ЧУЙ ПЛАЧА

 

 

 

 

Тази история я знам от мой земляк, съученик от някогашната ни селска гимназия, където търкахме чиновете преди много-много години и залягахме над учебниците с надеждата на родителите ни, както те се изразяваха, да прокопсаме. Не бях го виждал от половин век. Цяло чудо е, че се познахме в навалицата пред някогашното казино в Морската градина. Недялко от последния чин.

Седнахме на пейка пред казиното и се отворихме на приказка, но ако мислите, че сме си разправяли кой как е „прокопсал”, грешите. Наборе, вика Недялко, чувал съм, че отдавна живееш във Варна, ама ето, виж, не сме се засекли ни веднъж. Чудно нещо е животът – не знаеш кога, от къде, с кого, какво, как… А по-лошото е, че и паметта ни е накърнена, ощетена. Миналото крие тъмни, непрогледни кътчета, които понякога не ни се откриват до самия край.

Така рече: накърнена, ощетена. В ония далечни ученически години той беше малко нещо отнесен, такъв изглежда си е останал. Накъде биеш, наборе, а той вдига нагоре показалец: Чуй плача!

А наоколо смях, гълчава, никой не плаче.

Пръстът му сочи не отвесно; към хоризонта е боднат, натам където морскосиньото допира небесното светлосиньо. И повтаря: Чуй плача!

Бре, викам си, моят някогашен съученик я мистик е станал, я съвсем е мръднал.

Не съм побъркан, клати глава той, сякаш усетил какво си мисля, даже склерозата все още ме щади. Не го чуваме ние, много често не го чуваме…

Вперил поглед в линията на хоризонта, Недялко замълчава. Сетне кимва: сега ще ти разправя  една чудна и много, много отдавнашна случка, без която нямаше да седим сега тук двамата с тебе. Една история, която не съм знаел и съм могъл да не я узная.

Случката, започва Недялко, е от лятото на 1877 година. Знаеш, тогава Русия обявява война на Турция. Казаците прецапват Дунава и към Балкана. Главните им сили са били към Плевен, после идва Шипка и така нататък, но и по нашия край е имало сражение, наречено Малката Шипка. Петстотин солдати са паднали там, на Керчан баир, три пъти напредват повече били жертвите от турския аскер.

По него време са върлували черкезки банди, плъпнал слух и че налита башибозук. Нашенци от страх да не ги бастисат и изпотрепят, мало и голямо хукнали на север към Русчук, както тогава са викали на Русе. Моят дядо по бащина линия тогава е бил петгодишен и бягал наред с възрастните, а баба ми, бебе на три месеца, майка ѝ, сиреч прабаба ми я носела на гръб в шарена люлка от тъкан вълнен плат.

Бягали нашенци през гората, на закрито. При първата почивка хапнали, пийнали водица, майките накърмили бебетата. Полегнали бегълците на тревата да подремнат. Баба ми, тримесечно пеленаче,  я вързали на два клона, те са като цедилки тези някогашни люлки, знам ги, защото и мене са ме дундуркали в такава. Наблизо имало коларски път, черен път и от там по едно време се донесъл тропот на конски копита. И мъжки гласове, чужди гласове. Скокнали нашенци и го удари на бяг. В паниката изоставили и храна и дрешки, между дърветата се валяли козиняви торби с дребна покъщнина. Изоставили всичко, що смогнали да вземат на ръце от домовете си в селото. Останало и тримесечното пеленаче сладко да спи в люлката си. Бягали, що бягали, майката, демек прабаба ми се сапикясала  и като писнала, като ревнала, горката аз, затрих си рожбата, отиде ми детето. Сгълчали я мъжете да не вика, да не чуят душманите и се повърнали назад по следата на отъпканата трева. Ха насам, ха натам, сред драките и трънака види се объркали посоката. Дълго се мотали из гората, докато по едно време не излезли на коларския път, а насреща им – конници. Солдати. Най-отпред – началникът им. От една страна на коня се подмята сабята му, от другата виси здраво захваната люлката с тримесечното пеленаче. То не било радост, то не били благодарности, нашите ръце им целували на руските войници. А те, рекли, по плача открили бебето. Всеки, рекли, на наше място би го сторил.

Е, не всеки би постъпил така, но хайде да не се отвличам.

Точно тези солдати, наборе, дето спасили баба ми, сетне черкезите им сторили засада и до крак ги изтрепали. Те са погребани на мястото, където през ученическите ни години бе дворът на гимназията. Сигурно помниш, през междучасията седяхме с тебе там до паметната плоча и гадаехме що за момчета си били, от кои краища на необятната руска земя. После плочата някъде се загубила. Узнах го от нашенец, но истина ли е, какво точно е станало не знам тъй като отдавна бях напуснал родното ни място.

Не подозирахме ние с тебе, че с тази плоча, с имената на нея е свързан нашият живот, защото ако не са били тези руски момчета мене нямаше да ме има на белия свят. Не го знаехме тогава. Баба ни, бог да я прости, го открила на братовчед ми чак пред хиляда деветстотин четиридесет и девета година, след като узнала за смъртта на мъжа си, демек на дядо ми, в Бразилия. Преди мълчала. Дядо Стоил бил против поменаването на тази история. Не ми е харно, викал, да знаят какво се е случило тогава и да ти излезе име Изгубена Станка.

Минаха още години, докато и аз го узная. Родата ни се бе пръснала по белия свят.

Дядо Стоил, сигурно знаеш, е бил най-заможният човек в околията. Имал фабричка, та народната власт го броеше за капиталист, сиреч за неин враг. А той е фалирал през голямата депресия и в 1930-та заминал на гурбет в Бразилия. Аз си смених фамилията и учителствах двадесетина години в Делиормана, сиреч в Лудогорието. Учех турчетата на български език. Сетне дойдох във Варна, цаних се за хамалин на пристанището, но не ме приеха: висшисти, рекоха, не стават за докери. Затраях си, защото висшето го изкарах с фалшива препоръка от офето. Хванах се на работа в новото певеце в Девня, завода който през 1986-та гръмна та разтресе и Варна. На село избягвам да ходя. Никой от родата не остана там.  Дъщерите ми и внуците се пръснаха като пилци по света. На времето мислехме по-далечно от Бразилия няма, а гледай сега. Малката ми щерка от години живее в Чили, там сви семейно гнездо. На братовчеда внукът е в Нова Зеландия. А по тези  места, знаеш, хората ходят с краката нагоре. От нашата гледна точка.  

Ако в странство са щастливи, добре. Но на чужда земя човек е като дърво без корен. Родените там с български имена ще ги изкълчат по тертипа на тамошния език. И какво ще знаят за родния край на бащите и майките си?

Дядо ми Стоил на стари години успял да посъбере парици, стегнал багажа в Сао Пауло и си купил билет за кораб до Хамбург, та от там да се прибере в родината. Но билетът му изгорял, тръшнала го дядо ми коварна скоротечна болест и го довършила на самото пристанище. Защо ти го споменавам това? Питам се дали така като него ще ги потегли след време към родния край нашенските гурбетчии и заселници по чужди краища. Навярно мнозина ще се отродят, ще им остане само смътен спомен за  земята на дедите ни.  Ще се чуждеят от нас..

Планетата, наборе, ни отесня, но хората вместо да си станат по-близки, все пò се смразяват. Все пò се чуждеят и губят способност да чуят плача.

Накрая Недялко ми обади, че в родното ни място са направили параклис, който бил завършек на историята с бягството, която ми разказа. Знаел за него пак от други, сам не го бил виждал. Разменихме си телефоните и се договорихме да отидем да го видим параклиса  в сгодно и за двамата време.

Дали поради старческа разсеяност,  дали поради неизбежните ни болежки все го отлагахме това пътуване. Докато се наканим се изтърколи година, а Недялко си замина от грешния ни свят.

Пътувах сам. Не можех да не отида. То беше като дължим знак от моя страна да почета паметта на някогашния ми съученик, патил и препатил по време на червената власт и омъдрял.

От гарата – право към параклиса.

И виждам, плочата не била загубена. Два ангела я държат в небесата, е, не точно нея, а нещо като книга с едновремешен шрифт изписана: ГОСПОДИ, ИСУСЕ ХРИСТЕ И ТИ ПРЕСВЕТА БОГОРОДИТЕ, ПОМИЛУЙТЕ И СПАСИТЕ ДУШИТЕ НА СВОИТЕ ЧЕДА РУСКИТЕ ВОЙНИЦИ ДАЛИ И ИЗПЪЛНИЛИ СВОЯ ОБЕТ ДА СЕ СРАЖАВАТ ЗА СВОБОДАТА НА ЕДИН ПОРОБЕН НАРОД И ЖЕРТВАЛИ ЖИВОТА СИ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО МУ ПРЕЗ 1877-1878 ГОДИНА. А отстрани други небесни ангели държат още две книги с имената на загиналите през оня далечен август: прапоршчици Григорий Шхац и Антон Вишневский, унтер-офицери Влас Приступа и Осип Семенюк, редници Осип Данченко, Иван Дишевой, Доментий Матвейчук, Онуфрий Максименко, Василий Сиротин… Наброявам над тридесет имена, всичките от 43 Охотски пехотен полк. И чак тогава забелязвам образа на Свети Георги Победоносец, чието име носи параклисът. Изписан както си е по другите икони, но не съвсем: отдолу вместо змей копието му пробожда човешка фигура. Ще да е образа на агарянина поробител.

Не съм вярващ, но се прекръствам. Ръката ми сама се вдигна.

Излизам навън. И чувам: от някоя от близките къщи проплаква бебе. Някак си на пресекулки, неуверено, сетне се разревава на воля.

Нов живот.

Какво ли му предстои?