразувания вариант на разглежданата формула – за скоростта на светлината като коренувано частно от енергията върху материята – знаменателят е нула. Но деленето на нула е невъзможно – получава се от всяка гледна точка нелеп резултат. Следователно поне към скоростта на светлината тази прословута айнщайнова формула ни предлага коренувана безсмислица.
 Ако трябва да изкажем предположение за масата на материалната съставка на фотона, най-вероятно е тя да е постоянна за целия квантов спектър, по аналогия с други продължително живеещи частици (например електронът), въпреки различното енергетично натоварване на фотоните (квантите).
Стигаме до по-важните изводи от нашите разсъждения. При наличие дори на нищожна маса отпада забраната за квантите с различна енергия (заемащи различни места в електромагнитния спектър) да се движат с различна скорост. Подчертаваме това по повод на най-голямата мистификация на века, за съжаление всеобщо възприета: разпространената веднага след Втората световна война теория на Гамов за тъй наречения Голям взрив, според която цялата маса на Вселената била концентрирана в една точка от все още липсващото пространство (състояние на сингулярност). После точката избухнала и материята започнала да се разширява, диференцирайки се от плазма в елементарни частици. Въпросното разширение на новоизлюпената Вселена от яйцето на птицата Рух би трябвало да става със скорост, значително превъзхождаща светлинната. На закономерното ни възражение, че такова обяснение противоречи на самия принцип за пределна скорост във Вселената, получаваме още по-парадоксално от въпросната теория обяснение, че не материята, а пространството се разширява. Пак ни уверяват като в оная изтъркана поговорка за впрягането на коня след каруцата, че е нормално пространството – основна форма за съществуване на материята, да започне да определя характеристиките на нейното движение, макар функционалната зависимост между двете категории да е обратна.
Теорията на Гамов се основава на червеното изместване в електромагнитния спектър (Доплеров ефект), което расте пропорционално на разстоянието до космическия обект. Възприемайки съществуването на квантова маса, феноменът с червеното изместване получава естественото си обяснение: фотоните с по-малка енергия (по-малка честота) се движат с известно, макар и незабележимо на къси разстояния, закъснение. Когато разстоянията пораснат, разликата в скоростите се натрупва и става възможно да бъде възприета. Т. е. едновременно излъчените кванти впоследствие заприличват на постоянно разтягана хармоника, като взаимното им изоставане е право пропорционално на времето на движение и обратно пропорционално на енергията им (при положение, че стойността на квантовата маса е еднаква). Ще отбележим, че поведението на фотоните близо до големи космически обекти е просто гравитационно взаимодействие между тела в различни по величини маси, за което не е необходимо да се изкривява пространството.
Освен това пада забраната за гравитацията на космическите обекти да оказва надлъжно притегляне на фотоните – вторият фактор за обратно пропорционално на енергията им намаляване на тяхната скорост – вместо сегашната осакатена представа, че от нормалния паралелограм на силите е останало перпендикулярното въздействие, само изкривяващо посоката им на движение. Следователно, пропорционално растящото червено изместване при фотоните (квантите) с времето на движението им е тяхно присъщо свойство, от което произтича обяснението не само за мнимото разширение на Вселената, но и за онази въображаема сфера, ограничаваща достъпното за наблюдение пространство (карината) поради постоянното намаляване на квантовите честоти, предизвикано от гравитационните въздействия във Вселената, за да стигнат квантите радиодиапазона, практически неуловим от земните антени. Поне в този пункт предсказанията ни се потвърждават, като се има предвид, че границата на достъпната за наблюдение част от Вселената е очертана от интензивно радиоизлъчване.
Ако тялото (звездата) намалява скоростта си в ефекта „гравитационна леща”, това ще е доказателство за гравитационно въздействие в противоположна на движението му посока. При това видимият образ на звездата би трябвало вместо кръгъл да стане донякъде елипсовиден. Мисленото продължение на голямата ос на елипсата би трябвало да преминава през центъра на слънчевия диск. Прецизното спектрално изследване на скоростта е в състояние да потвърди или отхвърли предположението за квантова маса.
 Остава въпросът за скоростта на светлината като пределна във Вселената.
Очевидно, фотонът трябва да абдикира от своя незаслужено заеман трон, щом не съществува постоянна скорост на светлината, а специфична за всяка квантова честота.
Правилото е абсолютните физически величини, като Келвиновата нула, например, никога да не бъдат достигани в реалността. Следователно, новият еталон за пределна скорост би трябвало да представлява скоростта на въображаема частица без маса, до която асимптотично да се доближава скоростта на най-бързото тяло във Вселената.
 Какви други аргументи можем да приведем в полза на нашите твърдения? Очевидно, за преки изследвания върху скоростта на светлината е рано да говорим, като вземем предвид съвременното равнище на методите. За него можем да съдим по сегашния еталон на тази скорост, формулиран с недостатъчна точност. Остава възможността да извеждаме аргументите си от небето. Солидно доказателство е размиването или дори несъвпадането, което бихме открили в изображенията на някои космически обекти с най-голямо червено изместване, щом наложим една върху друга снимки на земното небе, направени едновременно, но с различни цветни филтри, включително – с радиотелескоп. Нашето предположение се засилва още повече от факта, че всички „екзотични” (с необичайни спектри и характеристики) обекти в космоса се намират в неговата най-отдалечена видима част.
    Астрономията познава редица космически обекти, чието движение не се вписва в теорията за Големия взрив. Ще припомним и как сравнително неотдавна (3 август 1977 г.) учени от университета в Лестър откриха рентгеновия източник А 0620-00. Дванайсет дни след това (15 август) изследователи от Дортмът забелязаха със 132 сантиметровия телескоп на Кит Пик видимото съответствие на въпросния рентгенов източник като извънредно слаба звезда. Малко по-късно се установи, че А 0620-00 притежава и радиоизлъчване.
     Използваме този пример, за да илюстрираме как квантите с по-висока честота (по-голяма енергия) се движат с по-голяма скорост. Свръхновите са благодатен обект за изследване, тъй като моментът на експлозията им бележи начало на едновременното излъчване на електромагнитни кванти в различни честоти на спектъра. При това положение до наблюдателя би трябвало да пристигнат най-напред най-бързите (с най-висока енергия), следвани от енергетично по-малко натоварените и т. н., докато се стигне до радиовълните. За съжаление, не сме в състояние да твърдим, поради липса на информация, дали в дадения случай явлението е точно такова, или просто примерът илюстрира поредността, с която отделните изследователи са насочвали уредите си за наблюдение към обекта А 0620-00.

Веселин КАСАБОВ