Тригодишното момиченце Цзя-Цзя било наказано от китайските си родители да плаче, докато не напълни купичка със сълзите си. Провинението? Гледало телевизия.
Нека не коментираме наказанието. Родителите – не само в Китай – са много изобретателни в насилническото налагане на децата си на всичко онова, което смятат, че е полезно за тях. И обикновено рядко се досещат как, по какъв начин да внушат на малките своите разбирания без да проявяват агресивност.
Обикновено резултатът е обратен на очакванията им. Почти сигурно е, че такъв подход оформя бъдещи насилници. Агресията ражда агресия.
Най-малките – не е мое откритие – добиват знания за света, житейски опит и нравствени принципи от примера на родителите си. Каквото виждат и чуват това и вършат. Подражанието е майка на знанието. Със стопроцентова сигурност твърдя, че родителите на Цзя-Цзя са телемани, прекарват повече от времето си в домашна обстановка пред телевизора.
Бедата не е в него, телевизорът вече е част от почти всеки дом. Бедата е в принципа на доминацията на възрастните. В убеждението за непогрешимостта им. Нужно е време, търпение (а и ум) без забрани да накараш детето да разбере, че нещо не е добро за него. Не с нравоучения, разбира се. Думите са спомагателно средство и то на принципа на разговор на равен с равен.
Малките деца не бива да се наказват. Нещо повече – трябва да откликваме на желанията им.
Неволно ми идва на ум изненадата, удивлението на белите европейски заселници (и агресори, разбира се) от навика на едно индианско племе в Северна Америка. Чергарско племе като повечето такива племена. То сменяло местообитанието си когато на децата им омръзнело мястото.
Не от липсата на храна, не поради някаква друга екзестиална причина, а според желанието на малките.
Как ви се струва? Ако коментарът ми ви изглежда банален, то си заслужава да се замислите над тези два примера: с родителите на Цзя-Цзя и възрастните от индианското племе.
Няма коментари:
Публикуване на коментар