МИСТИКАТА В СЛУЖБА НА НЕОЛИБЕРАЛИЗМА

Мой давнашен приятел издаде книга, научнопопулярна творба  със заглавие „Всичко е енергия”. Ръкописът му, знам, носеше друго, по-адекватно на съдържанието название. Досещам се и защо го е сменил. И тъй като авторът е технократ, не си пада по художествената образност (в случая хипербола), то новото и да  му е подсказано, несъмнено е повлияно от модата във фундаменталната физика. А днешните нейни корифеи стигнаха до там, че вече отричат съществуването на материята. Няма, казват, такова нещо, заблуждавали сме се досега. В действителност съществува само енергия!

Това е. Простичко речено, уважаеми читателю, ти не си веществен, тялото ти представлява някакъв енергиен вихър и нищо повече. Забавно ли звучи?

Коронясването на енергията като единствен и изключителен феномен на физическата реалност  не е  новост. Дрешката изглежда нова, но тя е съшита с бели конци, под които прозира  овехтялата дрипа на субективизма. И на ред други философски идеалистически течения и, разбира се, на така привлекателния за европееца от век-два насам източен мистицизъм. А всичко според тях се свежда до призрачността на света около тебе: образите, които те заобикалят всъщност са нереални, тъй като са „идеи”, продукт на мисълта, на съзнанието ти. Заспиваш и те изчезват. Умираш – умира и вселената.

Не е ли именно тази почвата, на която покълва теорията за множеството светове, за така наречените паралелни вселени? Преди 7-8 години Мичиу Каку, един от съвременните корифеи на физиката, ни убеждаваше, че навярно в някоя от тях е жив и здрав Елвис Пресли, а в стаята, в която се намираме в момента, е напълно възможно да се боричкат два динозавъра. Със същата сигурност можем да твърдим, че жената на Флинтстоун пържи за обяд под носа ни крехко динозавърско месце. Ала макар да е в нашата стая не можем -- уви,  друга вселена! –  да го опитаме.

Безумните идеи, понятие тръгнало от датчанина Нилс Бор, по някакъв странен, необясним начин добиха гражданствеността на неоспорими реалии, на  неприложни истини в науката. А „безумието” е наченато още от една хипотеза на англичанина Фарадей за първичността на електромагнитното поле, след която през средата на ХIХ век материята започва да губи първенството си за сметка на енергията. Постепенно бе принизявана ролята ѝ; квантовата физика довърши този процес, като низведе веществото до представата за някакъв призрачен субект. Квантовата физика, чиято основна парадигма поразително прилича на шмекерската игра „тука има, тука нема”, ни уверява, че обкръжаващият ни свят е празно пространство, в което кръжат насам-натам някакви виртуални частици, по същество непознаваеми, тъй като ако ни е известно местонахождението им, не можем да знаем скоростта им, както и обратното. Фотонът и неутриното, за които е чувал всеки грамотен лаик, според съвременното схващане са без маса и тегло! Мистика.

Любим похват на популяризаторите на „безумните идеи” е нагледната екстраполация. Представете си, казват, атомното ядро увеличено до размерите на  портокал – най-близкият електрон ще е на 30 километра от него! Впечатляващо, нали – живеем във вакуум. Още по-убедително ще е, ако на мястото на наблюдателя е не човек, а мислеща мравка: „празнотата” ще изглежда още по-внушителна, но едва ли ще  отчая мравката от намерението да търчи насам-натам за някое и друго зрънце или вкусно насекомо, макар да са изградени от вакуум.

Съвършено друга ще е картината, ако си представим като наблюдател монстър с размерите на галактика, е хайде да е нещо по-поносимо за въображението ни – с размерите на звездна система.  За наблюдател от такава величина въпросните 30 километра ще са просто незабележими. Материята на субатомно равнище за него ще изглежда свръхплътна.

Така че тук корифеите на квантовата физика бъркат гледната точка с обективната реалност. Или просто лукавят. Да припомним и нещо друго, много важно: съществува праг, под който съвременните средства на изследователите не могат да отчетат наличието на материални частици. Картината на микросвета, а следователно и на Вселената, за учените е „черна кутия”. Засега.

През Средновековието за причинител на всички болести смятали божията воля. Болестта се възприемала като средство за наказание за земните ни грехове. А когато дошло времето на Пастьор и Кох, хората узнали истинските „виновници”. Изглеждало някак си обидно: едно е да страдаш според божията воля, съвсем друго – да си жертва на някакви си жалки едноклетъчни същества. Пастьор смятал, че всички бактерии са болестотворни. Тази заблуда се разсеяла само след десетилетия – науката вече боравела с инструментариум и натрупани знания, способни да прозрат истината.

Съвременната физика не разполага със средства, с които да експериментира по-„надълбоко”. Невидимите за електронния микроскоп и неоставящи следи по фотографската плака материални частици са недостъпни за човешкото познание. А те несъмнено съществуват. Днешните  корифеи, стъпили на двата темела: теорията на относителността и квантовата физика, пясъчни темели, се връщат към мирогледа на средновековните лечители. Смятаният за наследник на Айнщайн Стивън Хокинг още в младите си години провижда в сътворяването и устройството на Вселената божията намеса*.

Ами вижте колко сходно е описанието на Големия взрив с библейския текст: и рече Бог да бъде светлина. И ако на авторите на вечната книга е простен очевадния лапсус (луната, слънцето и звездите Бог създава едва на третия ден), то в науката точността и придържането към известните физически закони са задължителни. В превъзходния чешки мултфилм от 50-те години на миналия век по рисунки на Жан Ефел „Сътворението на света”  Дядо Господ щраква с обикновена запалка. Шегаджийско хрумване, което „вади” авторите от затруднението на липсващите – все още – небесни светила. Последователите на Гамов, който се смята за баща на Големия взрив, за да обяснят как  пръкналата се от нищото (сингулярността) първична материя във вид на плазма се разлетява със скорост по-голяма от тази на светлината, за да се превърне в елементарни частици, а сетне в звезди и галактики, не нарушавала Аайнщайновата забрана за пределната скорост, защото не материята, а пространството се разширявало. Нещата се случват като в приказка от „Хиляда и една нощ”. Само дето образът – примерно – на летящото килимче изглежда далеч по-убедителен просто защото е  художествена измислица.

Почти всички знаменити физици със солиден теоретичен принос в новото време от Нютон насам са религиозни личности. Нищо лошо. Но има една съществена разлика: Исак Нютон, приемайки че законите на мирозданието са дело на Бога, не очаква Демиурга да му ги нашепне на ухото, не разчита на някакво божествено откровение, а се осланя изцяло на опита и математиката. Едно е вярата, друго – науката. Днешните му наследници, превърнали се в „модерни” шамани, се опитват да принизят ролята му, да го опровергаят и захвърлят на бунището на историята основополагащите за съвременната физика негови закони. Е, в НАСА траекториите на космическите кораби и спътниците изчисляват с неговите формули, тъй като за сигурността е нужна точност.

Внушават ни: компютрите били създадени именно благодарение формулите на квантовата механика. И това е шаманска заблуда, защото едно е да се осланяш на голата вероятност, друго - на статистическата, при която при наличието на достатъчно много събития резултатът е еднозначен!

Преди време от Ватикана приветстваха идеята за Големия взрив като доказателство,че Вселената не се е самосъздала, а е Божие дело. Доста съвременни физици твърдят същото. Друго обяснение просто нямало. Напоследък към този хор се присъединиха и биолози-генетици: субстанционалната основа на явлението живот била толкова сложна, че е немислимо да е резултат от самоорганизиране на материята, някакъв вселенски разум ще да го е сторил. 

Заговори се за сближаване и „обединяване” на науката с религията, като явно се възлагат надежди за нови открития, сиреч за вникване в божията промисъл. Колкото да е странно изглежда физиците се надяват по този начин да се измъкнат от задънената улица, в която  сами се навряха, макар да не си го признават.

Нека сега оставим настрана въпроса за Създателя (ако е имало вселенско сътворение; да  не забравяме за теорията, също стара, за извечното съществуване на материята, за стационарна Вселена). Какво ще ни донесе подобна симбиоза? Какво ще спечели науката? Няма ли тя да загуби своята идентичност? А Църквата? Ако светите отци, каквито гласове се чуват, се радват на такава възможност, то радостта им изглежда е прибързана. В природата при симбиозата няма равнопоставеност, винаги съществува доминант или  гостоприемник, или и двете. Ако разтвори обятията си за днешната наука, Църквата  ще бъде подложена на ерозия по една много проста причина. Ролята на религията в наше време е преди всичко ролята на морален императив. Моралът по същество не се променя и това,  което  „отвън” ни изглежда закостенялост в догмата, всъщност е голямото преимущество на Църквата – въпреки всичките ѝ исторически грехове, тя винаги е призовавала към придържане о изконните добродетели, към всеобща любов с обещанието един ден да се озовем в царството небесно, царството на всечовешката хармония. А днешната наука се обляга преди всичко на релативизма. Може така, но може и иначе. Не ви ли напомня това за вседозволеността на Достоевски?

С други думи, образно казано, Господ си играе на зарове. Нещо, което дори Айнщайн (употребява същия израз) не приема. Не може и няма да го приеме Църквата, тъй като то би било равнозначно на самоотречение. Светът съществува и се движи според строги правила. Дали това са божиите наредби или законите открити от науката тук не е толкова важно. Съществена е общата парадигма на развитието: каузалността. При едни и същи условия една и съща причина води до едно и също следствие. Та и обществената норма не може да бъде многозначна. Харесва ли ни или не Църквата днес е основният морален стожер в условията на ускорен разпад на ценностната система на западната цивилизация. Тъкмо това не се харесва на идеолозите на неолибералната идея и те къде подмолно, а напоследък и съвсем открито се опитват да подкопават устоите на християнството  и да принизяват ролята на Църквата. На най-силен натиск не случайно е подложено православието.  

Според съвременните шамани, корифеи на теоретичната физика, времето може да има обратен знак, т. е. да „върви” назад, отрича се и каузалността, сиреч една и съща причина може да доведе до различни резултати, а следствието да се окаже причина. За нагледност: все едно възкресението Христово да предшества смъртта му на Голгота, с други думи да е причината за нея. Как ви се струва?

Всичко това ни подсеща за гениалното прозрение на Достоевски, което днес наричат кредо на неолиберализма:  всичко е позволено. Живей ден за ден, забавлявай се, наслаждавай се на благините, които сам успееш да докопаш за себе си. Морал ли? Правото е на страната на силния. Прочее и тук нищо ново, зад  тази „философия” прозира сянката на Дарвин и на Хитлер. Който си е направил труда да прочете „Моята борба”, ще да е забелязал как бъдещият властелин на Третия Райх пренася биологичния принцип на автора на наивната теория за еволюцията (оцелява и процъфтява по-силният) в човешкото общество. Култът към грубата сила е в основата не само на националсоциализма, но и на фашизма. И тъй като фашизмът отдавна е анатемосан (с него погрешно, навярно за леснота идентифицират националсоциализма), то тук старателно се прикрива и „замазва” родствената връзка.

Идеалът на неолибералната идея, въплътен в икономиката на глобализма е нивелацията, еднаквостта. Заличаване на граници, на етнически (национални) различия. Най-добре е за стандартите на производството всички да са сме  с еднакъв ръст, дебелина, цвят на косата и на очите и, както се убеждаваме напоследък, да сме еднополови. Еднаквостта е и стимул и идеално условие за по-бързо  обръщение на капитала.

„Превъртането” на обществените нагласи се случи само за някакъв си половин век, време твърде кратко от гледище на историята. В добрата стара Англия, както наричат една от най-кръвожадните империи в човешката история, това е времето на царуването на Елизабет II, която и днес е на трона. По-старото днешно поколение  помни: в държавната администрация дори на най-дребния ръководен пост британската традиция не допускаше хомосексуалист. Обяснението изглеждаше убедително: нестабилна психика, лабилен характер, податливост на разни внушения и изкушения. През 50-те години на миналия век блестящият математик логистик Алън Тюринг бил осъден само защото  обществото узнало, че е хомосексуалист.**

Половин век по-късно кралицата, все същата Елизабет, отмени присъдата, с една дума извърши посмъртно помилване, вероятно със същата убеденост, с която августейшата на времето е одобрила осъдителната присъда. Примерите ми са преднамерени, тъй като британците се славят с консерватизма си, с верността си към традицията. Днес в страната им публични личности от най-висок ранг в обществената йерархия с  охота обявяват на всеослушание обратната си полова наклонност и това се възприема от мнозина за достойнство!

Тази невероятно скоростна промяна в обществените нагласи дойде благодарение на  агресивното налагане от политици и медии на субкултурата. Може би пръв по значение фактор, а и неин символ вече е Холивуд с насаждането на култа към физическата сила (прослава на супермена), героизирането на престъпника, „гъделичкането” на първичния човешки инстинкт (имаше и филм с такова заглавие).

Безвкусицата и пошлостта, разбира се, се поднася в лъскава опаковка. Баналният пример с чалгата у нас: външен  блясък, силикон, телесна голота, които за мнозина успешно прикриват голотата в културен аспект, казано образно, тъй като музиката почти я няма, тя клони към монотонността на вувузела.  В литературата картината е подобна, макар и поднасяна понякога в „завоалиран” вид. Типичен е случаят с аржентинският псевдомъдрец Хорхе Букай, чиито книги масово се издават у нас и, за съжаление, почти масово се приветстват. Дори интелигентни читатели, възпитани в духа на традицията и класическия  морал, не съзират зад сладникавото словоблудство безочливата проповед на хедонизма и егоцентризма. За така наречения постмодернизъм пък се е писало толкова много, нека отбележим само един сигурен признак, по който може да се разпознава червоядината в купищата книжнина, предимно преводни заглавия, заливащи традиционния пазар и интернет пространството: ампутирането на социалните проблеми. Те са подменени с аномалното, загадъчно-мистичното, с патологията в духовен и физиологичен смисъл. Типичен пример е американецът Стивън Кинг, чиито книги пълнят книжарниците и библиотечните рафтове и успешно изпълняват предназначението си на духовен наркотик да ни упойват с мистиката на ужаса. Стресираният, зомбиран  читател хем се „отвлича” от реалните си проблеми, хем е лесно управляем

Ето тук, в този план е очевидната роля, „оголеният” слугинаж на съвременната наука. Докато връзката в теоретичен аспект е по-трудно доловима, братовчедите на мистификатора Кинг с научни титли  в публичните си изяви са съвсем директни. В последните години рязко зачестиха апокалиптичните послания в публичното пространство. Титулувани личности от различни области на науката присъединиха гласовете си към злокобните вещания на самозваните гадатели. Плашат ни със скорошен сблъсък на Земята с гигантски метеорит, плашат ни с топенето на ледовете (парниковия ефект), плашат ни със стремглавото развитие на изкуствения интелект (бунт на роботите), плашат ни с пръднята на кравите (огромните количества метан, отделяни в атмосферата). С непредвидимите капризи на течението Ел Ниньо. С изчерпването на енергийните ресурси. С гигантско избухване на Слънцето, което ще изпепели планетата ни след някоя и друга година. И т. н. и т. н.

С една дума идва краят на света. Ако не утре, то вдругиден. А това обезсмисля всякакви човешки ценности, традиции, морал, Посланието се подразбира: яж, пий и се наслаждавай на живота, друго не ти остава.

Слава богу, докато корифеи като Мичиу Каку ни мътят главите с приказки, стряскащи въображението ни, други си вършат работата без шум и бомбастика: колегите му физици в Япония доказаха и дори изчислиха масата на неутриното! Маса и тегло, колкото „нищожни” да са те, несъмнено притежава и фотонът. Албанката Лаура Мерсин-Хаутън, космолог-теоретик от университета на Чапъл Хил (САЩ) развенча мита за Големия взрив. Допреди 2-3 години известна в своите среди като привърженик на струнната теория, тя опроверга и себе си като заяви: няма черни дупки!

Така че детронирането на материята  в полза на енергията е умозрително упражнение  на хартия във формата на математически формули. Според него ти, уважаеми читателю, не съществуваш – реална е сянката ти, която хвърля в пространството тялото ти, тоест енергийният вихър. Понесен незнайно накъде.

Е, да, така трябва да разбираме внушенията на съвременните корифеи, забравили или по-скоро пренебрегващи простичката истина: енергията е мярка за движението на материята. Така е в макросвета. Нека сега оставим настрана въпроса дали в микросвета са валидни съвсем различни закони, все пак частиците имат маса. Другото наистина е от областта на мистиката.

Ако все пак допускате, че не сте материални, а представлявате енергиен вихър, се ощипете.

Всъщност, трябва да го сторят други….

* През последните 3-4 години преди недавнашната си кончина Хокинг отрече съществуването на Бога, сетне пак в публично изявление потвърди вярата си в него като вселенски сътворител, сетне пак го отрече… Какво е ставало в главата на този смятан за гений старец е загадка, казват че в скованото му от склерозата тяло е запазил подвижността си един единствен мускул под очите.

** За да не лежи в затвора, Тюринг доброволно се подложил на химическа кастрация.

СМЕШЕН ПЛАЧ

Плачете за Париж, бе възкликнал на времето един голям българин, разкривайки убийствената  си  ирония с едно нелицеприятно определение на френската столица. Сега вече втора седмица радио, телевизии, вестници ни занимават с поредния трагичен инцидент там  С хиляди подробности, с недотам професионална емоционална пристрастност. Ако беше само, както се изразяват медийните спецове, преекспониране, иди дойди. Но всичко се поднася толкова едностранчиво, толкова сълзливо – до втръсване. Комай единствено Тома Томов в интервюто си по Нова телевизия направи обективен анализ и на случващото се и на причините.

А иначе всичко се свежда до това – плачèте за Париж! Добре бе, джанъм, готов съм да повярвам на искреността на скръбните ви физиономии. Трагедия си е. Но защо забравяте, че Франция е във война и то на хиляди километри на изток, където не ѝ е работа да се бърка? Защо премълчавате факта, който ви припомни Томата, че днешната каша първо Франция я забърка, като разпарчальоса слел Първата световна война подарената ѝ на тепсия Сирия? Франция сега сърба собствената си попара. И какво друго може да очаква, след като нейните самолети сипят бомби и ракети над сирийската земя?

Защо не плачете за жертвите на тези бомби и ракети?

Защо не плачете за двойно повечето жертви от сваления дни преди това руски самолет?

Защо не леете сълзи за умиращите от глад дечица в десетки страни по майката Земя? Според статистиката на ООН числото е  16 000. Всеки божи ден.

Схващате ли разликата?

ГОЛЕМИЯТ ВЗРИВ БИЛ КЬОРФИШЕК

Тези дни в медиите срамежливо се появи съобщение за откритието на американския учен Лаура Мерсини-Хаутън, която е установила, че така наречените черни дупки НЕ СЪЩЕСТВУВАТ!

Традиционното обяснение за наличността им във Вселената се основава на предположението, че умиращата (изчерпала горивото си и престанала да поддържа котела на ядрения синтез) звезда под въздействието на гравитацията се свива, става свръх плътна и непроницаема – дори фотоните не могат да я напуснат, да излязат от така наречения хоризонт на събитията. В същото време – според теорията – силното й притегляне я превръща в нещо като лакомо чудовище, което буквално прилапва всяко материално тяло, преминало близо край нея. Сиреч чудовището расте, расте и силата на гравитацията му, макар теоретиците да твърдят, че черната дупка е в състояние на сингулярност, а времето в нея е спряло! Всичко това, забележете, се „доказва” само чрез математически изчисления въз основата на споменатото предположение. Лаура Мерсини- Хаутън оборва тъкмо него – нейните изчисления показват, че така наречената Хокингова радиация, която излъчват гаснещите звезди ги лишава от необходимата плътност, за да могат да се свият. Напротив, те се разширяват, твърди космологът теоретик от университета на Чапъл Хил (щат Северна Каролина). И прави следващата логична крачка (всеки специалист, пък и що годе грамотен като моя милост лаик би се досетил лесно): Голям взрив НЕ Е ИМАЛО! Според формулите той е просто невъзможен.

Забележете – твърди го поддръжник в теоретичната физика на модната струнна теория, на съществуването на множество вселени! Не учен от оределите редици на антирелативистите. Шокът за Лаура (между другото по националност албанка, завършила е университета в Тирана, бакалавърската й степен е от там) бил толкова голям по нейно собствено признание, та й било нужно време, за да го преодолее. Шега ли е, откритието й срива устоите на съвременната теоретична физика. Според цитат в дописка от нашенския вестник „Телеграф” с дата 27.09.14 „голям взрив не е имало и всички изследвания, базирани на тази теория през последните 50 години са компрометирани”. Какво още е казала тази млада и несъмнено смела жена не знам, но съм сигурен, че е наясно и с едно друго, така да се каже генерално следствие – компрометирането на  релативистката теория. Гнилия фундамент, над който разцъфнаха „безумните идеи” на Бор, Гамов, Хокинг и компания. И фантасмагоричните черни дупки и митичният Голям взрив и нароилите се след тях куп намирисващи на откровен мистицизъм теории са следствие на теорията на относителността.

Между другото един от първите обекти в междузвездното пространство, обявен за черна дупка, носи названието Лебед. После – без никакви преки доказателства – бяха набедени куп други, в списъка влезе дори центъра на нашата родна галактика Млечен път, а Стивън Хокинг обяви и съществуването на мини черни дупки! Които се навъртат някъде около нас, само дето не ги забелязваме като част от пейзажа. В края на краищата се случи неизбежното – Лебеда се оказа Грозно патенце, обратно на Андерсеновата приказка. Намери се най-сетне човек от средата на теоретиците релативисти да обяви велегласно царската голота. Лаура Мерсини-Хаутън – запомнете това име. Тепърва ще става известно и ще смущава съня на събратята си. Освен ако не й запушат устата. Американците го умеят и то много добре.

Относителността, черните дупки, изсмукания из пръстите Голям взрив и цялата останала „модерност” на „безумните идеи” във физиката е в пълно съзвучие с неолибералната „подплата” на съвременните глобализационни процеси. Казусът с младата албанка (вероятно вече американска гражданка) не е случаен. Поразрових се из интернет и видях, че тя обявява своето откритие през септември тази година. Тоест преди някакви си дни. Във време, когато и сред безрезервните привърженици на днешната властваща идеология започнаха да звучат колебливи нотки по отношение на глобализацията като безалтернативен модел за развитието на съвременната ни цивилизация. Някои политици и икономисти дори, осъзнали грозната истина, твърдят, че избраният път е грешен. Глобализацията е опасна. Задънена улица за човечеството.

Та тъкмо в този контекст ми прозвуча вестта за несъмнено убедителната теза на Лаура. Като закономерен симптом  за осъзнаване на реалностите и в сферата на науката възприемам нейното откровение. Има лъч надежда и в областта на културата, изкуството и в частност на литературата да се освободим от желязната хватка на неолибаералите релативисти.

Това неизбежно ще стане, ако възтържествува здравият разум и се върнем към традицията.

Мисля, че човечеството няма друг избор.

ПЕНСИОНИРАНЕ НА СФИНКСА

(Мит ли е Големият взрив)

В началото на лятото почина Веселин Касабов. Освен писател, той беше и учен енциклопедист - явление толкова рядко в днешните времена на все по-тясна специализация. Беше голям, блестящ ум. Всъщност, защо в минало време? Той си е такъв. Написаното от него е останало - слава богу - в трите му издадени и в едната неиздадена книга- романа "Цвете от Андите", - в множеството, предимно невидели бял свят научни статии и разработки. Сред тях нека спомена оригиналното,хитроумно "налагане" на четирите канонични евангелия, от което се бе получил труд, който приятелите му наричаха "Евангелие по Касабов". С риск да допусна грешка, все пак като че ли дълбокия му прониквновен ум привличаше най-вече теоретичната физика. И тъй като схващанията му, еретични по отношение на съвременните "свещени крави", по правило не получаваха публичност (не беше настойчив, нямаше таланта на "пробивните" автори), си позволявам да публикувам една негова забележителна и отхвърляна отвсъкъде, където бе предлагана приживе, статия. Тя е основополагаща, фундаментална и при това пределно "концентрирана". Всеки друг автор, струва ми се,би изразил подобни идеи в книга от стотици страници - шега ли е да оборваш самия Айнщайн и следовниците му, които превърнаха релативността и следствията от нея в абсолютен диктатор в днешната теоретична мисъл. Четивото - предупреждавам - не е за любители с повърхностни знания. Давам гласност на този труд с пълното съзнание за микроскопическия шанс, който й дава моят блог да промени закоравелите "модерни" представи на днешната физика за Вселена, материята и енергията. Но има и по-лошо - простото замълчаване.

Т. Л.

Има в науката, наистина – малко, формули или математически изрази, които по още неизяснени психологически механизми притежават свойството да попиват емоционалната енергия на обществото. Основното им значение отива на втори план, а те започват да играят ролята почти на идоли, внушаващи, подобно на Сфинкса (въпреки откъртения си нос), усещане за вечност, макар това надвило вековете каменно изваяние да не е в състояние нито да ви ухапе, нито да ви целуне. Несъмнено първенство в това отношение държи популярната Айнщайнова формула Е = mc2. Но дори тази зависимост да бе формулирана в средата на века, пак Майкелсън щеше да бъде принуден да върти огледалата си на планината, понеже каквито и усилия да полагаме, няма да получим числовото значение на светлинната скорост чрез коренуване на частното от енергията върху масата.

При нулева маса (както се твърди за фотоните), изразът Е/m е лишен от смисъл, понеже деление на нула е невъзможно. Следователно формулата Е = mc2 при тези обстоятелства е неприложима към светлината.

Скоростта с = 3.105 км/сек на частиците енергия с нулева маса на покой е една от фундаменталните величини във физиката, тъй като се смята за пределна във Вселената. Всъщност понятието „частици” е употребена за квантите (фотоните) условно, тъй като се приема (основателно или не), че тяхната природа е само вълнова. Възгледът за природата им е така здраво вкоренен в науката, че поставянето му под съмнение би било признак едва ли не на лошо възпитание. Въпреки това, макар с почти свито сърце, ще си позволим да изкажем следното свое съмнение. Движението е присъщо свойство на цялата материя. Единствено при квантите енергията е принудена да претърпи пълна метаморфоза, превръщайки се от свойство, качество, в самостойна субстанция. Но ако в квантите откриваме тази самостойна природа на енергията, не сме ли длъжни да променим възгледа си и за материалните тела, възприемайки ги като симбиоза от две самостойно съжителстващи субстанции: енергия и материя?

От момента на появата си фотонът (електромагнитният квант) скъсва напълно връзката си с излъчилото го тяло и започва да се движи по права линия, докато не срещне някое препятствие. До нас достига и светлината от угаснали звезди, което ще рече, че моментното разположение на излъчваните от тях фотони ще е нелепо да възприемаме като части от полето на такива пребиваващи в небитието светила. Ще добавим, че дори след преобразованията на Лоренц и след формулиране на понятието вълнов поток, ние сме в състояние да проследим поне теоретически пътя на отделния фотон, а това ще рече, че той притежава качествата на индивидуално образувание.

Но аргументите ни срещу съществуването на „чиста” енергия не са само философски. Съвременните физически методи не позволяват да се открие наличието на маса под определен праг на нейните стойности. Не съществува никакъв смислен довод против възможността да екстраполираме принципа за неотделимост на маса от енергия върху цялата материя, още повече, че квантите притежават и двете свойства на масата: гравитационното и инерционното, формулирани на времето от Нютон. Принципът за еквивалентността им е възприет и от Айнщайн. Квантите, които се движат праволинейно, взаимодействат с големи гравитационни полета, променяйки посоката на движението си. Това не би било възможно, ако те бяха лишени напълно от гравитационна маса, а според вече споменатия принцип на еквивалентност на двете свойства на масата, можем с чиста съвест да признаем очевидното – че движението на квантите е инерционно. Друг е въпросът, че Айнщайн и последователите му предпочитат парадоксалното обяснение за гравитационно изкривяване на пространството, с което квантите, заедно с още няколко недостатъчно изследвани частици, се противопоставят на останалата системно структурирана материя (трудно бихме си представили въобще материална система без маса).

Хилядолетното концентрично развитие на науката – по известната схема на Хегел – от средата на 19 век поема по друг път. Слага се началото на опитите за принизяване на материята, за приписването й на вторичност. Квантовата теория на полето развива идеите на Фарадей и Максуел за „първична реалност на полетата”. Дори днес въпросната теория не намира проекцията си в макросвета, телата: от песъчинката до галактиката. Тук важи определението за енергията като мярка за материалното движение. Що се отнася до полето, практиката подсказва, че можем да възприемем по-проста дефиниция, изключваща постоянната му напрегнатост. Поле е ограничена част от пространството, където са възможни определени взаимодействия между тела.

Известно е, че микросветът засега се изследва опосредствено. Например основната част от експерименталните резултати в тази област е получена върху фотографски плаки, т. е. в състояние сме да проучваме предимно обекти и явления, въздействащи върху халогенното сребро. В момента не притежаваме ориентир, от който да съдим в каква степен съвременните представи за микросвета съответстват на неговата реална структура и свойства. Недостигът на знание не е причина да приписваме субстанционалност на енергията. В края на краищата ще се наложи да се примирим с разбирането, че квантите са материални частици с изчезващо малки маси и (относително) извънредно висок енергетичен потенциал.

Навярно в главата на мнозина изследователи е възниквала еретичната мисъл за някаква маса на фотона, но на пътя на тази идея е заставала мустакатата сянка на великия Айнщайн, постулирал скоростта на светлината като пределна във Вселената. Основанието е известно: при нарастване на скоростта на някое тяло, щом тя достигне определено значение, неговата маса би трябвало да е безкрайна. Към този момент твърдението, че масата на фотона (кванта) е нулева не е доказано абсолютно, а с приближение към 4.10-21 от електронната маса. Длъжни сме да приемем това значение (до доказване на противното), следователно квантовата маса би трябвало да е по-малка от посоченото приближение.

Обърнете внимание и на следния много важен принцип. Опитът показва, че взаимните трансформации на маса в енергия и обратно никога не са стопроцентови, както е невъзможно и превръщането на енергията от един вид изцяло в друг. Ще припомним, че дори след анихилация остава около 20 % от общата маса на участниците в реакцията. Във връзка със закономерността, че природата не търпи „чисти” превръщания (само от един вид), т. е. пълно (стопроцентово) преминаване на материя в енергия и обратно, явно е, че тя не е предвидила механизъм, с който да се получи лишена от енергия материя или енергия, лишена от материя. От тук идва и увереността ни, например, че при така наречения „дефект на масата”, когато излишъкът от свързваща енергия при сливане на две частици се излъчва под формата на квант непременно се съпровожда и от някаква маса. Във връзка с това се налага да обособим още един клас частици – с нищожни (по съвременните мерки) маси. Това може да се обоснове с преобразуваната формула на Айнщайн: c = √E/m, където m вече има определено значение, различно от нула (m>0). За по-добра нагледност ще представим формулата в следния вид: c = √1/m√E, при което   √ 1/m е постоянна величина, т. е. представлява константа (√1/m=k) за целия електромагнитен спектър. Виждаме, че в получената формула c = k√Е,променливата c е с функция на променливата Е, [c=f(E)], което означава, че скоростта на светлината не е постоянна, а зависи от енергията на фотоните (квантите).

Не можем да не забележим, че в преобразувания вариант на разглежданата формула – за скоростта на светлината като коренувано частно от енергията върху материята – знаменателят е нула. Но деленето на нула е невъзможно – получава се от всяка гледна точка нелеп резултат. Следователно поне към скоростта на светлината тази прословута айнщайнова формула ни предлага коренувана безсмислица.

 Ако трябва да изкажем предположение за масата на материалната съставка на фотона, най-вероятно е тя да е постоянна за целия квантов спектър, по аналогия с други продължително живеещи частици (например електронът), въпреки различното енергетично натоварване на фотоните (квантите).

Стигаме до по-важните изводи от нашите разсъждения. При наличие дори на нищожна маса отпада забраната за квантите с различна енергия (заемащи различни места в електромагнитния спектър) да се движат с различна скорост. Подчертаваме това по повод на най-голямата мистификация на века, за съжаление всеобщо възприета: разпространената веднага след Втората световна война теория на Гамов за тъй наречения Голям взрив, според която цялата маса на Вселената била концентрирана в една точка от все още липсващото пространство (състояние на сингулярност). После точката избухнала и материята започнала да се разширява, диференцирайки се от плазма в елементарни частици. Въпросното разширение на новоизлюпената Вселена от яйцето на птицата Рух би трябвало да става със скорост, значително превъзхождаща светлинната. На закономерното ни възражение, че такова обяснение противоречи на самия принцип за пределна скорост във Вселената, получаваме още по-парадоксално от въпросната теория обяснение, че не материята, а пространството се разширява. Пак ни уверяват като в оная изтъркана поговорка за впрягането на коня след каруцата, че е нормално пространството – основна форма за съществуване на материята, да започне да определя характеристиките на нейното движение, макар функционалната зависимост между двете категории да е обратна.

Теорията на Гамов се основава на червеното изместване в електромагнитния спектър (Доплеров ефект), което расте пропорционално на разстоянието до космическия обект. Възприемайки съществуването на квантова маса, феноменът с червеното изместване получава естественото си обяснение: фотоните с по-малка енергия (по-малка честота) се движат с известно, макар и незабележимо на къси разстояния, закъснение. Когато разстоянията пораснат, разликата в скоростите се натрупва и става възможно да бъде възприета. Т. е. едновременно излъчените кванти впоследствие заприличват на постоянно разтягана хармоника, като взаимното им изоставане е право пропорционално на времето на движение и обратно пропорционално на енергията им (при положение, че стойността на квантовата маса е еднаква). Ще отбележим, че поведението на фотоните близо до големи космически обекти е просто гравитационно взаимодействие между тела в различни по величини маси, за което не е необходимо да се изкривява пространството.

Освен това пада забраната за гравитацията на космическите обекти да оказва надлъжно притегляне на фотоните – вторият фактор за обратно пропорционално на енергията им намаляване на тяхната скорост – вместо сегашната осакатена представа, че от нормалния паралелограм на силите е останало перпендикулярното въздействие, само изкривяващо посоката им на движение. Следователно, пропорционално растящото червено изместване при фотоните (квантите) с времето на движението им е тяхно присъщо свойство, от което произтича обяснението не само за мнимото разширение на Вселената, но и за онази въображаема сфера, ограничаваща достъпното за наблюдение пространство (карината) поради постоянното намаляване на квантовите честоти, предизвикано от гравитационните въздействия във Вселената, за да стигнат квантите радиодиапазона, практически неуловим от земните антени. Поне в този пункт предсказанията ни се потвърждават, като се има предвид, че границата на достъпната за наблюдение част от Вселената е очертана от интензивно радиоизлъчване.

Ако тялото (звездата) намалява скоростта си в ефекта „гравитационна леща”, това ще е доказателство за гравитационно въздействие в противоположна на движението му посока. При това видимият образ на звездата би трябвало вместо кръгъл да стане донякъде елипсовиден. Мисленото продължение на голямата ос на елипсата би трябвало да преминава през центъра на слънчевия диск. Прецизното спектрално изследване на скоростта е в състояние да потвърди или отхвърли предположението за квантова маса.

 Остава въпросът за скоростта на светлината като пределна във Вселената.

Очевидно, фотонът трябва да абдикира от своя незаслужено заеман трон, щом не съществува постоянна скорост на светлината, а специфична за всяка квантова честота.

Правилото е абсолютните физически величини, като Келвиновата нула, например, никога да не бъдат достигани в реалността. Следователно, новият еталон за пределна скорост би трябвало да представлява скоростта на въображаема частица без маса, до която асимптотично да се доближава скоростта на най-бързото тяло във Вселената.

 Какви други аргументи можем да приведем в полза на нашите твърдения? Очевидно, за преки изследвания върху скоростта на светлината е рано да говорим, като вземем предвид съвременното равнище на методите. За него можем да съдим по сегашния еталон на тази скорост, формулиран с недостатъчна точност. Остава възможността да извеждаме аргументите си от небето. Солидно доказателство е размиването или дори несъвпадането, което бихме открили в изображенията на някои космически обекти с най-голямо червено изместване, щом наложим една върху друга снимки на земното небе, направени едновременно, но с различни цветни филтри, включително – с радиотелескоп. Нашето предположение се засилва още повече от факта, че всички „екзотични” (с необичайни спектри и характеристики) обекти в космоса се намират в неговата най-отдалечена видима част.

    Астрономията познава редица космически обекти, чието движение не се вписва в теорията за Големия взрив. Ще припомним и как сравнително неотдавна (3 август 1977 г.) учени от университета в Лестър откриха рентгеновия източник А 0620-00. Дванайсет дни след това (15 август) изследователи от Дортмът забелязаха със 132 сантиметровия телескоп на Кит Пик видимото съответствие на въпросния рентгенов източник като извънредно слаба звезда. Малко по-късно се установи, че А 0620-00 притежава и радиоизлъчване.

     Използваме този пример, за да илюстрираме как квантите с по-висока честота (по-голяма енергия) се движат с по-голяма скорост. Свръхновите са благодатен обект за изследване, тъй като моментът на експлозията им бележи начало на едновременното излъчване на електромагнитни кванти в различни честоти на спектъра. При това положение до наблюдателя би трябвало да пристигнат най-напред най-бързите (с най-висока енергия), следвани от енергетично по-малко натоварените и т. н., докато се стигне до радиовълните. За съжаление, не сме в състояние да твърдим, поради липса на информация, дали в дадения случай явлението е точно такова, или просто примерът илюстрира поредността, с която отделните изследователи са насочвали уредите си за наблюдение към обекта А 0620-00.

Веселин КАСАБОВ

ЕДНО ЗАБРАВЕНО (ИЛИ НЕЗАБЕЛЯЗАНО) ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

Повод за тези редове стана дребно наглед, случайно събитие – в ръцете ми тези дни попаднаха две отдавна изхвърлени книги. Останки от книги, пролежали години в мазето на обществена сграда, което прочиствали от ненужни вехтории. Това, което не бяха успели да сторят гризачите, бе довършила влагата: с известно усилие успях да разбера, че едната останка е била някога роман – „Вечният евреин” на Евгени Сю, - а другата - някакво медицинско помагало.
Питам се, всъщност, случайност ли е това „попадане”. Изглежда не. Щеше ли да го има, ако не бе случилото се преди две десетилетия – погромът над безчет библиотеки? Погром, станал някак си неусетно и като че ли незабелязан в смутните първи години след дворцовия преврат в 89-та.
В Х век везирът на Персия Абдул Касим Исмаил, за да не се разделя с книгите си (117 000 тома) при пътуване винаги ги носел със себе си. Носели ги на гърбовете си камили - цели 400 на брой. След седем века., когато в Европа йезуитският орден се разпада (1773 г.), част от книгите му били пренесени на съхранение в една празна църква. А там гъмжало от мишки. Наместили най-ценните заглавия в нефа по средата. Смятали, че мишките ще гризат другите, по ъглите, които са по-достъпни. Сметката им излязла крива. Но все пак не може да се отрече – йезуитите направили опит за спасяване, докато в наше време, по нашите земи, сиреч в милото ни отечество книги бяха целенасочено унищожавани. Хитлеристките аутодафета бледнеят пред това, което се случи за 3-4 години в началото на 90-те на ХХ в. с ведомствените библиотеки, библиотеките на големите предприятия, библиотеките на закритите домове на културата, голяма част от училищните библиотеки в България. Статистика няма, никой не e в състояние да каже какво богатство е погинало – може би стотици хиляди, може би милиони томове. Вероятно са милиони. Едни отидоха на претопяване, други просто ги захвърлиха в бараки и мазета. Единични бяха случаите на спасяване – тук-таме оцелелите библиотеки си попълниха фондовете. (И без това те вече не можеха да разчитат на достатъчно средства за тази цел.) Дойде ред на трудолюбивите и непретенциозни мишлета. Позорният и унизителен за ученолюбивата ни и книголюбива нация погром остава бяла страница в историята ни. Какво би казал Абдул Исмаил пред тази грозна картина? Наивен въпрос, разбира се. Във всеки случай екстравагантността е за предпочитане пред безхаберния вандализъм.
Свидетел бях на едно от тези „погребения” в края на 1993 г. на варненската улица Габрово. Там беше работната ми стая (кореспондентски пункт на в. „Демокрация”) в съседство с Дома на културата на ОКС (окръжен кооперативен съюз). Унищожението стана на два етапа. Най-напред пренесоха книгите от една сграда в друга – наместиха ги в 2-3 помещения, стаите на съкратените вече организатори. Директорката с неистови усилия успя да получи обещание за инвентаризация и предаване на фонда на отговорно пазене в една от производствените кооперации. Там имало обширно проветриво мазе. Книгите се озоваха в него, натъпкани в чували, инвентаризацията – напълно безсмислена при тази обреченост – им се размина. На 200-300 метра от дома на ОКС бе извършен друг погром – изчезна далеч по-богатата библиотека на жепейците. Казано съвсем точно – на Дома на културата на транспортните работници. Ликвидиран бе и той. Споменавам го, защото, банално казано, бе център на богат културен живот, разполагаше с разкошна база. Днес там се ширят канцелариите на морската администрация, а на мястото на Дома на културата на ОКС – магазини.
Това са само два примера. Беше си едно грандиозно престъпление, станало някак си тихомълком, почти незабелязано в суматохата на първите години на завърналия се капитализъм. Виновни няма, отговорност на никого не ще бъде потърсена, повече от сигурно е. Най-неясният, поне за мене, въпрос е къде отидоха читателите на стотиците унищожени библиотеки. Защо замълчаха? Какво стана с българина? Нали се пъчехме за едва ли не най-ученолюбивата и книголюбива нация?
Всъщност, с книгите се случи същото, което сполетя и създателите им. С изключение на една свръхтънка прослойка от отдавна утвърдени, придобили национална значимост имена (която по силата на биологичните закони се топи), на сменилите верността към партията (БКП) с „европейските ценности” (категория, която никой досега не е могъл да обясни вразумително) и прегърналите модернизма и космополитизма, всичко читаво вехне и крее в мизерия и забрава. Дилемата е една – или унизително скимтене за спонсорство или отшелничество. Културата е девета грижа на днешната власт и безхаберието често бие по главите дори богопомазаните. Да ме прощава моят приятел Турхан Расиев (автор не по-долу от равнището на Радой Ралин), който бе като абониран за общинските субсидии за издаване, но когато преди 3-4 години удари кризата и от общината затвориха кранчето, мина на самиздат. Преписваше на пишещата си машинка епиграмите си и раздаваше папките на приятели и познати – да не губи връзка с читателя.
Новото време ни отучи от доста неща, но като че ли най-лесно – от четенето. Блестящият импровизатор – и в живота и в литературата – Цветан Пешев, самозаточил се от 15 години в родното си врачанско село, измислил любопитен тест. На 19-та страница на всяка своя книга, която подарявал на познати и почитатели, вписвал телефона си и покана за почерпка! Щом е стигнал до там, според неговата логика, човекът ще прочете цялата книга. Като знам щедростта на Цветан и колко много приятели и добри познати има, съм сигурен, че за последните двадесетина години е подарил стотици екземпляри от свои книги. Резултатът от теста? Едно единствено обаждане на Лилия Рачева! Е, нека допуснем, че мнозина не са го направили от скромност – като знаят на какъв хал е писателят с мизерната си пенсия. (Той и до ден днешен работи на старата си разхлопана „Марица” и сигурно не от консерватизъм.)
Малък светъл лъч проблясна неотдавна в очите ми – във варненското село Круша, където от време на време се усамотявам, буквално се пробуди читалище „Пробуда”. И откриха библиотека! Чудо невидяно в наше време. Малка, скромна, събрана единствено от дарения, но затова пък истинска.
Дано да не е като в приказката за лястовичката и пролетта...

ОТ ВАРНЕНСКОТО ЕЗЕРО ДО АНДИТЕ ИЛИ ОЩЕ ЗА ИЗВЪНЗЕМНИТЕ

Тези редове са провокирани от статията „Контакт на извънземна цивилизация и планетата Земя?”. Нищо ново, нищо изненадващо не открих в нея за себе си. Озадачи ме единствено решението на автора да се скрие зад някакъв англоезичен псевдоним. Вероятно е имал сериозни притеснения: такъв контакт в действителност не е имало (въпросът в заглавието е чисто риторичен), несериозно е да се „доказва” такова нещо с метод близък до нумерологията – нагаждане на числа към знакови характеристики и то с приближения. (Похватът е известен още от свободните интерпретации на размерите и ориентацията на Хеопсовата пирамида. Да не говорим за древните елински философи.) А и в крайна сметка учените отдавна не се занимават с въпросния сигнал – който се интересува за повече подробности, може да ги намери у такъв авторитет като Карл Сейгън. Тук ще си позволя само да отбележа, че дори да има доказателство за извънземен произход на част от сигнала, това не доказва, че той е с „изкуствен” произход. Земята, както и останалите небесни тела е под постоянна – в буквалния смисъл на думата – бомбардировка на радиосигнали във всевъзможни честоти. Идващи от космоса. Сиреч извънземни. Тези сигнали от най-различни източници по правило са непроменливи и монотонни – на една и съща честота с една и съща периодичност. Ако високоразвит интелект праща някакво съобщение (то, впрочем, едва ли ще е адресирано точно към нас), сигналът би трябвало да е различен. Ето, тук е „заринат” заекът. Понеже въпросният сигнал от 1977 г. не е „тривиален”, неизясненият му характер подхранва разни спекулации (свободни интерпретации).
Е, като провокация, като предизвикателство към хората на перото, статията може и да върши работа. Накара ме да се замисля, всъщност, редакторската бележка под авторския текст. Някак си унило и тъжно, да не казвам страшно звучи констатацията, че „в съвременната българска литература отсъстват значимите, съдбоносните теми, които занимават човечеството”. Сигурно в КНИГИ-NEWS са по-добре осведомени от мене. Поради хаоса в книгоиздаването и книгоразпространението, а и поради ограничените си възможности моя милост не е в състояние да следи всички нови заглавия. Но някак си не ми се ще да вярвам, че след Емил Манов (един незаслужено почти забравен автор), Павел Вежинов, Любен Дилов, да не изреждам други имена от близкото минало, има ги, тази територия на „съдбоносните теми” , на „науката”, „теориите и хипотезите”, е изоставена от родната литература. Наистина ли нивата на благодатния чернозем буренясва за сметка на отровния татул и магарешките бодили на псевдомодерността, обикновената вулгарност и тривиалното бездарие?
Нещо вътре у мене се разбунтува и възражението ми не е на чисто емоционална основа. Все пак и моя милост, колкото нескромно да звучи, се труди на тази същата нива, където са „съдбоносните теми”, където е и науката. Не говоря за качеството, а и не е редно да занимавам читателите със себе си, затова ще си послужа с друг пример - събрат по перо. Познавам го отлично, приятел ми е. Живее само на няколко километра от моя дом, между Варненското езеро и морето. И е може би единственият български автор, за когото мога да твърдя със сигурност, че съм прочел всеки написан от него ред. А това е голямо предимство. Разбира се, в такива случаи оценката е винаги малко или много субективна, но кой не е пристрастен и към непознатите лично? Та на думата си. Имах привилегията да прочета последния му роман – ръкопис над 400 страници със заглавие „Цвете от Андите”. Четох го с такова удоволствие, с каквото слушам петата симфония на Бетховен или гледам картина на Димитър Казаков.
Безсилен съм, признавам си, да определя „жанра”. Той е и трилър и екшън и научна фантастика и фентъзи и дори ако щете, романтична семейна сага. Не обичам класификациите, които са измислени от критиците за удобство. Голямата творба не може да се смести и в най-фино изработения калъп.
Главните герои на романа са българи и в същото време граждани на света (да не се бърка с интернационализма и модния днес глобализъм). В един момент дори може да ги възприемате и като извънземни. Имам предвид характерите, делата им и общата интелектуална извисеност на текста, дълбочината на внушенията, постигнати от автора в тъканта на едно леко, занимателно, просто блестящо повествование. Търпят ли сравнение набързо написаните (на галоп, личи си, че човекът е „гонел” срокове) романи на Дан Браун, несъмнено сръчен фабулатор, но с твърде лековато отношение към историческите факти и с доста повърхностно отношение към науката? Спекулативността неизбежно лъсва. А в „Цветето” ненатрапчиво ти поднасят и куп интересни хипотези и великолепни научни прозрения. Само един пример, записал съм си го, защото според мене би засрамило и Айнщайн: „Времето е субективен модел на причинната връзка, доколкото причината предхожда следствието.” Вижте какъв финес, как елегантно е формулирано!
Необремененият с по-сериозен интерес към науката, към големите въпроси на битието и космоса, читател просто ще го подмине. Така както да речем зрителят Х. може да се радва само на фактурата на една чудесна картина, но не забелязва символните фрагменти, детайлите, които носят „скрити” внушения достъпни за зрителя У. Какво ли няма в „Цветето...”...
А защо от Андите? Подозирам две причини. Едната ще я споделя. Там е обсерваторията Аресито, с чийто радиотелескоп през 1974-та (дано да не бъркам годината) бе изпратен сигнал до обект, отстоящ на 24 000 светлинни години от Земята. С това всъщност и започна програмата SETI за търсене на извънземен разум. Ако него наистина го има и ако адресатът не се пипка и ни отговори веднага, ще получим ответното му послание само след 47 962 земни години. Отчайващо ли звучи? Е, но нали изкуството е и заради това – да „сгъстява” времето и „скъсява” разстоянията!
Вярно, в наше време нещата се поомешаха. Така наречената теоретична наука някак си обсеби, имплантира в себе си литературната фантастика. А фантастиката като че ли е вече в неформален развод с прогностичните и футурологични тежнения на авторите. Днес фаворит е вече така нареченото фентъзи. Как и защо – друг въпрос. На фона на тези промени и общия упадък в изкуството роман като „Цвете от Андите” носи известна доза оптимизъм за бъдещето на цивилизацията ни, а и придобива по-висока стойност.
Така мисля. Макар да не съм съвсем точен. Защото примерът ми е като за един неоткъснат от лозата и неопитан грозд. Макар и зрял. Става дума за ръкопис. „Цвете от Андите” не е издаден и един господ знае кога ще го огрее.
В това е проблемът. И не е ли тъкмо в него причината за тъжната констатация от въпросната редакторска бележка?
Ще попитате, естествено, кой е споменатият автор.
Казва се Веселин Касабов. Запомнете това име.
Едва ли той е последният мохикан. Сигурен съм – има и други....

БАЛОНЪТ ХОРХЕ БУКАЙ + ВЪЗХВАЛА НА ПРАЗНОСЛОВИЕТО = EРОЗИЯ НА ИЗКОННИ ЦЕННОСТИ

Не знам още ли обикаля многострадалната ни земица аржентинската знаменитост, за да раздава автографи и радва почитателите си. Във всеки случай индустрията за производство на „културни” идоли действа на пълна пара и нашите родни нейни придатъци не изостават назад. А и вероятно са по-пъргави. Как иначе, чуждата кокошка е патка! Аржентинската знаменитост гостува за втори път в България.
Представете си, че нашенец, български психотерапевт (Хорхе Букай е такъв според биографичните справки) напише нещо от рода на неговите нашумели четива. Шансът то да се появи като книга е близко до нулата (освен ако сам не си плати и зарадва някой закъсал издател), а да нашуми, да стане бестселър – вероятност с минусов знак. Несъмнено Хорхе е ловък човек, напипал е, както се казва, мекото на хляба: обещава да ни научи как да станем щастливи в любовта (кой не е петимен за такова нещо!), избира и оригинална, по-скоро необичайна форма. Поне на пръв поглед е така. Преди години прочетох някъде нещичко от него и по-скоро бях озадачен – реших просто да подминавам името му. Но тези дни покрай шумно разгласената повторна визита моя позната ми бутна в ръцете „Да се обичаме с отворени очи” със строгата заръка да я прочета и си кажа мнението.
Изпълнявам я, като си признавам, че четенето ми бе по-скучно и досадно от книжлетата на розовите серии със сълзливи любовни историйки. Макар авторът недвусмислено да твърди, че ни предлага роман, издателят (”Хермес”, Пловдив) не е поставил такова означение под заглавието. И справедливо. Писанието е еклектичен миш-маш с две основни съставки: описателна и кореспонденция по електронната поща. Описателната е направо трагична: досадно обстоятелствена, на места преситена от празнодумни размишления. Например героинята Лаура на цяла страница отваря вратата на стаята си, връща се при хладилника, после решава да пие чай, после я измъчва въпросът точно какъв да си избере, после си го приготвя и пие – на цяла страница. Е, Наташа Ростова се облича за първия си бал на доста повече страници, но там е все пак литература. А тук – словесен пълнеж. За да поддържа някаква интрига, авторът въвежда едно объркване, познато от старите комедийни филми. Там си сменят неволно чантите, тук галиматията е с адресите на електронните пощи. Върши работа, между другото.
Кореспонденцията е между двама психотерапевти и е строго професионална. Обсъждат се отношенията в „двойката” влюбени. Намесва се непрофесионалист, който става нещо като междинна пощенска кутия и подменя единия от кореспондентите – пише от негово име. (Във виртуалното епистолярно общуване такова нещо е не само възможно, то се практикува понякога, обикновено не за добро.) И тук авторът попада в собствения си капан. Дали го съзнава или не, не мога да кажа, вероятно разчита на несъобразителността на читателя. Наистина не всеки би го забелязал. Работата е там, че третият човек, „взломаджията”, е бизнесмен, няма нищо общо с медицината. Но кореспондентката му Лаура нито за миг не се усъмнява, че й пише старият й приятел и колега Фреди! Непрофесионалистът, лаикът Роберто компетентно обсъжда научни проблеми (тук трябва да има кавички, но – след малко), дава вещото си мнение и дори предизвиква сърдечни трепети у нея!
И всичко това не само изглежда, но и в действителност е напълно реалистично. Е, да речем, между един ортопед и един ангросист това е невъзможно, измамникът ще бъде от раз разпознат. Но в психоанализата няма точни критерии. Тя, да си го кажем направо, е псевдонаука. Татко Фройд на времето е градил разсъжденията си върху пясъчна основа – никакъв доказателствен материал няма да намерите в трудовете му. Така че една средна интелигентност и като „клъвнеш” оттук-оттам (въпросният Роберто, т. е. мнимият Фреди се изпраксва от четене на писмата между реалния Фреди и Лаура ) ти стигат да станеш „компетентен”.
Заглавието донякъде лъже. Пожеланието да се обича с отворени очи подсказва откритост, умение да се вниква в същността на партньора. Да, ама не. Става дума за нещо съвсем друго. Оставям настрана баналностите, всеизвестните истини от рода на приемай другия такъв какъвто е и безкрайните тавтологични „превъртания” – сиреч казваш същото, но с по-други думи и словоред. Впрочем, цялата съществена мъдрост, внушението, което явно е търсил авторът, може да се побере на 2-3 странички. Но всичко това е удавено в псевдонаучно и белетристично празнословие по две причини – иначе нямаше да има книга и читателят няма да се хване въдицата. Масовият читател, който изповядва изконните морални ценности, просто ще го отхвърли. А внушението чрез „отворените очи” в крайна сметка е съвсем друго: не се надявай партньорът ти да отговори на очакванията ти, на идеала ти за подходящия за тебе човек. Романтичната любов е мъртва. (Това, впрочем, е казано директно!) Аз съм аз, ти си ти, всеки за себе си. Връзката е просто да се изживее приятното, удоволствието от нея.
Коментар, очевидно, не е нужен.
След като затворих и последната страница се попитах: е, как така, с какво може да се обясни безкритичното приемане и масовото увлечение по подобни писания. Вероятно тук нещата стоят както при отношението на масовия потребител към модата – независимо дали новото му харесва или му отива, той го приема, за да не е различен от другите. Всички четат и превъзнасят Хорхе Букай, аз ли ще съм невежата! Сработва стадният рефлекс.
Сигурен съм, че малко или много – това не мога да преценя – от читателите са напълно наясно с реалната стойност на тариката аржентинец, но си мълчат. Дори препоръчват книгите му на познати! Да не забравяме, че тук влияе и една типично нашенска особеност на народностния ни характер. Ще си послужа с пример. С един куриозен случай.
Преди време, минавайки край Фестивалния комплекс във Варна, бях впечатлен от доста дълга опашка, имаше поне тридесетина души и то на място, където просто няма за какво да се чака. Челото й стигаше до едно тясно пространство между декоративни храсти и павилионче. Просто бе невъзможно да се вмъкнеш и разбереш заслужава ли си да се лепнеш отзад. На въпроса какво има там, всички, зърнали го, отговаряха загадъчно, че е много интересно и си заслужава да се види.
Промъкнах се от другата страна между храстите и изумен зърнах на земята един завит на кравай, явно пресен артефакт, който възпитано се назовава екскремент. Иначе речено лайно.
Това е.