ОТ ВАРНЕНСКОТО ЕЗЕРО ДО АНДИТЕ ИЛИ ОЩЕ ЗА ИЗВЪНЗЕМНИТЕ

Тези редове са провокирани от статията „Контакт на извънземна цивилизация и планетата Земя?”. Нищо ново, нищо изненадващо не открих в нея за себе си. Озадачи ме единствено решението на автора да се скрие зад някакъв англоезичен псевдоним. Вероятно е имал сериозни притеснения: такъв контакт в действителност не е имало (въпросът в заглавието е чисто риторичен), несериозно е да се „доказва” такова нещо с метод близък до нумерологията – нагаждане на числа към знакови характеристики и то с приближения. (Похватът е известен още от свободните интерпретации на размерите и ориентацията на Хеопсовата пирамида. Да не говорим за древните елински философи.) А и в крайна сметка учените отдавна не се занимават с въпросния сигнал – който се интересува за повече подробности, може да ги намери у такъв авторитет като Карл Сейгън. Тук ще си позволя само да отбележа, че дори да има доказателство за извънземен произход на част от сигнала, това не доказва, че той е с „изкуствен” произход. Земята, както и останалите небесни тела е под постоянна – в буквалния смисъл на думата – бомбардировка на радиосигнали във всевъзможни честоти. Идващи от космоса. Сиреч извънземни. Тези сигнали от най-различни източници по правило са непроменливи и монотонни – на една и съща честота с една и съща периодичност. Ако високоразвит интелект праща някакво съобщение (то, впрочем, едва ли ще е адресирано точно към нас), сигналът би трябвало да е различен. Ето, тук е „заринат” заекът. Понеже въпросният сигнал от 1977 г. не е „тривиален”, неизясненият му характер подхранва разни спекулации (свободни интерпретации).
Е, като провокация, като предизвикателство към хората на перото, статията може и да върши работа. Накара ме да се замисля, всъщност, редакторската бележка под авторския текст. Някак си унило и тъжно, да не казвам страшно звучи констатацията, че „в съвременната българска литература отсъстват значимите, съдбоносните теми, които занимават човечеството”. Сигурно в КНИГИ-NEWS са по-добре осведомени от мене. Поради хаоса в книгоиздаването и книгоразпространението, а и поради ограничените си възможности моя милост не е в състояние да следи всички нови заглавия. Но някак си не ми се ще да вярвам, че след Емил Манов (един незаслужено почти забравен автор), Павел Вежинов, Любен Дилов, да не изреждам други имена от близкото минало, има ги, тази територия на „съдбоносните теми” , на „науката”, „теориите и хипотезите”, е изоставена от родната литература. Наистина ли нивата на благодатния чернозем буренясва за сметка на отровния татул и магарешките бодили на псевдомодерността, обикновената вулгарност и тривиалното бездарие?
Нещо вътре у мене се разбунтува и възражението ми не е на чисто емоционална основа. Все пак и моя милост, колкото нескромно да звучи, се труди на тази същата нива, където са „съдбоносните теми”, където е и науката. Не говоря за качеството, а и не е редно да занимавам читателите със себе си, затова ще си послужа с друг пример - събрат по перо. Познавам го отлично, приятел ми е. Живее само на няколко километра от моя дом, между Варненското езеро и морето. И е може би единственият български автор, за когото мога да твърдя със сигурност, че съм прочел всеки написан от него ред. А това е голямо предимство. Разбира се, в такива случаи оценката е винаги малко или много субективна, но кой не е пристрастен и към непознатите лично? Та на думата си. Имах привилегията да прочета последния му роман – ръкопис над 400 страници със заглавие „Цвете от Андите”. Четох го с такова удоволствие, с каквото слушам петата симфония на Бетховен или гледам картина на Димитър Казаков.
Безсилен съм, признавам си, да определя „жанра”. Той е и трилър и екшън и научна фантастика и фентъзи и дори ако щете, романтична семейна сага. Не обичам класификациите, които са измислени от критиците за удобство. Голямата творба не може да се смести и в най-фино изработения калъп.
Главните герои на романа са българи и в същото време граждани на света (да не се бърка с интернационализма и модния днес глобализъм). В един момент дори може да ги възприемате и като извънземни. Имам предвид характерите, делата им и общата интелектуална извисеност на текста, дълбочината на внушенията, постигнати от автора в тъканта на едно леко, занимателно, просто блестящо повествование. Търпят ли сравнение набързо написаните (на галоп, личи си, че човекът е „гонел” срокове) романи на Дан Браун, несъмнено сръчен фабулатор, но с твърде лековато отношение към историческите факти и с доста повърхностно отношение към науката? Спекулативността неизбежно лъсва. А в „Цветето” ненатрапчиво ти поднасят и куп интересни хипотези и великолепни научни прозрения. Само един пример, записал съм си го, защото според мене би засрамило и Айнщайн: „Времето е субективен модел на причинната връзка, доколкото причината предхожда следствието.” Вижте какъв финес, как елегантно е формулирано!
Необремененият с по-сериозен интерес към науката, към големите въпроси на битието и космоса, читател просто ще го подмине. Така както да речем зрителят Х. може да се радва само на фактурата на една чудесна картина, но не забелязва символните фрагменти, детайлите, които носят „скрити” внушения достъпни за зрителя У. Какво ли няма в „Цветето...”...
А защо от Андите? Подозирам две причини. Едната ще я споделя. Там е обсерваторията Аресито, с чийто радиотелескоп през 1974-та (дано да не бъркам годината) бе изпратен сигнал до обект, отстоящ на 24 000 светлинни години от Земята. С това всъщност и започна програмата SETI за търсене на извънземен разум. Ако него наистина го има и ако адресатът не се пипка и ни отговори веднага, ще получим ответното му послание само след 47 962 земни години. Отчайващо ли звучи? Е, но нали изкуството е и заради това – да „сгъстява” времето и „скъсява” разстоянията!
Вярно, в наше време нещата се поомешаха. Така наречената теоретична наука някак си обсеби, имплантира в себе си литературната фантастика. А фантастиката като че ли е вече в неформален развод с прогностичните и футурологични тежнения на авторите. Днес фаворит е вече така нареченото фентъзи. Как и защо – друг въпрос. На фона на тези промени и общия упадък в изкуството роман като „Цвете от Андите” носи известна доза оптимизъм за бъдещето на цивилизацията ни, а и придобива по-висока стойност.
Така мисля. Макар да не съм съвсем точен. Защото примерът ми е като за един неоткъснат от лозата и неопитан грозд. Макар и зрял. Става дума за ръкопис. „Цвете от Андите” не е издаден и един господ знае кога ще го огрее.
В това е проблемът. И не е ли тъкмо в него причината за тъжната констатация от въпросната редакторска бележка?
Ще попитате, естествено, кой е споменатият автор.
Казва се Веселин Касабов. Запомнете това име.
Едва ли той е последният мохикан. Сигурен съм – има и други....

БАЛОНЪТ ХОРХЕ БУКАЙ + ВЪЗХВАЛА НА ПРАЗНОСЛОВИЕТО = EРОЗИЯ НА ИЗКОННИ ЦЕННОСТИ

Не знам още ли обикаля многострадалната ни земица аржентинската знаменитост, за да раздава автографи и радва почитателите си. Във всеки случай индустрията за производство на „културни” идоли действа на пълна пара и нашите родни нейни придатъци не изостават назад. А и вероятно са по-пъргави. Как иначе, чуждата кокошка е патка! Аржентинската знаменитост гостува за втори път в България.
Представете си, че нашенец, български психотерапевт (Хорхе Букай е такъв според биографичните справки) напише нещо от рода на неговите нашумели четива. Шансът то да се появи като книга е близко до нулата (освен ако сам не си плати и зарадва някой закъсал издател), а да нашуми, да стане бестселър – вероятност с минусов знак. Несъмнено Хорхе е ловък човек, напипал е, както се казва, мекото на хляба: обещава да ни научи как да станем щастливи в любовта (кой не е петимен за такова нещо!), избира и оригинална, по-скоро необичайна форма. Поне на пръв поглед е така. Преди години прочетох някъде нещичко от него и по-скоро бях озадачен – реших просто да подминавам името му. Но тези дни покрай шумно разгласената повторна визита моя позната ми бутна в ръцете „Да се обичаме с отворени очи” със строгата заръка да я прочета и си кажа мнението.
Изпълнявам я, като си признавам, че четенето ми бе по-скучно и досадно от книжлетата на розовите серии със сълзливи любовни историйки. Макар авторът недвусмислено да твърди, че ни предлага роман, издателят (”Хермес”, Пловдив) не е поставил такова означение под заглавието. И справедливо. Писанието е еклектичен миш-маш с две основни съставки: описателна и кореспонденция по електронната поща. Описателната е направо трагична: досадно обстоятелствена, на места преситена от празнодумни размишления. Например героинята Лаура на цяла страница отваря вратата на стаята си, връща се при хладилника, после решава да пие чай, после я измъчва въпросът точно какъв да си избере, после си го приготвя и пие – на цяла страница. Е, Наташа Ростова се облича за първия си бал на доста повече страници, но там е все пак литература. А тук – словесен пълнеж. За да поддържа някаква интрига, авторът въвежда едно объркване, познато от старите комедийни филми. Там си сменят неволно чантите, тук галиматията е с адресите на електронните пощи. Върши работа, между другото.
Кореспонденцията е между двама психотерапевти и е строго професионална. Обсъждат се отношенията в „двойката” влюбени. Намесва се непрофесионалист, който става нещо като междинна пощенска кутия и подменя единия от кореспондентите – пише от негово име. (Във виртуалното епистолярно общуване такова нещо е не само възможно, то се практикува понякога, обикновено не за добро.) И тук авторът попада в собствения си капан. Дали го съзнава или не, не мога да кажа, вероятно разчита на несъобразителността на читателя. Наистина не всеки би го забелязал. Работата е там, че третият човек, „взломаджията”, е бизнесмен, няма нищо общо с медицината. Но кореспондентката му Лаура нито за миг не се усъмнява, че й пише старият й приятел и колега Фреди! Непрофесионалистът, лаикът Роберто компетентно обсъжда научни проблеми (тук трябва да има кавички, но – след малко), дава вещото си мнение и дори предизвиква сърдечни трепети у нея!
И всичко това не само изглежда, но и в действителност е напълно реалистично. Е, да речем, между един ортопед и един ангросист това е невъзможно, измамникът ще бъде от раз разпознат. Но в психоанализата няма точни критерии. Тя, да си го кажем направо, е псевдонаука. Татко Фройд на времето е градил разсъжденията си върху пясъчна основа – никакъв доказателствен материал няма да намерите в трудовете му. Така че една средна интелигентност и като „клъвнеш” оттук-оттам (въпросният Роберто, т. е. мнимият Фреди се изпраксва от четене на писмата между реалния Фреди и Лаура ) ти стигат да станеш „компетентен”.
Заглавието донякъде лъже. Пожеланието да се обича с отворени очи подсказва откритост, умение да се вниква в същността на партньора. Да, ама не. Става дума за нещо съвсем друго. Оставям настрана баналностите, всеизвестните истини от рода на приемай другия такъв какъвто е и безкрайните тавтологични „превъртания” – сиреч казваш същото, но с по-други думи и словоред. Впрочем, цялата съществена мъдрост, внушението, което явно е търсил авторът, може да се побере на 2-3 странички. Но всичко това е удавено в псевдонаучно и белетристично празнословие по две причини – иначе нямаше да има книга и читателят няма да се хване въдицата. Масовият читател, който изповядва изконните морални ценности, просто ще го отхвърли. А внушението чрез „отворените очи” в крайна сметка е съвсем друго: не се надявай партньорът ти да отговори на очакванията ти, на идеала ти за подходящия за тебе човек. Романтичната любов е мъртва. (Това, впрочем, е казано директно!) Аз съм аз, ти си ти, всеки за себе си. Връзката е просто да се изживее приятното, удоволствието от нея.
Коментар, очевидно, не е нужен.
След като затворих и последната страница се попитах: е, как така, с какво може да се обясни безкритичното приемане и масовото увлечение по подобни писания. Вероятно тук нещата стоят както при отношението на масовия потребител към модата – независимо дали новото му харесва или му отива, той го приема, за да не е различен от другите. Всички четат и превъзнасят Хорхе Букай, аз ли ще съм невежата! Сработва стадният рефлекс.
Сигурен съм, че малко или много – това не мога да преценя – от читателите са напълно наясно с реалната стойност на тариката аржентинец, но си мълчат. Дори препоръчват книгите му на познати! Да не забравяме, че тук влияе и една типично нашенска особеност на народностния ни характер. Ще си послужа с пример. С един куриозен случай.
Преди време, минавайки край Фестивалния комплекс във Варна, бях впечатлен от доста дълга опашка, имаше поне тридесетина души и то на място, където просто няма за какво да се чака. Челото й стигаше до едно тясно пространство между декоративни храсти и павилионче. Просто бе невъзможно да се вмъкнеш и разбереш заслужава ли си да се лепнеш отзад. На въпроса какво има там, всички, зърнали го, отговаряха загадъчно, че е много интересно и си заслужава да се види.
Промъкнах се от другата страна между храстите и изумен зърнах на земята един завит на кравай, явно пресен артефакт, който възпитано се назовава екскремент. Иначе речено лайно.
Това е.

ПРИКАЗКА БЕЗ ПОУКА

Дядото, бабата и внучката живеели в края на гората в голямата къщичка. А прасенцето им Гру-Гру – в по-малката къщичка.
Веднъж дядото и бабата се наканили да ходят на пазар в града. Внучката се примолила да вземат и нея. И понеже прасенцето оставало само, му заръчали да не излиза от къщичката си. Защото в гората броди Големия сив вълк.
Тръгнали тримата на пазар, а Гру-Гру се излегнал да подремне. Като се събудил, се обърнал на другата си страна. Дрямал, дрямал, омръзнало му да лежи. Бутнал със зурлата си вратичката и изприпкал навън. Огледал се. Една голяма шарена пеперуда прeлетяла край прасенцето и то хукнало да я гони. По пътечката, по пътечката през гората, докато излезли на една полянка. Пеперудката полетяла нагоре. Все по-високо и по-високо се издигала тя, докато се загубила от погледа му. Гру-Гру навел глава и що да види: пред него Големия сив вълк. Очите му като въглени, зъбите като тесли.
Толкова бил гладен Кумчо, че от прасенцето останала само опашчицата.
Върнали се от пазар дядото, бабата и внучката. Тук Гру-Гру, там Гру-Гру – няма го. Затюхкали се, завайкали се – тръгнали да го дирят в гората. По пътечката, по пътечката, излезли на полянката. Там намерили опашчицата на Гру-Гру.
- Горкото прасе! – въздъхнал дядото.
- Видя ли? – обърнала се бабата към внучката. – Виждаш ли какво става с този, който не слуша!
- Не е ли все едно – рекла внучката. – Нали за Коледа щяхме да го заколим...

БЯГСТВОТО НА ЛУНАТА

куклена пиеса в две части






действащи лица:

ЛУНАТА
РОКИ - космически крадец
АМ - всеядно чудовище
ЧИСЛОТЕЙ - любител на преброяването
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ - палава комета
ЗВЕЗДАТА-СЛЪНЦЕ
БЯЛОТО ДЖУДЖЕ
АСТЕРОИДЪТ
като освен тях на сцената в едно или друго време се явяват: звезди, комети, планетата Земя, малък астероид, с който пътува Роки и парче от астероид, с което също пътува Роки


първа част

/Космосът. На фона на неподвижните звезди Луната обикаля в кръг Земята. Въртенето се съпровожда от простичък монотонен музикален мотив, навяващ еднообразие и дотегливост. Луната се откъсва от орбитата си и полита сама. Ефектът на летежа й се постига, като всъщност се движи звездният фон, като по този начин и Земята се отдалечава и скрива./
ЛУНАТА/пее си/:
Омръзна ми да обикалям все Земята,
макар да съм Луна.
Не мога ли и аз планета да се смятам
със своя светлина?
/Докато Луната пее, се задава Астероидът. Той я блъска./
АСТЕРОИДЪТ: Извинявай.
ЛУНАТА: Олеле, ох... Къде гледаш, заплес такъв!
АСТЕРОИДЪТ: Първо не съм заплес, а астероид. И второ, даже да те бях видял, пак щях да те блъсна. Ти се беше изпречила на орбитата ми.
ЛУНАТА: Какво е това орбита?
АСТЕРОИДЪТ: Не знаеш ли, че всички небесни тела се въртят по един и същ път? Ето така. /Върти се в кръг като почти докосва Луната в единия край на сцената, а тя при всяко негово приближаване отскача./ Нима ти не летиш по орбита?
ЛУНАТА: Доскоро обикалях около планетата Земя. Но ми омръзна и избягах. Да не би тя да е по-хубава и по-важна, та... /От едната страна на сцената се появява малкият астероид, зад който крадешком се подава физиономията на космическия крадец Роки./
АСТЕРОИДЪТ /Продължава да се върти, прекъсва Луната/: Хм... Била си Луна, планета още не си станала. Какво си тогава?
ЛУНАТА: Просто не знам какво да те посъветвам. Най-добре е временно да ме смяташ за нищо.
АСТЕРОИДЪТ: Тогава си оттеглям извинението. На нищото не може да се стори нито зло, нито добро. /Подминава, продължавайки пътя си./
ЛУНАТА /печално/: Дори довиждане не ми каза... /Пее си, този път малко по-унило/:
Омръзна ми да обикалям все Земята,
макар да бях Луна.
Не мога ли и аз планета да се смятам
със своя светлина...
/На известно разстояние в дълбочина и малко назад я следва малкият астероид, зад който се крие Роки. От време на време той подава глава и следи полета на Луната. Докато тя пее, една от звездите наедрява и се превръща в слънце, около което кръжат няколко планети./
ЛУНАТА: Звездичке, добър ден.
ЗВЕЗДАТА-СЛЪНЦЕ: Че за мене винаги си е ден. А освен това за тебе аз не съм звезда. Звездата е звезда, когато я гледаш отдалече. Отблизо тя става слънце.
ЛУНАТА: Чудесно! Ще ме вземеш ли за своя планета?
ЗВЕЗДАТА-СЛЪНЦЕ: Няма. Всички места са заети от добри и хубави планети.
ЛУНАТА: Цял живот съм мечтала да стана планета. Вземи ме, моля те! Виж колко съм красива. /Докарва се пред Звездата-слънце, като се пъчи и върти в кръг във валсова стъпка/ Ще те обикалям най-грижливо, ще танцувам неуморно около тебе и ще светя само със своя, планетна светлина.
ЗВЕЗДАТА-СЛЪНЦЕ: Планетите нямат своя светлина. Те са като луните – греят с отразена слънчева светлина. /Високо и строго/ Не ме приближавай! Ще изгориш!
ЛУНАТА: /като се движи на зиг-заг, отива все по-близо до Звездата-слънце/ Стана жарко като в пещ. Климатът ти е ужасно горещ. Ох, изпотих се...
ЗВЕЗДАТА-СЛЪНЦЕ: Предупредих те. Сега нищо не мога да направя. След малко моето огнено дихание ще те изпепели.
ЛУНАТА /плаче/: Олелеее... Помооощ!...
/Над малкия астероид се подава Роки. Хвърля енергично ласото си, обримчва Луната и започва да я тегли към себе си/
ЛУНАТА: Вече не е толкова горещо... Ох... /завърта се омаломощена, съвсем се заплита и накрая се отпуска/
РОКИ /разтърсва я на ласото/: Хей, Слънчо, какво да го правя това нещо нищо?
ЗВЕЗДАТА-СЛЪНЦЕ: Това нещо нищо ли е, или е нищо нещо?
РОКИ: Най-напред е било Луна, но вече не е. Искаше да стане планета, но ти не му позволи... /раздрусва въжето на ласото/ На всичко отгоре припадна.
ЗВЕЗДАТА-СЛЪНЦЕ: Странно. От една страна нищото не може да припада. А от друга страна, който няма нито орбита, нито име, нито място в космоса си е едно съвсем нищо.
РОКИ /смутено и отчаяно/: Ами тогава как ще го открадна? Нищото нали не може да се краде?... Ама че работа. /с ръката, която държи пистолет, се почесва по малката глава/
ЗВЕЗДАТА-СЛЪНЦЕ: Остави го на мира. Това е най-добрият съвет, който можеш да получиш.
РОКИ /отдалечава се от астероида си, като влачи след себе си Луната/: Такива съвети не приемам. Паднало ми е едно заблудено в космоса тяло, как ще го изпусна, пък нищо че вече е нищо, може да стане на нещо. Защо да не стане...
/Звездата-слънце се скрива, Луната се радвижва и се мъчи да се освободи от примката/
ЛУНАТА: Ехей, защо си ме вързал?
РОКИ /самодоволно/: Ами ако не бях те вързал, нали щеше да изгориш в Звездата-слънце!
ЛУНАТА /смутено/: Ти си ме спасил?!... Как да ти се отблагодаря?... О, ти си най-доброто същество в космоса!
РОКИ: Я не ме обиждай!
ЛУНАТА: Казвам ти го от сърце, спасителю мой!
РОКИ / скача от астероида и започвада се върти около Луната ядосан – главата му потръпва в нервни тикове/: Стига! Ако искаш да знаеш, не съм имал никакво намерение да те спасявам. А ако съм те спасил,то е за да мога после да те открадна.
ЛУНАТА /сепнато се дръпва, а примката я стяга още повече/: Ти си крадец?!... Не може да бъде!
РОКИ /сърдито и гордо, като дърпа към себе си въжето/: Може, може. При това аз съм единственият в космоса! /покланя се, като размахва церемониално всичките си ръце/ Роки. Най-изкусният, най-опитният и най-големият от всички крадци!
ЛУНАТА: Единствен ли?
РОКИ: Да.
ЛУНАТА: Но това означава, че други крадци няма. А щом няма други, как можеш да бъдеш най-изкусен, най-опитен и най-...
РОКИ /прекъсва я, дръпвайки въжето/: Щом няма други, значи аз съм най-изкусният, най-опитният и най-големият крадец! /сеС ръката-кука завърта на 180 градуса астероида и показва неговата вътрешност, окичена цялата с различни оръжия, капани, мрежи/ Това е моето скривалище. Вярваш ли ми сега?
ЛУНАТА: Тези оръжия крадени ли са?
РОКИ /ядосано/: Глупости. Събирам ги в свободното си време, те винаги могат да ми влязат в работа.
ЛУНАТА: А какво крадеш?
РОКИ: Самотни, заблудени в космоса тела.
ЛУНАТА: А, разбирам. Ти не искаш да причиняваш на никого огорчение . За самотните заблудени тела няма кой да тъгува.
РОКИ /съвсем изнервен/: Глупости, глупости! Предпочитам ги, защото по този начин си спестявам неприятностите. Представи си колко много неприятности може да има най-изкусният, най-опитният...
ЛУНАТА /прекъсва го/: А къде са заблудените самотни тела?
РОКИ /нервно, но смутено/: Няма ги. Още не съм ги... Мисля да започна с тебе.
ЛУНАТА /зарадвано/: Сетих се! Навярно ти казваш на спасението кражба. От срамежливост го казваш, нали?
РОКИ /потреперва/: Каквооо?... /Силният тик на главата му я отхвърла настрани и тя застава неподвижна , килната, притисната до едното му рамо. При това движение е бутнала астероида и той се извърта на 180 градуса, застава в предишното си положение./
ЛУНАТА /сепнато/: А! /бута го/ Спасителююю... Какво ти стана? Спасителю! /Роки леко се размърдва, но при думата „спасителю” главата му се измята и застива до другото рамо./ Ама че беля!
/ЛУНАТА се оглежда. В далечината се задава АМ с тананикане „Трам-трам-трам, трам-трам-трам...”. Луната подканително маха на чудовището, не виждайки отдалече с кого си има работа и същевременно се освобождава от примката на ласото./
АМ /приближава с тананикане „трам-трам-трам...” : едър, грозен, наполовина корем, наполовина глава, със зейнала паст, с малки очички и с големи зъби/: Какво става тук? Какво се е случило с най-изкусния, най-опитния и най-големия, с единствения крадец в космоса?
/Ам бутва с муцуна астероида на Роки, който отхвръква и удря Луната./
ЛУНАТА /отскача назад, със заекване/: А ти кой си?
АМ: Аз съм Ам, дето много ям. Аз съм най-изкусният, най-опитният и най-големият от всички лакомници в космоса. /докато казва това, широко отваря уста, но веднага я затваря и някак свенливо я навежда надолу/
ЛУНАТА: Много ли са лакомниците в космоса?
АМ: Аз съм Ам и съм сам. Други няма.
ЛУНАТА: Тогава как можеш да бъдеш най-изкусният, най-опитният, най-най?
АМ /тъжно/: Нова рима ти ми дай и ще видиш, че съм „най”. Хайде, по-скоро!
ЛУНАТА /озадачено/: Какво?
АМ: Казвай нова рима, защото това „трам-трам” ми омръзна, а без нова рима аз си губя апетита. Хайде, измисли нова рима на „Ам”.
ЛУНАТА: Добре, но ако обещаеш, че след това ще я изпееш на песничка.
АМ /нетърпеливо/: И още как! С нова рима сто пъти мога да пея. Е, чак пък сто пъти може да не е, но докато закусвам с тебе ти обещавам непременно да я изтананикам... /примлясква, понечва да се нахвърли върху Луната ту от едната, ту от другата страна на астероида, но това е повече игра, израз на нетърпението му да чуе нова рима/ Хайде де!
ЛУНАТА /със заекване/: Не знам... Не ме яж... Не мога да измисля, защото аз не знам какво е това рима.
АМ /недоволно изръмжава, обръща се към Роки и го бутва с муцуна/: Хей, РОКИ, кажи една рима на „Ам”.
РОКИ /чиято глава от удара се разклаща и почти се връща в първоначалното си положение/: Здравей, лакомнико. Как върви яденето?
АМ: Криво-ляво. Само че напоследък чувствам нужда от нова рима, за да си подобря апетита и храносмилането. / Докато двамата разговарят, ЛУНАТА тихомълком се измъква и с всичка сила полита надалече от тях./
РОКИ: Предлагам ти да римуваш „Ам” с „трам”.
АМ /ръмжи недоволно/: „Трам-трам” отдавна аз го знам.
РОКИ /чиято глава при наместването си още тръпне в замиращи тикове/: Та... ра... та-ра-рам-трам... /главата му окончателно се намества/ Чудесно. Ето ти една сложна рима: та-ра-рам-трам – та-ра-рам-трам...
АМ /доволно/: Благодаря. С такава сложна рима сигурно ще ми е вкусно. Ето че се връща апетитът ми! Къде е онова нещо, дето се канех да го излапам? /оглежда се/
РОКИ /оглежда се сепнато/: Бързо да го хванем!
/Двамата се засилват и политат след Луната. Започва гоненица между звездите./
АМ: Вкусно ли е това нещо, Роки?
РОКИ: Това нещо не е нещо, а е нищо. И второ то не е за ядене, а за крадене... /настигат Луната/ Дръж!
/Двамата завардват беглеца от две страни, спускат се към Луната, но тя успява да се измъкне. Роки на два-три пъти хвърля ласото, но не успява да я обримчи. През цялото време на гонитбата той вика „Дръж! За крадене е!”, а Ам се провиква „За ядене е!”. Неповратливият лакомник в един момент се озовава между двамата и вместо Луната при поредното хвърляне на ласото Роки заплита чудовището. Луната избягва, а двамата злосторници се боричкат и се заплитат още повече. Накрая се оказват завързани гръб о гръб. Дишат тежко./
АМ: Стига си шавал. Умирам от гъдел!
РОКИ: Ти си виновен, глупако. Сам се изпречи пред ласото.
АМ: Ти си виновен. Нарочно го хвърли на мене. А! /Вижда края на въжето пред муцуната си, налапва го и бързо-бързо поглъща цялото въже. Освободени от него, двамата се отърсват и наперено се наежват./
РОКИ: Върни ми ласото!
АМ: Ще има да вземаш.
РОКИ: Върни ми го ти казвам.
АМ /злорадо/: Не ща.
РОКИ: /Насочва към него ръката-пистолет и стреля/: На ти, на...
АМ /глътва куршума/: Ммм... Благодаря. Куршумът ти е чудесен. Влезе тъкмо на мястото на една паднала пломба. Ха-ха-ха... Стреляй, имам още един кух зъб!
/Гоненицата продължава. Чудовището преследва крадеца. Роки откача ръката-пистолет и го замерва с нея. Ам я глътва с доволно примляскване. За да се спаси, Роки блъсва срещу него и астероида си. Ам глътва и него без затруднение. Двамата изчезват от сцената. Чуват се отдалече ръмженето на чудовището и виковете на Роки. Шумът затихва. Звездите, които по време на разправията са били помръкнали, отново стават ярки. От другата страна се задава Луната./
ЛУНАТА /унило пее/:

Омръзна ми да обикалям все Земята,
макар да бях Луна.
Не мога ли и аз планета да се смятам
със своя ра-ра-ра...
/Една от звездите наедрява и се превръща в малко блестящо слънце./
ЛУНАТА: Здравей. Какво си ти?
БЯЛОТО ДЖУДЖЕ: Бяло джудже.
ЛУНАТА /Пренебрежително му обръща гръб./: Мислех, че джуджета има само в приказките.
БЯЛОТО ДЖУДЖЕ: Доколкото ми е известно, бели джуджета има само в космоса. Те са най-малките, ала най-ярки звезди.
ЛУНАТА /Обръща се заинтригувана/: Гледай ти! Тогава трябва да си слънце, понеже аз съм близо до тебе.
БЯЛОТО ДЖУДЖЕ /гордо/: Разбира се!
ЛУНАТА /Пъчи се и се върти в кръг във валсова стъпка/: Вземи ме за своя планета.
БЯЛОТО ДЖУДЖЕ : Не мога. Всички места са заети от добри и хубави планети.
ЛУНАТА: И при тебе ли? Ооо...
БЯЛОТО ДЖУДЖЕ: Така е навсякъде. В космоса всеки си има място. Такъв е редът.
ЛУНАТА: Дотегна ми все за този ред да слушам.
БЯЛОТО ДЖУДЖЕ: Ако беше безредие, нямаше да има космос. На реда не се подчиняват само злосторниците Ам и Роки, любителят на преброяването Числотей и понякога палавата комета Гори-Гори-Плам.
ЛУНАТА /оглежда се/: Ам и Роки ли? Къде ги?
БЯЛОТО ДЖУДЖЕ: Може да са натам, или нататък, или на оная страна. Не се знае, нали ти казах, те не се подчиняват на реда. /Луната през това време е избягала. От противоположната страна се чува тананикане „та-ра-рам-трам, та-ра-рам-трам...” и се появява Ам./
АМ: Не е ли минавало край тебе едно такова... /смутено замълчава/
БЯЛОТО ДЖУДЖЕ: Какво такова?
АМ: Едно нищо. Беше го откраднал Роки, а сетне го изтърва и като стреля, куршумът тъкмо навреме запълни дупката от падналата ми пломба... Разбра ли?
БЯЛОТО ДЖУДЖЕ /смее се/: Ох, ще ме умориш. Винаги съм смятала, че си толкова глупав, колкото и лаком.
АМ: Казах ти самата истина. За доказателство мога да ти покажа новата си куршумена пломба. /Приближава Бялото джудже и понечва да отвори устата си./
БЯЛОТО ДЖУДЖЕ /сепнато отскача/: Няма нужда. Вярвам ти. Чудесна пломба... Скоро ли ти я сложиха?
АМ: Нали ти казах. Преди малко Роки гръмна и...
БЯЛОТО ДЖУДЖЕ /прекъсва го престорено-съчувствено/: Бедният Ам! Сега трябва да се пазиш.
АМ /разтревожено/: От какво?
БЯЛОТО ДЖУДЖЕ: От храната, лакомнико. Нали знаеш, че един час след слагането на нова пломба не бива да се яде?
АМ /сърдито/: Знам. Защо ми напомняш такова неприятно нещо?
БЯЛОТО ДЖУДЖЕ: Защото като те гледам как си се засилил, току виж си глътнал цялата вселена.
АМ /отдалечавайки се, се обръща/: Какво каза? Цялата вселена ли?... Аууу, какво лапане ще падне... /Размахва късата си опашка и тананикайки си „та-ра-рам-трам...”, се отдалечава. От другата страна се появява Роки, възседнал парче астероид, пораздърпан, без ласо и без пистолет./
БЯЛОТО ДЖУДЖЕ: Виждам, откраднал си нов астероид.
РОКИ /скромно/: Само едно парченце съм си отчупил.
/Чува се свистене, викове, шум. Роки и Бялото джудже се обръщат натам. Шумът се усилва. С вайкания се появяват звезди, планети, астероиди – сред тях и познатите ни вече герои. Викове: „Бягайте”, „Идва чудовището Ам!”, „Ще ни изяде всичките!”... Космическите тела се мятат ту на една, ту на друга страна. Те стават все повече, нарушен е всякакъв ред. Две огромни челюсти – отгоре и отдолу - се захлопват с трясък и на сцената остава само Ам. Изведнъж притъмнява. Виковете и шумът заглъхват в корема на чудовището, което е станало много едро и едва се побира на сцената./
АМ /облизва се доволно/: Готовооо... /започва да си тананика/ Та-ра-рам-трам, та-ра-рам-трам... /Гласът му е станал басов и хриплив. Постепенно тананикането преминава в хъркане. Става съвсем тъмно. Едва-едва се забелязва силуетът на чудовището, само коремът му е по-светъл, там прозират погълнатите космически тела./





втора част

/В полумрака се вижда само силуетът на Ам. Чудовището се събужда от сън, като хъркането постепенно преминава в тананикане „та-ра-рам-трам, та-ра-рам-трам...”/
АМ: Хей, хубава ли е моята нова песничка? /ослушва се/ Хм... /отново си тананика/ Ехооо... Никой не ме чува. И кой ще ме чуе като съм нагълтал цялата вселена! /леко се прозява/ С кого ще си приказвам? Кой ще слуша хубавото ми пеене?... /прозява се, този път по-широко/ Горко ми. И откъде накъде трябва да държа в корема си всички космически тела и същества? Откъде накъде те ще си седят там на топло, а аз ще умирам от скука?... Я всички марш навън! /Прозява се, после устата му се отваря още и още по-широко, докато цялото чудовище се обръща наопаки, както това става с един чувал. Всички космически тела и същества с радостни викове се озовават на свобода и тутакси се разбягват в четирите посоки на света. Само Числотей остава на горната челюст на Ам./
ЧИСЛОТЕЙ: Едно, две, три, четири...
АМ /с глух глас/: Кой си ти? Какво правиш?
ЧИСЛОТЕЙ: Казвам се Числотей. В момента броя твоите зъби. Те се броят много лесно. Всичките са навън.
АМ: Как няма да са навън, като погълнах себе си и сега съм целият наопаки!
ЧИСЛОТЕЙ /зарадвано отскача на долната челюст/: Охо, ти имаш и пломби! Едно, две,три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет... Едно, две, три. Браво на мене. Преброих ги. Имаш точно три пломби.
АМ: Как така три? Нали беше стигнал до десет?
ЧИСЛОТЕЙ: Повече не умея да броя. А от десет нагоре има още три, значи имаш три пломби.
АМ: Не ми се вярва... Слушай, ти нямаш ли си друга работа?
ЧИСЛОТЕЙ:Всичко в космоса трябва да бъде преброено – звезди, комети, планети, луни, астероиди, опашки, зъби и така нататък. И с тази важна работа съм се заел аз!
АМ: А като ги преброиш, ще станат ли по-вкусни?
ЧИСЛОТЕЙ: Или ще станат, или няма да станат. Все ми е едно. Аз броя за собствено удоволствие. Хайде довиждане.
АМ /спира го/: Ако ми паднат трите пломби, с колко пломби ще остана?
ЧИСЛОТЕЙ /обръща се и след кратка пауза отвръща/:С десет.
АМ: Тогава извади трите. /Отваря уста. Числотей се суети./ Хайде по-живо!
ЧИСЛОТЕЙ /залавя се за работа, като мърмори недоволно/: Ъъъх... Една извадих. /Захвърля я./ Такааа... Ъъъъх. /Чува се силно „бум” като при изстрел. Числотей уплашено отскача, а Ам отново се обръща наопаки по подобие на чувал, т. е. застава в нормалния си вид./
АМ /с нормално звучащ глас, но сърдито/: Куршумената ми пломба изгърмя. Как можа, преброител такъв!... /Числотей набързо отлита, а Ам пъшка./ Най-хубавата ми пломба...
/Затъмнение. Кратка пауза. В отново осветеното пространство точно в центъра на сцената се намира голямо усмихнато слънце – едното му око е леко присвито, като че ли намига съучастнически./
ЛУНАТА /появява се, пеейки съвсем унило/:
Омръзна ми да обикалям все Земята,
макар да бях Луна.
Не мога ли и аз планета да се смятам
със своя та-та-та...
ГЛАС ОТКЪМ СЛЪНЦЕТО /с хлипане/: Горко ми. Останах сам-сама... Лакомникът Ам глътна единствената ми планета по време на голямото поглъщане…
ЛУНАТА: Ами нали сетне той изплю всичките космически тела?
ГЛАС ОТКЪМ СЛЪНЦЕТО: Дааа... Не, не! Моята планета остана в корема му. Изглежда много я е харесал.
ЛУНАТА: Ужасно неприятно наистина. Жалко че не мога да ти помогна.
/Обикаля го от едната страна, но и слънцето се обръща да е с лице към нея./
ГЛАС ОТКЪМ СЛЪНЦЕТО: Ти толкова приличаш на моята планета, която погълна Ам.
ЛУНАТА /суетно/: Нима? /Иска да го заобиколи от другата страна, но слънцето пак се извръща да е с лице към нея./ Винаги съм си мечтала да стана планета. И дори си мисля, че ме бива, но не знам дали ще бъда така хубава както...
ГЛАС ОТКЪМ СЛЪНЦЕТО /лъстиво/: Ти си прекрасна! Ти си толкова привлекателна, че аз просто се боя. Току виж някой ден се възгордееш и ме напуснеш. Затова ще те привържа към себе си в знак на приятелство. /Иззад слънчевия диск се показва ръка и хвърля ласо - впримчва Луната./
ЛУНАТА /изненадано/: Какво е това? Прилича ми на ласото на един крадец.
ГЛАС ОТКЪМ СЛЪНЦЕТО: Спокойно. Завърти се сега около мене. Обиколи ме три пъти и ще станеш от нищо на истинска планета. Хайде. Еднъъъж.... /Луната описва кръг около слънцето. То се върти едновременно с нея около оста си и докато тя е на срещуположната страна се вижда, че всъщност това не е истинско, а декоративно слънце, зад което се е скрил Роки и държи въжето./
ЛУНАТА /след завършването на първата обиколка/: Малко ми стяга въжето, но затова пък е доста приятно.
РОКИ: Дааа... Аааа... /Появил се е Числотей, който се блъсва във въжето./ Какво търсиш тук?
ЧИСЛОТЕЙ: Извинявайте, макар че не трябва да ви се извинявам.
РОКИ И ЛУНАТА /едновременно/: Защо?
ЧИСЛОТЕЙ: Защото се казвам Числотей и преброявам космическите тела. А броенето е най-важното нещо на света. Вие кои сте?
РОКИ /кихва/: Аз... аз... /задавя се се от кашлица/
ЛУНАТА: Аз съм нищо в момента. Но след още два кръга ще стана планета.
ЧИСЛОТЕЙ /хваща Луната/: Така ли?... О, недей, недей!
ЛУНАТА /смутено/: Че как? Цял живот си мечтая...
ЧИСЛОТЕЙ /дръпва я към себе си/: Не върши неразумни неща. На мене ми е нужно едно такова нищо като тебе.
ЛУНАТА /объркано, като се дърпа/: Защо?
ЧИСЛОТЕЙ: Нали ти казах, че броя космическите тела. А всяко истинско броене започва от нулата, нали. А нулата е нищо. Така че ще започвам от тебе. Ти ще ми служиш за нула. /Дръпва я силно и заловения за въжето зад слънчевия диск Роки се подава./
РОКИ: Я се махай оттук, преброител такъв!
ЛУНАТА /Уплашено се устремява към Числотей, въжето измъква целия Роки, който се опитва да се залови за слънчевия диск, но само го обръща. Виждат се кръстосаните летви, на които е опънато бяло платно/: Крадеца Роки! Престорил се е на слънце, за да ме хване.
ЧИСЛОТЕЙ /който също отскача изненадан, пускайки Луната/: Че защо ще те хваща? Ти си нужна на мене.
РОКИ: Не е твоя работа. Махай се! /Нахвърля се на Числотей. Започва бой./
ЛУНАТА /силно/: Помощ! Помощ!... /Мъчи се да се измъкне от примката и най-после успява./
РОКИ и ЧИСЛОТЕЙ /оплетени във въжето/: Оооо!... /умолително към Луната/ Отвържи ни.
ЛУНАТА /отскача от тях/: Не искам да ви знам.
АМ /появява се с тананикане „трам-трам-трам”, което по-скоро прилича на хленч/:
А, паднахте ли ми! /Нахвърля се на Роки на Числотей. В това време Луната избягва. Тримата се боричкат./
РОКИ и ЧИСЛОТЕЙ: Пощади ни, Ам. Ние сме твои приятели.
/През сцената профучава продълговато космическо тяло с ярка пламтяща опашка - кометата Гори-Гори-Плам. Тя се скрива в срешуположна посока, но почти веднага се появява отново. Обикаля в кръг около тримата./
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ: Хайде да играем на гоненица!
АМ /като продължава да гони Роки и Числотей/: Глупости! Аз искам да ям, затова ми са нужни десет пломби...
РОКИ: Гоненица ли? Аз искам да си открадна нещо...
ЧИСЛОТЕЙ: Най-важното на света е броенето...
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ: Най-важното на света е играта. Тежко на този, който не иска да играе на гоненица с мене!
/Ам, Роки и Числотей с викове „О, че си гореща!” отскачат уплашени и вкупом побягват. Гори-Гори-Плам ги преследва. След като изчезват от сцената известно време се чуват затихващи викове „Не искаме да се гоним”, „Искам да ям!”, „Искам да крада!”, „Най-важното е броенето”. Постепенно сцената става съвсем светла, появяват се отблясъци от огън. Появява се Луната и се озърта. Край нея профучава Гори-Гори-Плам. Като забелязва Луната, се връща и започва да я обикаля./
ЛУНАТА: Какво стана с Ам, Роки и Числотей?
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ: Изгорих ги. Не искаха да играят с мене на гоненица.
ЛУНАТА: Браво. Чудесно! Какъв юнак си ти! Как се казваш?
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ /като продължава да кръжи около нея/: Аз съм кометата Гори-Гори-Плам и съм палавница голяма. Хайде да играем на гоненица!
ЛУНАТА: Не искам. Имам по.важна работа - търся едно хубаво слънце, за да стана негова планета.
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ: Щеш не щеш, ще се гоним. Беж! /Втурва се след Луната, започва гоненица в кръг./
ЛУНАТА: Малко ли са космическите тела, та се захвана с мене?
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ: Много са, но не мога да играя с тях. Всяко си има свое място и орбита, а ти скиташ където ти видят очите.
ЛУНАТА: А ти не си ли без орбита?
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ: Имам си, но като ми омръзне да обикалям все по един и същ път, го удрям на игра... /задминава Луната/Настигнах теее... /Луната забавя движението си, а Гори-Гори-Плам се изгубва в далечината./
ЛУНАТА: Най-сетне се оттървах от всички тези досадници... Омръзна ми из космоса да скитам..скитам... /обръща го на песен/:
Омръзна ми из космоса да скитам
без място, пъдена отвред.
Какво желая никой не ме пита.
В беди оплетох се безчет.
Не е ли по-добре да се завърна
при своята добра Земя,
пак в орбитата си да я прегърна
и честно да се отсрамя...
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ /появява се в края на песента, връхлита връз Луната/: Беж да те не стигна!
/Започва отново гоненица./
ЛУНАТА /крадешком поглежда назад/: Ами ако спра играта, какво ще правиш?
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ: Ще те изгоря като Ам, Роки и Числотей.
ЛУНАТА /полита още по-бързо/: Оооо! Такава ти била значи целта.
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ: Целта ми е да си полудувам. Може и да те запаля, може и да не те запаля – стига да играеш с мене.
ЛУНАТА: /задъхано/: Дотегна ми! Един иска да ме изяде с нова рима, друг иска да ме открадне, трети да ме използва за цифрата нула, четвърти... /Показва се планетата Земя./ Урааа! Ето я моята планета Земята! /влиза в орбита, като се върти в кръг около нея./
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ /удивено/: Че ти си била Луна!
ЛУНАТА: Да, да. Сега нищо не можеш да ми сториш, нали?
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ /отдалечава се/: Не мога. Луната е нужна и важна като всяко друго космическо тяло.
ЛУНАТА: Къде отиваш?
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ: Връщам се и аз в своята орбита.
ЛУНАТА: Кажи ми какво да правя, като ми омръзне да се въртя в кръг.
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ: В кръг ли? /Връща се и наблюдава Луната, като я следва отстрани по орбитата й в кръг./ Наистина. Сега разбирам защо си избягала от планетата си.
ЛУНАТА: Защо?
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ: Ами че това е най-скучната и дотеглива орбита – да се въртиш в кръг. Нито едно космическо тяло вече не се върти в кръг.
ЛУНАТА: А как?
ГОРИ-ГОРИ-ПЛАМ: В елипса! Елипсата е разтеглен кръг. Ето така. /Леко подбутва Луната./ Все едно, че някой те гони настрани от планетата... /Отдалечават се от Земята. После кометата подбутва Луната и я насочва към приближение./ А сега се връщаш към нея, като че ли ти е домъчняло за за нея... Такааа... После пак се отдалечаваш... Интересно е почти като играта на гоненица. По-близко... По-далечееее... И все напред!
/Луната й приглася. Двете си тананикат. Постепенно тананикането преминава в песен. Наоколо ярко блестят другите космически тела, въртят се в елипси, имитирайки движение по орбита. Всичко това прилича на дружен танц - и всички пеят ПЕСЕНТА НА КОСМИЧЕСКАТА ХАРМОНИЯ/:
Звезди, слънца, комети
из космоса кръжат.
На другите те светят
да виждат своя път.
Планети, метеори
в пространството летят.
Злина кой ще им стори,
щом всеки има път.
Свой път и място свое
си имаме и в ред
летим, летим безбройни
в безкрая все напред.
Красиво е небето,
защото се върти,
защото всички светим
така като звезди.


___________
нескромна забележка: тази работа е носител на наградата за куклена пиеса на VІ национален конкурс за драматургия "Иван Радоев"-2011