ОКЪСНЕЛИ?

 

 

 

 

 

Вчера (28 септември) станах свидетел на рядка, на невероятна гледка в небето между варненските села Круша и Китка. В предвечерната синева кръжаха стотици щъркели.  Отделни ята се стрелкаха ту в една, ту в друга посока, сливаха се, разделяха се.

Изглежда птици от различни краища на Европа тук имаха своето  „рандеву”, групирайки се за общ полет на юг, към Африка. Обичайно голямото им пътуване става в последните дни на август – първите на септември. Сега изглежда, че са окъснели. Защо ли?

Преди две години имах такъв късмет да наблюдавам отлитането на юг на 16 август 2022-ра. (Отбелязано е в блога.)

Месец и половина разлика. Доста голяма разлика. Нямам сигурно конкретно обяснение нито за единия, нито за другия случай. Освен най-общото: птиците следват логиката на сезонните промени, които ни поднася климатът. Щъркелите без съмнение се водят по тях. Щъркелите усещат, разбират настроението на природата.

За разлика от нас, хората.

Простичката наглед атмосферна циркулация все още е голяма загадка за климатолозите.  Сигурна прогноза за времето синоптиците дават за ден-два напред и то с уговорката, че може би ще вали, а може би няма да вали.

 

 

ТУКА ИМА, ТУКА НЕМА

 

 

 

Става дума за състоянието на книгоразпротранението у нас. Който не се интересува, да не чете нататък.

Пред мене е книгата на Рада Въртунинска „Друг поглед” (към литературната биография на Цветан Пешев). Ще се спра на нея малко по-нататък, сега ме занимава любопитна подробност, разказана в предговора от авторката. През 2014 г. тя гостувала на своя приятелка в Русе. В библиотеката ѝ попаднала на непознато за нея заглавие: „Коза ли е, риба ли е”. Преди да си легне я взела за „приспивателно”, но така се увлякла, та сън не я хванал. А дотогава само била чувала  името на автора. Сиреч не знаела нищичко за творчеството му.

Въпросната книга, макар да имаше приличен тираж за новото време, явно не е  стигнала до Добрич. А Въртунинска не беше (тя почина през 2023 г.) „случаен” читател. Писател, литературен критик, краевед, в този край тя си бе спечелила името на най-значимата добруджанка след Дора Габе. Несъмнено – талантливо перо на белетрист и изследовател. Но я потърсете някоя от 24-те нейни книги, издадени в настоящия век, в софийска книжарница. Губи време, нищо няма да откриете.

Според тукашното писателското сдружение през 2023 г. в Добрич са излезли от печат 47 книги. Любопитно и показателно би било да се проследи по заглавия географското им разпространение. Без да имам пълни сведения, твърдя че значителна част от тази продукция не напуска границите на региона. Така е и в останалите областни центрове, чиито издателства работят предимно с местни автори. Налице е явление, което на времето литературните критици наричаха котловинност. Явление, което подхранва провинциалния синдром за малоценност.

Разбира се, и в провинцията излизат стойностни творби на български автори. Но как да се ориентира любознателният читател? И как да се добере до тях? Да се ровиш в сайтовете на издатели и търговци е времеемко и несигурно занятие.

В първите години след политическата промяна през 1989-та няколко библиографски сравочника ни осведомяваха за новоизлезлите заглавия. Сега няма единен ориентир. Асоциация „Българска книга” прие на времето дългосрочна стратегия в подкрепа на разпространението. Тя като че ли се изчерпа с няколко кампанийни прояви годишно „по случай”, панаирите и алеите на книгата. Всичко това -  предимно в няколко големи града.

У нас от доста време сред търговските вериги най-впечатляваща по отношение на избора е СТОРЕ. Търговия от разстояние или както е прието сега да се казва онлайн. Всеки може да си заръча обявеното заглавие и го получава у дома си. Казват, че по-дребните търговци се ориентират за новите издания от СТОРЕ. Но както и може да се очаква, не всички издатели ѝ се доверяват. На мене ми струваше загубата на доста време докато убедя един от издателите си да се свърже с нея. Издатели, които притежават и печатница и книжарница, за да си спестят комисионната разчитат при продажбите предимно, а някои единствено на себе си – чрез магазина и от разстояние чрез сайта си.

Специално внимание заслужава явлението самиздат, което както се казва разцъфтя в годините на така наречения преход. Ако някои смятат, че към него прибягват само графомани, дълбоко се заблуждават. Жалко че няма статистика. Убеден съм,  голяма част от тази продукция е на кадърни автори. Кой си осигурил спомоществовател, кой си продал наследствените ниви, за да издаде стихосбирката си.

И да си осигурил солидно финансиране, заглавието излиза в малък, най-често – мизерен тираж. Издатели твърдят, че български автор, макар и известен, но не от шумните имена, трудно се „харчи” на пазара при отпечатани 300-400 бройки. А и практиката, почти повсеместна при самиздат е цялото количество, излязло от печатницата да се предава на автора, той да му бере гайлето.

За родопчанина,  съчетаващ писателския си занаят с амбулантна търговия, вече споменах. Ще приведа още два примера. Мой добър познат, учител в солидна гимназия с преподаване на чужд език, продава книгите си на учениците. Предимно на тях. Негови заглавия няма да откриете никъде другаде освен в личната му страница в интернет. Друг мой също добър познат пуска безплатни обяви в пенсионерските вестници за новоизлезлите си книги. Твърди, че читатели се отзовават, купуват. Търговия от разстояние.

С една дума хаосът е пълен.

Не е ли това причина, една от причините оперативната ни литературни критика да вегетира?

 

НАКАЗАНИЕ ЗА НЕВИННОСТ

 

 

 

 

 

Тригодишното момиченце Цзя-Цзя било наказано от китайските си родители да плаче, докато не напълни купичка със сълзите си. Провинението? Гледало телевизия.

Нека не коментираме наказанието. Родителите – не само в Китай – са много изобретателни в насилническото налагане на децата си на всичко онова, което смятат, че е полезно за тях. И обикновено рядко се досещат как, по какъв начин да внушат на малките своите разбирания без да проявяват агресивност.

Обикновено резултатът  е обратен на очакванията им. Почти сигурно е, че такъв подход оформя бъдещи насилници. Агресията ражда агресия.

Най-малките – не е мое откритие – добиват знания за света, житейски опит и нравствени принципи от примера на родителите си. Каквото виждат и чуват това и вършат. Подражанието е майка на знанието. Със стопроцентова сигурност твърдя, че родителите на Цзя-Цзя са телемани, прекарват повече от времето си в домашна обстановка пред телевизора.

Бедата не е в него, телевизорът вече е част от почти всеки дом. Бедата е в принципа на доминацията на възрастните. В убеждението за непогрешимостта им. Нужно е време, търпение (а и ум) без забрани да накараш детето да разбере, че нещо не е добро за него. Не с нравоучения, разбира се. Думите са спомагателно средство и то на принципа на разговор на равен с равен.

Малките деца не бива да се наказват. Нещо повече – трябва да откликваме на желанията им.

Неволно ми идва на ум изненадата, удивлението на белите европейски заселници (и агресори, разбира се) от  навика на едно индианско племе в Северна Америка. Чергарско племе като повечето такива племена. То сменяло местообитанието си когато на децата им омръзнело мястото.

Не от липсата на храна, не поради някаква друга екзестиална причина, а според желанието на малките.

Как ви се струва? Ако коментарът ми ви изглежда банален, то си заслужава да се замислите над тези два примера: с родителите на Цзя-Цзя и възрастните от индианското племе.